Пет

Таласа притисна ръка към гърдите си.

– Що за изблик? – попита тя. – Това не ти прилича, детето ми. Знаеш песен-заклинанието наизуст. От теб се иска само да го изпееш!

– Да. Ясно. Само това – каза Серафина разгорещено. – Само да го изпея. Пред целия двор. И пред семейство Матали. И, знам ли, пред десет хиляди миромарци! Прекалено е трудно. Няма да успея. Ще объркам онези трели. Гласът ми не е достатъчно силен. Не е толкова красив, колкото други гласове. Не е толкова красив, колкото...

Таласа повдигна вежда.

– Колкото този на Лучия?

Серафина кимна нещастно. За нейно учудване Таласа не започна да я поучава или да ù се кара. Вместо това тя се засмя.

– Кажи ми, откъде идва гласът? – запита я тя.

Серафина подбели очи.

– От гърлото, естествено – отвърна.

– Това е вярно в много случаи – рече Таласа. – Със сигурност е вярно в случая на Лучия. Но не е вярно в твоя случай. Твоят глас идва от тук – тя докосна гърдите на Серафина точно над сърцето. – Имаш красив глас. Знам това. Чувала съм го. Единственото, което трябва да направиш, е да го освободиш. Покажи ми сърцето си, Серафина. Оттам идва най-истинската магия.

Серафина се засмя с горчивина.

– Да покажа сърцето си? На целия двор? Защо? За да може Лучия Волнеро да забие нож в него ли?

– Чух какво каза Лучия. Не ù обръщай внимание. Иска ù се да е принцеса. Иска властта, двореца и красивия принц – каза Таласа.

При думите „красивия принц“ очите на Серафина потъмняха от тревога. Тя примигна, за да я отпъди, толкова бързо, че всеки друг би пропуснал движението. Таласа обаче не беше всеки друг.

– Аха – промълви тя сериозно. – Ето какво било, значи.

Тя седна на едно канапе и потупа мястото до себе си.

– Кажи ми, той обича ли те?

– Да. Не. О, учителко, не знам! – отвърна Серафина през сълзи. – Така мисля. Тоест, така мислех. Но сега не съм сигурна. Не и след това, което каза Лучия.

Тя седна до учителката си.

– Ех, Серафина – започна Таласа и я прегърна. – Казвала ли си на някого как се чувстваш? На майка си? На Тавия? Те какво казаха?

Серафина поклати глава.

– Не съм им казвала. На никого не съм казвала. И няма да кажа.

– Защо?

– Защото все някак ще се разчуе. Придворните ще разберат. И тайната вече няма да е само моя. Ще бъде тяхна. Не би ме разбрала, учителко. Целият ми живот минава пред публика. Никъде не мога да отида сама. Нищо не мога да направя сама. Всяко движение, всяка дума, всеки поглед се обсъждат и разнищват. Затова исках това, тази единствена тайна, да бъде само моя.

Таласа взе ръката на Серафина в своята.

– Грешиш, да ти кажа. Разбирам те. Поназнайвам нещичко за публичния живот. Все пак съм канта мага.

Серафина ù отправи питащ поглед.

– Откриха таланта ми, когато бях съвсем малко дете – започна да разказва Таласа. – Глас като моя, казваше учителката ми, се срещал веднъж на хилядолетие. Можех да усуквам водата, да хвърлям светлина и да въртя вятъра, преди да навърша четири години. На шест ме взеха от родителите ми и ме предадоха в Коледжио. Преди да навърша осем, правех песен-заклинания за баба ти, Артемезия, и нейния двор.

– Как успя да се справиш с това, учителко? – запита Серафина.

Таласа се засмя.

– Не успях. Докато бях малка, изпитвах удоволствие от музиката си. Правех песен-заклинанията, чисто и просто защото обичах да ги правя. Но когато започнах да пораствам и започнах да правя песен-заклинания за двора, започнах и да слушам това, което говореха за мен. Чувах забележките им, някои от тях злобни и жестоки, и им вярвах. Оставих гласовете им да проникнат в мен, в сърцето ми.

Таласа пусна ръката на Серафина. Допря пръсти до гърдите си, над сърцето, после рязко ги дръпна и присви очи, когато във водата се проточиха тънки нишки кръв. Нишките се завихриха като дим в небето, после от тях се оформиха образи. Тогава Серафина видя кървавата песен – спомените, които живееха в сърцето на учителката ù. Видя благородници от двора на баба си как си шушукат зад украсените ветрила.

Никога няма да стане мага... Не ù е достатъчно силен гласът... Твърде е нисък... Твърде е висок... Трелите ù не са достатъчно звънливи... Прекалено е дебела... Прекалено е слаба... Не е красива...

Таласа отпъди спомените.

– Опитах се да угодя на гласовете. Започнах да създавам музика за тях, не за себе си, и от това пострадаха песен-заклинанията ми – разказа тя. – За щастие, успях да осъзная какво ми причиняват гласовете и се заклех никога да не го допусна отново. Реших да защитя сърцето си. Затворих го. Не допусках никого и нищо в него освен музиката.

– И аз ще направя така – каза Серафина решително.

– Не, дете мое. Разказвам ти всичко това, за да те убедя, че не бива да затваряш сърцето си.

– Но нали каза...

– А това, което все още не съм казала, е следното: Ако не допускаш никого в сърцето си, ще държиш мъката надалеч, но и любовта. Когато бях на шестнадесет, исках да бъда канта мага. Музиката и магията бяха единствените неща, които имаха значение за мен. Ти, от друга страна, ще бъдеш владетел на цяла държава, а най-голямата сила на владетеля идва от сърцето – от любовта, която дава на народа си, и от тази, която му дава народът.

Серафина обмисли думите на Таласа. Беше копняла да сподели чувствата си към Махди с някого. Беше копняла да открие сърцето си, но твърде много се страхуваше. Сега импулсивно допря пръсти до гърдите си и извади кървава песен. Дъхът ù секна от болката, защото тя бе много по-млада от Таласа и спомените ù бяха по-изострени. От изваждането им болеше.

– Трогната съм от доверието ти, дете мое – каза Таласа. – Сигурна ли си, че искаш да ми покажеш това?

Серафина кимна и Таласа загледа как се вихри кръвта във водата, как придобива форма и цветове, как превръща спомена в картина. Серафина гледаше заедно с нея. Това се бе случило преди две години, но за нея беше сякаш вчера. Беше станало, преди да започнат нападенията и изчезванията на хора. Преди да охладнеят отношенията между Миромара и Ондалина. Преди водите да станат толкова опасни.

Беше се случило в развалините на древния палат на Мероу.


Загрузка...