Седемнадесет

–Не мога повече. Трябва да си почина. Само няколко минути – каза Серафина.

Бяха плували с всички сили повече от час през тъмните води и се намираха на около три левги на запад от Серулия, на път към крепостта Царно. Единственият им източник на светлина беше една примигваща магмена лампа край стените на града.

– Трябва да плуваме – каза Нийла и се огледа внимателно. – Блещукаш, Сера. Заклинанието на перлите започва да се изчерпва. Хайде.

– Ей сега. Трябва да спра за минута – помоли Серафина. Беше изтощена. Седна на един камък, наведе се и повърна.

Болезнени спазми разтърсваха тялото ù, докато стомахът ù се изпразни. Съзнанието ù също беше празно, бяха останали само образите на стрелата, пронизваща гърдите на майка ù, и на тялото на баща ù, което пада към дъното. И на дракона, разбиващ стените на двореца.

– Вземи – рече Нийла и ù подаде листо кафяво водорасло.

Серафина го взе и си избърса устата. Един малък октопод, изплашен от движенията им, се изстреля от туфа водорасли и се отдалечи бързо. Серафина го загледа и си помисли за Силвестър. Беше го оставила да спи на леглото ù, когато беше тръгнала за докими. Не знаеше дали е жив, или мъртъв. Не знаеше какво е станало с Тавия. С придворните ù дами. Не знаеше дори какво е станало с майка ù.

Нийла седна до Сера и я прегърна. Тя склони глава на рамото на приятелката си. Вцепенението, което я бе обхванало в двореца, започваше да изчезва и тя си даде сметка колко много дължи на Нийла.

– Ако не беше ти, сега щяхме да сме в плен – каза ù тя. – Благодаря ти.

– Не ми благодари, поне докато не стигнем Царно – отвърна Нийла. – Кои са тези хора? Кой направи всичко това?

– Ондалина. Така каза чичо ми. Опасяваше се, че това ще стане. Искаше майка ми да обяви война на адмирал Колфин. Не би трябвало да го знам, но без да искам ги подслушах.

– Защо му е на Колфин да прави такова нещо? – попита Нийла.

– Не знам – каза Серафина. – Знам само, че наруши пермутавия без всякакви обяснения. И сега има стотици жертви. Баща ми... може би и майка ми. Не знаем къде са Билаал и Ахади. И Махди и Яз.

Нийла изхлипа сподавено.

– Какво има? – попита я Сера.

– О, Сера. Едно от последните неща, които казах на брат си, бе, че е плосък червей – рече Нийла и в очите ù заблестяха сълзи. – Може да е било последното нещо в живота му, което му казах.

– Може да се окаже последното нещо, което си казала в своя живот – изгъгна дълбок глас и накара и двете русалки да подскочат. – Жива стръв сте, ако стоите тук. Преди малко минаха войници. В черни униформи.

– К-к-кой си ти? – заекна Нийла.

Къде си? – добави Серафина, докато оглеждаше с присвити очи тъмната вода.

– Питаха за две принцеси. Това трябва да сте вие, предполагам. Разпитват всеки, когото видят, което е и причината да не са разпитали мен.

Леко движение до камъка, на който бяха седели допреди малко, привлече вниманието на двете русалки. Появи се мъж, който приличаше на риба скорпион. Целият на петна и ивици, с висящи парчета кожа по лицето, той се сливаше напълно с покрития с водорасли камък, на който се бе настанил.

В същия момент се чу някакъв далечен, слаб звук. Сякаш перки биеха по водата.

Мъжът се изправи, за да чуе по-добре.

– Морски коне. Сигурно от същия отряд – каза той кратко. – Идват насам.

– Трябва да се скрием – каза Нийла.

– На стотина метра на север оттук има изоставена пещера на змиорки. Ще я познаете по потъналата синя рибарска лодка. Пещерата е десетина метра след нея. Плувайте бързо и ще успеете да стигнете навреме.

– Благодаря ти. Дори не знам името ти – каза Серафина. Добротата му стопли сърцето ù. Стана ù приятно да види, че са останали морски хора, които биха ù помогнали, съюзници, които не биха я оставили в беда.

– Зено. Зено Пискор.

– Благодаря ти, Зено. Няма да забравим добрината ти.

Зено им помаха с плавник и после се настани обратно на камъка си. Взря се във водата. Серафина и Нийла заплуваха бързо. Звукът от морските коне се приближаваше.

– Къде е синята лодка? – запита Нийла с тревога почти веднага.

Серафина я видя. Сграбчи Нийла за ръката и я поведе към пещерата на змиорките. Входът беше обсипан с кости – остатъците от менюто на предишните обитатели. Самата пещера беше тясна и тъмна, с нисък таван. След малко чуха морските коне и ездачите им. Нийла, която носеше магмената лампа, бързо я скри под наноса по дъното на пещерата.

– Защо спираме, капитан Трахо? – чу се гласът на един от войниците. – Нали претърсихме тази зона, когато се връщахме?

– Животните трябва да си починат – отговори му груб глас.

Серафина чу как слизат от конете. Бяха съвсем наблизо.

– Тук има пещера! – извика един от тях.

Сърцето ù се качи в гърлото. Спогледаха се с Нийла.

– Празна е. Миналия път я проверихме – каза друг войник.

– Проверете я пак! – прогърмя гласът на капитана. – Може да са минали оттук след нас. Внимавайте, искам ги живи.

Нийла изохка. Серафина заплува към дъното на пещерата и дръпна Нийла със себе си. Изпя пракс-заклинание, за да се маскират. Изпя го бързо и тихо, но въпреки това то стана достатъчно силно да ги вплете и двете в сивите камъни на пещерата.

Войникът, с магмена лампа в ръка, доплува до средата на пещерата, огледа се и изчезна навън.

– Празна е! – чуха го да вика.

Капитанът изруга.

– Не може да са стигнали до Царно – каза той. – Никой не може да плува толкова бързо, дори с велозаклинание. Някой сигурно ги е скрил. Напред!

Русалките останаха неподвижни дълго след като морските коне се отдалечиха. После паднаха на пода на пещерата.

Серафина заговори първа.

– Защо ни искат живи? Какво искат от нас?

– Мисля си, че каквото и да е, не е нещо приятно. Хайде, да продължаваме. Тук не е безопасно.

– Първо трябва да си почина, Нийла. Само за мъничко.

– Дали е добра идея? – запита я Нийла.

– Няма страшно. Никой не ни вижда тук. Трябват ми само няколко минути, за да си върна силите. После излизаме и следваме план А – да плуваме като луди до Царно.

Нийла я изгледа със съмнение.

– Трудна работа ще е с войници на коне по плавниците ни.

– Имаш ли план Б?

– Не, но имам план З. Защото никога досега не съм имала такава остра нужда от захар. Проклетите, скапани, отливни боклуци нашественици направо ми изпиха кръвната захар.

Тя пъхна ръка в един скрит джоб в диплите на сарито си и извади две зизита.

– Вземи – каза тя и подаде едното на Серафина. – Захаросани миди с глазура от зелени водорасли. Страхотни са.

Серафина се усмихна уморено. Махна обвивката на бонбона и го изяде. Радваше се, че го има.

Още повече се радваше, че я има Нийла.

Загрузка...