В морските дълбини

Три

– Не, не, не! Не рубинените гребени, ти, плосък червей такъв! Трябват ми изумрудените гребени! Отивай да ги донесеш! – сопна се фризьорката.

– Ще ми простите, но сте в дълбока заблуда. Етикетът изисква дукеса Ди Царно да влезе преди контеса Ди Серулия в Колизея.

Това беше лейди Джована, управителка на покоите, която разговаряше с лейди Отавия, началник на гардероба.

– Тези морски рози пристигнаха току-що за принцесата. Праща ги принц Бастиаан. Къде да ги сложа? – попита някаква прислужница.

Чуваха се десетина гласа, всички говореха едновременно. Говореха на русалски, общият език на морския народ.

Серафина се опита да се изолира от тези гласове и да се концентрира върху песен-заклинанието си. „Всички тези прескачания от октава в октава – прошепна на себе си. – Пет високи си-та, трели и арпеджии7... Защо е било нужно Мероу да прави нещата толкова сложни?“

Песен-заклинанието за докими беше композирано така, че да постави на изпитание магическото майсторство на бъдещия владетел. Правеше се с канта мирус или специална песен. Мирусът беше сложна магия, която изискваше силен глас и изкусни умения. Изискваха се дълги часове подготовка, за да бъде овладяна, и Серафина се бе трудила неуморно, за да постигне съвършенство. Заклинателите, които можеха да изпеят мирус, командваха светлината, вятъра, водата и звука. Най-добрите сред тях можеха да разкрасят вече съществуващо заклинание и да създават нови.

Повечето русалки на възрастта на Серафина можеха да правят само канта пракс заклинания или прости песни. Праксът беше практическа магия, която помагаше на морския народ да оцелее. Имаше заклинания за маскировка, които помагаха да се заблудят хищниците. Имаше заклинания за ехолокация, които помагаха при плуване в опасни води. Други заклинания помагаха да плуваш по-бързо или да направиш по-тъмен облак октоподно мастило. Заклинанията пракс бяха първите, на които се учеха децата, и дори онези с оскъдни магически способности можеха да ги пеят.

Серафина си пое дълбоко дъх и запя. Пееше тихо, така че никой да не може да я чуе, и се гледаше в една декоративна слюдена плоча. Не можеше да изпее цялото заклинание, защото щеше да разруши стаята, но можеше да упражнява части от него.

– Алития? Никога ли не си я виждала? Аз съм я виждала вече два пъти, мила моя, и смело мога да заявя, че е ужасяваща!

Това беше възрастната баронеса Агнета, която разговаряше с лейди Козима. Седяха в един ъгъл. Сивокосата баронеса носеше стряскащо ярка виолетова рокля. Козима бе облечена със синя туника, а по гърба ù се спускаше дебела руса плитка. Гласът на Серафина потрепери, разговорът им я беше разсеял.

„Нямаш причини да се страхуваш от нея, имай го предвид“, все повтаряше Изабела, но от всичко, което Серафина бе чувала за Алития, беше по-лесно да се даде такъв съвет, отколкото да се последва.

– Самите богове я направили. Белогрим, ковачът, я изковал, а Нерия ù вдъхнала живот – продължаваше Агнета, при това доста високо, защото беше почти глуха.

– Има ли целувки по време на докими? Чух, че имало – попита Козима, като сбръчка нос.

– Има малко накрая. Затвори очи, поне аз така правя – посъветва я баронесата и отпи глътка саргасов чай. Горещата течност, гъста и сладка като повечето русалски напитки, стоеше тежко във фината порцеланова чашка. Чашката, като всички останали порцеланови съдове в двореца, беше извадена от потънал терагогски кораб.

– Докими се състои от три части, дете мое, две изпитания и клетва.

– Защо?

– Защо ли? Quia Merrow decrevit! Това е на латински. Означава...

– Защото Мероу е повелила – довърши Козима.

– Много добре. Докими на гръцки означава „съд“ и церемонията наистина е съд. Алития се появява при първото изпитание, кръвопускането, за да се увери, че принцесата наистина носи семейната кръв във вените си.

– Защо?

– Quia Merrow decrevit – отвърна баронесата. Замълча, за да остави чашката си с чай на масичката. – Второто изпитание е заклинането. Прави се дяволски сложно песен-заклинание. Силният владетел трябва да има силен глас, тъй като, както знаеш, магията на една русалка е именно в нейния глас.

– И защо? – запита Козима. – Често съм се чудила. Защо не може просто да размахваме вълшебна пръчица? Би било мнооооого по-лесно.

– Защото богинята Нерия, която ни е дала магията, знаела, че песен-заклинанията се носят по-добре във водата от заклинанията, направени с вълшебна пръчка. Морето е пълно с опасности, дете мое. Смъртта има бързи перки.

– Но защо пеем заклинанията си, баронесо? Защо не може просто да ги изговаряме?

Баронесата въздъхна.

– Учат ли ви изобщо на нещо в училище днес? – попита тя. – Пеем, защото пеенето засилва магията. Всъщност, песента е магия. Cantare. Пак на латински. Означава...

– Пея.

– Да. А от cantare идват думите за „заклинам“ и „заклинание“. Canto и incantation, музика и магия. Помисли за звуците на морето, дете, за песента на китовете, за крясъка на чайките, за шепота на вълните. Толкова са красиви и толкова мощни, че всички създания по света усещат магията в тях, дори напълно немузикалните терагоги.

Баронесата взе един морски таралеж от подноса пред себе си, счупи черупката му със зъби и го изсмука.

– Ако – само ако – принцесата премине и двете изпитания – каза тя, – ще може да стигне до третата част, вричането. В тази част тя дава годежната си клетва и обещава на народа си, че ще се омъжи за мъжа, избран за нея, и ще даде на царството дъщеря от семейната кръв, както е направила майка ù преди нея. И баба ù, и всички останали чак до Мероу.

– Но защо, баронесо? – попита Козима.

– Мили богове! Още едно защо? Quia Merrow decrevit! Ето защо! – отвърна баронесата нетърпеливо.

– Ами ако Серафина не иска да се омъжва и да управлява Миромара, и да дава на царството дъщеря? Ами ако иска, де да знам, да отвори заведение и да продава чай с мехурчета?

– Не ставай смешна. Разбира се, че иска да управлява Миромара. Какви ги измисляш само!

Агнета посегна към втория морски таралеж. Козима се намръщи. А Серафина се усмихна с тъжен копнеж. Откакто се помнеше, задаваше същите въпроси и получаваше същия отговор: Quia Merrow decrevit. Като много други правила за света на възрастните, някои от повелите на Мероу ù изглеждаха безсмислени. Въпреки това трябваше да ги следва, независимо дали това ù харесваше, или не.

Разбира се, че иска да управлява Миромара! Така беше казала баронесата. Но истината беше, че понякога не искаше. От време на време, за няколко бунтовни секунди, се замисляше какво ли би станало, ако откаже да направи песен-заклинанието тази вечер и отплува да продава чай с мехурчета?

После се появи Тавия със закуската ù, разбъбри се и всички глупави мисли изчезнаха.

– Ето те и теб, миличка – отбеляза тя, докато слагаше сребърния поднос на една маса. – Водни ябълки, змиорки боровинки, маринован сюнгер – всичките ти любими неща. – Тя плесна едно зелено пипало. – Силвестър, стой далеч от закуската ù!

– Благодаря ти, Тавия – каза Серафина. Не беше гладна. Пое си дълбоко дъх и се приготви да започне песен-заклинанието отново, но Тавия не беше свършила.

– Досега не успях да ти разкажа – започна тя, притиснала синя щипка към гърдите си, – но срещнах личната прислужница на императрица Ахади тази сутрин в кухните. Беше дошла да вземе чая за господарката си. По случайност знам, че много обича корсикански четинести червеи, така че се погрижих да има достатъчно. След втората купа червеи, тя ми каза, че императорът е в добро здраве, а императрицата си е все същата командаджийка.

– Така ли? – любезно попита Серафина. Знаеше, че не бива да изглежда прекалено нетърпелива да научи новините за семейство Матали, особено за престолонаследника. Дори най-пестеливата ù реакция на каквато и да е информация за него щеше да бъде забелязана и коментирана.

– А принцеса Нийла как е? Кога ще дойде в покоите ми? Нямам търпение да я видя.

– Не знам, детето ми, но прислужницата, онази в кухните, ми разказа разни неща... неща за престолонаследника – рече Тавия със заговорнически тон.

– Не е ли чудесно? – каза Серафина. Тя знаеше, че Тавия, която беше безнадеждна клюкарка, отчаяно иска принцесата да я попита какви са били тези неща за престолонаследника, но тя не го направи. Вместо това започна да упражнява няколко трели.

Тавия издържа колкото можа и после думите се изсипаха от устата ù като водопад.

– Ох, Серафина! Не искаш ли да знаеш какво друго ми каза прислужницата? Разказа ми, че люспите му били в най-наситено синьо, че имал обица и че си носел косата дълга и заресана на морскоконска опашка!

– Махди има обица? – възкликна Серафина, забравила за момент, че не трябва да проявява интерес към казаното. – Това е безумно. Сега остава да ми кажеш, че си е боядисал косата розова и си е направил пиърсинг на плавника. Последния път, когато го видях, беше кльощав и глуповат. Абсолютна гупа, точно като брат ми. Единственото, което ги интересуваше и двамата, беше да играят на галеони и горгони.

– Принцесо! – укорно рече Тавия. – Принц Махди е престолонаследник на кралство Матали, а принц Дезидерио е командващ в нашето кралство и съм сигурна, че никой от тях не би се зарадвал да чуе как го наричате гупа! Надявах се, че ще почувствате поне облекчение от факта, че бъдещият ви съпруг се е превърнал в красив мъж!

Серафина сви рамене.

– Ами сигурно, да – каза тя.

– Сигурно?

– Няма значение дали е красив, или не – обясни Серафина. – Принцът ще стане мой съпруг дори ако изглежда като гол морски охлюв.

– Да, но е по-лесно да се влюбиш в хубав мъж, отколкото в гол охлюв!

– Любовта няма нищо общо с тази работа, Тавия, и ти го знаеш. Женитбата ми е държавен въпрос, а не сърдечен. Съюзите между кралствата се правят с цел да се засилят връзките между тях и заради грижата за интересите на двете страни.

– Колко добре казано от някого, който никога не се е влюбвал – изсумтя Тавия. – Е, със сигурност си дъщеря на майка си. Дългът над всичко.

Бавачката се врътна и хукна да се кара на една от прислужниците.

Серафина се усмихна, доволна, че е успяла да отклони Тавия от дирята. Само ако знаеше...

Но не знаеше. И нямаше да научи. Серафина беше успяла да запази тайната си досега и нямаше намерение тепърва да я разкрива на когото и да е.

Сега си пое дъх отново и направи пореден опит да упражнява песен-заклинанието си.

– Коко, спри да досаждаш на баронеса Агнета и ела да си пробваш роклята! – сопна се един глас. Този път беше лейди Елетра, по-голямата сестра на Козима.

– Роклите са пълна скука – измрънка Козима и отплува.

После Серафина дочу друг глас, потаен и нисък:

– С това ли ще си облечена за церемонията? Не е хубаво чак толкова да се опитваш да засенчиш принцесата.

Последва смях, гърлен и дълбок, а след него заговори красив, мамещ глас:

– Изобщо не ми се налага да опитвам. Не се състезавам. Така или иначе той ще участва в този годеж само защото трябва. Всички го знаят. Изобщо не му пука за цялата работа. Нито пък за нея.

Серафина пропусна една нота и обърка ритъма на заклинанието. Впери поглед право напред, към слюдената плоча. В нея видя Лучия Волнеро и Бианка ди Ремора, две от придворните си дами. Стояха в отсрещния ъгъл на приемната, държаха великолепна рокля и си говореха шепнешком. Не знаеха, че сводестият таван на стаята провежда звука, така че разговор в единия ù край се чуваше в другия, а в слюдените плочи се виждаха участниците в него.

Бианка продължи:

– Това, което всички знаят, mia amica8, е, че ти го искаш за себе си. По-добре се откажи от тази идея!

– И защо да го правя? – запита Лучия. – Дъщерята на една дукеса е също привлекателна награда, не мислиш ли? Особено тази дъщеря на дукеса. Поне той със сигурност мисли така.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами неколцина от нас се измъкнахме снощи от двореца. Отидохме в Лагуната.

Серафина не вярваше на ушите си. Лагуната – водите край човешкия град Венеция, не бяха далеч от Миромара, но бяха забранени за морските хора. Мястото беше много опасно, объркано като лабиринт, мрачно и пълно с опасни създания. Беше пълно и с човеци, най-опасните от всички.

– Не мога да повярвам! – възкликна Бианка.

– О, да. Беше абсолютно приливно. Плувахме с пасажите цяла нощ. Момчетата Матали, аз и още няколко русалки. Беше диво! – каза Лучия.

– Стана ли нещо? Между вас с принца?

Лучия се усмихна палаво.

– Ами определено знае как се плува с пасаж. Има гъвкава опашка и освен това...

Бианка се изкикоти.

– Да? И освен това какво?

Отговорът на Лучия потъна в бъбренето на няколко прислужници, които нахлуха в стаята, понесли рокли.

Бузите на Серафина горяха. Тя сведе поглед към пода. Беше бясна. Искаше да каже на Лучия, че е чула всяка гадна дума, която тя бе произнесла, но не го направи. Тя беше кралска особа, а кралските особи не крещяха. Кралските особи не пляскаха ядно с опашка. Кралските особи не губеха контрол. Никога. Тези, които управляват другите, трябва първо да се научат да управляват себе си, често казваше майка ù. Най-често, когато тя се оплакваше, че трябвало да седи до някакъв скучен посланик на официална вечеря. Или когато я хванеха да се фехтува с Дезидерио в тронната зала.

Отново хвърли поглед към Лучия. „Винаги създава проблеми. Защо изобщо е тук?“, питаше се Серафина, но знаеше отговора. Лучия бе от семейство Волнеро – семейство аристократично и почти толкова древно и могъщо, колкото нейното собствено. Дукесите Волнеро имаха правото да са част от двора, а дъщерите им се радваха на наследствената привилегия да са придворни дами на принцесата на кралството.

Лучия, със сапфиреносините си очи, сребристите люспи и косата с цвят на нощ, сресана назад... „Ако изглеждаш така, можеш да объркаш колкото си искаш трели и никой няма да обърне внимание“, помисли си Серафина. Не че Лучия би объркала каквото и да е. Гласът ù беше великолепен. Говореше се, че Волнеро произхождат от сирените.

Серафина не знаеше дали това е вярно, но знаеше, че майката на Лучия, Порция, някога бе омагьосала собствения ù чичо, Валерио. Порция и Валерио поискали да се оженят, но Артемезия, тогавашната кралица и майка на Валерио и Изабела, забранила сватбата. В родословния корал на Волнеро имало предатели и тя не искала синът ù да се задоми с девойка от опетнено семейство.

Разгневен, Валерио напуснал Серулия и прекарал следващите няколко години в Царно – град крепост в западната част на Средиземно море. Порция се омъжила за друг, Сеян Адаро, бащата на Лучия. Говореше се, че се омъжила за него само защото приличал на Валерио по красивото лице, сребристите люспи и черната коса. Сеян умрял година след като се родила Лучия. Валерио така и не се оженил, предпочел да се отдаде на грижа за добруването на кралството.

„Порция сигурно е споделила тайните си с Лучия“, помисли си Серафина завистливо. Въздъхна и се замисли как нейната майка я учеше кое е правилното обръщение към външния министър на Атлантика или че парламентът трябва да се свиква само когато приливът е в най-високата си точка и в никакъв случай когато е в най-ниската. Прииска ù се веднъж, поне веднъж, майка ù да я научи на нещо женско, русалско, като например кои анемони да целунеш, за да се сдобиеш с пухкави устни, сякаш току-що опарени от медуза, или пък как да накараш плавника си да заблести.

„ Стига, Серафина – каза си тя. – Не се оставяй Лучия да те потиска. Нийла ще знае дали Махди е ходил в Лагуната, или не. Ти просто си упражнявай песен-заклинанието.“ Успокои се като си каза, че най-добрата ù приятелка скоро ще дойде. Самото присъствие на Нийла щеше да ù помогне да премине през това изпитание.

Серафина изправи гръб, изпъна рамене и отново подхвана песен-заклинанието.

– Ваша Светлост, ще ми позволите ли да ви поздравя за роклята? – проточи един глас зад нея. – Надявам се, че ще бъдете с нея довечера.

Серафина хвърли поглед в слюдената плоча. Лучия. Усмихваше се. Като баракуда.

– Не, няма да съм с нея, но благодаря – каза тя предпазливо. На Лучия не ù бе присъщо да прави искрени комплименти.

– Колко жалко. А би трябвало. Толкова е семпла и свежа. Направо гениална. Контрастът е единственият правилен избор в такава ситуация – продължи Лучия.

– Контраст? – попита Серафина объркана. Обърна се с лице към Лучия.

– Целият ви вид. Разкошен контраст.

Серафина сведе поглед към дрехата си. Най-обикновена, светлосиня рокля от морска коприна. Нищо особено. Беше я облякла набързо, веднага щом бе влязла в приемната си.

– Целият ми вид е в един цвят, син. А ние се намираме в морето, Лучия. Така че, реално погледнато, не контрастирам с нищо.

– Ха! Колко сте забавна, Ваша Светлост! Радвам се, че се шегувате с това. Радвам се, че ситуацията не ви притеснява. Така и трябва. Момчетата са си момчета, пък и съм сигурна, че вече я е оставил.

В стаята се спусна тишина. Всички бяха спрели да правят, каквото правеха, и слушаха. Словесните битки бяха любимата игра в двора.

– Лучия, кой е той? Коя е тя? За какво говориш? – попита Серафина, все така объркана.

Лучия се ококори. Тя притисна ръка към гърдите си.

– Искате да кажете, че не знаете? Такава съм идиотка. Мислех, че знаете. Така, де, всички знаят. Аз... аз моля за извинение. Не е нищо. Допуснах грешка – тя се обърна и понечи да се отдалечи.

Лучия никога не признаваше, че е допуснала грешка. Сега Серафина видя възможност да я надвие, да ù плати за всички злобни неща, които беше наговорила. Макар че един вътрешен глас ù казваше да не го прави, тя реши да оползотвори възможността.

– Каква грешка, Лучия? – попита.

Лучия спря. Поклати глава.

– Моля, Ваша Светлост – каза тя засрамена. – Предпочитам да не казвам.

– Не, кажи ми.

– Щом настоявате – отвърна Лучия.

– Настоявам.

Щом го каза, Серафина си даде сметка, че тя е тази, която е допуснала грешка. Лучия се обърна към нея. Баракудената усмивка се бе върнала на устните ù. Беше се преструвала на засрамена.

– Говорех за престолонаследника и неговата приятелка – каза тя. – Тоест, последната му приятелка.

– Неговата... приятелка? – повтори Серафина. Едва дишаше.

– Достатъчно, Лучия! Отиваш твърде далеч! – изсъска Бианка.

– Но Бианка, нима искаш да не се подчиня на своята принцеса? Тя желае да говоря – отвърна Лучия и взря блестящите си очи в Серафина.

– Съжалявам, че аз трябва да ви го кажа. Особено в деня на вашето докими. Сигурна бях, че знаете, иначе в никакъв случай не бих го споменала. Исках само да ви направя комплимент за това, че видът ви контрастира с нейния. Единственото, което има тя, са русите коси, тюркоазените люспи и извивките, които са повече, отколкото във въртоп.

Триумфираща, Лучия наведе глава. Серафина се почувства унизена, но беше решена да не го показва. Сама си беше виновна. Съвсем глупаво бе паднала в капана на Лучия и сега трябваше да изплува от него.

– Лучия, хиляди благодарности за това, че ми каза – рече тя с усмивка. – Такова облекчение е да го разбера. Надявам се, че го е понаучила на някои неща.

– Аз... не ви разбирам, Ваша Светлост.

– Виж, всички знаем – не е тайна, че последния път, когато престолонаследникът ни гостуваше, беше малко гупест и доста неуверен с момичетата – заяви Серафина.

– Вие не сте разстроена?

– Разбира се, че не! Защо да се разстройвам? Само се надявам да е свършила добра работа с него. Да го е научила на някои танцови движения или как да изпрати свястна любовна раковина. Все някой трябва да го направи. Момчетата доста приличат на морските коне, не намираш ли? Никак не са забавни, докато някой не ги обязди. А сега, ако ме извиниш, трябва да се върна към упражнението си.

Лучия, с осуетени планове, се врътна на опашка и отплува, а Серафина поднови пеенето си, без фалшивата усмивка, която си бе залепила, да напусне лицето ù. Това представление ù бе струвало скъпо, но никой нямаше да разбере. Беше свикнала с поведението в двора, беше свикнала с острите им зъби и нокти и се бе усъвършенствала в прикриването на чувствата си.

Силвестър обаче не беше свикнал.

Почервенял от гняв, той заплува след Лучия. Когато я наближи, всмукна колкото вода можа и изстреля дебела струя по нея. Удари я по врата. Прическата ù се развали.

Лучия спря на място. Ръцете ù литнаха към главата.

– Косата ми! – изпищя тя и се завъртя.

– Силвестър! – възкликна Серафина, ужасена. – Извини се!

Силвестър сякаш се разкая, след което отново пръсна вода по Лучия, този път в лицето.

– Ти, малък смукач! Ще те изкормя! – разпени се тя. – Аварус! Дръж!

Домашната риба скорпион на Лучия се стрелна след октопода. Силвестър се скри под масата, на която стоеше подносът със закуската на Серафина. Аварус го последва. Масата се преобърна, а подносът хвръкна във водата. Силвестър грабна една водна ябълка и я изстреля по Аварус. Аварус избегна удара и нападна. Доплува до Силвестър и го ужили. Силвестър нададе вой и след секунди приемната на Серафина се изпълни с облаци кълбящо се черно мастило.

Серафина не виждаше нищо, но чуваше как кашлят и пищят дамите ù. Блъскаха се в маси, столове и една в друга. Когато облакът най-сетне изчезна, тя видя Лучия и Бианка да бършат мастило от лицата си. Джована го изтръскваше от косата си. Тавия заплашваше Силвестър да го обеси с пипалата нагоре.

Тогава се чу нов глас, величествен и страховит, който се извиси над останалите:

– Някога аристокрацията обезглавявала непокорните си членове. Колко жалко, че този обичай вече не се спазва.