В морските дълбини

Четиридесет и пет

Серафина толкова се развълнува, че заговори като картечница.

– Трябва да правя курсова раковина за Пътя на Мероу – започна тя. – Така де, трябваше да правя. Преди да нападнат Серулия. Часове наред седях в Острокон...

– Чакай, Сера, намали темпото! – помоли я Линг. – За какъв път говориш?

Серафина обясни:

– Десет години след потъването на Атлантида, Мероу е потеглила на път из всички води на земята. Казала е, че търси безопасни места, където да се засели морският народ. Хората ù са живеели честито и тя е знаела, че скоро ще им трябва повече място, отколкото Миромара може да им предложи. Взела е със себе си някои от министрите и няколко слуги. Това е бил единственият случай в цялото ù царуване, когато е напуснала Миромара.

– И ти мислиш, че всъщност е търсела къде да скрие талисманите? – попита Ава.

– Да.

– И защо не ги е скрила в Миромара? – включи се Астрид.

– Прекалено рисковано е било. Наоколо винаги е било пълно с царедворци. Някой е можел да я види – обясни Серафина. – Та, слушайте, в Острокона на Серулия има голяма колекция раковини за Пътя на Мероу. Досега съм изслушала около двадесет, но има още много. Вероятно една от тях ще ни каже точно къде е отишла и кои са били най-опасните места, през които е минала. Там трябва да е скрила талисманите.

Астрид я погледна скептично.

– Само че Мероу е могла да ги скрие абсолютно навсякъде.

– Знам, Астрид. Но все пак е нещо. Знаем откъде да започнем – възрази Серафина.

– Ей, русалки, ето ви още нещо – каза Линг и посочи плочките си с букви. – Вижте!

Беше написала три думи: шокорет, апатеон и амъжитор.

– Какво да видим? Някакви безсмислици – изкоментира Астрид.

– И аз така си помислих отначало. Но това са истински думи, думи, които произнесе Абадон. Първо реших, че просто издава зверски звуци, но не беше така. Говореше. Първата дума е на арабски, втората – на гръцки, а третата – на румънски. И трите значат едно и също: измамник.

– За какво му е да повтаря една и съща дума на различни езици? – зачуди се Бека.

– Не знам. А тези тук – тя посочи към друга редица плочки, – Daimonas tis Morsa, значат Демонът на Морса.

– Морса... Тя беше някаква древна богиня, нали? – провери Ава.

– При това от най-мрачните – каза Линг. – Според митовете е била богиня мършояд и е приемала формата на чакал. Хорок, богът колекант36, е отговарял за пренасянето на душите на мъртвите в подземния свят, а работата на Морса е била да отнася телата им. Само че Морса е искала повече власт, затова е започнала да се занимава с некромантия, да разговаря с духове. Възнамерявала е да събере войска от духове и да свали Нерия от престола ù. Нерия е разкрила тези планове и се е разгневила. Наказала е Морса като ù е дала лицето на смъртта и тялото на змия. После е сложила на главата ù корона от скорпиони и я е прогонила.

– Охо. Доста жестоко. И каква е поуката? Не ядосвай Нерия! – каза Нийла.

– В Атлантида е имало храм на Морса – отбеляза Серафина.

– От него може и да научим нещо. Ако успеем да стигнем до там – предложи Бека.

– Шансът е нулев. Около Атлантида живеят опафагите. Ще ти откъснат главата, преди да приближиш на пет левги от острова – заяви Астрид.

– А защо живеят там? Винаги съм се чудела. Защо са позволили на стадо кръвожадни канибали да се заселят в развалините на Атлантида?

– Защото Мероу ги е прогонила в Тирската Пустош, водите около Атлантида – обясни Серафина. – Преди четири хиляди години опафагите са живеели в Миромара и са убивали местните. Мероу е искала да сложи край на това, затова е накарала водните воини да ги обградят и като стадо да ги закарат в Пустошта.

– Не го е обмислила добре май, а? – предположи Нийла. – Това е най-важният археологически обект за морския народ, а не можем да припарим до него заради опафагите.

– И аз така си мислех – съгласи се Серафина. – Мислех, че е просто поредната необяснима заповед. Но после Вража ни каза как всъщност е загинала Атлантида. Според историците, Мероу е казала, че е заселила опафагите във водите около Атлантида, защото все някъде е трябвало да ги засели, а развалините са били... ами развалини, и е било невъзможно да се ползват. Сега обаче смятам, че нарочно е завела опафагите там. За да попречи на хората да плуват нататък и да разглеждат мястото.

– Да не би да научат истината – каза Ава.

– Точно така. В тези развалини има знаци, които ни трябват, сигурна съм. Само да можехме да се доберем до тях – завърши Серафина.

– Опафагите ядат жертвите си, докато са още живи, да знаете – заяви Астрид. – Докато сърцата им още бият и кръвта им още циркулира из тялото. Това прави месото по-сочно.

– Ти си истински лъч светлина – каза Линг. После стана от стола.

– Не можем да стигнем до Атлантида, но можем да наблюдаваме Абадон. Точно това смятам да направя, веднага щом се събудя утре. Искам да видя дали ще успея да открия някаква слабост. Днес научих нещо. Не е много. Не е талисман. Но, както каза Сера, все е някакво начало.

Тя се прозя и каза, че ще си ляга. Бека, Нийла и Ава също отидоха да си легнат. Сера остана. Не беше изморена. Беше твърде заета да мисли.

Астрид отново бе започнала да подхвърля топката си за кабалабонг.

– Как смяташ да се справиш с всичко това, Серафина? Как ще успееш да влезеш в Острокона, за да изслушаш раковините, при положение че Серулия е окупирана? Как ще стигнеш до Атлантида? Как ще убиеш Абадон?

– Не знам още, но може и да намеря помощ. Ако успея да открия чичо си и брат си, те сигурно ще измислят нещо. Ако майка ми е още жива...

Астрид я прекъсна.

– Ако, ако, ако. Това не е начало. Това е край. Ще намериш смъртта си – тя хвърли поглед към спалнята. – И ще станеш причина за тяхната смърт. Цялата тази работа е абсолютно несериозна, шега.

Тя хвърли топката по-силно.

– Ето ти и още една шега – това, че съм наследница на Орфео, най-великият маг в историята.

Астрид каза последното сякаш на себе си, но Серафина я чу. „Защо не иска да приеме, че произлиза от Орфео? Заради това, което е направил? Или има нещо друго?“, чудеше се тя.

– Ей, Астрид, Баба Вража е права, да знаеш. Магията е това, което правиш с нея. Само защото Орфео е бил зъл, не значи, че и ти ще станеш зла. Злината не е наследствена. Не е като цвета на очите или нещо такова.

Астрид спря да подхвърля топката. Погледна Серафина.

– Не е това. Е, да, да знаеш, че Орфео е част от родословния ти корал е абсолютно отливно, но...

– Но какво?

Астрид поклати глава.

– Астрид, какво има?

– Нищо. Няма нищо. Забрави.

– Добре. Забравям.

Серафина се разочарова, че Астрид не иска да говори. Взе да събира плочките на Линг и да ги прибира в торбата. После взе чашите от чая и ги сложи на подноса.

Астрид пак хвърляше топката си силно.

– Не бяхме ние – каза тя внезапно. Извъртя се и застана пред Серафина. Топката прелетя през стаята.

– Искам да го знаеш. Ондалина не е нахлувала в Миромара. Не ние нападнахме Серулия. Не сме пращали убиец. Баща ми никога не би направил такова нещо. Никога не би наранил Изабела, Бастиаан или семейство Матали. Той ги цени, цени мира между държавите ни твърде много. Собствената му сестра живее в Миромара. В Царно, както знаеш. Не би рискувал живота ù.

Серафина претегли думите на Астрид и каза:

– И все пак наруши пермутавия. От сто години и двете кралства спазват договора. Ти трябваше да дойдеш в Миромара, а Дезидерио да отиде в Ондалина. Точно като леля ти Брюнвайг и чичо ми Лудовико при последния пермутавий. Защо баща ти го наруши?

Астрид седна до масата срещу Серафина.

– Имаше си причини – каза тя. – Ако знаеше... Ако можех да ти кажа... – дланите ù, опрени на масата, се свиха в юмруци. Дългата ù руса коса, бледа като лунна светлина, се развя около главата ù. Леденосините ù очи потърсиха тези на Серафина и в тях тя видя как русалката копнее да говори, да сподели това, което я мъчи.

– Астрид, сериозно говоря. Абадон е врагът, нали видя? Не аз. Не Миромара – каза Серафина, изненадана от собственото си желание да говори с тази недружелюбна русалка.

– И ние не сме пращали убийци. Войната е последното, което майка ми би поискала, както за своя народ, така и за вашия. Ти каза, че има причини Ондалина да наруши пермутавия. Какви са те? Кажи ми.

Серафина не отклоняваше поглед от лицето на Астрид. За няколко секунди беше сигурна, че Астрид ще ù се довери. Ала вместо да заговори, Астрид рязко бутна стола си назад и стана.

– Не мога – каза тя безпомощно. – Просто не мога.

После заплува към спалнята. Когато стигна до прага на стаята, тя се обърна към Серафина.

– Съжалявам – каза. После излезе.

Серафина остана загледана в празната рамка на вратата.

– Да – промълви. – И аз съжалявам.