Вечерен курс

29

Ричър пусна разговора на високоговорител и всички в стаята се събраха около телефона. Гризман продължи:

— В местен полицейски участък е получено телефонно обаждане от управителя на бюро за автомобили под наем. Разположено близо до хотела ви, между другото. Позвънил им човек, който говорел английски и звучал като американец. Поискал да наеме голям микробус. Въпреки факта, че изобщо не говорел немски, представил немска лична карта. Служителят на гишето оформил сделката. Управителят обаче чул разговора от кабинета си. Разпознал гласа на клиента. Същият човек и преди е наемал кола от тях, при това неотдавна. Впоследствие управителят проверил данните по сделката в компютъра и открил, че клиентът е използвал различно име в сравнение с предишния път. Използвал е различна лична карта.

— Кога се е случило това? — попита Ричър.

— Преди двайсет минути.

— Описание?

— Неясно, но може да е Уайли. Затова ти се обаждам. Вече изпратих патрулна кола с копие на полицейския портрет. Ще разберем след броени минути.

— Немско име ли е използвал този път?

— Да, но различно. Преди е било Ернст, сега е Гебхард.

— Благодаря. Обади се, когато хората от бюрото видят портрета — каза Ричър и затвори. — Това е ендшпилът. Краят на играта. И той започва в този момент. Микробусът е за доставката.

— След което ще изчезне — допълни Уотърман. — Използва поредната си фалшива самоличност. Ще запази любимата си за летището.

— Двайсет минути — обади се Ландри. — Това означава, че вече може да е на двайсет километра от града. А там Гризман няма никакви правомощия. Ще трябва да се свържем с федералните.

Телефонът иззвъня. Беше Гризман.

— Имаме положителна идентификация на лицето от портрета. Уайли е наел микробуса. Свидетелите са категорични. Вече поставих под наблюдение номера на автомобила. Колегите от Пътната полиция ще го следят. Те могат да действат извън пределите на града. Правят го непрекъснато. В момента следим радиус от петнайсет километра. Това са почти десет мили. Почти сигурно се е насочил на юг или изток. Освен ако не отива в Дания или Холандия. Разполагаме с пътни патрули на всички магистрали и главни пътища. Разполагаме с доста хора в това направление. Освен това микробусът е от големите. И е доста бавен.

— Какъв адрес е използвал? — попита Ричър.

— Адресът е фалшив. На това място няма нищо освен една голяма дупка в земята за поредния голям жилищен блок в другия край на града.

— Нещо друго? — попита Ричър.

— Според служителя в бюрото за автомобили под наем Уайли се интересувал от височината на пода на товарното отделение и предпочитал ролетна врата, защото възнамерявал да доближи микробуса до камион и така да прехвърли товара.

— Благодаря — каза Ричър и затвори телефона.

— Сега поне имаме някаква представа каква е стоката — отбеляза Синклер. — Не е документ. Не е разузнавателна информация. Уайли се нуждае от голям микробус с ролетна врата.

— За да го долепи до подобен товарен микробус или камион — каза Нили. — Защо? Ако стоката е натоварена вече на камион, защо трябва да бъде прехвърляна в друг автомобил?

— Може първият камион да е краден — отвърна Ричър. — Може да се притеснява да не го спрат.

Нили се обърна и прелисти списъците, дошли по телекса. Неразкритите престъпления в Германия, извършени близо до военни бази и съоръжения по времето, когато Уайли е служил в страната. Проследи с пръст бледосивите букви и цифри.

В един момент пръстът ѝ замръзна на място. Тя каза:

— Преди седем месеца е бил откраднат товарен камион, фургон с ролетна врата, от магазин за мебели във Франкфурт. И местната, и федералната полиция разполагат с регистрационните номера, но досега не са открили камиона.

Пръстът ѝ се спусна надолу по списъка. Тя наплюнчи палец и обърна страницата.

— Нищо — процеди накрая Нили. — Много коли, но това е единственият камион или микробус с ролетна врата.

— Кражбата е извършена три месеца преди Уайли да дезертира — отбеляза Ричър.

— Планирал е нещата твърде отдавна.

— Дали е откраднал стоката същата нощ, когато е откраднал и камиона?

— Почти сигурно. Което ще ни помогне да определим местонахождението му. Ако се притеснява от пътна проверка, ще скрие камиона наблизо, ще измине колкото се може по-малко разстояние с него, ще открадне стоката, отново ще измине колкото се може по-малко разстояние и ще го скрие възможно най-бързо. В плевня или нещо подобно. Със стоката, натоварена отзад. Триъгълен маршрут, бърз и без отклонения. Минимум километри. Минимум риск. Вероятно става въпрос за сравнително малък район близо до Франкфурт.

— После обаче се е върнал в частта си и е изкарал там три месеца. Защо?

— Изчакал е нещата да се уталожат. Изчаквал е реакцията. Крил се е пред очите на всички. Което е умен ход. Първата ни работа би била да проверим дезертьорите и криминалния контингент. Не и войниците, които продължават да служат на поста си. Никой обаче не е забелязал липсата. Никой не е вдигнал тревога. Не е последвала никаква реакция. Веднага щом се е уверил в това, Уайли е използвал първата възможност да избяга. Скрил се е в Хамбург. Продажбата на стоката му е отнела четири месеца. Сега се връща да я прибере.

— Твърде смели разсъждения, които не са подкрепени от доказателства — отбеляза Синклер. — Нали така? Може някой друг да е откраднал камиона от мебелния магазин.

— Трябва да разберем къде е бил Уайли преди седем месеца — каза Ричър. — Трябват ни заповедите за движението на неговата част и на самия Уайли.

— Ще дойдат всеки момент — отвърна Нили.

В този миг телексът се събуди изневиделица и забръмча жизнерадостно.

Уайли шофираше големия нов микробус към центъра на града, лавираше бавно и внимателно, напредваше сантиметър по сантиметър сред натоварения трафик, изчакваше на светофарите, поглеждаше в огледалата. Заобиколи езерото Аусеналстер, прекоси „Санкт Георг“ и зави на запад, към квартала, където живееше, но далече преди да стигне до него, свърна вляво и микробусът затрополи по стоманения мост, който водеше към старите докове. Кейовете там бяха прекалено малки, за да позволят акостирането на големи, модерни товарни кораби, което означаваше, че и складовете в съседство с тях също са малки. А това определяше ниските им наеми.

Спря пред мръснозелена двойна врата и слезе от микробуса. Вратата се заключваше с два райбера с катинари в горната и долната част и едно резе тип катарама по средата. Уайли разполагаше и с трите ключа. Той отвори дясното крило на вратата и го застопори, после отвори лявото и застопори и него.

Помещението, което се откри, бе с размери девет на дванайсет метра, а височината му надхвърляше четири метра и половина. Напомняше му за двоен гараж в някоя хубава къща в предградията на Шугър Ленд, но твърде голям. Дясната половина на склада бе празна. В лявата бе паркиран старият камион за мебели.

Уайли го бе докарал от Франкфурт преди седем месеца, още същата нощ, когато го открадна. Същата нощ, когато натовари безценната си стока. Бързаше като луд, което не бе необходимо, защото бе сменил регистрационните табели за по-сигурно. Можеше да действа по-спокойно. Но нямаше търпение да стигне там, където се бе запътил. Да стигне до скривалището си. Едва успя. Камионът бе стар. Направо за боклука. Лампичката за маслото светеше през цялото време. Двигателят издаваше странни шумове. Едва издържа до тук и когато паркира, не пропусна да благодари на небесата, че все пак е успял. Че не му се бе наложило да вика „Пътна помощ“. Щеше да му е трудно да обясни на монтьорите някои неща. Изключи двигателя на камиона и повече не го запали.

Затова сега се налагаше да вземе микробус под наем. Паркира го до камиона и затвори мръснозелените врати, заключи катинарите и резето и прибра ключовете в джоба си. Прекоси стария железен пешеходен мост, който го изведе до друг кей, а там започваха новите пешеходни мостове, целите от тиково дърво и стомана, които водеха от кей на кей. Така се озова в задната част на жилищния комплекс, където тръгна по алеята между два блока и когато я прекоси, се озова пред своето фоайе, своя асансьор, своята врата.

Мюлер затвори вратата на кабинета си и позвъни на Дремлер от служебния телефон на бюрото си.

— Мъжът от рисунката е напуснал града с товарен микробус — каза той. — Получихме искане за съдействие от отдела на Гризман. Следим за регистрационните му номера. Наблюдаваме район с радиус петнайсет километра около града, като при необходимост можем да го обявим за федерално издирване.

— Извършва доставката — отвърна Дремлер. — Изпуснахме го.

— Не, микробусът е празен. Току-що го е взел от бюрото за автомобили под наем.

— В такъв случай ще вземе стоката от друго място. Което прави нещата още по-интересни. Дръж ме в течение. Каквото и да се случи, искам пръв да науча.

— Непременно.

— Опасявам се, че с другата задача се провалихме.

— Ричър?

— Предвидил го е. Довел е хора със себе си. Устроил е засада на нашата засада. Били са дванайсет души. Така твърдят моите хора. Всички въоръжени. Плюс него. Моите момчета не са имали никакъв шанс.

Оказа се, че по времето, когато камионът е бил откраднат, Уайли е бил в четиридневен отпуск. Никой не знаеше къде го е прекарал. Това бе първото разкритие, което направиха благодарение на информацията за дислокацията му.

Предходното му назначение било на североизток от мебелния магазин. Но не твърде далече, помисли си Ричър. Разстоянието се измерваше с десетки, а не със стотици километри. Познаваше района. Беше го посещавал неведнъж. Разстоянието не бе голямо. Все едно да отидеш от Шугър Ленд до Хюстън. Един преход с автобус.

Получените данни проследяваха службата на Уайли от пристигането му в страната, прехвърлянето му от предни позиции на потенциална фронтова линия в някаква ремонтна база в тила. Разположена североизточно от Франкфурт. Редовно го бяха включвали в група доброволци, изпращани в голям армейски склад, разположен на петдесетина километра от базата им. Бившият склад за муниции и продоволствие бе превърнат в нещо като сметище за оборудване, от което никой не се нуждаеше. Войниците от поделението на Уайли можеха да отидат там като доброволци и да свалят нужните им резервни части от бракуваните машини. Командването го наричаше ремонтно учение в полеви условия. Ричър бе съгласен, че подобна формулировка звучи доста приемливо, докато истината бе, че това бе единственият начин войниците да поддържат своите машини в бойна готовност. Въпреки благозвучната формулировка подобна задача не се радваше на особена популярност. Поделението на Уайли бе имало четири възможности да изпрати хора във въпросния склад. Нито един доброволец не бе пожелал да отиде там повече от веднъж.

Освен Уайли.

Той бе ходил в склада три пъти. Първите три пъти.

Но не и четвъртия път.

— Очевидно там го е открил — каза Нили. — Каквото и да е то. В този склад. Това е единствената възможност. Може първия път да го е потърсил. Втория път да го е намерил. А третия път да е планирал как да го отмъкне. Накрая — преди седем месеца — го е откраднал. Затова не му се е наложило да се пише доброволец четвърти път. Стоката вече не е била там. Той я е откраднал.

— След което я е скрил наблизо — каза Ричър. — Трябва ни потвърждение. Трябва да следим пътищата. Четирима души с бинокли, които да извършват визуално наблюдение. Вероятно на магистралата, южно от Хановер. Едва ли е стигнал далече.

Набра телефона на Гризман, който обеща да се погрижи.

— Доста е услужлив — отбеляза Синклер.

— Засега — отвърна Ричър.

— Шантажираш ли го?

— Обещах да не го правя, но не съм убеден, че ми вярва. Така че, да, може да се нарече шантаж в известен смисъл. Крайният резултат е същият.

— Това може да продължи доста време.

— Няма — каза Ричър. — Гризман ще ни зареже веднага щом се изправи пред по-голям проблем.

— Нима има по-голям проблем от този?

— Той няма представа колко сериозно е положението.

— Трябва ли да му кажем? — попита Синклер. — Трябва ли да изпратим официална молба за съдействие?

— Това би било катастрофа в политически аспект — възрази Уайт. — Демонстрация на слабост. Русия не е толкова далече. Не можем да вадим на показ мръсните си ризи.

— И бездруго е прекалено късно — добави Уотърман. — На германците ще им трябва половин ден, за да ни отговорят. После ще ни трябва още един ден, за да влязат в час. Може дори повече, защото те започват от нулата. Което означава, че Уайли ще разполага с трийсет и шест часа преднина. За толкова време може да стигне където си иска. Германия вече е голяма страна.

Кабинетът на Дремлер се намираше на четвъртия етаж на сграда, която бе изцяло негова собственост. Той слезе с асансьора, произведен през петдесетте години. Бавен, но надежден. Трябваха му двайсет секунди, за да се спусне във фоайето. За това време Дремлер вече бе продал трийсет и три чифта обувки, внос от Бразилия. Статистика, която галеше ухото. Един милион чифта седмично. Над петдесет милиона чифта годишно.

Той напусна сградата и се озова навън, под лъчите на бледото обедно слънце, на три преки от бара с лакираната дъсчена фасада. До неотдавна подобен час се смяташе за твърде ранен за обедна почивка, но днес заведението вече бе пълно. Новото стъпаловидно работно време предполагаше безкрайна върволица от обедни почивки през целия ден.

Дремлер си проправи път сред тълпата, като кимаше на едни и поздравяваше други. Запъти се към Волфганг Шлуп, който седеше край бара. Определено не бе от най-впечатляващите представители на човешката раса. Черна коса, черни очи, слабо, мургаво лице, дребен и кльощав. Но беше полезен. И можеше да стане още по-полезен. Дремлер си проправи място първо с рамо, после с лакти и застана с гръб към салона.

— Как е бизнесът, господин Шлуп? — попита той.

— Какво искате? — отвърна Шлуп.

— Информация — поясни Дремлер. — За каузата. Нова Германия разчита на вас.

Появи се барман с дебела памучна престилка и Дремлер си поръча еднолитрова халба бира.

— Каква информация? — попита Шлуп.

— Изработил си шофьорска книжка и лична карта на един американец.

— Стоп! Нищо не съм изработвал!

— Добре, предал си поръчката на твоите партньори в Берлин. Те са изработили документите. А ти само си задържал половината пари.

— И какво от това?

Дремлер размърда лакти, за да си осигури още малко място, и извади рисунката. Разстла я върху бара и каза:

— Този тип.

Косата, челото, скулите. Дълбоко разположените очи.

— Не си го спомням — отвърна Шлуп.

— Мисля, че си го спомняш.

— Защо те интересува?

— Важно е за каузата.

— Коя кауза?

— Трябва ми новото му име.

— Защо ти е да го знаеш?

— Искаме да го открием.

— Знаеш, че не мога да ти кажа — отвърна Шлуп. — Това ще съсипе бизнеса ми. Никой няма да ми има доверие.

— Само този път. По изключение. Никой няма да разбере. Той и бездруго е загазил. Искаме да се доберем първи до него. В момента пътува нанякъде с микробус, взет под наем. За да натовари нещо. Предполагаме, че стоката е тежка, предвид размерите на микробуса. Може да става въпрос за оръжие. Или за нацистко злато, измъкнато от някоя солна мина.

— И ти го искаш.

— За всички нас. За каузата. Ще ни бъде от голяма полза.

Шлуп не отговори.

— Разбира се, има възнаграждение за всеки, който ни помогне. Наречи го хонорар за консултация. Или просто комисиона, ако предпочиташ.

— Рисковано е — отвърна Шлуп. — Това е като тайната на изповедта при свещениците. Не мога да я наруша.

— Размерът на възнаграждението ще отразява размера на риска.

Шлуп погледна рисунката.

— Мисля, че си го спомням — каза той. — Работил съм с доста американци. Мисля, че този избра три различни имена. Първите две включваха само лична карта и шофьорска книжка, но ми се струва, че при третото имаше и паспорт.

— Какви бяха имената?

— Минаха месеци оттогава. Трябва да проверя.

— Не ги ли помниш?

— Чувам стотици имена.

— Кога можеш да го направиш?

— Когато се прибера у дома.

— Обади ми се веднага, става ли? Много е важно. За каузата.

— Добре — съгласи се Шлуп.

Дремлер кимна доволно и си тръгна по същия начин, по който бе дошъл: проправяше си път с рамото напред, кимаше и поздравяваше и накрая отново се озова под бледите слънчеви лъчи отвъд вратата.

Барманът, който му бе сервирал халбата бира, посегна към телефона.

Звънна телефонът в стаята в консулството. Вандербилт вдигна и подаде слушалката на Ричър. Беше Ороско.

— Загазили ли сме? — бяха първите му думи.

— Още не — отвърна Ричър. — Смятаме, че Уайли пътува към Франкфурт. Предполагаме, че преди седем месеца е откраднал нещо от склад, разположен близо до неговото поделение. След което го е скрил. Сега най-вероятно отива да го вземе.

— Разполагаме с достатъчно хора във Франкфурт.

— Знам — каза Ричър. — Ще им звънна, ако ми дотрябват.

— Току-що приключих с Били Боб и Джими Лий. Оставиха най-интересното за края. Оказва се, че са продали на Уайли полуавтоматичен пистолет „Берета“, модел М-девет. Имай го предвид. Той е въоръжен.

Телефонът на Уайли иззвъня и той прие обаждането в кухнята. Шумът, който долиташе по линията, мигом му подсказа кой се обажда. Приятелски настроеният барман, с когото се бе сближил благодарение на множество сгънати банкноти, плъзнати по барплота. Сумата им надвишаваше обичайния бакшиш и се доближаваше до откровения подкуп. Плюс бонус за непредвидени случаи. Или предупреждения. Или какво там човекът, който получаваше парите, сметнеше, че може да заинтересува човека, който даваше парите. Принцип, който действаше по целия свят. Неписан, неизречен, но добре познат.

— Волфганг Шлуп ще те продаде на Дремлер — каза барманът.

— За колко? — попита Уайли.

— Процент. Дремлер каза, че отиваш да изкопаеш някакво нацистко злато.

— Отивах до тоалетната.

— Разполагаш с малко време… докато Шлуп се прибере у дома.

Телефонът на бюрото на Мюлер също иззвъня. Той затвори вратата, седна и вдигна слушалката. Глас, който несъмнено принадлежеше на американец, попита:

— Със заместник-началника на Пътната полиция Мюлер ли разговарям?

— Да — отвърна Мюлер.

— Казвам се Ричър. Доколкото знам, главен следовател Гризман ви е предупредил за обаждането ми.

Мюлер отмести някаква папка и извади снопче формуляри за регистрирането на подобни искания. Взе и молив. Вписа датата, часа, името на Ричър. И каза:

— Доколкото знам, искате да следим движението по магистралата, южно от Хановер.

— Разполагате с регистрационния номер. Искам да знам дали автомобилът е напуснал Хамбург и се движи в посока Франкфурт.

— Какво очаквате да направим?

— Да разположите патрули край пътя. Или на мостовете. По двама полицаи в кола. Да прилича на обикновена акция за превишена скорост, но полицаите да са с бинокли вместо с радари.

— Нямаме опит в подобни операции, господин Ричър. Магистралите ни нямат ограничение на скоростта.

— Но схванахте същината на въпроса, нали?

— Гледал съм американски филми — отвърна Мюлер и си записа същината на въпроса във формуляра.

— Комуникацията трябва да се осъществява незабавно, в реално време. Така ще мога да организирам посрещането на автомобила.

— Знаете ли къде отива? — попита Мюлер.

— Не точно. Засега.

— Кажете ми, когато разберете. Така ще мога да преразпределя патрулите.

— Непременно. Благодаря.

Мюлер затвори. Откъсна най-горния лист от купчината с бланки. Скъса го първо на половина, после на четвъртинки, на осминки, на шестнайсетинки, докато накрая останаха късчета с размерите на конфети, които изхвърли в кошчето за боклук. Ричър можеше да твърди, че му е звънял, но Мюлер щеше да отговори, че, да, разговаряли са, но впоследствие американецът оттеглил молбата си и уговорката отпаднала. Никой не можеше да докаже нищо. Класическа ситуация от типа „аз казах, той каза“, в която полицаите винаги печелеха.

Той набра номера на Дремлер.

— Ако щеш, вярвай, но току-що ми позвъни Ричър — каза Мюлер. — Гризман е прехвърлил проблема на моя отдел. Ричър смята, че Уайли пътува към Франкфурт. Обеща да ми каже точната дестинация веднага щом я научи.

— Отлично.

— Разполагаш ли с името на Уайли?

— Скоро ще го имам.

Волфганг Шлуп си тръгна от бара, когато свърши онова, за което бе дошъл. Измина пеша две преки и взе автобуса, който го остави на една улица и два леви завоя от дома му — апартамент на последния етаж на къща, построена преди войната. Нямаше асансьор, което бе нормално предвид възрастта на сградата. Затова пък имотите в нея струваха много пари. Дълго време се носеше слух, че цялата редица от къщи на тази улица били ремонтирани некачествено след края на бомбардировките. Проверката на строителния надзор бе показала точно обратното. Цените скочиха двойно за една нощ. Шлуп бе реагирал навреме. В бара бе подслушал разговора на двама служители в кметството, които бяха обсъждали въпроса.

Той тръгна по стълбите, подмина фоайето на втория етаж, после това на третия и се озова пред вратата.

Уайли го чу да идва. Беше се облегнал на стената в сянката между противопожарното табло и тръбите за топлата вода. В ръката си държеше пистолет. Неговата берета от армейските излишъци, купена от двама глупаци, които крадяха от военните складове, в същия този бар, в който приказливият господин Шлуп въртеше своята не толкова тайна търговия.

Шлуп се появи откъм стълбището, сви наляво и отключи вратата. Уайли излезе от сянката и го блъсна през прага, като продължаваше да стиска пистолета в ръка. Изрита вратата с пета, за да я затвори, след което избута Шлуп по коридора към просторната дневна, издържана в модерни сиви тонове на фона на червените тухлени стени. Там Шлуп се препъна, падна върху черния кожен диван и остана да лежи безпомощен.

Уайли се надвеси над него и насочи пистолета в лицето му.

— Чух, че си щял да ме продадеш, Волфганг.

— Не е вярно — увери го Шлуп. — Никога не бих го направил! Това ще съсипе бизнеса ми.

— Обещал си на Дремлер да го направиш.

— Щях да си измисля някакво име и да го пратя за зелен хайвер.

— Тук ли държиш архива си?

— Всичко е кодирано.

— Защо не си измисли име в бара? Защо изчака да се прибереш у дома, при записките си?

— Дремлер ли ти каза?

— Няма значение кой ми е казал. Ти щеше да ме предадеш. Щеше да потърсиш името ми в записките. Дремлер ти е казал да му се обадиш веднага щом си готов, защото е важно за каузата.

— Не, човече, няма такова нещо! Това са глупости! Как бих могъл да го направя? Никой няма да ми има доверие.

— Защо не си измисли някакво име в бара?

Шлуп не отговори.

— Покажи ми архива — нареди Уайли.

Шлуп се изправи с усилие и двамата с Уайли тръгнаха бавно по коридора, по който бяха дошли в хола. През цялото време пистолетът оставаше насочен в гърба на Шлуп. Така се озоваха в малка спалня, която търговецът на фалшиви документи използваше като офис. Той посочи една лавица и каза:

— Червената папка.

Приличаше на обикновена папка, с тази разлика, че имаше четири, а не две или три халки за нанизване на перфорираните листа. Самите листа бяха изпъстрени с шифровани редове и подредени в стройни колони думи, които не означаваха нищо. Вероятно съдържаха информация за старото име, новото име, номера на паспорта, на шофьорската книжка и личната карта.

— Къде съм аз? — попита Уайли.

— Нямаше да те продам.

— Защо тогава не си измисли име в бара?

— Дремлер греши, човече. Мисли си, че в момента пътуваш някъде из страната с микробус и търсиш нацистко злато. Очевидно не е така. Сгрешил е за това, което означава, че може да е сгрешил и за всичко останало. Логично, нали? Защо изобщо го слушаш?

— Не слушам него — отвърна Уайли, — а бармана. Дремлер те е попитал и ти си му отговорил. Възнамерявал си да ме продадеш. Ако не възнамеряваше да го направиш, щеше да му подхвърлиш фалшиво име още в бара. Или добре, сепваш се в първия момент, но минута по-късно идваш на себе си и му обясняваш: да, спомням си го, сега се казва Шмит. Или нещо подобно. Но ти не си го направил.

— Той ме плаши, човече. Може да ми създаде куп проблеми. Да, щях да му кажа, но после си промених решението.

— Когато ме видя?

— Не, преди това.

— Не ти вярвам.

— Това би съсипало бизнеса ми!

— Дремлер ти е обещал да покрие загубите.

— Кълна се, човече! Не си прав! Промених си решението. Никога не бих го направил.

Започнеш ли нещо, довърши го до края. Всичко или нищо.

— Предпочитам да играя на сигурно — каза Уайли.

Хвана пистолета с другата ръка, замахна бързо и рязко и стовари ръба на ръкохватката върху слепоочието на Шлуп. Не искаше да стреля. Не и тук. Щеше да вдигне излишен шум. Удари отново, като този път улучи другото слепоочие и главата на Шлуп подскочи рязко като на парцалена кукла. Когато тялото му се отпусна, Уайли замахна отново, рязко и мощно, отгоре надолу, като с чук или брадва, и заби пистолета в темето на Шлуп. Фалшификаторът рухна на колене. Уайли го удари отново. Шлуп се олюля напред и падна по лице. Уайли клекна и пак го удари, отново и отново, отново и отново.

Изпука кост, потече кръв.

Уайли спря и си пое дъх. Провери врата на Шлуп за пулс.

Нищо.

Изчака цяла минута, за да бъде сигурен. Пак нищо. Той изтри пистолета в ризата на Шлуп, взе червената папка и си тръгна.