Вечерен курс

8

Четири часа по-късно беше осем сутринта в Хамбург и главният съдебен експерт в града започваше работа в централната морга. Бе извършил аутопсията късно предишната вечер. Никой нямаше да му плати извънредния труд, но убийствата бяха рядкост и можеха да се отразят благоприятно на кариерата му. Сега искаше да прегледа бележките си, преди да изложи изводите си.

Жертвата бе бяла жена от европеидната раса. Според личните ѝ документи по време на смъртта си е била на трийсет и шест години и осем месеца. Което съответстваше на физическите данни. Жената бе в добра форма. Вероятно бе спазвала диета, ако се съдеше по ниското количество телесни мазнини. И бе ходила на фитнес, ако се съдеше по мускулния ѝ тонус. Бе яла салата с кускус около четири часа преди смъртта и бе погълнала семенна течност около час преди смъртта. След това бе удушена отзад по доста брутален начин от убиец, който борави по-добре с дясната си ръка. Тъканите по врата ѝ бяха увредени по-силно от дясната страна, което показваше, че пръстите там са стискали по-силно.

Бледата кожа на жертвата разкриваше предсмъртни охлузвания и на други места. Нищо фрапантно, но достатъчно добре очертани. Особено зараждащите се кръвонасядания в задната част на лактите ѝ, оставени от коленете на убиеца. Беше я притиснал към леглото и я беше яхнал като пони. Задникът ѝ също бе насинен от натиска на неговия. Според патоанатома убиецът бе кльощав. Силен, но слаб и жилав. Кокалест, особено ръцете и коленете. Кльощавия, така щяха да го нарекат по телевизията. Вероятно доста енергичен, леко нервен, способен на гневни изблици.

Образът на убиеца започна да се оформя.

Най-хубавото в случая бе, че прецизното измерване между синините върху задните части на жертвата и лактите ѝ бе показателно за разстоянието между тазовия пояс и капачките на коленете. Което след съответните изчисления върху въпросните стави щеше да даде точната дължина на бедрената кост. А дължината на бедрената кост се смяташе за безпогрешен показател за определяне на ръста.

Нападателят се оказа висок метър и седемдесет и три. Или пет фута и осем инча по американския стандарт. Трябваше да впише и тези данни, тъй като жертвата бе проститутка. Американските военни разполагаха с доста пари за харчене. Във всеки случай, убиецът не беше нито джудже, нито гигант.

Патоанатомът прибра в папката бележката с личното си мнение. Не бе обичайна практика, но бе леко развълнуван. Бележката изразяваше личното му мнение, че престъпникът е мъж, който борави по-добре с дясната си ръка, средно висок, вероятно слаб, със силно изразена костна структура, силен физически, но по-скоро жилав, отколкото мускулест. Може би бегач на дълги разстояния.

После съдебният медик прибра папката в плик и помоли да я изпратят незабавно в градското полицейско управление, където да я предадат на шефа на следователите.

Шефът на следователите не остана очарован от случая, който пое. Поне в началото. Възбудата му нарасна едва впоследствие. Казваше се Гризман. Справяше се успешно с работата си. Разкриваемостта на отдела му от над деветдесет процента впечатляваше. Гризман обаче не искаше да впечатлява. Искаше да проведе съвсем кратко разследване, след което да изпрати случая от другата страна на разделителната линия сред онези десет процента на студени досиета и забравени провали.

Бе прочел бележките на своите подчинени. В една от тях се твърдеше, че обикновено жертвата напускала дома си късно вечер, отивала в хотела, паркирала в подземния гараж и работела в бара. Тази вечер обаче никой не я бе видял да идва. Обикновено клиентите използвали своите хотелски стаи. Тя си тръгвала посред нощ, а понякога дори рано на следващата сутрин. Барманите и камериерките може би щяха да съставят списък на мъжете, с които я бяха виждали.

Друга бележка твърдеше, че не било обичайно да приема мъже в апартамента си. Това по принцип не бе обичайно за хотелските проститутки. Възможно бе да се е срещнала с постоянен клиент. Когото е познавала, на когото е имала доверие. И в двата случая си заслужаваше да проверят по-детайлно постоянните ѝ клиенти. Онези от последните една-две години. Предполагаше се, че запознанството им е станало в бара. Нищо чудно някой от служителите в хотела да бе запомнил тази първоначална среща. Повечето от тях работеха в хотела доста отдавна.

Третата бележка споменаваше, че била изключително скъпа.

Гризман затвори очи.

Вече знаеше това. Както знаеше, че работи в бара. Бележките допускаха грешка в това отношение. За нея не бе необичайно да използва собствения си апартамент. Никак даже. Понякога в бара се запознаваше с хора, които не бяха отседнали в хотела. Местни бизнесмени, които просто искаха да разпуснат след напрегнат ден в офиса. Хора, които живееха наблизо, но, разбира се, не можеха да използват собствените си домове. Заради съпругите, семействата и прочие.

Местни като него.

Той бе неин клиент. Запознаха се преди година. Три пъти. Добре, четири пъти. В апартамента ѝ. Срещнаха се в хотела. Кой е номерът на стаята ви? Не съм отседнал тук. Отбих се за едно питие. Тръгнаха си с различни коли. Току-що бе настъпил падежът на застрахователната полица, която бе направил преди години, и сега му бяха изплатили сумата плюс солиден бонус. Парите трябваше да отидат в спестовната му сметка. За децата. А сега тя беше мъртва. Убита. Името му щеше да се появи в списъка на мъжете, с които се бе срещала. Едно по-детайлно разследване би завършило с катастрофа за него. Все някой щеше да си го спомни. Несъмнено щеше да последва уволнение. И развод. И позор.

Гризман отвори плика с доклада на съдебния медик. Прочете студените недвусмислени факти. Познаваше този врат. Дълъг, изящен, с много бледа кожа. Знаеше, че тя обича кускус.

Обърна последната страница и видя бележката с личното мнение на патоанатома. Дясна ръка, среден ръст, слаб, костелив, жилав, а не мускулест.

Бегач на дълги разстояния.

Гризман се усмихна. Самият той бе висок два метра и тежеше сто трийсет и шест килограма. Шест фута, шест инча и триста фунта по американския стандарт. Повечето от тях мазнини. Закусваше наденички с картофено пюре. Последния път, когато бе видял своя кост, бе на рентгенова снимка.

Нищо общо с бегач на дълги разстояния.

Помоли секретарката си да свика съвещание. Екипът му се събра. Неговите следователи.

— Време е да определим някои нови параметри — заяви Гризман. — Да предположим, че жертвата е отишла с колата си до хотела, но клиентът я е спрял, преди да стигне до фоайето. Случайна среща в подземния паркинг. Възможно е да става въпрос за редовен клиент. Възможно е да е човек, с когото не се е виждала отдавна. Което ни подсказва, че е достатъчно богат, за да може да си я позволи, но не е отседнал в хотела, защото тя щеше да предпочете стаята му. Следователно или е местен, или е отседнал в друг хотел. Въпросът е имал ли е кола? Вероятно, защото също е бил в паркинга. Но не е сигурно, защото през паркинга минава пряк път към съседната пряка. В този случай жертвата може сама да го е отвела у дома си. Тогава убиецът би трябвало да остави отпечатъци в колата ѝ. По дръжките на вратите или закопчалката на предпазния колан.

Хората му си водеха бележки.

Гризман продължи:

— Докладът на съдебната медицина е най-доброто, с което разполагаме към момента. Извършителят е среден на ръст със слабо телосложение. Това е научно доказано. Търсете човек, който да отговаря на това описание. Нищо друго. Забравете бившите ѝ клиенти, освен ако не са слаби със среден ръст. Останалите не ни интересуват. Само ще си загубим времето с тях, защото убиецът сигурно е моряк, който отдавна е отплавал в океана, но шефовете трябва да видят, че правим нещо. Концентрирайте се. Не губете време. Среден на ръст, слаб, отпечатъци в колата. Следвайте тези ориентири. Нищо друго. Не гонете вятъра. Пазете си силите за следващия случай.

Хората му напуснаха стаята, а Гризман издиша шумно и се облегна на стола си.

По това време американецът вече бе в Амстердам. Вземаше душ. Бе станал късно. Хотелът му се намираше почти в центъра. Беше малък и чист, а част от гостите бяха самолетни пилоти. Обичаше подобни места. Бе слязъл в ресторанта, за да пие кафе, и бе видял немските вестници в салона за закуска. Заглавията не споменаваха нито дума за случилото се в Хамбург. Полицията беше в задънена улица. А той беше в безопасност.

В този момент куриерът шофираше пикапа си. Бе изминал първите седем-осем километра от петстотинте, които трябваше да преодолее. После го очакваха четири полета и три тайни квартири. Задачата му бе трудна и в момента изпълняваше най-тежката част от нея. Пътят бе разнебитен. Отразяваше се зле и на пикапа, и на пътника в него. Беше уморително. На места просто нямаше път. На места приличаше на пресъхнало корито на река. Но такава бе цената на уединението.

Слънцето се затъркаля на запад по небосклона, озари с лъчите си първо бреговете на Делауер, после източното крайбрежие на Мериленд и накрая Вашингтон. Столицата изглеждаше великолепно, окъпана в лъчите на утринното слънце, сякаш бе създадена специално за този миг от деня. После утрото достигна Маклийн и камионът на фирмата за кетъринг спря пред сградата, натоварен с кафе и закуски. Всички бяха будни и го очакваха. Ландри, Вандербилт и Нили бяха настанени във втората от трите сгради в кампуса на „Образователни решения“. Ситуацията там бе същата, на мястото на бюрата се бяха появили легла. Двамата служители на Съвета за национална сигурност заеха третата сграда — единият винаги бе дежурен, другият спеше.

— Всички програмисти с изключение на десетима — започна Уайт — или са се върнали в Щатите, или още пътуват. Въпросните десет души живеят в Европа или Азия. Един от тях живее в Хамбург.

— Поздравления — обади се Ричър. — Разкри случая.

— Това е въпрос на приоритети. Дали един американец, който живее в чужбина, е по-склонен да премине на страната на лошите или не? Трябва ли да проверим тези случаи с предимство или не?

— Кой е човекът от Хамбург?

— Имаме снимка. Принадлежи към контракултурата. Захванал се е с компютри доста рано. Заявявал е, че рано или късно ще направи света по-демократичен. Което означава, че прониква в компютърни мрежи и краде неща, но го нарича политика, а не престъпление. Понякога дори пърформанс.

Вандербилт извади снимката и я показа. Всъщност това бе страница, откъсната от списание. Коментарна статия, публикувана в маргинално издание. На фотографията, разположена в горния ляв ъгъл, се виждаха лицето и раменете на бял мъж, много слаб, с огромна, буйна коса. Все едно бе пъхнал пръсти в контакта. Нещо средно между Смахнатия професор и Денис Белята. Изглеждаше на около четирийсет.

— Резидентът ни в Хамбург се опитал да го постави под наблюдение, но се оказало, че обектът не си е у дома.

— Ако живее там, защо да си урежда първата среща по време на конференцията? — попита Ричър. — Седмицата му е била доста натоварена. А и там е имало доста хора, които го познават. Все някой може да забележи нещо. По-добре да го направи преди или след нея.

— Според теб времето на провеждане на срещата доказва, че е бил участник в конференцията.

— Според мен всичко това ми прилича на „Алиса в Страната на чудесата“.

— Не разполагаме с нищо друго.

— Каква територия покриват куриерите?

— Все още не са стигнали до Щатите. Засега. Доколкото знаем. Но сноват из цяла Западна Европа, Скандинавия, Северна Африка. И Близкия изток, разбира се.

— В такъв случай най-доброто, което можеш да направиш, е да поставиш под наблюдение програмистите, които са се прибрали у дома, и да изчакаш някой от тях да замине за следващата среща. За да получи отговора, който ще бъде „да“ или „не“. Теорията ти гласи, че Хамбург е бил удобно място за провеждане на първата среща заради конференцията. Следователно друго място може да бъде по-удобно за провеждане на втората среща. Париж или Лондон. Или Маракеш. Теорията ти не ни помага да предвидим мястото.

— Ще знаем какъв самолетен билет ще си купи. Ще знаем къде отива.

— Но той ще го купи в последния момент.

— Въпреки това ще знаем кой полет е взел.

— Но ще го разберем прекалено късно. Какво ще направим тогава? Ще вземем следващия полет и ще пристигнем четири часа след като сделката е приключила?

— Знаеш как да мотивираш колегите си.

— Според твоята теория куриерът също ще пътува по това време. Към същата дестинация.

— Не знаем какво име използва, не знаем откъде идва. Или какъв паспорт използва. Може да е пакистански. Или британски. Или френски. Вариантите са прекалено много. Проверихме всички полети в двата дни преди срещата и открихме петстотин потенциални заподозрени, преминали само през летището на Хамбург. Не можем да ги сортираме единствено с помощта на подобни списъци. Не знаем кого да наблюдаваме.

— Пийни още кафе — посъветва го Ричър. — Това обикновено оправя нещата.

В Хамбург беше време за обяд и само след броени минути главен следовател Гризман щеше да се запъти към една винарна, недалече от полицейското управление. Но първо трябваше да свърши малко работа. Служебните му задължения като началник изискваха да предава събраната информация на онези, които биха могли да се нуждаят от нея. В това отношение играеше ролята на редактор на новините или на куратор на изложба. На някой, който да поеме отговорност. Някой, чийто дебел задник да подпалят големите шефове, ако нещата се объркат впоследствие. Затова вземаше тлъстите пачки, както се изразяваха по телевизията.

По природа бе предпазлив човек. Който сам се пази, и Господ го пази, бе неговото мото. На практика разпращаше информация за всичките си случаи. Всеки ден преди обяд. Сега той сканира нужните документи, подреди ги на отделни спретнати купчинки и ги надписа. Тази купчинка за тази агенция, онази купчинка за онази агенция. Секретарката му щеше да ги разпрати, докато той обядваше.

Почти на върха на една от купчините го очакваше поредният доклад относно убийството на проститутката. Сред имената, събрани от полицаите по време на обиколката из съседните сгради, фигурираха майор от американската армия и сержант, които бяха заявили, че са пристигнали в Хамбург с цел туризъм. Полицаят си бе направил труда да свери данните с граничния контрол на летището. И бе установил, че двамата американци наистина бяха пристигнали сутринта, както бяха заявили. Това означаваше, че не са заподозрени, но полицаят бе отбелязал, че изобщо не приличали на туристи.

Който сам се пази, и Господ го пази. Затова Гризман сложи доклада в купчинката под надписа Централа на американското командване в Щутгарт. Това бе единственият документ, предназначен за американците този ден.

После прочете краткото рутинно съобщение от униформените ченгета, написано с едничката цел да се подсигурят. Датираше отпреди няколко дни и отразяваше сигнал, подаден от бдителен гражданин, който се свързал с ченгетата по телефона, за да ги уведоми, че късно следобед е видял американец да разговаря с мургав мъж, вероятно от Близкия изток, в бар близо до центъра. Бдителният гражданин твърдеше, че мургавият мъж бил много възбуден и явно споделял с американеца някакви тайни на живот и смърт, свързани най-вероятно с подклаждането на улични бунтове, провокирани от исторически обусловените социални неравенства. Кварталните полицаи не бяха пропуснали да добавят, че информаторът им е добре известен параноик и фанатик, който често звънял в участъка с всевъзможни злокобни предсказания. Освен това човекът от Близкия изток имал всички основания да се държи превъзбудено, тъй като срещата се състояла в скинарски бар, където определено не бил добре дошъл и нямало да бъде търпян дълго. Въпреки тези уговорки полицаите бяха сметнали за необходимо да отразят случая.

Докладът им следователно си заслужаваше да бъде препратен нагоре по веригата, реши Гризман. И той знаеше как да си пази задника. На кого обаче да го изпрати? На американското консулство, разбира се. Вероятно за да ги жегне относно просташкото поведение на техния сънародник. Защо американец ще кани арабин в подобен бар? Поканата очевидно не бе дошла от арабина. Човек, роден в Близкия изток, никога не би избрал подобно заведение. Каква тогава е била целта на американеца?

Гризман препрати доклада най-вече защото в него се споменаваше за разговор между американец и арабин. В консулството изведнъж започнаха да се интересуват от подобни неща. Щеше да отбележи някоя и друга точка. А това щеше да се отрази благоприятно на кариерата му.

И той хвърли копието от доклада в купчинката, озаглавена Американско консулство, Хамбург. Бе единственият документ за деня.