Величието на Франция

Глава осма

Погребахме Изабел там, където сама бе пожелала — под иконостаса в малкия параклис на Мепеш. Върху надгробната плоча от местния златистожълт камък, която покриваше ковчега й, Йона се залови да изсече следните, продиктувани му от баща ми думи:

Йона искаше надписът му да устои на времето и в продължение на цели две седмици, където и да се намираше човек в Мепеш и речеше ли да се ослуша, неминуемо чуваше да кънтят тягостните удари на чука по длетото му.

Баща ми реши да не променя нищо в параклиса и да го остави такъв, какъвто беше и по времето, когато Изабел ходеше там на богослужение. И тъй запази непокътнати както кръста му, така и иконите, украсата и статуята от багрено дърво на Девата. Нареди само да сложат брава на портата, сетне превъртя два пъти ключа и го скъта нейде в стаята си. А колкото до нашата, протестантската служба, нея баща ми продължи да отслужва, както и преди в голямата зала.

Смъртта на майка ми пробуди у мен известни угризения: струваше ми се, че би трябвало да бъда далеч по-опечален, още повече, след като вече знаех, че съм бил любимият й син. Но във високомерието си Изабел благоволяваше толкова рядко да общува с децата си и макар и силно, но ги обичаше някак тъй отдалеч, че нивга не я бях усетил да прояви достатъчно топлота към мен, за да й се доверя.

Продължавах и най-добросъвестно да нося на гърдите си нейния еретически медальон, скрит под дрехата ми, но го правех единствено от вярност към дадената клетва. Разкъсваща гърдите ми болка несъмнено бих почувствал само ако завинаги загубех Барберин, но тя беше отново сред нас и отново обсипваше децата с ласкавите си погледи, с нежните си милувки и ни обайваше със сладкия цвъртеж на галените имена, които ни даваше всяка вечер, преди да духне светилника. Сега тя бавеше в ласкавите си обятия друго бебе, също момченце, на име Жаку, което баща ми се бе заклел да отгледа и възпита, тъй като тя го бе заченала нарочно, за да кърми детето на Изабел. Освен Жаку за полата й продължаваше да се държи Анет, вече доста поотраснал, но когото тя според местните обичаи все още кърмеше.

Като изключим завръщането на Барберин, други промени в Мепеш след смъртта на Изабел не настъпиха. Вече нямахме нужда от Алазаис като камериерка, но нашата хугенотка великанка просто преливаше от добродетели тъй редки, че побратимството реши да я задържи, за да помага както в домакинството, така и на полето, а в случай на нужда и да подсили отбраната, тъй като могъщата девица струваше колкото всеки войник, след като за много кратко време се беше научила да борави с пика и да стреля с аркебуза.

Най-сетне дойде ден, когато за наше най-голямо облекчение глухите удари на чука секнаха и Йона, превит одве и целият в каменен прах, изпълзя от параклиса и помоли баща ми да дойде, за да види надписа и да му каже дали е доволен.

— Майсторска работа, Йона! — одобри Жан дьо Сиорак. — Но защо си го изсякъл толкова дълбок?

— Камъка си го бива, но е прекалено мек и бързо се изтрива.

Баща ми тежко въздъхна:

— Ще рече, направил си каквото можеш, та споменът за Изабел дьо Сиорак да бъде и пребъде на този свят. Но това е невъзможно, драги ми Йона! Подир няколко века толкоз люде ще са стъпвали върху тази плоча, че чудесният ти надпис ще бъде напълно заличен, а от Изабел не ще е останало нищо, дори и едно име.

На това и в такъв скръбен момент Йона тъй и не можа да отговори, но след някое време, в Брьой, рече на Кабюс:

— Да разправя кой каквото ще, Кабюс, но и подир двеста години надписът ми пак ще си личи! И оня, който го прочете, па макар и нищичко да не знае за Изабел дьо Сиорак, навярно ще си рече: „Трийсет и една години! Колко млада се е споминала, клетата!“ Пък и жално може да му стане. И тогава ще знам, че трудът ми не е отишъл на вятъра и ще бъда доволен.

— А ти къде ще бъдеш по туй време? — полюбопитства Кабюс.

— Където и да бъда, ще съм доволен!

Едва Изабел бе легнала в гроба и баща ми, който през цялото време, докато тя бе боледувала, не беше напускал стаята и, най-сетне излезе навън, примигвайки срещу слънцето с подпухналите си зачервени очи, облечен от глава до пети в черно — траур, който нямаше да свали до края на дните си. Той начаса жадно се хвърли на работа, а работа безспорно имаше колкото щеш.

Побратимството, както вече споменах, се беше захванало да удвои оградата от кестенови колци, която опасваше водоема, с недостъпна за обсадна стълба стена, увенчана с обходна стражева пътека и бойници. Краищата на тази втора, вита по формата си стена, трябваше да се свържат с едно вече завършено портално укрепление, имащо вид на тумбеста и неугледна четвъртита кула на два етажа, първият, от които носеше две издадени бойни площадки, защитаващи двукрилата порта. Тя от своя страна затваряше сводестия проход, прокаран под кулата. Ако нападателите все пак успееха да я вдигнат във въздуха, в другия край на прохода те щяха да се натъкнат на желязна решетка, която биха могли, разбира се, да изкъртят или извият, но не и без да се изложат в превърналия се изведнъж в капан тунел на огъня от разположените на лакът разстояние една от друга бойници, иззидани в стената и от двете страни, както и на камъните, сипещи се върху главите им от специално предвидените за това отвори с капаци.

Колкото до вълчите ями, пръснати досега в градището около водоема — това безспорно криеше опасност за всяка крава или вол, който кривнеше встрани от пътя, — този път те бяха разположени в опасващата замъка ивица земя, затворена между кестеновия стобор и новата крепостна стена, тъй че речеше ли някой да я прескочи, неминуемо щеше да пропадне в някоя от тях и да се пребие до смърт.

Благодарение на Алазаис наехме и нашия нощен пазач, Ескоргол, който се оказа всъщност неин братовчед. Той й приличаше по размери, но силно се различаваше от нея както с веселия си нрав и песните, така и с една необикновена дарба: бивайки почти сляп от най-ранна възраст, на трийсет години той внезапно бе прогледнал, при това без вмешателството нито на бръснар, нито на лекар — чудо, което според думите му го било дарило с веселие и щяло да го опази весел до края на дните му, щото проживее ли човек цели трийсет години на дъното на кладенец, не може да не бъде щастлив, когато види белия свят.

От дългото си пътуване през тази трийсетгодишна нощ Ескоргол се бе сдобил не само с весел нрав, но и с едно много ценно за всеки нощен пазач качество — изумително тънък слух. Седнал заедно с нас в голямата зала, той можеше да чуе тропота на конски копита по глинестия път, водещ към Мепеш, и то цяла минута, преди да го чуят договете в градището.

Ескоргол имаше живи кафяви очи, малък нос, месести бърни и валчесто, леко плосковато лице, увенчано с обло и абсолютно лисо теме. От тази тиква стърчаха две големи, със заострен връх уши, чиято месеста долна част мърдукаше доста очебийно винаги когато той се смееше или говореше, а това често му се случваше, защото бе по-бъбрив и шегаджия от когото и да било измежду селяните ни.

Що дялан и неодялан камък прекарахме тогава с каруци от каменоломната ни в Брьой до Мепеш! И що камък пренесоха и положиха с голи и до кръв изподрани ръце големи и малки, мъже и жени, и всеки според силите си! На тази работа се хванаха всички, с изключение на Кулондр, комуто това не позволяваше желязната му ръка и поради туй му бе възложено да води керваните с камък; на Малигувица, твърде заета да готви за всички тез гърла, и на Барберин, която, освен че бавеше Жаку и влачеше подире си вкопчилия се в полата й Анет, трябваше да се грижи и за малкия на Като, дордето самата Като помагаше на Кабюс и безстрашно се катереше заедно с него по скелите.

Работна ръка не липсваше, и дума да не става. Побратимството бе наело двамина каменари, за да отменят Йона, който просто не можеше да насмогне на нуждата от камък, превръщайки се нерядко ту в главен майстор на строежа, ту в зидар.

След гроздобера и беритбата на орехи пашите арендатори се стекоха до един, за да помогнат на останалата част от прислугата ни: Фожане, Марсал Кривоокия, близнаците Сиорак, Алазаис, която струваше колкото двамина мъже, и Малката Еликс, не струваща дори и четвърт мъж, бивайки прекалено заета да се заглежда по тях. А научеха ли си уроците, на работа се хващаха и тримата големи синове на барона, че и самият барон, захвърлил жакета си, както и Совтер, въпреки недъга си, та дори Катрин и Гавашет, които щъкаха сред каменните блокове със задачата да събират малки и плоски парчета за подложки в зидарията.

Оказали се в процеса на тази дълговременна работа в непосредствена близост с господарите си, чийто личен принос в нея ги сближаваше още повече, слугите умело се възползуваха от нея, за да им загатнат за това-онова. С присъщия си чисто перигорски, сдържан и заобиколен начин на изразяване, Йона като на шега подхвърли, че щом и тъй и тъй нещата били стигнали вече дотук, той също би могъл, с позволението на господарите, разбира се, да си вдигне къща над пещерата, та да не живее цял живот като дивак някой. Баща ми прие намека му благосклонно и също тъй полусериозно-полушеговито, кажи-речи, му го обеща. Но Совтер, когото разходите по строежа и без туй вече силно тревожеха, не рачи дори да се усмихне и се направи на глух.

Целият този народ наброяваше ни повече — ни по-малко двайсет и пет гърла за изхранване всеки божи ден и Малигувица, макар инак да беше доволна и предоволна от това, че готви на открито и е сред толкова хора, току се жалваме, че е затънала до гуша в работа, тъй като Барберин не можеше да й бъде от кой знае каква помощ, защото речеше ли само да заголи едната си млечнобяла гърда, за да накърми Жаку, Анет, колкото и да бе вече пораснал, тозчас ревваше за другата, която тя веднага му подаваше, поделяйки помежду им несекващото си мляко досущ като Капитолийската вълчица между Ромул и Рем. Гледката, която представляваше тогава кърмещата едновременно двамината си ненаситни юначаги Барберин, бе наистина очарователна. Прекъсвах работа, за да й се полюбувам и всеки път бивах развълнуван до дъното на душата и изпитвах почти ревност, когато си помислех, че в разцвета на своите осемнайсет години тя бе кърмила точно като тия двамата и мен, днес вече толкова голямо момче, което се учеше да борави с оръжие, изучаваше латински и историята на кралството и проникваше с помощта на баща си в тайните на медицината.

Сиорак и Совтер знаеха по-добре от когото и да било, че дори и така укрепен, Мепеш в никакъв случай не би могъл да се опре на една въоръжена с оръдия кралска армия. Те вече бяха уверили прокурора, а им се бе удал случай и да го потвърдят пред господин Дьо Сали, главнокомандуващ кралските войски в Перигор със седалище в Сарлат, че като негови верни поданици, домът им ще бъде винаги отворен за краля и кралските сановници.

Сега обаче за тревога беше друга опасност. Откакто Парижкият върховен съд беше обявил реформистите извън закона, най-безнравствените, изметът на простолюдието, получили разрешение безнаказано да грабят, да насилват и убиват, бяха изпълзели досущ като мокрици от дупките си. Пладнешки разбойници и каймани, нощни крадци и скитници, дрипльовци всякакви и просяци, рожби на гнусните вертепи, където до този момент се бяха спотайвали, сега дръзко се обединяваха в банди и уж от религиозни съображения подлагаха уединените хугенотски чифлици на нечувани жестокости. Искрено казано, засега такива шайки се бяха появили само в северната част на кралството и опустошаваха най-вече Анжу и Мен, но предвид на превратностите на гражданската война не беше изключено жаждата им за приключения и плячка да ги подтикне да слязат чак в Гиен, където най-малко Монлюк би сторил нещо, за да ги усмири.

Ние бяхме изправени пред далеч по-непосредствена опасност, за която Жан дьо Сиорак съвсем предумишлено бе натякнал на Гийом дьо ла Порт. Нашият съсед, Бертран дьо Фонтенак, който ни ненавиждаше като виновници за изгнаничеството на баща си, вече ни го беше доказал, хвърляйки срещу ни румите в момент, когато баща ми се сражаваше под стените на Кале. Именно поради тази причина имахме пълно основание да се опасяваме, че сега, окуражен от гоненията, на които бяха подложени нашите в цялото кралство, би могъл да се опита да извърши ново вероломство спрямо Мепеш.

И докато мислехме така за нашия опасен съсед и новата ни крепостна стена постепенно приемаше завършен вид (Ескоргол вече се бе настанил на първия етаж на порталната кула), побратимството беше до немай-къде изумено, получавайки чрез нарочен конен пратеник депеша от барон Дьо Фонтенак.

Сиорак не повярва на очите си, а Совтер на ушите си, когато баща ми на висок глас прочете туй досущ любовно писъмце. Диан, единствената дъщеря на барон Дьо Фонтенак, била застигната от тежка болест и вече се опасявали да не би тя да сложи край на дните й. За зла участ никой от лекарите в Сарлат, Бержерак и Перигьо не склонил да дойде в замъка Фонтенак, за да я прегледа.

— Как ли пък не! — възкликна Совтер. — Знаят си те човека!

В заключение барон Дьо Фонтенак приканваше господин барона Дьо Сиорак и господин Дьо Совтер, екюйе, да проявят снизхождение към него и по християнски да му простят вината за разномислията, възниквали в миналото между двата рода…

— Ха! Разномислия! — викна отново Совтер. — Хубава думичка е изнамерил, няма що!

… и най-смирено умоляваше барона на Мепеш да се притече на помощ на дъщеря му със своите знания.

Побратимите смаяно се спогледаха.

— На мнение съм решително да му откажем! — заяви Совтер. — Още повече че не знаем какво й има на тази Диан! Може и чума да е. Съвсем наскоро в Сарладе са се появили няколко нови случая, тъй че добре ще се подредим, ако тази Фонтенак вземе да ни докара заразата!

— Напротив, мисля да се съгласим! — възрази Сиорак. — Това ми се струва едновременно и по-богоугодно, и по-гъвкаво като решение. Но само при известни условия, разбира се — добави той с усмивка.

След доста продължителни разисквания Сиорак успя да наложи мнението си и начаса седна да напише отговор на барон Дьо Фонтенак. Той му обърна внимание преди всичко на това, че е защитил само лиценциат по медицина във Факултета в Монпелие, а не е лекар, и че несъмнено в Сарлат, Бержерак и Перигьо има лекари много по-учени от него; че досега е лекувал само люде твърде бедни, за да подирят услугите на тези светила; че не може да напуска Мепеш в тези смутни времена и още по-малко да навестява съседа си, но че ако съседът му склони да му повери дъщеря си Диан, придружена от една камериерка, то той ще се заеме с лечението й, като настани болната и нейната болногледачка на втория етаж на порталната кула на Мепеш, чийто южен прозорец гледа към донжона на Фонтенак; че държи на безусловното си право единствен да решава от какви грижи се нуждае Диан дьо Фонтенак през целия период на лечение; че през упоменатия период нито Диан, нито пък камериерката й ще бъдат посещавани от барона или от когото и да било другиго; че в случай на фатален изход на болестта барон Дьо Фонтенак изцяло ще освободи от отговорност за това барона на Мепеш и предварително ще се откаже от предприемането на всяко съдебно преследване или процес срещу него; и накрая, че преди да напуснат замъка Фонтенак, Диан и камериерката й трябва да бъдат измити от глава до пети с гореща вода и най-старателно изпощени.

Не бих могъл да си обясня по друг начин това последно и безусловно твърде чудато предписание, освен с донейде маниакалното отвращение на баща ми от нечистотията и някои паразитни насекоми, срещу които водеше в Мепеш всекидневна война. По-късно, когато самият аз живеех в двора на Шарл IX, честичко ме развеселяваше мисълта за ужаса, който би изпитал баща ми, ако видеше как някоя от прелестните и разкошно пременени придворни дами спипва пълзящата в косата й въшка и я смачква с нежните си пръстчета, без това да направи каквото и да било впечатление на околните.

Но тъй или инак, Фонтенак се съгласи с всичко, включително и с това направеният от съдебен пристав препис на разменените по гореспоменатия повод писма между него и баща ми да бъде поверен на сарлатския прокурор, за да се пази в архива му.

Никому в Мепеш, та дори и на Ескоргол, който обитаваше първия етаж на порталната кула, дордето тя бе настанена на втория, не беше разрешено да вижда Диан, за която баща ми ни каза само, че е четиринайсетгодишна и много красива, с дълга черна коса и големи зелени очи, а освен туй хрисима и блага, напомняща във всичко майка си, а не тигъра, дето го имаше за баща — описание, което силно разпали въображението на нас, тримата мепешки хлапаци. За сметка на това обаче Жан дьо Сиорак премълча, че при прегледа беше открил у Диан признаци на чума.

И макар че този септември беше изключително топъл, баща ми заповяда в стаята на болната да се поддържа денонощно буен огън, тъй като смяташе, че чумната зараза се пренася по въздуха, който в случая огънят щеше да пречисти. По същата причина всеки път, когато доближеше Диан, той носеше закриваща носа и устата му маска, която на излизане хвърляше в огъня. Сетне се отправяше към библиотеката, като нареждаше никой да не се изпречва на пътя му и заповядваше да му донесат там два купела, пълни с почти вряла вода. В единия той хвърляше дрехите си, след което цял се потапяше в другия, защото безрезервно вярваше в целебната сила на водата срещу всяка зараза. Той предписа същите предпазни мерки на Тоанет, камериерката на Диан, че дори и на Ескоргол заради туй, щото доближава Тоанет, когато й носеше дърва за огрев и храна. Горкият Ескоргол, та той никога през живота си не се беше къпал толкова често и сега горчиво се вайкаше, че кожата му щяла да гъбяса, а можело и да се изтърка от водата.

Когато много по-късно разказах това на моите именити професори по медицина в Монпелие, те много се смяха и ми обясниха, че макар и вряла, водата е безсилна срещу заразяването на въздуха, защото по своята същина водата и въздухът са елементи несъвместими. Безспорно добре мотивирано твърдение. И при все това никой в Мепеш не се зарази от чума — нито Тоанет, нито Ескоргол нито пък баща ми, тъй че не е изключено и неговите чудатости да бяха от полза някаква.

Диан страдаше от силна и постоянна огница, а освен това беше много слаба и отпаднала, тъй като дойката, която я беше лекувала в замъка Фонтенак, бе намерила за нужно да я поставен на диета. Когато баща ми си даде сметка, че тя твърде рядко ходи по малка нужда, той заповяда да й се дава колкото прясно мляко поиска и Диан започна да изпива до два литра дневно, тъй като постоянно я тресеше и измъчваше неимоверна жажда.

На шестия ден баща ми забеляза, че един голям цирей, избил в свивката на слабините й, започва да гнои. Той веднага извести Фонтенак с писмо, че състоянието на дъщеря му несъмнено се подобрява, щом заразата е започнала вече да напуща тялото, и че ако гноенето продължи, то има голяма надежда тя да оздравее.

Два дни след като беше изпратил писмото, Мепеш бе посетен от един прочут сарлатски лекар, Антоан дьо Ласко, който се представи за прокуратор на барон Дьо Фонтенак и поиска да види болната. И той наистина само я „видя“, тъй като не прекрачи по-нататък от прага на стаята. Това обаче му беше достатъчно, за да заяви, че му изглеждала добре, но за да се ускоряло оздравяването й, трябвало да й се пускат по две пинти97 кръв дневно.

— Да й пускам кръв ли? — удиви се баща ми. — Но защо?

Антоан дьо Ласко, мъж представителен, охранен и самоуверен, се усмихна на невежеството на лисансието и рече да го осветли върху последните постижения на науката:

— Виждам, господин барон, че като начин на лечение многократното кръвопускане все още не ви е известно, въпреки че то е средство срещу всяка болест и е на голяма почит, откакто Леонардо Ботали, знаменитият италиански лекар на Шарл IX, го въведе във френския кралски двор.

— И какво се постига с туй кръвопускане?

— То прочиства тялото на болния от развалената кръв. Вие несъмнено знаете, че колкото повече застояла вода се източи от един кладенец, толкоз повече прясна го изпълва отново. Същото е с кръвта и кръвопускането.

— Сравнението не е доказателство — възрази баща ми подир кратък размисъл. — Водата в кладенеца се подновява от извора, който го подхранва. Никой обаче не знае как се възстановява кръвта.

— Кръвта поражда кръв — заяви Ласко надуто.

— Възможно е, но в никакъв случай толкова бързо. По време на военните походи съм виждал хиляди ранени, изтощени силно от загубата на кръв, та дори и раната да останеше суха. Но и подир затварянето и оздравяването й те продължаваха да бъдат все тъй немощни седмици наред.

Ласко наставнически вдигна ръка.

— Именно по причина на развалената част от кръвта им! Щели са да оздравеят къде-къде по-бързо, ако я бяха източили от тялото им.

Баща ми отново се позамисли и възрази:

— Щом говорите за развалена част от кръвта, то значи има и чиста такава. Но тогава как ще разбереш при кръвопускане, че източваш именно развалената, а не чистата кръв?

Въпросът му изглежда обърка Ласко, но макар високомерен, той беше и човек доста остроумен, та предпочете да обърне всичко на шега:

— Ах, господин барон, ето че и пет пари не давате за мнението на най-учените лекари в кралството! Вие сте просто непоправим скептик! Вярвате в кръвопускането не повече, отколкото в Светата дева и сте също такъв еретик в медицината, какъвто и в религията.

Баща ми благовъзпитано посрещна със смях тази му духовитост, след което покани Ласко на обяд и превъзходно го нагости. След завръщането си в Сарлат Ласко писа на Фонтенак, че баронът на Мепеш е човек доволно благодушен, макар и с доста странни разбирания, но че при все туй болната, която имал възможността да прегледа най-обстойно, давала всички признаци на скорошно оздравяване. Години по-късно открих в архивите на замъка Фонтенак това писмо на Ласко, на чийто гръб баронът собственоръчно бе отбелязал, че е броил на именития сарлатски лекар петдесет екю плата за консултацията му.

Нова „консултация“ обаче тъй и не последва, след като Жан дьо Сиорак изпрати на Фонтенак едно учтиво, но недвусмислено писмо, за да му напомни за уговорките им. И поверена така на едничката грижа на баща ми, Диан продължи още дълго време да възстановява здравето си в Мепеш, като сегиз-тогиз се появяваше на прозорците на порталната кула, дордето ние вече привършвахме работата по крепостната стена.

Този септември беше слънчев, и топъл и от време на време, загърнала се в една бяла шуба, Диан отваряше прозореца, облягаше се на каменния перваз и дълго ни наблюдаваше с големите си зелени очи, извила в едва забележима усмивка бледите си все още устни. Забелязах, че появата й оказваше винаги толкова силно въздействие върху големия ми брат, че той замръзваше на място с остъкленял поглед и премалели ръце, без да помръдне в продължение на цяла минута. Кой би могъл да предположи, че този мухльо бе надарен с толкова буйна кръв, такова живо въображение и тъй чувствително сърце? Диан гледаше всички ни, без никого да вижда, но с крайчеца на зеленото си око явно не беше пропуснала да забележи смущението на Франсоа и щом той сведеше очи и отново се заловеше за работа, тя с леко потрепване на миглите го пронизваше с един-единствен, но толкова мълниеносен поглед, че клетият Франсоа едва-едва успяваше да долови в него някакво поощрение. Казват, че така правели добре възпитаните девойки.

Нощем обаче обясненията между мен и Малката Еликс протичаха в далеч по-недодялан стил.

— Лошав Пиер! — прошепна ми тя веднага щом Барберин угаси светилника и на мига сама угасна в непробуден сън. — Комай нещо много взе да се заглеждаш по оная кукличка от замъка! Големият ти брат съвсем се е смахнал по нея, горкият! И на теб ли ти харесва тази патка?

— Има много красиво лице! — рекох, за да я подразня.

— Ама че го рече! — сърдито изсъска тя. — Бяла е като ряпа, че и ненките й хич ги няма!

Сетне се извъртя отгоре ми и ми тикна своите в очите, „та да ми ги запуши“, както сама казваше.

Людете ни одумваха всичко и тъй, и инак, като най-разпален обмен на мнения се водеше между кухнята и перачницата, където Малигувица и Барберин даваха воля на езика си. Но в библиотеката побратимите и думица дори не размениха по този повод, нито пък ред в Мисловника си драснаха, а още по-малко намек някакъв сториха на Франсоа и той, съзнавайки добре значението на това мълчание, нерядко дръзваше открито да проявява отчаянието си.

На 1 октомври в Мепеш пристигна нарочен пратеник до побратимството от господин Дьо Дюра, който събираше в Гурдон хугенотските дружини от Юга, готвейки се да ги поведе към Орлеан, за да подсили армията на принц Дьо Конде.

Разговорът с него се състоя в библиотеката и отново в присъствието на трима ни с Франсоа и Самсон, защото Жан дьо Сиорак бе на мнение, че не е достатъчно синовете му да изучават с помощта на Совтер само великите събития от миналото, а трябва да знаят историята на кралството и такава, каквато се твореше тя сега, ден подир ден и пред очите ни, тъй да се каже.

Пратеникът се именуваше Вербле и безспорно не притежаваше нищичко от присъщата на господин Дьо Л. непринуденост на придворните. Той понамирисваше едновременно на войник и на свещеник, а и в действителност бе сменил едното призвание с другото, след като отначало беше постъпил като послушник в Клюни по съвета на брат си, епископа на Пюи. Но тъй като расото причинявало на младата му кожа непоносим сърбеж, той го бе захвърлил и сега, станал вече хугенот, го сърбяха само ръцете. Носеше рапира, кинжал и затъкнат в пояса пищов, като в придатък към целия този арсенал бе въоръжен още с пламенни черни очи, коса на фитили и внушителен нос, за да надушва мириса на вража кръв. В действителност, както и сами ще се убедим по-нататък, той беше човек изключително храбър.

Преди всичко Вербле благодари на побратимството за хилядата екю, броени на господин Дьо Л., които той веднага беше предал на господин Дьо Дюра. Последният се бе възползувал от дарението, за да увеличи скромната си, включвала до този момент само кулеврини артилерия, с един огромен топ, чиято поява бе вдъхнала смелост на хугенотската войска в Гурдон. С присъщата си добродушна южняшка находчивост войниците му бяха лепнали шеговитото прозвище Разпилей литургия и начаса го бяха кръстили, но не с вода, а с каорско вино, от което само нищожна част бе отишла за освещаване на новоотлятия бронз, а останалото се беше изляло в гърлата им.

Първите си изстрели Разпилей литургия трябваше да даде по стените на Сарлат, който господин Дьо Дюра възнамеряваше да превземе, тъй като точно оттам минаваше най-прекият път за Орлеан. По този повод той молеше господин барона на Мепеш, прославил се с подвизите си при една прочута обсада, да му окаже помощ със съветите си.

— При Кале — рече баща ми — ставаше дума да прогоним англичаните от града. Там дългът ни бе ясен и недвусмислен. Тук обаче той е неясен в същината си, защото ако обявяването на реформистите извън закона е едно наистина тежко престъпление, то друго и също толкова непростимо злодеяние е да се опълчиш срещу краля си и да му отнемеш един подвластен нему град.

— Не съм дошъл тук, господин барон, за да ви моля да промените решението си! — прекъсна го доста нетърпеливо Вербле. — Ний не искаме подкрепата на десницата ви, а вашето мнение.

— Добре тогава — отвърна баща ми, леко докачен от тона му. — Щом господин Дьо Дюра ми прави честта да се интересува от моето мнение, то е следното: Ако пътят на господин Дьо Дюра минава през Сарлат, то нека господин Дьо Дюра заобиколи града и го подмине!

— Какво!? — извика Вербле и черните му очи замятаха мълнии. — Да подминем тази богата епархия точно сега, когато толкова много се нуждаем от пари за нашето дело? При това град без донжон, без замък и защитен само от най-обикновена стена с няколко кулички и един крепостен ров, а да не говорим, че целият е обкръжен с хълмове, откъдето можеш да видиш площада му от край до край, при това в най-малки подробности!

Жан дьо Сиорак не отговори, давайки ясно да се разбере, че е казал всичко, което е имал да казва. Но понеже мълчанието се проточи, Совтер, комуто вероятно се бе сторило, че баща ми е доста рязък, попита:

— Като изключим Разпилей литургия, с колко кулеврини разполагате, господин Вербле?

— С шест.

— Твърде недостатъчно са за една обсада.

— Но ний сме дванайсет хиляди, а ония само триста!

— Триста, но зад крепостни стени — отбеляза Совтер, — които при това ще се сражават като тигри, за да защитят жените си, златото си и своята вяра, независимо каква е тя — додаде той с лек жест на ръката. — Освен това Сарлат вече знае, че господин Дьо Дюра се кани да го нападне и консулите подсигуриха града с продоволствие и муниции в изобилие, а на призива им за помощ вече се отзоваха мнозина от местните потомствени аристократи католици: Фонтанак, Пюмартен, Перигор, Клод де Мартр, Ла Раймонди. Целият този народ е отлично организиран в четири бойни дружини, заели позиция по протежение на крепостната стена, настръхнала цяла от аркебузи, като освен това разполагат и с една отлична батарея, разположена на голямата Кула на мира.

— И въпреки това, ний ще вземем Сарлат! — отсече решително Вербле.

— Но след десет дни! — намеси се баща ми. — Или по-скоро бихте го превзели за десет дни, ако преди това господин Дьо Бюри, който държи Миландския замък, и намиращият се в момента в Ажане господин Дьо Монлюк не ви връхлетят в гръб и във фланг. Ще ви замоля, господин Вербле, да предадете много точно думите ми на господин Дьо Дюра! С изненада той би превзел Сарлат за двайсет и четири часа, но вашите твърде много си разпуснаха езика и сега Сарлат ви очаква. Бюри и Монлюк са предупредени и се канят да ви направят живота черен. Повярвайте ми, най-правилният, най-сигурен и най-кратък път към съединението ви с принц Дьо Конде в Орлеан не минава през Сарлат!

— Ще повторя думите ви дословно, господин барон. Вашите също, господин екюйе — рече Вербле; сетне стана и се сбогува толкова сдържано, колкото му позволяваше това вежливостта, но по хвърлящите му огън и жупел очи бе видно, че е крайно недоволен от отговора, който имаше да предава.

От прозореца на кулата Сиорак и Совтер го видяха да възсяда коня си и да се отдалечава във вихрен галоп, следван от малобройния си ескорт. Совтер поклати глава:

— Ето един чудесен съвет, който ще отиде на вятъра!

— И аз от това се опасявам — рече баща ми, вирнал брадичка и с ръце на кръста. — Ах, ако принц Дьо Конде ми беше поверил командуването на гурдонската армия…

— Но единствено от вас зависеше…

— Не, и дума да не става! — възрази рязко баща ми и захвана нервно да кръстосва стаята. — Какво ми предлагаха? Да бъда заместник на Дюра! Та Дюра е само един обикновен полковник от пехотата, човек назадничав и ограничен. С овладяването на Сарлат той иска да облагодетелства армията си с една лесна първа победа, но не съумя преди туй да заблуди врага, че дори и не възнамерява да го нападне, както тъй изкусно стори това Гиз при Кале, и така пропусна момента на изненадата. Не, няма да му се удаде да превземе Сарлат! В замяна на това обаче ще загуби под стените му предостатъчно време, за да бъде застигнат и направен на пух и прах от Монлюк и страховитата му испанска пехота. Не! — възкликна баща ми буйно и неколкократно удари с пестник по дланта на лявата си ръка. — Първата задача на Дюра беше да изведе колкото се може по-скоро армията си от това зловонно котило Перигор, да се изплъзне с бързина на действията от ноктите на Монлюк и да отведе здрави и читави на Конде дванайсетте си хиляди войскари.

Седнал с ръце на коленете и също тъй безмълвен, както и двамината ми братя, аз слушах думите му с възхищение, но и с известна изненада, тъй като от тях разбирах, че макар и предан на краля си хугенот, баща ми „навярно“ би се опълчил срещу него, ако го бяха назначили за главнокомандуващ на гурдонската армия. Оказваше, се, че Жан дьо Сиорак бе имал пълно право да твърди, щото в тез размирни времена понятието дълг беше „неясно в същината си“… И колкото неясно да беше, то стана още по-мъгляво, когато на 3 октомври до Мепеш долетя вестта, че придвижилата се потайно към Сарлат армия на Дюра бе обсадила стените му. От разговорите на побратимите ми стана ясно, че вероятността нашите да превземат един град, с който отколе ги сближаваха толкова дружески връзки, пораждаше у тях крайно противоречиви чувства.

— Дюра няма да вземе Сарлат! — заяви баща ми възмутен, когато научи новината.

— Но, Жан — укори го Совтер, — говорите така, сякаш не желаете да го превземе!

— А самият вий желаете ли това?

— Да, желая го — отвърна Совтер без ни най-малко въодушевление. — Желая го като първа победа на нашето оръжие в тази натрапена ни несправедлива война.

— Но победа ли ще е наистина това? — възкликна баща ми, като нервно кръстосваше нашир и надлъж стаята. — Добре, да предположим, че Дюра превземе града. Ами сетне? Нашите войници, уви, по нищо не се отличават от другите войници и тутакси ще се отдадат на обичайните си развлечения: грабеж, убийства и насилване на девойки. Ще затрият неколцина свещеници, а от по-богатите ще вземат откуп. Ще плячкосат и опразнят църквите, ще изискат от търговците репарация и подир два дни безчинства ще оставят зад гърба си сарлатчани все тъй заклети католици, както и преди, но въоръжени вече с нови доводи за отмъщение срещу нашите. Не, не! Превземането на Сарлат е безсмислено. Всичко ще се реши на север, между Конде и Гиз!

— От друга страна — отбеляза Совтер, — ако Дюра претърпи неуспех при Сарлат, този провал силно ще обезсърчи нашите и ще се отрази много зле и занапред!

— Безспорно! Безспорно! — съгласи се баща ми и наведе глава. — И на мен все туй ми е в ума. Но представете си все пак дванайсет хиляди войници, хвърлени срещу градец като Сарлат, който не наброява и пет хиляди жители! Нима това проповядваме, братко?

На следния ден научихме, че Дюра установил Разпилей литургия и още две кулеврини на позиция в една градина в подножието на Писеви, недалеч от Будуисуйския извор. Обстрелът започнал в осем сутринта и два часа по-късно насрещната стена рухнала, но батареята на Дюра била толкова прибързано и неумело разположена, без да бъде нито укрепена със защитен насип, нито пък прикрита с фашини и габиони98, че яростният пушечен огън на сарлатчани убил на място мерача, ранил канонира и принудил останалата прислуга да си плюе на петите. Така Разпилей литургия и кулеврините се оказали задълго изоставени насред градината, тъй като несекващите аркебузни залпове на защитниците не позволявали никому да припари до тях. Ако сарлатчани разполагали с достатъчно сили, за да предприемат излаз, то несъмнено щели да завладеят оръдията. Но на тях изобщо не им било до тях, тъй като и без това имали достатъчно грижи по възстановяването на разрушената стена.

В десет вечерта нашите вдигнали тревога по цялата линия с оглушителен вой на тръби и грохот на барабани, като надавали неописуеми крясъци, клатушкали насам-натам обсадните стълби и изпразвали аркебузите си в залп подир залп. Благодарение на тази военна хитрост те успели да изтеглят Разпилей литургия и кулеврините от градината в Писеви и ги разположили далеч по-удачно в югозападния край на града, на хълма Пешнабран, който се издига над укрепленията. Там те също направили пробив в крепостната стена, но предприетите на 5-и и 6-и октомври атаки били повсеместно отблъснати от защитниците, а на 6-и сутринта, научавайки, че господин Дьо Бюри е тръгнал насреща му, Дюра вдигнал обсадата, като не пропуснал преди това да опожари предградията, манастира на корделиерите99 и замъка „Тамниак“.

След това с бърз марш се насочил през Мейрал и Тайак към Перигьо, но тъй и не успял да стигне до града. На 9-и октомври Монлюк го застигнал във Вергтската долина, връхлетял изневиделица отгоре му и го разбил. Последвало ужасно клане. С помощта на селяните от околността из близките гори намерили смъртта си шест хиляди протестанти. Никого не пощадили. Останалите хугеноти на Дюра се разбягали кой накъдето види и когато най-сетне се добрал до Орлеан, той водел със себе си едва пет хиляди отчаяни, капнали от умора и небоеспособни войници. Трите дни, които Дюра беше загубил под стените на Сарлат, костваха на хугенотската партия половин армия и първото поражение във войната.

Осем дни след кървавия разгром при Вергт и късно подир обед тримата с Франсоа и Самсон бяхме насядали около Ескоргол на първия етаж на порталната кула и го слушахме да нарежда някаква провансалска приказка. И макар че нашият пазач беше майстор на приказките, които разказваше със силен и звучен глас на чудесен окситански, различаващ се донейде от нашия перигорски, добре виждах, че големият ми брат го слушаше с половин ухо, особено когато нечии леки стъпки пробягваха над главите ни, отделени от този някой само с таван от кестеново дърво, дебел не повече от пус, който по нареждане на побратимството Фожане беше стъкмил толкова набързо, че през пролуките между дъските се процеждаше светлина. Стрелнах с лукав поглед Самсон, но все още толкоз непорочен и оползотворяващ нощите си за същото, за което и Барберин (не знаех кому, освен на Лукавия, дължах толкова искрени благодарности за това, че моите ангели — хранители в кулата имаха толкова здрав сън), той не откъсваше ясните си очи от лицето на Ескоргол, превърнал се цял в слух, като само от време на време свиваше вежди, случеше ли се да го озадачи някоя провансалска дума.

Току до голямото огнище, чийто пламък държеше пазача ни буден през зимните нощи, започваше изсечено в самата стена и водещо за горния етаж вито каменно стълбище, толкова усукано и тясно, че се бе наложило да вкарат през прозореца мебелите, предназначени за стаята, която Диан делеше с камериерката си. Нейното огнище се намираше на северната стена, наставено точно връз нашето, като преди да излязат над плочестия покрив двата комина се съединяваха в един. По заповед на баща ми сега в него гореше буен огън и речеше ли човек да се ослуша, поне така твърдеше Франсоа, можеше да чуе пукота и съскането на горящите цепеници.

На втория етаж витата стълба спираше пред масивна дъбова врата с две ключалки, по една от всяка страна, но на нашия етаж тя не беше затворена и се виждаха първите стъпала, засукващи се около подпорния каменен стълб и ярко осветени от едно изящно прозорче, издълбано в извивката на стената, което точно същата извивка скриваше от погледа ни, тъй че виждахме само нахлуващата през него искряща светлина на слънчевия следобед, къпеща майсторски изсечените от Йона златистожълти стъпала. Спомням си, че седях на една табуретка и облегнал се на стената, слушах Ескоргол, докато блуждаещият ми из стаята поглед току се спираше върху тази изящна, нежна и загадъчна вдлъбнатина, следваща виещите се нагоре около колоната стъпала чак до заключената дъбова врата, зад която живееше пленницата, виждана досега от нас само на прозореца и отдалеч. За мен това беше просто една приятна игра за въображението — ей тъй, между другото, но за клетия Франсоа, който според думите на Малката Еликс съвсем се беше смахнал по Диан, нещата стояха другояче. С втренчен, печален поглед и леко потрепващи устни, той се взираше в лъчистата спирала на стъпалата така, сякаш водеше към недостъпния вход на райските градини.

Внезапно Ескоргол млъкна, затвори очи и подир малко рече:

— Виж ти! Чувам някой да иде!

Станах, доближих се до тесния, разположен току над бойните площадки прозорец и се взрях в черния път, който от завоя на Бьоните свиваше насам, към порталната кула, но не видях жива душа и освен няколко птичи крясъка, не чух нищо. Самсон застана до мен и също взе да се ослушва. Междувременно Ескоргол, който беше грабнал подпряната до леглото му аркебуза, затвори отново очи, вслуша се за миг, сетне положи оръжието си на пода и каза:

— Иде сам и е бос.

После се присъедини към нас и на свой ред се вторачи над главите ни във все така безлюдния път. Франсоа дори не помръдна от мястото си, унесен не в мисли, а в една-едничка мисъл.

След малко в края на идещия насам откъм Бьоните път се появи отначало нечия глава, сетне раменете и накрая цялото тяло. Походката не оставяше място за съмнение — жена беше. Когато наближи, забелязах, че косата й е толкоз черна, та едва очите й се виждаха, а и е твърде оскъдно облечена и поради туй с крака съвсем наяве и полуоголени гърди, но инак снажна и с вид горделив въпреки дрипите си.

— Що искаш, моме? — подвикна й Ескоргол от прозореца, като я оглеждаше с поглед едновременно жаден и недоверчив. — Ако ще просиш, хич не се и спирай! Днес милостиня не даваме.

— Не съм просякиня! — гордо отвърна девойката. — Дошла съм да поговоря с господарите на Мепеш за каменаря Йона.

— Че аз те знам тебе! — възкликнах аз и се надвесих от прозореца. — Ти си Сарацинката, дето преди четири години главатарят на румите ни я остави като заложница, а чичо Совтер прати на работа във Волпери в Монтиняк.

— Същата съм, Сарацинката! — потвърди тя и вирна глава, сякаш името й бе титла някаква.

— Щом я познавате — рече Ескоргол и подаде на всеки от нас по един кинжал, — слезте да й отворите малката вратичка, но след туй веднага пуснете пак и трите резета! Аз оставам да вардя тук!

Спуснах се тичешком по тясната вита стълба, която от другата страна на огнището продължаваше описаната преди малко от мен стълба за горния етаж и имаше същите размери, но бе далеч по-неприветлива, тъй като в приземната си част се осветяваше единствено от разположените на лакът разстояние една от друга бойници, откъдето човек можеше, без да се излага на опасност, да обстрелва неприятелите, в случай, че разбиеха портата. Самсон ме следваше по петите и в момента, в който вдигнахме едно подир друго трите резета на малката врата, ние застанахме от двете й страни и скрихме кинжалите зад гърба си, както ни беше учил баща ни. Сетне опънах веригата, която позволяваше на вратата само да се открехне, и превилата се одве Сарацинка се провря странишком през тесния процеп. Едва-що влязла, аз светкавично я сграбчих за ръката и като опрях върха на ножа в гърлото, заповядах й да не шава, докато Самсон отново не залости вратата. Сторил това, той изви другата й ръка на гърба и на свой ред я подпря с кинжала си между плешките, като й заяви, че сега ще бъде претърсена от мен. Затъкнах кинжала в пояса си и отначало изключително сериозно се захванах да я обискирам, като надзърнах дори и в малката й кошничка, която се оказа празна. След като се убедих обаче, че оскъдното й, при това твърде парцаливо облекло не крие никакво оръжие, обискът ми навакса по времетраене онова, което бе изгубил като придирчивост.

Кършейки снага, Сарацинката се разкикоти, стрелна ме с искрящ поглед изпод катраненочерната си грива и възкликна с насмешлив и едновременно подрезгавял глас:

— Бога ми, млади гос’ине, не ще и дума, че за четири години много сте пораснали, като гледам начина, по който ме тършувате! Я по-добре кажете на рижавия си брат да не ме мушка чак толкоз в гърба. — И потръпвайки, добави през смях: — Не нося никакви други оръжия, освен ония, дето погубват мъжете!

— От тях обаче имаш в изобилие! — не й останах длъжен аз и така я погледнах, че цяла се разтресе. — Самсон, прибери ножа и вдигни решетката! — обърнах се аз към брат ми, без да изпускам ръката на Сарацинката, но вече не от необходимост някаква, а просто защото ми беше приятно да усещам под пръстите си нейната стегната, свежа плът, пък и бях силно очарован от това тъй ненадейно посещение по време, когато бяхме обречени на мъчителен плен зад мепешките стеки както поради размириците, така и от решението на съда, който ни бе обявил извън закона. Защото сега и дума не можеше да става да напуснем замъка, та дори и за да идем до Сарлат, където пак бяха взели връх най-върлите паписти.

След като отново спуснахме решетката и махнахме успокояващо на Ескоргол, който със завист гледаше подире ни от прозореца (в близкия час негов единствен слушател, ако изобщо го слушаше, разбира се, щеше да бъде брат ми Франсоа), аз не се двоумих особено при кого да заведа Сарацинката — при Совтер, или при Жан дьо Сиорак, а почти начаса реших да я отведа при баща ми, тъй като отлично знаех каква кисела физиономия ще направи оня, сивокосият, докато бях също толкова уверен, че при вида й баща ми ще се развесели, а и ще ни позволи да присъстваме на разговора им. Освен това бях забелязал, че въпреки дрипавата риза и босите си, покрити с прах нозе, тя беше много чиста, с лъщяща сресана коса, със свеж дъх и без следа от каквато и да било нечист, способна да възмути тъй чувствителния нос на баща ми.

И така, отведох я аз в библиотеката и обясних на баща ми коя е девойката.

— А, помози бог, Сарацинко! Какво ли само не чувах за теб през тия четири години! — възкликна Жан дьо Сиорак и се изправи с ръце на кръста и вирната брадичка, докато я оглеждаше със сините си очи, от които тъгата за някое време изчезна. — Какво те води насам? — поинтересува се той с обичайната му нявга приветливост.

— Дойдох да ви се жалвам, гос’ин барон! — отвърна Сарацинката с дълбок реверанс, при което парцаливата й риза зина до кръста и позволи да се насладя до най-малка подробност на открилата се гледка не само на мен, но и на баща ми, вярвам. Сетне с наведени очи добави: — Вашият каменар Йона ме насили.

— И таз добра! — ахна баща ми и престорено се намръщи. — Но туй е наказуемо със смърт злодеяние и заслужава бесило! И къде стана това? Из друмищата нейде или през девет планини в десета?

— В пещерата му — отвърна Сарацинката, премрежила лицемерно очи.

— А ти какво диреше в пещерата му, гълъбице? — полюбопитства Жан дьо Сиорак.

— Отидох да видя вълчицата му, за която се говори, че е същинско чудо, тъй я бил опитомил!

Баща ми се разсмя.

— Чудото е, че си извървяла боса пет левги от Волпери до пещерата на Йона само за да видиш вълчицата му! Йона беше ли те поканил?

— Не, гос’ин барон. Не бях го виждала от онази нощ, когато ме освободи от дирека, за който ме беше вързал главатарят на румите. Ала инак беше много любезен, когато ме видя в пещерата си.

— Виж, това вече го вярвам — кимна баща ми.

— Даде ми да пийна козе мляко и понеже бях уморена, пък и вълчицата му си лежеше, рече ми да облегна глава на хълбока й и да я галя. Тъй и сторих. Тогава и той се излетна до мен, а аз му рекох: „Йона, ама и ти имаш много хубава козина по гърдите!“ — и взех, че го погалих с другата ръка. И тъй, както ги галех по козината и вълчицата тихичко поръмжаваше под главата ми, а Йона ме гледаше с очи, досущ като пълни луни, знам ли и аз каква магия стана, та отведнъж вече не бях девица!

Настъпи мълчание, тъй като покрай разказа й всеки от трима ни се беше унесъл в свои си мисли. Казвам: от трима ни, защото дори целомъдреният ми брат Самсон се беше изчервил.

— В това няма кой знае каква магия — забеляза Жан дьо Сиорак.

Сарацинката премига ситно-ситно и възрази:

— Има обаче насилване!

— Добре, гълъбче! — отсече баща ми. — Както ще да е било, но щом ти така твърдиш, ще се наложи като негов господар да въздам справедливост и да пратя Йона бит и пребит на бесилото!

— О, не! И дума да не става! — извика Сарацинката буйно и разтърси гривата си. — Не му е времето да го бесите точно сега, когато съм решила да се венчая с него!

— Гледай я ти нея, никак не била злопаметна! — подсмихна се Жан дьо Сиорак. — Ами Йона?

— И той го иска, съгласно хугенотската ви вяра.

— Не си ли католичка? — попита баща ми, възвърнал си изведнъж предишната сериозност.

— Отначало бях мохамеданка — отвърна Сарацинката простодушно. — Сетне румите ме направиха католичка, а отсега нататък ще изповядвам вярата на мъжа си.

— Ще рече, съпругът струва колкото вярата! Е, добре, можеш да бъдеш доволна, Сарацинко! — заяви Жан дьо Сиорак. — В крайна сметка се оказа, че не си била залудо толкова път от Волпери до пещерата.

— Тъй е, много неща премислих през тия четири години, пък и през цялото това време нийде в Монтинякската равнина не видях нито по-хубав, нито по-силен мъж от Йона.

Баща ми се разсмя:

— Е, тогава работата е в кърпа вързана, Сарацинко!

За миг обаче тя спря да кърши снага и да се върти, сетне с много сериозен вид възрази:

— Не съвсем, гос’ин барон! (И тутакси приклекна в също толкова дълбок реверанс, колкото, и първия.) Не ща аз да живея в пещера като дивачка някоя ведно с козите и вълчицата. Ще трябва да разрешите на Йона да си вдигне къща над пещерата!

— Изплю ли най-сетне камъчето, негоднице! — избухна в смях баща ми.

В същия миг откъм стълбището насам дочухме да потропва куцукащата стъпка на Совтер. После на вратата се почука и влезе сам той, като се начумери веднага щом зърна Сарацинката, и тозчас извърна поглед, за да го спре, изпълнен с безпокойство, върху побратима си.

— Жан — рече му Сиорак, сдържайки напиращото в него веселие, което Сарацинката бе донесла със себе си, — това е Сарацинката, вашата бивша заложница, която преотстъпихте на Волпери. Тя на драго сърце скланя да се венчае с йона съгласно нашата религия, стига той да си вдигне къща над пещерата.

— Къща! — повтори Совтер и негодуващо вдигна ръце към небето.

— Гос’ин екюйе, та вий имате всичко нужно за такъв градеж, и то в изобилие! — настоя буйно и доста рязко Сарацинката. — И камък за покривните плочи и стените дал бог, и вар или глина за спойка, и кестеново дърво за скелето, че и каменар си имате, дето и за зидар го бива! Защо и Йона, който ви слугува толкова добре и тъй храбро се сражава заради вас с румите, да си няма дом като всеки християнин?

— Брей, че устата била тази мома! — промърмори Совтер, комуто речта й никак не се понрави.

Сетне с въздишка седна, но дума повече не каза, защото добре знаеше какво мисли по въпроса Сиорак.

За известно време настъпи мълчание, тъй като побратимите предпочетоха да не говорят, за да не се спречкат.

— Сарацинко, а каква е тази върбова кошница, дето я държиш? — попита след малко баща ми.

— Подарък за вашето домакинство, гос’ин барон! — отвърна Сарацинката с нов реверанс, но този път не толкова дълбок, защото усещаше колко неловко би се почувствал Совтер, и с гордост поясни: — Изплетох я собственоръчно от клоните на върбите край вашите Бьони. Долу, под каменоломната ги има колкото щете!

— Я дай да видим! — намеси се неочаквано Совтер, протегна ръка, взе кошничката и внимателно я заоглежда от всички страни, като същевременно изпробваше якостта на върбовите пръчки и здравината на плетката. — Бива си те, Сарацинко! — одобри той майсторлъка й, вече поомекнал. — Не си си губила напразно времето при румите. — И той я погледна, но не така, както я гледаше баща ми, разбира се, а преднамерено някак и пресметливо, след което попита: — А ще съумееш ли да измайсториш и презраменен кош за гроздобер?

— Вече съм плела такива — отвърна Сарацинката с изкусно престорена моминска скромност и без дори да шавне мургава снага, защото чувстваше, че нещата вече се нареждат в нейна полза и откъм Совтер. — За туй обаче — додаде тя — е нужно повече време и по-дебели пръчки.

— Ти по-добре кажи ще можеш ли да изплиташ по четири коша месечно? — прекъсна я Совтер строго.

— Мисля, че да.

Совтер само погледна баща ми и това бе напълно достатъчно двамината да се разберат.

— Добре тогава — рече той, — ще построим къща за двама ви с Йона, а ти, Сарацинко, ще ни плетеш по четири коша за месец. Първата година няма да получаваш нищо, но от втората ще ти плащаме по два гроша за кош.

— По три! — обади се баща ми.

— По три — повтори Совтер и раздразнено сви рамене.

Сарацинката беше на седмото небе и само дето не подскачаше от радост, дордето я изпровождах до порталната кула, без изобщо да я е грижа за очакващата я даром мъка на пръстите, на ръцете и гърба в името на едничкото щастие да живее в дом, съграден от мъжа й, с който щеше да се обогати имотът на двамината му господари.

Омъжихме я според нашата религия само два дни по-късно, защото нямаше никакво време за губене, тъй като плътският грях бе вече налице. И ето че нагазила в студените води на Бьоните, Сарацинката веднага се захвана да сече върбови пръчки. Така от тази дата Мепеш започна да продава и кошове за гроздобер по едно и също време с бъчвите за вино, майсторени от Фожане — стоки, които чудесно се допълваха и чиято съвместимост се оказа от несъмнена полза за побратимството, ако съдя по грижливо водените от Совтер сметки в Мисловника.

Вестта за победата на Монлюк над нашите при Вергт достигна до Гиз, когато дукът обсаждаше хугенотите в Руан. Отбраната на града се ръководеше изключително умело от Монтгомъри, същия онзи висок и муден младеж, когото Катерина Медичи бе смъртно възненавидяла, след като на един рицарски турнир отломъкът от копието му беше пронизал многообичания й съпруг в окото. И макар случилата се преди три години злополука да бе съвсем случайна, тъй като Монтгомъри се беше сражавал в тази последна схватка по изричната заповед на Анри II и против собствената си воля, това с нищо не бе уталожило омразата, изгаряща италианката. Дребна, топчеста и с кукленско лице, но с челюсти на хищник, тя си бе извадила поука от униженията, изтърпени от нея през периода на царстването й, когато не беше първа дори в собствения си креват, и се бе научила да лицемери. Сега спокойно можеше да се усмихва с големите си жабешки очи на някой събеседник и в същото време да замисля гибелта му, но без при това да прибързва, а изчаквайки търпеливо своя час. И за Монтгомъри този час вече беше ударил! Хугенотът щеше да заплати двойно: както за бунта си срещу Шарл IX, така и за отломъка от копието, който бе пропуснал да захвърли навреме. Всеки божи ден, напук на артилерийската канонада и пушечната стрелба, Регентката слизаше в окопите и с примера на безстрашието си ускоряваше военните действия.

Гиз възнамеряваше да нанесе първия си удар по Орлеан, но когато Конде предаде Хавър на Елизабет Английска по силата на пагубния договор от Хамптън Корт, той побърза да обсади Руан, за да предотврати евентуален английски десант, който би хвърлил Париж в силен смут. Дукът просто не беше съобразил, че Елизабет няма никакво намерение да бърза с изпълнението на обещанията си за помощ на протестантите точно сега, когато държеше Хавър и преспокойно можеше да изчака края на войната, за да го замени срещу Кале.

Откакто католическата армия беше превзела форта „Сент Катрин“, който от висотата на морския бряг господстваше над Руан, тя чувстваше победата си съвсем близка и неминуема. На дело армията се командуваше от Гиз, а на думи — от триумвирите (Гиз, Сент Андре и Конетабъла), които в действителност бяха вече не трима, а четирима, откакто хваналият вяра на мъглявото обещание на Филип II да му върне Испанска Навара Антоан Бурбонски, наварски крал и един от първите велики принцове заедно с Конде, приел Реформацията, повторно се беше отрекъл от вярата си и сега отново ходеше на литургия и се кланяше на Девата. Жена му, Жана д’Албре100, ненавиждаше подобни увъртания. В малкото си наварско кралство тя беше останала вярна на убежденията си, без да обръща ни най-малко внимание на недоволството на двора. Но Антоан беше човек слабохарактерен и луда глава, който даваше право на говорилия последен, но за сметка на това се заглеждаше по първата срещната фуста. Totus est Venereus101 пише Калвин, който никога и за нищо не бе разчитал на него.

Под Руан той понечи да подражава на Регентката, като се изравни с безстрашието й по безразсъдство и нареди да му сложат трапеза зад една стена, обстрелвана от хугенотите. Там с чудесен апетит похапна, но после, забравил къде се намира, се изправи в цял ръст и тозчас бе повален от пушечен изстрел. Когато градът беше превзет, той заповяда на войниците си да го носят на носилка из улиците, за да изпита сетно наслаждение от гледката на поголовно избиваните хугеноти, чийто доскорошен предводител и едноверец беше. Накрая предаде богу дух също толкова нелепо, колкото и бе живял, оставяйки подире си една жена, била мъжът в семейството, и един син, който за щастие на френското величие приличаше на майка си102.

Падането на Руан бе последвано от всичко най-лошо, което човек изобщо е способен да си представи, но Катерина Медичи така и не подучи жадуваното удовлетворение — Монтгомъри й се изплъзна, като скочи в една галера и се спусна по течението на Сена. Забелязвайки веригата, която католиците бяха опънали напреко на реката при Кодбек, той обеща на гребците свобода. Каторжниците с рев наблегнаха веслата и галерата разкъса веригата с носовия си таран, след което Монтгомъри се добра до морето и до английския бряг. Но съдбата не му остана длъжна. Две години по-късно тя му устрои втора среща с Катерина Медичи и със смъртта.

На пръв поглед превземането на Руан не беше нищо повече от нова винетка в короната на Гиз, същата, за която започваше да се шушука, че един ден възнамерявал да смени с короната на Шарл IX. При все това на тръгване от Руан за Париж дукът бе мрачен като буреносен облак, защото му се беше наложило да дели славата от победата си с Конетабъла Дьо Монморанси, остарял на служба при трима крале, но така и не поумнял; с маршал Дьо Сент-Андре — безспорно значително по-млад от Конетабъла, но не и по-даровит, та дори и с онзи окаян безумец Антоан, за когото се говореше, че се бил оставил да го застрелят нарочно, за да може след това да обикаля на носилката си превзетия град като някой умирающ.

В Париж Гиз с изненада узна, че хугенотската армия, подсилена с три хиляди райтери и четири хиляди ландскнехти, които Д’Андьоло бе довел от Германия, беше завладяла Етамп, Ла Ферте-Але, Дурдан и Монлери. Тук, разбира се, не става дума за някакъв прелом във войната: хугенотите просто бродеха край столицата, без обаче да смеят да я обсадят. Превземането на упоменатите градчета имаше за единствена цел да предостави възможност за плячкосване на райтерите и ландскнехтите, който вече бяха надали вой за заплатата си. И понеже този вой все повече се усилваше, Конде и Колини решиха да потеглят за Нормандия, привличани от миража на паричната и военна помощ, обещана им от Елизабет Английска.

Хугенотите напредваха на запад бавно, постоянно задържани от каруците, в които райтерите бяха натоварили плячката си. Кралската армия се спусна подире им, застигна ги и въпреки ускорения им сега ход продължи да ги следва, кажи-речи, по петите. Опасявайки се да не би роялистите да нападнат ариергарда му, Колини убеди Конде да спрат и да им дадат сражение. Избрано беше и подходящо място — Дрьойската равнина, където Колини възнамеряваше да разгърне петхилядната си конница.

Гиз, заел десния фланг на кралската армия със свитата си и хоругвоносните отреди на френските ветерани, беше отказал всяка предлагана му командна длъжност, тъй като нямаше никакво намерение отново да вади с гола ръка кестените от огъня заради когото и да било другиго, освен заради самия себе си. Изправил се в целия си внушителен ръст в стремената на своя огромен черен испански кон, той спокойно оглеждаше околността и без дори да помръдне, сякаш бе на театрално представление, остави Конде и Колини да разгромят Конетабъла.

— Господин дук, господин Конетабъла търпи поражение!

— Виждам — промърмори Гиз.

— Господин дук, господин Конетабъла е ранен!

— Виждам.

— Господин дук, господин Конетабъла е пленен!

— Виждам.

Прекалено заетите с избиването на разбитите части хугеноти надаваха вече победоносни викове, когато Колини посочи със сабята си Гиз и отредите му, замръзнали неподвижно в десния край на бойното поле, и възкликна:

— Виждам там пълчища, които ще ни връхлетят!

Няколко мига по-късно преценилият, че противниците са вече достатъчно изтощени Гиз отново се изправи в стремената и извика:

— Хайде, приятели, вече всичко е наше!

И като увлече в порива си испанските пешаци, той пръсна протестантската пехота в безредно бягство. Конде беше ранен в ръката и пленен. Хугенотите бягаха. Четири часа по-късно всичко изглеждаше вече решено, когато изневиделица върху десния фланг на победоносната армия връхлетяха хиляда райтери и триста войници, които Колини беше успял да събере и поведе след себе си. Те пометоха католическата конница, но се оказаха безсилни пред настръхналия от пики батальон на френските ветерани хоругвоносци. Колини отстъпи, а всеизвестно е, че от него по-голям майстор в отстъплението и пораженията нямаше.

Гиз не посмя да го преследва твърде надалеч. Всъщност победата, която беше удържал и над врагове, и над съперници, далеч надминаваше очакванията му: Конетабъла беше пленник, а маршал Дьо Сент Андре — покойник. Отсега нататък триумвиратът щеше да се състои от един-единствен триумвир, самия него. По същата причина красивият червен архангел на Светата римокатолическа църква бе останал и едничкият стълб, на който се крепеше тронът.

Той обсипа Катерина Медичи с очарователни писма, в които по хиляди възможни начини изразяваше почтителността си към краля и самата нея и най-подробно й описваше славната си победа при Дрьо. Това обаче не го задоволи и месец по-късно той пристигна в Блоа, като завари кралицата-майка в момента, когато се канеше да седне на масата и се поинтересува ще ли благоволи след обеда да му даде аудиенция.

— Иисусе Христе! Братовчеде! — възкликна кралицата, като се преструваше на по-удивена, отколкото бе всъщност. — Чувате ли се за какво ме молите? Аудиенция! Но защо ви е?

— Бих искал да уведомя двора за всичко, което извърших, откакто напуснах Париж начело на вашата армия.

— Но аз вече го знам, братовчеде! Вие всичко ми описахте в писмата си.

— Госпожо — прекъсна я Гиз със спокойна увереност, — бих желал да го чуете от устата ми, а също и да ви представя всички онези предани на краля и на вас самата командири, които тъй безстрашно се сражаваха за двама ви при Дрьо!

И кралицата се видя принудена да приеме това, което не можеше да откаже с обичайната си приветлива доброжелателност. След обеда Гиз отново се яви пред нея, облечен от глава до пети в своя тъмночервен сатен и заобиколен от капитаните си — същински крал в обкръжението на своите министри, стори дълбок поклон пред кралицата и Шарл IX, след което с наивно красноречие и не дотам наивна предумисъл подхвана героическото си повествование.

Кралицата-майка го слушаше, като му се усмихваше с изпъкналите си разлати очи и току поскърцваше със зъби зад дебелите си кръгли бузки. Тя отлично разбираше, че Гиз бе съумял да спечели битката при Дрьо два пъти — веднъж там, на бойното поле, и повторно тук, описвайки я пред двора.

Когато Гиз най-сетне спря да се превъзнася, кралицата щедро обсипа капитаните и висшите офицери с усмивки и ласкателства, с горещи благодарности и уверения във вечна признателност. Но щом видя дукът и неговите ветерани да се отдалечават, от гърдите й се откъсна дълбока въздишка на облекчение. Тя не обичаше нито войната, нито честолюбивите пълководци. Не убягна от вниманието й и това, че Гиз прекомерно се бе възвисил, или с една дума, че стълбът повече разклащаше престола, отколкото го крепеше.

А що се отнася до разказа му за подвизите при Дрьо, то той просто й преседна. Пред сраженията Флорентинката предпочиташе дипломацията, а в нея тя си служеше само с три оръжия: преговорите, височайшия брак и политическото убийство.

Както научих по-късно това от слугите му, нашият приятел, роднина и съюзник Франсоа дьо Комон — думата ми е именно за Франсоа, най-големия брат от Комонови, а не за Жофроа, абата на Клерак — също бил там, сред придворните, и чул отегчителното славословие на Гиз. Отишъл бил в двора, за да се оплаче от Монлюк, който му беше отнел Миландския замък, обложил с откуп абатството на брат му и опустошил владенията на зет му, барон Дьо Бирон.

Не ще и съмнение, че моментът за подобна жалба бе изключително неподходящ, особено сега, когато Гиз бе на върха на могъществото си. Франсоа обаче не пожела да отстъпи и тъй като кралицата не смееше да го приеме, докато дукът се намираше в дома й, на старшия Комон му хрумна странната идея да се обърне по-скоро направо към бога, отколкото към светиите му, и поиска аудиенция от Гиз. А това бе все едно да се навреш в устата ма вълка.

Заобиколен от свитата си, Гиз му даде аудиенция и със сурово и царствено изражение на лицето мълчаливо изслуша оплакванията на Франсоа дьо Комон от Монлюк. Сетне, повишавайки тон, за да го чуят всички, рече:

— Удивлявам се, господин Дьо Комон, че дирите справедливост точно от мен, след като цялото ви поведение във вашата провинция само по себе си ви обвинява и осъжда! Не отричам, че не вдигнахте открито меч срещу краля, но затова пък подкрепихте хугенотския метеж и укривахте бунтовници във владенията си, откъдето бяха нанесени толкова удари срещу нашите. Това ще го потвърдят не само господата Дьо Шари и Дьо Отфор, но и мнозина още измежду благородниците-католици от вашата провинция. Тъй че единственото удовлетворение, което кралят би могъл да ви даде, е да ви наложи наказанието, искано от самия вас за господин Дьо Монлюк, този храбър и доблестен воин, служил предано на короната и пролял в името на краля истински реки от кръв!

— Реки! — възкликна Франсоа дьо Комон. — Добре го казахте, господин дук, наистина много добре!

— Да, добре го казах! — отвърна Гиз гневно и скочи на крака. — В служба на краля Монлюк проля повече реки от кръв, отколкото капки сте пролели със сабите си вий и тримата ви братя, взети заедно! Ето защо Монлюк заслужава много, а вие — твърде малко. Запомнете това, господин Дьо Комон, и си вземете бележка, докато е още време!

Франсоа дьо Комон се оттегли, силно засегнат от публично отправените му оскърбления. Да беше по-предпазлив, той би напуснал кралския двор начаса и при това в галоп, за да се прибере колкото се може по-скоро в родния Перигор. Но Миландският замък му беше толкова скъп, че той продължи да упорства. Залагайки на плъзналия слух, че Гиз още същата вечер бил изказал съжаление за рязкото си държане спрямо него — освен това на следния ден се предвиждаше дукът да напусне Блоа на път за Орлеан, който възнамеряваше да отнеме на хугенотите, — Комон му предложи да го придружи до квартирата му и яздейки стреме до стреме, двамината наистина размениха няколко учтиви приказки. Сетне Комон се сбогува с дука и потегли обратно към Блоа.

Но едва беше изминал и четвърт левга, когато насреща му се зададе Едм дьо Отфор, придружен от група военни, който се спря и пронизвайки го с яростен поглед, го укори за туй, че по време на размириците е допуснал от принадлежащи нему сгради да се води огън по католиците. Комон нямаше време дори да се оправдае — Отфор с извадена сабя се нахвърли отгоре му и му нанесе страхотен удар по главата.

Убийството стана на 3 или 4 юли 1563-а, но и днес не бих могъл да кажа със сигурност в кой от двата дни точно. И толкова силна бе омразата срещу нашите, че то остана ненаказано и почти незабелязано. А и в действителност, за да си послужа с думите на Гиз, това бе само нищожна капчица в сравнение с реките от кръв, които отново щяха да рукнат, след като на 5 февруари дукът затвори обръча около Орлеан.

Гиз вече беше завзел предградията Портро и Турел. Всяка вечер от началото на обсадата той минаваше на път за квартирата си през Сен Мемин, където заедно с оръженосеца си и двата коня се качваше на малка лодка, за да прекоси реката. На отвъдния бряг двамата отново възсядаха конете и продължаваха пътя си покрай малка горичка. На 13 февруари, в навечерието на насрочения от Гиз пристъп срещу Орлеан, един притаил се в гъсталака фанатизиран хугенот на име Полтро дьо Мере изпразни трикратно пищова си в същия онзи плещест гръб, който петнайсетина дни по-рано кралицата с такова облекчение беше гледала, докато Гиз се оттегляше подир надутата си епическа реч. Куршумите попаднаха в дясното му, незащитено от бронята рамо и Гиз, без да падне от коня, се повали по лице на стремника с думите:

— Заслужих си го, но мисля, че не е нищо страшно.

Той издъхнал шест дни по-късно. Колкото до Полтро дьо Мере, то веднъж извършил делото си, той препускал цяла нощ, но се заблудил и в крайна сметка призори отново се оказал на местопрестъплението, където бил и заловен. Подложен на разпит чрез изтезания, той признал, че е бил подсторен от Субиз и Дюбтер, като споменал и името на адмирал Дьо Колини, но тутакси се отметнал от думите си и упорито продължил да дава най-противоречиви показания дори и в часа на смъртта си, когато бил разпнат и разкъсан между четири коня.

Напразно Колини, който категорично отхвърляше отправеното му обвинение в подстрекателство към убийство, настояваше кралицата да му разреши очна ставка с Полтро дьо Мере, преди последният да бъде разпнат. Кралицата не пожела да го стори и може би имаше основателни причини за това. Девет години по-късно, когато заповяда да убият Колини, тя направи така, че убийството да бъде приписано на рода Дьо Гиз. И не навежда ли това на мисълта, че тя също имаше пръст в убийството на Франсоа дьо Гиз, както и че прекрасно я устройваше в него да бъде обвинен Колини?

„Не бихме могли да отречем очевидния божи промисъл!“ — писа Колини, когато узна за смъртта на Гиз. Няма съмнение, че подобна фраза Флорентинката, за чиито думи никой никога не се бе хващал, едва ли би произнесла. Но промисълът в това убийство, независимо от това дали имаше пръст в него или не, променяше коренно живота й, укрепваше властта й и заздравяваше престола на нейния син.

Гиз едва-що бе изстинал в гроба, когато кралицата направи някои отстъпки на протестантите. Тя заповяда на Монлюк да престане да разорява владенията на барон Дьо Бирон и да върне Миландския замък на злочестите ни братовчеди Комон. Кралицата несъмнено залагаше компромиса и мира на карта, но рискувайки по такъв начин, тя се стремеше да извлече от тази игра възможно най-голяма полза за своята власт и за сина си.

В лукавството си тя стигна дори дотам, че уреди започването на преговори между двата враждуващи лагера в лицето на Монморанси и принц Дьо Конде, първият, от които беше пленник на хугенотите, а вторият — на роялистите. И единият, и другият жадуваха да си възвърнат свободата и тъй като принцът бе по-младият от двамата, по-пристрастеният към жените и по-нетърпеливият, той се съгласи на много повече отстъпки, отколкото всъщност биха склонили да направят хугенотите.

Амбоазкият едикт103, който той подписа през март 1563 година, нанасяше нежелателни за нас поправки в залегналите в Януарския едикт определено по-демократични постановления, тъй като ограничаваше свободата на протестантското вероизповедание в границите на именията на независимите владетели „ведно със семействата им и подвластните им люде“, а за простосмъртните реформисти — в един-единствен град за всяко окръжие. Калвин сурово осъди суетата на онези знатни велможи, които, след като веднъж получиха съсловната привилегия да се молят в замъците си на Всевишния посвоему, твърде малко се интересуваха от притесненията, на които се излагаше в градовете и селата мнозинството протестанти. Баща ми и Совтер напълно споделяха възмущението на Калвин и на съзнателните хугеноти, но нямаха основание да го заявяват съвсем открито, тъй като не бяха участвали в сраженията. Освен това и те самите бяха от онези, който „ведно със семействата им и подвластните им люде“ бяха облагодетелствани от едикта. Но, от друга страна, възстановяването на мира бе от изключително голяма полза за тях, в което сами ще се убедим по-нататък.