Великата Четворка

Глава XI Шахматна задача

С Поаро често вечеряхме в малък ресторант в Сохо. Една вечер, когато бяхме там, забелязахме един приятел на съседната маса. Това бе инспектор Джап и тъй като на масата ни имаше свободно място, той дойде и седна при нас. От последната ни среща с него бе минало известно време.

— Въобще не се отбивате да ни видите напоследък — заяви Поаро с укор. — Не сме се срещал и още от аферата с жълтия жасмин, а това беше прели близо месец.

— Бях на север — ето защо. Как вървят работите ви? „Великата Четворка“ са все така силни, а?

Поаро поклати пръст към него с укор.

— А! Вие ми се подигравате, но „Великата Четворка“ — тя съществува.

— О! Не се съмнявам в това, но светът не се върти около тях, както разбирате.

— Приятелю мой, вие много грешите. Тази „Велика Четворка“ е най-могъщата сила на злото в света днес. Никой не знае към каква цел се стремят те, но никога досега не е съществувала такава престъпна организация. Тя се оглавява от най-съвършения ум в Китай, а членовете й са американски милионер и французойка — светило в науката, а за четвъртия…

Джап го прекъсна.

— Знам, знам. Старата песен на нов глас. Май започвате малко да се вманиачавате на тази тема, мосю Поаро, Нека за разнообразие да поговорим за нещо друго. Интересувате ли се от шах?

— Играл съм шах, да.

— Чухте ли за оная странна история вчера? Среща между двама шахматисти със световна слава и единият от тях умира по време на играта?

— Да, чух нещо за това. Единият от играчите е бил доктор Савароноф, шампион на Русия, а вторият, който получил сърдечна криза — блестящият млад американец Гилмър Уилсън.

— Точно така. Савароноф победи Рубинщайн и стана шампион на Русия преди няколко години. За Уилсън казваха, че е втори Капабланка.

— Много странна случка — размишляваше Поаро. — Ако не греша, вие проявявате особен интерес към нея.

Джап се засмя смутено.

— Улучихте право в целта, мосю Поаро. Озадачен съм. Уилсън бе здрав като бик — нямаше и следа от сърдечно заболяване. Смъртта му е напълно необяснима.

— Подозирате, че доктор Савароноф го е отстранил от пътя си? — извиках аз.

— Едва ли — отвърна сухо Джап. — Мисля, че никой, дори и руснак, не би убил друг човек, само и само да не бъде победен на шах — така че, доколкото разбирам, отговорът трябва да се търси някъде другаде. Докторът е смятан за много голяма клечка — втори след Ласкър, казват.

Поаро кимна замислено.

— Тогава какво точно имате предвид? — попита той. — Защо е трябвало Уилсън да бъде отровен? Тъй като, предполагам, вие подозирате, че става въпрос за отравяне.

— Естествена Сърдечен удар означава сърцето ти да спре да бие — казано просто и ясно. Това е официалното становище на един лекар в момента, но насаме той ми подшушна, че не е удовлетворен.

— Кога ще бъде извършена аутопсията?

— Довечера. Смъртта на Уилсън била повече от внезапна. Той изглеждал напълно добре и както местел една от фигурите, внезапно паднал напред — мъртъв!

— Има много малко отрови, които действат по подобен начин — възрази Поаро.

— Знам. Аутопсията ще ни помогне, надявам се. Но защо някой ще иска да отстрани Гилмър Уилсън — това бих искал да узная! Тих и скромен млад човек. Той бе току-що пристигнал от Щатите и очевидно нямаше нито един враг в света.

— Изглежда невероятно — разсъждавах аз.

— Съвсем не — каза Поаро, като се усмихваше. — Джап има своя теория, виждам.

— Да, мосю Поаро. Но мисля, че отровата не е била предназначена за Уилсън — тя е била предназначена за другия човек.

— Савароноф?

— Да. Савароноф влязъл в конфликт с болшевиките по време на избухването на революцията. Дори било съобщено, че е мъртъв. В действителност той избягал и в продължение на три години търпял невероятни лишения в сибирската пустош. Страданията му са били толкова големи, че той коренно се променил. Приятелите и познатите му заявяват, че е станал неузнаваем. Косата му е побеляла и въобще целият му външен вид е на невероятно състарен човек. Той е полуинвалид и рядко излиза навън, живее сам с племенницата си, Соня Давидоф, и един руски прислужник в апартамент надолу по Уестминстър. Възможно е все още да смята, че го следят. Естествено, той въобще не искаше да участва в шахматното състезание. На няколко пъти отказа категорично и едва когато вестниците подхванаха тази история и започваха да вдигат шум около „неспортсменския отказ“, той отстъпи. Гилмър Уилсън от своя страна не спираше да го предизвиква с упоритостта на истински янки и накрая получи това, което искаше. Сега ви питам, мосю Поаро, защо той не е желаел срещата? Защото не е искал да привлече вниманието към себе си. Не е искал никой да влезе и дирите му. Това е моето решение — Гилмър Уилсън е бил очистен по погрешка.

— Имали някой, който би могъл да бъде лично облагодетелстван от смъртта на Савароноф?

— Ами неговата племенница, предполагам. Наскоро той е наследил огромно богатство. Оставено му е от мадам Сахароф, чийто съпруг бил захарен спекулант при стария режим. Те са имали малък романс преди, предполагам, и тя упорито отказвала да повярва на съобщенията за неговата смърт.

— Къде е била проведена шахматната среща?

— В собствения апартамент на Савароноф. Той е инвалид, както ви казах.

— Имало ли е много зрители там?

— Поне дузина, вероятно повече.

Поаро направи изразителна гримаса.

— Бедни ми Джап, задачата ви не е лесна.

— Веднъж да се убедя със сигурност, че Уилсън е бил отровен, ще мога да продължа.

— Не ви ли е минало междувременно през ум, ако вашата догадка, че целта е била да бъде убит Савароноф, се окаже вярна, че убиецът може отново да опита?

— Разбира се, че да. Двама души наблюдават апартамента на Савароноф.

— Това ще бъде много полезно, ако някой се отбие там с бомба в ръка — каза сухо Поаро.

— Май ви заинтригувах, мосю Поаро — каза Джап с грейнало лице. — Искате ли да дойдете до моргата и да видите тялото на Уилсън, преди докторите да започнат своята работа? Кой знае, може би иглата на вратовръзката да е накриво и това да ви даде ценна улика, която да разреши загадката?

— Скъпи ми Джап, цяла вечер ме сърбяха пръстите да оправя вашата собствена. Ще позволите, да? Е, сега е много по-приятно за окото. Да, на всяка цена, нека да отидем до моргата.

Забелязах, че вниманието на Поаро е изцяло погълнато от новия проблем. Толкова много време бе изминало, откакто той не бе проявявал интерес към външен случай и аз много се зарадвах, като видях, че е възвърнал предишната си форма.

Що се отнася до мен, аз почувствах дълбока жал, когато погледнах надолу към неподвижното тяло и сгърченото лице на злочестия млад американец, който бе намерил смъртта си по толкова странен начин. Поаро внимателно изследва трупа. Никъде нямаше следи, с изключение на малък белег върху лявата ръка.

— Докторът казва, че това е изгаряне, а не порязване — обясни Джап.

Вниманието на Поаро бе отправено към съдържанието на джобовете на мъртвеца, което един по ли иди разстла пред нас. То не бе кой знае колко — носна кърпичка, ключове, портфейл, пълен с банкноти и няколко маловажни писма. Но един предмет, който стоеше отделно от другите, изпълни Поаро с интерес.

— Шахматна фигура! — възкликна той. — Бял офицер. Това в джоба му ли беше?

— Не, стиснато в ръката. Доста се поизмъчихме, докато го изкараме от пръстите му. Трябва да се върне на доктор Савароноф по някое време. Това е част от един много красив комплект шахматни фигури от гравирана слонова кост.

— Позволете ми аз да му го върна. Това ще ми послужи за повод да отида там.

— Аха! — извиха Джап. — Значи искате да се включите в случая?

— Признавам си го. Вие така изкусно разпалихте интереса ми.

— Това е добре. Успяхте да пропъдите мрачното си настроение. Виждам, че и капитан Хейстингс е доволен.

— Точно така — казах аз, смеейки се.

Поаро се обърна назад към тялото.

— Няма ли някаква друга подробност, която да ми кажете за… него? — попита той.

— Мисля, че няма.

— Нито дори… че е бил левичар?

— Вие сте магьосник, мосю Поаро. Как открихте това? Той наистина е бил левичар. Не че това има нещо общо със случая.

— Абсолютно нищо — побърза да се съгласи Поаро, виждайки, че Джап е леко смутен. — Малка шегичка от моя страна — това е всичко. Обичам да ви поднасям такива шеги, пали знаете?

Излязохме навън в добро разположение на духа.

Следващата сутрин ни свари на път за апартамента на доктор Савароноф в Уестминстър.

— Соня Давидоф — размишлявах аз. — Хубаво име.

Поаро спря и ми хвърли поглед, пълен с отчаяние.

— Винаги търсите романтиката! Вие сте непоправим. Току-виж Соня Давидоф се окаже нашата стара приятелка и враг графиня Росакоф, та това да ви послужи за урок.

При споменаването на графинята лицето ми помръкна.

— Но, Поаро, нима подозирате, че…

— О, не, не. Пошегувах се. „Великата Четворка“ не е обсебила съзнанието ми чак до такава степен, каквото я да казва Джап.

Вратата на апартамента бе отворена от прислужник с подчертано вдървено лице. Трудно можеше да се приеме, че това невъзмутимо изражение може някога да изразява чувства.

Поаро показа картичка, върху която Джап бе напраскал няколко думи, с които ни представяше, и бяхме въведени в едва ниска и дълга стая с богати драперии и антикварни предмети. На стените висяха по една-две чудесни икони, а подът бе застлан с изящни персийски килими. Върху една маса се мъдреше самовар.

Аз разглеждах една от иконите, за която прецених, че има значителна стойност, когато се обърнах и видях Поаро проснат върху пода. Колкото и да бе красив килимът, едва ли заслужаваше толкова близко внимание.

— Нима този килим е толкова ценен? — попитах аз.

— А? О, килимът ли? Не, аз не разглеждах килима. Но той наистина е един удивителен образец, твърде красив, за да бъде безпричинно закован с голям гвоздей през средата. Не, Хейстингс — каза той, когато се приближих към него. — Гвоздеят не е там сега. Но е останала дупката.

Внезапен шум зад нас ме накара бързо да се обърна, а Поаро да скочи чевръсто на крака. В очертанията на вратата стоеше едно момиче. Очите й, приковани в нас, бяха изпълнени с подозрение. Тя бе със среден ръст, с красиво, доста навъсено лице, тъмносини очи и черна коса, подстригана късо. Гласът й, когато заговори, бе мек и звучен, и напълно неанглийски.

— Страхувам се, че чичо ми не може да ви приеме. Той е инвалид в тежка форма.

— Това е жалко, но може би вие ще бъдете така добра да ми помогнете вместо него. Вие сте мадмоазел Давидоф, нали?

— Да, аз съм Соня Давидоф. Какво искате да научите?

— Аз разследвам онзи печален случай от предишната нощ — смъртта на мистър Гилмър Уилсън. Какво можете да ми разкажете за него?

Очите на момичето се отвориха широко.

— Той почина от сърдечен удар — както играеше шах.

— Полицията не е толкова сигурна, че е било… сърдечен удар, мадмоазел.

Момичето направи жест, изпълнен с ужас.

— Значи е било вярно, тогава — извика тя. — Иван е бил прав.

— Кой е Иван и защо казвате, че е бил прав?

— Иван е този, който ви отвори вратата — той ми каза, че по негово мнение Гилмър Уилсън не е умрял от естествена смърт, а е бил отровен по погрешка.

— По погрешка?

— Да, отровата е била предназначена за чичо ми.

Тя напълно бе забравила първоначалното си недоверие и говореше разпалено.

— Защо казвате това, мадмоазел? Кой би желал да отрови доктор Савароноф?

Тя поклати глава.

— Не знам. В неведение съм. А чичо ми, той не иска да ми се довери. Това е естествено, може би. Виждате ли, той почти не ме познава. Виждал ме е само като дете и едва сега, когато дойдох да живея с него тук в Лондон, ме вижда за втори път. Но все пак със сигурност зная, че той се страхува от нещо. Ние имаме много тайни общества в Русия и един ден дочух нещо, което ме наведе на мисълта, че именно такова общество го е накарало да изпадне в този страх. Кажете ми, мосю — тя пристъпи една крачка към нас и снижи гласа си, — чували ли сте някога за организация, наречена „Великата Четворка“?

Поаро почти подскочи. Очите му щяха да изскочат от смайване.

— Защо вие… какво знаете за „Великата Четворка“, мадмоазел?

— Значи тогава има такава организация! Дочух да се споменава и попитах чичо ми за нея. Никога не съм виждала по-уплашен човек. Той побеля целият от страх и започна да трепери. Той се страхува от тях, мосю, много се страхува, сигурна съм в това. И по погрешка те убиват американеца, Уилсън.

— „Великата Четворка“ — промърмори Поаро. — Винаги „Великата Четворка“! Изумително съвпадение, мадмоазел, вашият чичо е все още в опасност. Трябва да го спася. Сега ми разкажете точно събитията от онази фатална вечер. Покажете ми шахматната дъска, масата, как са седели двамата мъже — всичко.

Тя отиде в единия край на стаята и донесе малка масичка. В горната й повърхност бяха изящно вградени сребърни и черни квадрати, които представляваха шахматна дъска.

— Масата бе изпратена на чичо ми като подарък преди няколко седмици с молбата той да я използва при следващата среща, в която ще участва. Тя се намираше в средата на стаята — ето така.

Поаро изследва масата прекалено внимателно според мен, Той въобще не провеждаше разследването по начина, по който аз бих го провел. Много от неговите въпроси ми изглеждаха безсмислени, а за наистина жизненоважни неща той сякаш нямаше какво да попита. Заключих, че неочакваното споменаване на „Великата Четворка“ го е извадило напълно от равновесие.

След като изследва в продължение на една минута масата и точното място, която тя бе заемала, той помоли да види шахматните фигури. Соня Давидоф му ги донесе в една кутия. Той разгледа бегло една-две от тях.

— Изящен комплект — разсеяно измърмори той.

И отново нямаше въпроси — какви напитки са били сервирани или какви хора са присъствали.

Прочистих многозначително гърлото си.

— Не смятате ли, Поаро, че…

Той ме прекъсна безцеремонно.

— Не мислете, приятелю мой. Оставете всичко на мен. Мадмоазел, напълно ли е невъзможно да видя чичо ви?

Лека усмивка озари лицето й.

— Да, той ще ви приеме. Разбирате ли, задачата ми е първо да проверявам всички непознати.

Тя изчезна. Чух шепот от гласове в съседната стая и след минута тя се върна и ни направи знак да влезем.

Човекът, който лежеше там на кушетката, бе внушителна личност. Висок, измършавял, с огромни гъсти вежди, бяла брада и изпито лице в резултат на гладуване и несгоди, доктор Савароноф бе човек с подчертана индивидуалност. Забелязах особената форма на главата му, необикновено високото чело. Един велик шахматист трябва да има и велик ум, знаех аз. Личеше си, че доктор Савароноф е вторият най-добър шахматист в света.

Поаро се поклони.

— Мосю доктор, мога ли да говоря с вас насаме?

Савароноф се обърна към племенницата си.

— Остани ни, Соня.

Тя послушно излезе.

— И сега, сър, какво има?

— Доктор Савароноф, вие скоро сте получили огромно богатство. Ако вие… починете внезапно, кой ще го наследи?

— Аз съм направил завещание, в което съм оставил всичко на моята племенница, Соня Давидоф. Да не би да предполагате…

— Нищо не предполагам, но вие не сте виждали племенницата си от дете. Би било лесно за всеки да влезе в нейната роля.

Савароноф изглеждаше като гръмнат от това предположение. Поаро продължи спокойно.

— Но стига толкова за това — аз просто ви предупреждавам. Това, което искам да направите сега, е да опишете шахматната партия от онази вечер.

— Какво искате да кажете — да я опиша?

— Ами аз самият не играя шах, но разбирам, че има най-различни обичайни начини за започване — гамбит, не го ли наричаха така?

Доктор Савароноф се усмихна леко.

— А-а, сега ви разбирам. Уилсън започна с Рой Лопес — едно от най-солидните начала, което често се използва при турнирни срещи.

— И колко време бяхте играли, когато стана трагедията?

— Трябва да беше на третия или четвъртия ход, когато Уилсън внезапно падна мъртъв върху масата.

Поаро се надигна да си върви. Той зададе последния си въпрос, който сякаш беше без всякакво значение, но аз знаех какво се криеше зад него.

— Нещо да е ял или пил?

— Уиски със сода, мисля.

— Благодаря ви, доктор Савароноф. Повече няма да ви безпокоя.

Иван бе в преддверието, за да ни изпрати. Поаро се спря за малко на прага.

— Апартамента под този, знаете ли кой живее там?

— Сър Чарлс Кингуел, член на парламента, сър. Макар че наскоро бе даден под наем заедно с обзавеждането.

— Благодаря ви.

Излязохме навън под яркото зимно слънце.

— Е, добре, Поаро — избухнах аз. — Не мисля, че този път вие се отличихте с нещо. Въпросите ви бяха повече от нелогични.

— Така ли смятате, Хейстингс? — погледна ме трогателно Поаро. — Че бях bouleverse6, да. Вие какво щяхте да попитате?

Аз обсъдих внимателно въпроса и след това изложих плана си на Поаро. Той слушаше, доколкото ми се стори, с подчертан интерес. Монологът ми продължи почти до дома ни.

— Отлично, много проницателно от ваша страна, Хейстингс — каза Поаро, като пъхна ключа в ключалката и тръгна пред мен нагоре по стълбите. — Но напълно излишно.

— Излишно! — възкликнах аз, смаян. — Ако човекът е бил отровен…

— Аха — извика Поаро, като се хвърли върху една бележка, която лежеше върху масата. — От Джап. Точно както си мислех. — Той ми я подхвърли. Тя бе кратка и ясна. Не са били открити никакви следи от отрова, нито е имало нещо, което да покаже от какво е умрял американецът. Виждате — каза Поаро, — че нашите въпроси щяха да бъдат напълно излишни.

— Досетихте се за това предварително?

— „Прогнозирай вероятния резултат от раздаването“ — цитира Поаро една задача по бридж, която наскоро бе отнела доста от моето време. — Mon ami, когато човек прави това успешно, тогава не го нарича досещане.

— Хайде да не търсим под вола теле — казах нетърпеливо аз. — Вие предвидихте това?

— Да.

— Как?

Поаро бръкна с ръка в джоба си и извади… един бял офицер.

— О! — извиках аз. — Забравили сте да го върнете на доктор Савароноф.

— Заблуждавате се, приятелю мой. Онзи офицер все още кротува в левия ми джоб. Взех другия офицер от кутията с шахматни фигури, която мадмоазел Давидоф бе така любезна да ми позволи да разгледам. Множественото число на офицер е офицери.

Той натърти на последната дума. Аз бих напълно объркан.

— Но защо сте го взели?

— Parbleu! Исках да видя дали са напълно еднакви. — Поаро ги погледна, като леко наклони главата си на една страна. — Така и изглеждат, признавам. Но човек не трябва да приема нито един факт наготово, докато не бъде доказан. Донесете ми, моля ви, малките везни.

С безкрайно внимание той претегли двете фигури и след това се обърна към мен с грейнало от триумф лице.

— Бях прав. Виждате ли, аз бях прав. Невъзможно е да се измами Еркюл Поаро.

Той се втурна към телефона и зачака нетърпеливо.

— Джап ли е? А, Джап, това сте вие. На телефона е Еркюл Поаро. Наблюдавайте прислужника, Иван. В никакъв случай не го оставяйте да ви се изплъзне от ръцете. Да, да, така е, както казах.

Той тресна слушалката обратно на мястото й и се обърна към мен.

— Не разбирате ли, Хейстингс? Ще обясня. Уилсън не е бил отровен, той е бил убит с електрически ток. През средата на една от онези фигури минава тънка метална жичка. Масата е била предварително приготвена и сложена на определено място върху пода. Когато офицерът е бил поставен на едно от сребърните квадратчета, токът е преминал през тялото на Уилсън, убивайки го незабавно. Единствената следа бе изгарянето от електрически ток на ръката му — лявата му ръка, тъй като е бил левичар. „Специалната маса“ е представлявала един изключително хитър механизъм. Масата, която изследвах, бе копие, напълно безобидно. Тя е била поставена на мястото на първата веднага след убийството. Всичко е било изпълнено от долния етаж, който, ако си спомняте, е бил даден под наем заедно с обзавеждането. Но поне един съучастник е имало и в апартамента на Савароноф. Момичето е агент на „Великата Четворка“, което се стреми да наследи парите на Савароноф.

— А Иван?

— Дълбоко подозирам, че Иван е не някой друг, а известният Номер Четири.

— Какво?

— Да. Този човек е удивителен актьор. Той може да се превъплъщава в която си поиска роля.

Аз си спомних миналите ни приключения: надзирателя от лудницата, помощника на месаря и учтивия доктор — всичките те бяха напълно различни едни от друг.

— Това е поразително — казах аз накрая. — Всичко съвпада. Савароноф е предугадил заговора и затова е бил против участието си в шахматната партия.

Поаро ме погледна без да продума. След това се обърна рязко назад и започна да крачи нагоре-надолу.

— Да имате случайно някоя книга за шахмат, mon ami? — внезапно попита той.

— Мисля, че имам някъде.

Трябваше известно време да потършувам, но накрая все пак я намерих и я занесох на Поаро, който потъна в едно кресло и се зачете с най-голямо внимание.

След около четвърт час телефонът иззвъня. Аз вдигнах слушалката. Беше Джап. Иван бил напуснал апартамента, носейки голям пакет. Скочил в едно чакащо такси и преследването започнало. Той явно се опитвал да се изплъзне от преследвачите си. Накрая изглежда повярвал, че е успял и отишъл с колата до една голяма запустяла къща в Хампстед Къщата била обградена.

Разказах всичко това на Поаро. Той само ме погледна, сякаш едва разбираше какво му казвам. После вдигна книгата за шаха.

— Чуйте това, приятелю мой. Това е начало Рой Лопес. След това възниква въпросът какъв ще бъде най-добрият трети ход на черните. Те могат да избират между различни защити. Третият ход на белите е този, който е убил Гилмър Уилсън. Още при третия ход — това нищо ли не ви говори?

Нямах и най-малката представа какво може да означава това и му го казах.

— Да предположим, Хейстингс, че докато си седите в креслото, чуете външната врата да се отваря и затваря, какво бихте си помислили?

— Бих си помислил, че някой е излязъл, предполагам.

— Да, но нещата винаги могат да бъдат разглеждани от два ъгъла. Някой е излязъл — или някой е влязъл — две напълно различни заключения, Хейстингс. Но ако сте избрали погрешното, след малко от нейде ще изпълзи някое несъответствие, което ще ви покаже, че сте объркали пътя.

— Какво означава всичко това, Поаро?

— Поаро скочи на крака с внезапно бликнала енергия.

— Това означава, че съм бил кръгъл идиот. Бързо, бързо, към апартамента в Уестминстър, Все още можем да стигнем навреме.

Хукнахме за там с едно такси. Поаро въобще не отговаряше на развълнуваните ми въпроси. Втурнахме се нагоре по стълбите. Неколкократните ни позвънявания и почуквалия не доведоха до отговор, но като се заслушах внимателно, долових едно глухо стенали е, което идваше отвътре.

Оказа се, че портиерът на входа има резервен ключ и след няколко отказа, накрая той склони да го използва.

Поаро отиде направо във вътрешната стая. Лъхна ни острата миризма на хлороформ. На пода лежеше Соня Давидоф, завързана и със запушена уста, като носът и устата й бяха покрити с голям напоен тампон от памук. Поаро го разкъса и предприе мерки да я съживи. След малко пристигна лекар и Поаро я предаде на неговите грижи. След това ме дръпна настрани. От доктор Савароноф нямаше и следа.

— Какво означава всичко това? — попитах слисан аз.

— Това означава, че, изправен пред две еднакви по вид съждения, аз съм избрал погрешното. Вие ме чухте да казвам, че ще бъде лесно за който и да е да влезе в ролята на Соня Давидоф, тъй като чичо й не я е виждал от толкова много години?

— Да.

— Ами вярно е също така и точно обратното. Би било лесно за който и да е да изиграе ролята на чичото.

— Какво?

— Савароноф наистина е умрял при избухването на революцията. Човекът, който претендираше, че е избягал и търпял ужасни трудности и несгоди, човекът, толкова променен, „че дори неговите собствени приятели не могли да го познаят“, който успял да се докопа до огромно богатство…

— Да. Кой е бил той?

— Номер Четири. Нищо чудно, че е бил уплашен, когато Соня му казала, че е дочула един от неговите лични разговори за „Великата Четворка“. Той отново се изплъзна от ръцете ми. Досетил се е, че аз в края на краищата ще попадна на вярната следа и затова изпрати честния Иван на лов за диви патици по възможно най-криволичещия маршрут, упои с хлороформ момичето и се измъкна, като без съмнение вече е реализирал повечето от ценните книжа, оставени от мадам Сахароф.

— Но… кой се е опитал да го убие тогава?

— Никой не се е опитвал да го убива. Набелязаната жертва е бил Уилсън, от началото до края.

— Но защо?

— Приятелю мой, Савароноф е бил вторият най-добър шахматист в света. По всяка вероятност Номер Четири не е знаел дори най-елементарните правила на играта. Съвсем ясно е, че той не може да участва в една истинска партия шах. Той опитал всичко, което могъл, само и само да избегне състезанието. Когато това се провалило, съдбата на Уилсън била предрешена. Той в никакъв случай не е трябвало да разбере, че великият Савароноф дори не знае да играе шах, Уилсън често започвал с начало Рой Лопес и е било сигурно, че и сега ще го използва. Номер Четири нагласил нещата така, че смъртта да настъпи при третия ход, преди да настъпят някакви усложнения в защитата.

— Но, скъпи мой Поаро — упорствах аз, — да не би да си имаме работа с луд? Аз внимателно следях вашите разсъждения и признавам, че трябва да сте прав, но да убие човек, само и само да продължи да играе ролята си! Със сигурност е имало и по-прости начини от този да излезе от това затруднено положение? Той е могъл да каже, че неговият лекар му е забранил да се подлага на напрежението на едно шахматно състезание.

Поаро сбърчи чело.

— Естествено, Хейстингс — каза той, — имало е и други начини, но нито един от тях не е бил толкова убедителен. Освен това за вас да убиеш човек е недопустимо, нали? В съзнанието си Номер Четири не разсъждава по същия начин. Аз се поставям на негово място, нещо, което е невъзможно за вас. Представям си неговите мисли. Той се наслаждава на ролята си на гросмайстор в тази партия. Не се и съмнявам, че той е присъствал на шахматни турнири, за да изучава ролята си. Той седи, потънал в мисли, и бърчи чело, дава си вид, че в момента обмисля велики комбинации, а през цялото време се е смеел вътрешно. Той съзнава, че знае всичко на всичко два хода — както и това, че повече не му е необходимо. Това от друга страна ще му помогне да предвиди момента, който ще бъде най-подходящ за… О, да, Хейстингс, започвам да разбирам нашия приятел и неговата психология.

Аз свих рамене.

— Е, добре, предполагам, че сте прав, но не мога да разбера защо трябва да се поема риск, който може така лесно да бъде избегнат.

— Риск! — изсумтя Поаро. — Къде се е криел този риск? Щеше ли Джап да разреши проблема? Не. Ако Номер Четири не бе допуснал една малка грешка, той нямаше да бъде изложен и на най-нищожния риск.

— А грешката му? — попитах аз, въпреки че подозирах какъв ще бъде отговорът.

— Mon ami, той пренебрегна малките сиви клетки на Еркюл Поаро.

Поаро си има своите добродетели, но скромността не е между тях.