Великата Четворка

Глава XVI Умиращият китаец

Дори и сега изпитвам мъка и горчивина като пиша за тези мартенски дни.

Поаро — единственият, незаменимият Еркюл Поаро — мъртъв! Имаше нещо много подло в начина, по който бяха поставили накриво кибритената кутийка, което със сигурност щеше да привлече погледа му и той щеше да побърза да я намести — а докосването му щеше да предизвика експлозия, фактът, че аз бях този, който в действителност с прибързаната си постъпка бе причинил катастрофата, не спираше да ме изпълва с безполезни угризения. Цяло чудо е, каза доктор Риджуей, че не съм загинал, а съм се отървал само с леки контузии.

Макар да ми се струваше, че сякаш бях дошъл веднага в съзнание, в действителност бяха изминали повече от двадесет и четири часа, преди да се върна обратно към живота. Едва вечерта на следващия ден бях в състояние да се дотътря немощно до съседната стая и да съзерцавам, разкъсван от мъка, скромния ковчег от бряст, в който почиваха останките на един от най-прекрасните мъже, когото светът бе познавал.

От първия миг, в който дойдох в съзнание, аз имах само една цел пред себе си — да отмъстя за смъртта на Поаро и да преследвам безпощадно „Великата Четворка“.

Смятах, че Риджуей ще бъде на едно мнение с мен по този въпрос, но, за моя изненада, добрият доктор изглеждаше необяснимо резервиран.

„Върни се в Южна Америка“ — бе съветът, който получавах при всеки удобен случай. Защо трябва да искаш невъзможното? Възможно най-деликатно изтълкувано, неговото мнение се свеждаше до следното: щом Поаро, единственият и неподражаем Поаро, се бе провалил, каква бе вероятността аз да успея?

Но аз упорствах. Като отклонявах всички въпроси, отнасящи се до това дали притежавам необходимата квалификация за тази задача (а мимоходом мога да заявя, че не съм напълно съгласен с неговите възгледи по този въпрос), аз бях работил толкова дълго с Поаро, че знаех неговите методи наизуст и се чувствах напълно способен да продължа делото му оттам, откъдето го бе оставил. За мен това бе и въпрос на чест. Приятелят ми бе подло убит. Можех ли да се върна кротко в Южна Америка, без да се опитам да предам убийците му на правосъдието?

Казах всичко това и още много други неща на Риджуей, който ме изслуша с голямо внимание.

— Въпреки това — каза той, когато свърших — моят съвет остава непроменен. Искрено съм убеден, че и самият Поаро, ако беше тук, щеше да настоява да се върнете. Умолявам ви, Хейстингс, в името на Поаро, откажете се от тези свои налудничави идеи и се върнете в ранчото си.

На това аз можех да отговоря само с един отговор и като клатеше тъжно глава, той не продума повече.

Трябваше да измине цял месец, докато успея да възстановя напълно здравето си. Към края на април аз поисках среща с министъра на вътрешните работи и я получих.

Държането на мистър Кроутър напомняше на това на доктор Риджуей. То бе успокояващо, но реакцията му — отрицателна. Докато оценяваше по достойнство предложените от мен услуги, той деликатно и внимателно ги отклони. Документите, за които Поаро бе споменал, бяха преминали в негово владение и той ме увери, че се предприемат всички възможни стъпки, за да се справят с приближаващата заплаха.

Трябваше да се задоволя с тази хладна утеха. Мистър Кроутър завърши срещата, като ме подтикна да се върна в Южна Америка. Намерих всичко това за крайно незадоволително.

Трябваше, предполагам, както му е редът, да опиша погребението на Поаро. Това бе една тържествена и вълнуваща церемония, на която бяха поднесени невероятен брой цветя. Те идваха от всякакви хора, бедни и богати, и свидетелстваха по безспорен начин за мястото, което моят приятел си бе осигурил в страната, приела го за свой син. Що се отнася до мен, аз излях открито мъката си докато стоях кран гроба, като си спомнях за всички наши различни преживелици, както и за щастливите дни, които бяхме изживели заедно.

С идването на май аз бях начертал план за действие. Чувствах, че не мога да измисля нищо по-добро от това да се придържам към плана на Поаро за обявите, с които да търся информация за Клод Даръл. С тази именно цел бях пуснал обява в няколко сутрешни вестника. Бях седнал в едно малко ресторантче в Сохо и преценявах ефекта от обявата, когато малко съобщение на една от другите страници ме шокира неприятно.

То бе много кратко и съобщаваше за загадъчното изчезване на мистър Джон Ингълс от парахода Шанхай, малко след като последният напуснал Марсилия, Въпреки че морето било гладко като тепсия, съществували опасения, че нещастният джентълмен трябва да е паднал зад борда. На края на съобщението бе споменато накратко за дългата и забележителна кариера на мистър Ингълс в Китай.

Новината бе неприятна. В смъртта на Ингълс аз прочетох един зловещ мотив. Дори и за миг не повярвах на предположението за нещастен случай. Ингълс е бил убит и беше повече от ясно, че зад смъртта му прозира ръката на ненавистната Велика Четворка.

Както седях там, зашеметен от удара и прехвърлях всичко отново през ума си, аз се сепнах от странното поведение на мъжа, който седеше срещу мен. Досега не бях му обръщал особено внимание. Той бе слаб, тъмнокос мъж на средна възраст с бледо лице и малка остра брадичка. Бе седнал срещу мен толкова тихо, че не бях усетил въобще неговото пристигане.

Сега вече действията му бяха определено странни, меко казано. Като се наведе напред, той преднамерено ми помогна да си посоля, като поръси солта на четири малки купчинки по ръба на чинията ми.

— Извинете ме — каза той с меланхоличен глас. — Казват, че ако помогнеш на непознат да си посоли ястието, ти му помагаш в пътя му към скръбта. Това може да се окаже една неизбежна необходимост. Макар, надявам се, да не се стигне дотам. Надявам се, че ще бъдете разумен.

След това, с известна многозначителност, той повтори действията си със солта и върху собствената си чиния. Символът 4 бе твърде явен, за да бъде пропуснат. Погледнах го изпитателно. По никакъв начин не можех да открия прилика с младия Темпълтън или с Джеймс лакея, или с която и да е от различните личности, с които се бяхме сблъсквали. Въпреки това аз бях убеден, че си имам работа не с някой друг, а със самия страховит Номер Четири. В гласа му се долавяше известна прилика със закопчания догоре непознат, който ни бе посетил в Париж.

Огледах се наоколо, като не знаех какво да предприема. Прочитайки мислите ми, той се усмихна и леко поклати глава.

— Не бих ви съветвал — отбеляза той. — Спомнете си какво се случи след прибързаната ви реакция в Париж. Нека да ви уверя, че моят път за отстъпление е добре подсигурен. Вашите идеи имат склонността да бъдат малко необмислени, капитан Хейстингс, ако мога така да се изразя.

— Вие сте дявол — казах аз, задавяйки се от гняв. — Същински дявол.

— Постъпвате прибързно и сте малко превъзбуден. Вашият покоен и непрежалим приятел щеше да ви каже, че човек, който запазва хладнокръвие, винаги има голямо преимущество.

— И смеете да говорите за него! — извиках аз. — Човека, когото така подло убихте. И идвате тук…

Той ме прекъсна.

— Дойдох тук с добри и мирни намерения — да ви посъветвам да се върнете веднага в Южна Америка. Ако го сторите, това ще приключи нещата, поне що се отнася до „Великата Четворка“. Вие и вашето семейство няма да бъдете закачани.

Аз се изсмях презрително.

— А ако откажа да се подчиня на вашата деспотична заповед?

— Това едва ли е заповед. Да кажем по-скоро, че е… предупреждение.

В тона му имаше ледена заплаха.

— Първото предупреждение — каза тихо той. — Настоятелно ви съветваме да не го пренебрегвате.

След това, преди да успея да се догадя за неговите намерения, той се надигна и бързо се плъзна към вратата. Скочих на крака и след секунда се спуснах след него, но имах лошия късмет да се блъсна в един огромен дебелак, който препречи пътя между мен и съседната маса. Когато успях да се откопча, човекът, когото преследвах, тъкмо излизаше през вратата. Следващото забавяне дойде от един сервитьор, който носеше огромен куп чинии. Той се блъсна в мен без ни най-малкото предупреждение. Когато все пак успях да се добера до вратата, от слабия мъж с черната брада не бе останала и следа.

Сервитьорът преливаше от извинения, а дебелакът седеше спокойно на една маса и поръчваше обяда си. Нямаше нищо, което да покаже, че тези два инцидента не са били чиста случайност. Въпреки това аз имах собствено мнение що се отнасяше до тях. Достатъчно добре знаех, че агентите на „Великата Четворка“ са навсякъде.

Излишно е да казвам, че не обърнах внимание на направеното ми предупреждение. Пред мен имаше само два пътя — да победя врага или да загина за една справедлива кауза. Получих всичко на всичко само два отговора на обявите си. Нито един от тях не съдържаше информация, която да има някаква стойност. И двата бяха от актьори, които по едно или друго време бяха играли с Клод Даръл, но никой от тях не го познавал отблизо. Поради тази причина не бе хвърлена нова светлина върху въпроса за неговата самоличност и настоящото му местонахождение.

Второто известие от „Великата Четворка“ пристигна чак след десетина дни. Пресичах Хайд Парк, потънал в мисли, когато бях поздравен от един глас с убедителен чуждестранен акцент.

— Капитан Хейстингс, нали?

Една голяма лимузина бе току-що спряла до тротоара. От нея се показваше една жена, облечена в изящно черно облекло, с чудесни перли. В нея аз разпознах жената, която първоначално познавахме като графиня Вера Росакоф, а след това, под друго име, като агент на „Великата Четворка“. По една или друга причина Поаро винаги бе проявявал необяснима привързаност към графинята. Нещо в самата и пламенна натура привличаше дребния мъж. Тя бе, както той обичаше да заявява в момент на вдъхновение, жена една на хиляда. Това че бе повела борба срещу нас на страната на нашите най-зли врагове никога като че ли не успя да повлияе на преценката му.

— Ах, не отминавайте! — каза графинята. — Имам да ви съобщя нещо много важно. И не правете опит да ме арестувате, тъй като това би било глупаво. Винаги сте бил малко глупавичък — да, да, така е. Вие и сега постъпвате глупаво, като пренебрегвате предупреждението, което ви изпратихме. Сега ви отправяме второ предупреждение. Напуснете веднага Англия. Няма полза от вашето присъствие тук — казвам ви го честно. Никога не ще успеете да постигнете нещо.

— В такъв случай — казах сковано аз, — ми изглежда доста необичайно това, че всички вие сте така загрижени да напусна страната.

Графинята сви рамене — великолепни рамене, великолепен жест.

— Що се отнася до мен, аз също смятам това за глупаво. Бих ви оставила да си живеете спокойно тук. Но шефовете, разбирате ли, се страхуват, че някоя ваша дума може да помогне много на онези, които са по-умни от вас. И затова — трябва да бъдете прогонен. — Графинята изглежда имаше не твърде ласкава представа за моите способности. Потулих раздразнението си. Без съмнение тя нарочно се държеше по този начин към мен, за да ме ядоса и да ми внуши идеята за моята незначителност. — Би било, разбира се, много лесно да ви… отстраним — продължи тя, — но понякога съм доста сантиментална. Аз се застъпих за вас. Вие имате една хубава малка женичка някъде, нали? А и бедният човечец, който е мъртъв сега, би бил доволен да узнае, че няма да бъдете убит. Винаги съм го харесвала, знаете ли, Той бе умен — толкова умен! Ако не бяха четирима срещу един, аз искрено вярвам, че той щеше да излезе победител. Признавам си честно — той бе моят идол! На погребението му изпратих венец в знак на уважение — огромен венец от алени рози. Алените рози изразяват моя темперамент.

Слушах мълчаливо с нарастващо отвращение.

— Заинатили сте се като магаре на мост, което рита във всички посоки. Е, аз предадох предупреждението си. Запомнете го, тъй като третото предупреждение ще дойде от ръката на Унищожителя…

Тя даде знак и колата бързо изчезна. Запомних машинално номера й, но без надежда, че той ще доведе до нещо. „Великата Четворка“ нямаха навик да бъдат небрежни в подробностите.

Прибрах се вкъщи малко поизтрезнял. От многословието на графинята бе изплувал един факт. Животът ми наистина се намираше в опасност. Въпреки че нямах намерение да се откажа от борбата, аз реших да бъда по-предпазлив и да взема всички възможни предпазни мерки.

Докато прехвърлях тези факти през ума си и търсех каква би била най-удачната насока на моите действия, телефонът иззвъня. Прекосих стаята и вдигнах слушалката.

— Ало? Да, кой е на телефона?

Отговори ми един отривист глас.

— Обаждаме се от болницата Сейнт Джайлс. Докараха при нас един китаец, намушкан с нож на улицата. Няма да издържи много. Позвънихме ви, тъй като в джобовете му намерихме къс хартия с вашето име и адрес.

Бях много изненадан. Въпреки това, след миг размисъл, отговорих, че тръгвам веднага. Знаех, че болницата Сейнт Джайлс се намира долу до доковете и ми мина през ума, че китаецът може да е слязъл току-що от някой кораб.

Бях вече на път за там, когато ме обзе внезапно подозрение. Ами ако цялото това нещо е капан? Винаги щом на сцената се появеше китаец, можеше да се предполага, че зад него се крие ръката на Ли Чанг Йен. Спомних си приключението, когато те ме подмамиха в техния капан в чайна Таун. Да не би всичко това да е някакъв хитър ход от страна на враговете ми?

Малко повече разсъждения в този дух ме убедиха, че във всеки случай едно посещение в болницата не би ми навредило. Вероятно това не беше заговор, а по-скоро, както се изразяват криминалните типове, „нагласена работа“. Умиращият китаец щеше да ми направи някакво разкритие, чиято цел е да ме подтикне към действие, вследствие на което аз щях да се озова в ръцете на „Великата Четворка“. Това, което трябваше да направя, бе да пропъдя от главата си всички подобни внушения и докато си давам вид, че вярвам на всичко, да бъда тайничко нащрек.

Когато пристигнах в болницата Сейнт Джайлс и съобщих целта на посещението си, бях веднага заведен в отделението за спешни случаи до леглото на въпросния мъж. Той лежеше абсолютно неподвижно, със затворени клепачи и само едно едва забележимо повдигане на гърдите показваше, че все още диша. До леглото стоеше лекар, сложил ръка върху пулса на китаеца.

— Почти е свършил — прошепна ми той. — Познавате ли го?

Поклатих глава.

— Никога не съм го виждал преди.

— Тогава какво правят името и адресът ви в джоба му? Вие сте капитан Хейстингс, нали?

— Да, но мога да си го обясня толкова, колкото и вие.

— Странно нещо. От документите му се вижда, че той трябва да е бил прислужник на човек с име Ингълс — пенсиониран държавен служител. А, вие го познавате, така ли? — добави бързо той, когато аз се сепнах при това име.

Прислужникът на Ингълс! Тогава аз съм го виждал преди. Не че някога съм можел да различавам един китаец от друг. Той трябва да е придружавал Ингълс на път за Китай и след катастрофата се е върнал в Англия с някакво съобщение, вероятно за мен. На всяка цена трябваше да чуя това важно съобщение.

— В съзнание ли е? — попитах аз. — Може ли да говори? Мистър Ингълс ми беше стар приятел и мисля, че бедният човек ми е донесъл някакво съобщение от него. За мистър Ингълс се предполага, че е паднал зад борда на един кораб преди десет дни.

— Дойде за малко в съзнание, но се съмнявам дали има сили да говори. Загубил е страшно много кръв, знаете ли. Мога да му дам малко стимулиращи лекарства, разбира се, но вече сме направили всичко, което е възможно в тази насока.

Въпреки това той му направи една подкожна инжекция и аз останах край леглото, с нищожната надежда да чуя дума — да видя знак — които биха могли да бъдат от изключителна важност в работата ми. Но минутите бързо течаха, без да се случи нищо.

И тогава внезапно в главата ми се прокрадна една злокобна идея. Не падах ли аз вече в капана? Ами ако този китаец просто изпълняваше ролята на прислужника на Ингълс, а в действителност е агент на „Великата Четворка“? Не бях ли чел веднъж за някакви китайски жреци, които можели да симулират, че са мъртви? Или, ако продължим по-натам в този дух, по нареждане на Ли Чанг Йен тук е била изпратена една малка група фанатици, които биха посрещнали смъртта доброволно, стига тя да идваше по волята на техния господар? Трябваше да бъда нащрек.

Точно когато тези мисли минаваха през главата ми, мъжът в леглото се размърда. Очите му се отвориха и той промърмори нещо несвързано. След това видях как погледът му се насочи към мен. Той не даде вид, че ме е познал, но веднага осъзнах, че се мъчи да ми каже нещо. Какъвто и да бе той, приятел или враг, аз трябваше да чуя какво имаше да ми казва.

Надвесих се над леглото, но откъслечните звуци не ми говореха нищо. Стори ми се, че долових думата „хенд“, но в каква връзка бе използвана, не можех да кажа. Тя отново бе произнесена и този път дочух и друга дума, думата „арго“. Зяпнах от почуда, когато думите се подредиха в паметта ми и придобиха смисъл.

— Ларго на Хендел? — попитах аз.

Клепачите на китаеца премигаха бързо-бързо, сякаш бе съгласен с това и той добави още една италианска дума, думата „carrozza“. Още две-три думи на италиански бяха прошепнати в ухото ми, след което той падна рязко назад.

Докторът ме избута настрана. Всичко бе свършено. Човекът бе мъртъв.

Излязох отново на чист въздух, слисан до немай-къде.

„Ларго на Хендел“ и „carrozza“. Ако добре си спомням, carrozza означаваше карета. Какво ли може да е значението, което се крие зад тези прости думи? Човекът беше китаец, а не италианец, защо трябваше да говори на италиански? Не ще и дума, че ако той наистина беше прислужникът на Ингълс, той трябваше да знае английски. Цялата работа бе безкрайно загадъчна. Блъсках си главата над нея по целия път до вкъщи. О, само да беше тук Поаро, той щеше светкавично да реши проблема с гения на своя ум!

Отключих външната врата със секретния си ключ и бавно се заизкачвах към стаята си. На масата лежеше едно писмо и аз разкъсах небрежно плика. Но след минута се вцепених и не можех да мръдна от мястото си, докато четях.

Това бе съобщение от една адвокатска фирма.

Известно време аз въртях приложеното послание в ръцете си. То беше, без съмнение, от Поаро. Този почерк, до болка познат, не можеше да бъде объркан. С натежало сърце, но и с известно нетърпение, аз разкъсах малкия плик:

Четях и препрочитах тези смайващи редове. Едно нещо бе очевидно. Удивителният Поаро бе така добре предвидил всичко, че дори и собствената му смърт не можеше да наруши последователността на неговия план! На мен ми бе отредено да бъда действащата фигура, а той — ръководещият гений. Без съмнение отвъд океана аз щях да намеря пълен комплект инструкции, които да ме чакат. Междувременно моите врагове, убедени, че съм се подчинил на тяхното предупреждение, ще престанат да си блъскат главата заради мен. В даден момент аз можех да се върна неочаквано и да внеса хаос в техните редици.

Сега нямаше нищо, което да възпрепятства моето незабавно заминаване. Изпратих телеграми, купих си билет и една седмица по-късно се качих на Ансония, на път за Буенос Айрес.

Малко след като параходът се отдели от кея, един стюард ми донесе малка бележка. Била му дадена, обясни той, от един едър джентълмен с кожено палто, който слязъл последен от кораба, непосредствено преди да вдигнат мостчето.

Отворих плика. Съобщението бе кратко и ясно. „Постъпвате разумно“, се казваше в него. Бе подписано с една голяма цифра „4“.

Позволих си да се усмихна вътрешно!

Морето не беше много бурно. Задоволих се с една сносна вечеря, съставих си мнение за болшинството от пасажерите и изиграх няколко партии бридж. След това си легнах и заспах непробудно, както правя винаги, когато съм на борда на кораб.

Бях събуден от чувството, че непрекъснато ме разтърсват. Замаян и объркан, видях, че над мен се беше надвесил един от корабните офицери. Тон въздъхна с облекчение, когато се изправих в леглото.

— Благодаря на Бога, че най-сетне успях да ви събудя. Мислех си, че това ще продължи безкрайно. Винаги ли спите така?

— Какво има? — попитах аз, все още объркан и не напълно събуден. — Да не би да е станало нещо с кораба?

— Очаквах вие да знаете по-добре от мен какво има — отговори сухо той. — Специални инструкции от адмиралтейството. Един разрушител чака да ви отведе.

— Какво? — извиках аз. — Сред океана?

— Струва ми се, че това е някаква тайна операция, но не ми влиза в работата да се интересувам. Те изпратиха на борда един млад човек, който трябва да заеме вашето място, като всички се заклехме да пазим това в тайна. Бихте ли станали и се облекли?

Напълно безпомощен да скрия изумлението си, извърших това, което ми бе наредено. Спуснаха една лодка и ме откараха до разрушителя. Там аз бях посрещнат учтиво, но не получих допълнителна информация. Нарежданията на командира бяха да бъда свален на едно определено място на белгийското крайбрежие. Дотам се простираше неговата осведоменост и отговорност.

Имах чувството, че всичко е сън. Единствената мисъл, която ме крепеше твърдо, бе, че всичко това трябва да е част от плана на Поаро. Трябваше просто да вървя слепешком напред, осланяйки се на моя мъртъв приятел.

Бях надлежно стоварен на посоченото място. Там чакаше един автомобил и след миг аз се носех бързо през равните фламандски низини. Преспах в един малък хотел в Брюксел и на следващата сутрин продължихме отново по пътя си.

Пейзажът стана горист и планински. Осъзнах, че навлизаме в Ардените и внезапно си спомних, че Поаро казваше, че има брат, който живее в Спа.

Но ние не отидохме в самия Спа. Свърнахме от главния път и залъкатушихме между гористо малко селце и бяла вила, кацнала самотно върху висок хълм. Колата спря пред зелената врата на вилата.

С моето слизане вратата се отвори. В очертанията й застана възрастен прислужник и се поклони.

— Мосю льо капитен Хейстингс? — каза тон на френски. — Мосю льо капитен го очакват. Ако ме последва.

Той ме поведе през преддверието и отвори една врата в дъното, като отстъпи встрани, за да ме пропусне да мина.

Аз замижах за малко, тъй като стаята гледаше на запад и бе окъпана от лъчите на следобедното слънце. След малко зрението ми се проясни и аз видях една фигура, която чакаше да ме приветства с разтворени ръце.

Това бе — о, невъзможно, не можеше да бъде — но да!

— Поаро! — извиках аз и този път не се опитах да избегна прегръдката, в която той ме задуши.

— Но да, но да, наистина съм аз! Не е толкова лесно да бъде убит Еркюл Поаро!

— Но Поаро… защо?

— Военна хитрост, приятелю мой, военна хитрост. Сега всичко е готово за нашия голям удар.

— Но вие можехте да ми кажете!

— Не, Хейстингс, не можех. Никога, никога, дори и веднъж на хиляда години вие нямаше да можете да изиграете ролята си на погребението. А тя бе, тя бе великолепна. Тя не можеше да не изглежда убедителна за „Великата Четворка“.

— Но това, което преживях…

— Не си мислете, че съм толкова безчувствен. Извърших тази измама отчасти и заради вас. Аз бях готов да рискувам живота си, но изпитвах угризения за това, че постоянно рискувах вашия. Така, след експлозията, аз бях осенен от блестяща идея. Добрият Риджуей, той ми помогна да я изпълня. Аз съм мъртъв, вие се връщате в Южна Америка. Но точно това, mon ami, вие упорито отказвахте да направите. Накрая се наложи да изпратя едно писмо чрез адвокатска фирма, както и да организирам големите машинации след това. Но, така или иначе, вие сте тук — това е най-важното. И сега ние ще се спотайваме тук, докато настъпи моментът за нашия последен голям удар — окончателното разгромява не на „Великата Четворка“.