Великата Четворка

Глава VIII В къщата на врага

След нашето приключение във вилата в Паси ние се върнахме в Лондон с най-голяма бързина. Няколко писма очакваха Поаро. Той прегледа едно от тях със странна усмивка и след това ми го подаде.

— Прочетете това, mon ami.

Аз го обърнах, за да видя първо подписа, „Ейб Райлънд“, и си спомних думите на Поаро „най-богатият човек в света“. Писмото на мистър Райлънд бе кратко и язвително. Той изразяваше своето дълбоко неудовлетворение от причината, която Поаро му бе изтъкнал по повод отказа си в последната минута да приеме южноамериканското предложение.

— Това дава на човек страшно много материал за размисъл, нали? — каза Поаро.

— Предполагам, че е естествено той да е малко раздразнен.

— Не, не, вие не разбирате. Спомнете си думите на Мейърлинг, човекът, който потърси убежище тук — само за да умре от ръката на враговете си. „Номер Две е представен от едно «S» с две линии през него — знакът на долара — както и от две ленти и звезда.“ Оттук може да се направи догадка следователно, че той е американски поданик и представлява мощта на богатството. Прибави към тези думи факта, че Райлънд ми предложи огромна сума, за да ме изкуши да напусна Англия — и какво мислите сега, Хейстингс?

— Искате да кажете — заекнах аз, — че според вас Ейб Райлънд, мултимилионерът, е Номер Две от „Великата Четворка“?

— Вашият блестящ интелект е схванал идеята, Хейстингс. Да, така е. Тонът, с който вие казахте „мултимилионерът“, бе красноречив, но нека да привлека вниманието ви към един факт — тази работа се ръководи от хора по върховете на властта, освен това мистър Райлънд има репутацията на човек, който не е светец, що се отнася до неговите делови отношения. Способен, безскрупулен човек, който притежава пялото богатство, от което се нуждае и който иска да получи неограничена власт.

Несъмнено нещо трябваше да бъде казано на Поаро за този негов възглед. Попитах го в кой момент е стигнал до този извод.

— Току-що. Но не съм сигурен. Не мога да бъда сигурен, mon ami, какво ли не бих дал, за да знам. Нека все пак да поставя Номер Две определено като Ейб Райлънд и ние се придвижваме още по-близо до нашата цел.

— Пристигнал е току-що в Лондон, както виждам от това — казах аз, като потупвах писмото. — Смятате ли да го посетите и да поднесете извиненията си лично?

— Бих могъл да го сторя.

Два дни по-късно Поаро се върна в апартамента ни в състояние на безкрайна възбуда. Той ме сграбчи за двете ръце по най-импулсивен начин.

— Приятелю мой, появи се един изумителен, безпрецедентен случай, който никога няма да се повтори! Но има опасност, сериозна опасност. Не трябва дори да ви питам дали искате да опитате.

Ако Поаро се мъчеше да ме уплаши, той правеше това по начин, по който никога нямаше да успее. Това и му отвърнах. Речта му стана по-малко несвързана и той разкри плана си.

Райлънд изглежда търсеше да наеме английски секретар, представителна личност, с добри светски обноски. Предложението на Поаро бе да се кандидатирам за този пост.

— Аз самият бих го направил, mon ami — обясни ми той с извинителен тон. — Но, виждате ли, почти е невъзможно да се дегизирам по необходимия начин. Говоря английски много добре — освен когато съм развълнуван — но едва ли толкова добре, че да измамя опитния слух, и дори да трябваше да жертвам мустаците си, не се съмнявам и за миг, че все още мога да бъда разпознат като Еркюл Поаро.

Аз също не се съмнявах и заявих, че съм готов и желая да поема ролята и да проникна в домашната обител на Райлънд.

— Десет към едно, че той и без това няма да ме наеме — отбелязах аз.

— О, не, ще го стори. Аз ще ви уредя такива препоръки, които ще го накарат да си глътне езика. Самият министър на вътрешните работи ще ви препоръча.

Това като че ли изглеждаше малко прекалено, но Поаро отклони моите протести.

— О, да, той ще го направи. Разследвах за него един случай, който можеше да породи сериозен скандал. Всичко се разреши с дискретност и деликатност и сега, както вие бихте се изразили, той е кацнал на ръката ми като малко птиче и кълве трохи.

Нашата първа стъпка бе да прибегнем до услугите на художник-гримьор. Той бе малко човече с чудновати движения на главата си, наподобяващи птичка, които не се различаваха твърде много от тези на Поаро. Известно време той ме гледа мълчаливо, след което се хвана на работа. Когато се погледнах в огледалото половин час по-късно, бях смаян. Специални обувки ме караха да изглеждам поне с пет сантиметра по-висок, а палтото, което носех, бе така скроено, че да ми придава вид на висок, извършавал и слабоват човек. Веждите ми бяха изкусно променени и придаваха на лицето ми съвсем друго изражение, носех подплънки в бузите си и силният загар на лицето бе част от миналото ми. Мустаците ми бяха изчезнали и от ъгълчето на устата ми се подаваше златен зъб.

— Вашето име — каза Поаро — е Артър Невил. Бог да ви закриля, приятелю мой, тъй като се страхувам, че ще попаднете на опасно място.

С туптящо в гърдите сърце аз се представих в Савой в час, назован от мистър Райлънд и помолих да видя великия мъж.

След като ме накараха да чакам минута-две, аз бях поведен нагоре по стълбите към неговия апартамент.

Райлънд седеше на една маса. Пред него лежеше разтворено писмо, което с ъгъла на зеницата си успях да зърна, че бе изписано с почерка на министъра на вътрешните работи. За първи път виждах американския милионер и трябва вътрешно да си призная, че бях впечатлен. Той бе висок и слаб, с издадена напред брадичка и леко извит нос. Сивите му очи му проблясваха, студено иззад надвисналите вежди. Той имаше гъста прошарена коса и една дълга черна пура (без която, научих по-късно, никога не е бил виждан) се подаваше шикозно от ъгъла на устата му.

— Седнете — изсумтя той.

Седнах. Той потупа писмото пред себе си.

— Според това нещо тук вие притежавате всички най-добри качества, като по този начин ме освобождавате от необходимостта да търся други кандидати. Кажете, имате ли опит в светските дела?

Отговорих му, че смятам, че ще мога да го удовлетворя в това отношение.

— Имам предвид ако има много херцози, графове, виконти и тем подобни във вилата, която наех, вие ще можете правилно да ги разпределите и да ги настаните там, където трябва, около масата за хранене?

— О, съвсем лесно — отговорих аз, като се усмихвах.

Ние разменихме още няколко предварителни слова и аз разбрах, че съм нает. Това, което мистър Райлънд искаше, бе секретар, който да е запознат с английското общество, тъй като вече имаше американски секретар и стенографка при себе си.

Два дни по-късно аз заминах за Хатън Чейс, седалището на Херцога на Лоумшир, което американският милионер бе наел за шест месеца.

Задълженията ми въобще не ме затрудняваха. В един период от живота си аз бях частен секретар на един много деен депутат от парламента, така че от мен не се изискваше нищо непознато. Мистър Райлънд обикновено даваше големи приеми през уикендите, но в средата на седмицата бе сравнително спокойно. Много рядко виждах мистър Апълби, американския секретар, но той изглеждаше приятен, нормален млад американец, много експедитивен в работата си, Мис Мартин, стенографката, виждах доста по-често. Тя бе хубаво момиче на около двадесет и три — двадесет и четири години, с кестенява коса и кафяви очи, които можеха да изглеждат доста палави в някои случаи, въпреки че обикновено бяха сведени скромно надолу. Струваше ми се, че тя не само не харесва, но и няма доверие на своя работодател, макар, разбира се, да внимаваше никога да не намеква каквото и да било за това пред мен. Въпреки това по-късно щеше да дойде момент, в който тя неочаквано щеше да ми се довери.

Аз, разбира се, внимателно бях разучил всички членове на домакинството. Едни или двама от слугите бяха новопостъпили, един от лакеите, мисля, и една или две от прислужниците. Икономът, домакинът и главният готвач бяха отличния персонал на херцога, които се бяха съгласили да останат в имението. Прислужниците отминах като маловажни. Внимателно, много внимателно наблюдавах Джеймс, втория лакей, но стана ясно, че той беше само втори лакей и нищо повече. Той всъщност бе нает от иконома. Един човек, когото далеч повече подозирах, бе Дийвз, камериера на Райлънд, когото бе довел със себе си от Ню Йорк. Макар да бе англичанин по рождение, с безукорни маниери, аз все пак хранех смътни подозрелия спрямо него.

Бях прекарал вече три седмици в Хатън Чейс, без да е възникнал нито един инцидент, който да мога да използвам в подкрепа на нашата теория. От дейността на „Великата Четворка“ нямаше и следа. Мистър Райлънд бе човек с непреодолимо могъщество и лични качества, но аз започнах да мисля, че Поаро бе допуснал грешка, когато го бе свързал с тази вдъхваща ужас организация. Дори го чух да споменава небрежно Поаро по време на една вечеря.

— Удивителен човечец, казват. Но не може да се разчита на него. Откъде знам ли? Възложих му една сделка, а тон ми отказа в последната минута. Повече не искам и да чувам за вашия мосю Еркюл Поаро.

Именно в моменти като този усещах колко неудобни са подплънките на бузите ми.

И тогава мис Мартин ми разказа една доста странна история. Райлънд бе заминал същия ден за Лондон, като бе взел Апълби със себе си. Мис Мартин и аз се разхождахме заедно в градината след закуска. Аз много я харесвах, тя бе така непосредствена и естествена. Усещах, че нещо я измъчва и накрая тя изплю камъчето.

— Знаете ли, майор Невил — каза тя, — смятам да напусна службата си тук.

Аз останах малко учуден и тя продължи бързо:

— О, знам, че е чудесно човек да има такава работа, в известен смисъл. Предполагам, че много хора ще ме сметнат за глупачка, ако се откажа от нея. Но аз не мога да търпя да ме обиждат, майор Невил. Да бъда ругана с най-невъздържани думи е нещо, което не мога да понеса. Нито един джентълмен не би направил подобно неща…

— Райлънд ви е ругал?

Тя кимна.

— Той, разбира се, е винаги доста нервен и избухлив. Това може да се очаква. Така е през целия работен ден. Но да изпадне в такава страхотна ярост — и то за нищо. Той изглеждаше така, сякаш би ме убил, ако можеше. И, както казах, заради абсолютно нищо!

— Ще ми разкажете ли за това? — попитах аз, силно заинтригуван.

— Както знаете, аз отварям всички писма на мистър Райлънд. Някои от тях му ги връчвам, за други аз самата имам грижа, но така или иначе цялото предварително сортиране се извършва от мен. Има едни писма, които пристигат написани на синя хартия и с едно малко 4 изписано в ъгъла — казахте ли нещо, прощавайте?

Не бях успял да потисна едно сподавено възклицание, но побързах да поклатя отрицателно глава и я подканих да продължи.

— И така, както ви казах, тези писма пристигат, като има строго нареждане те никога да не се отварят, а да се предават на мистър Райлънд непокътнати. И това, разбира се, аз винаги правя. Но вчера сутринта имаше необикновено обемиста поща и аз отварях писмата с ужасна бързина. По погрешка съм отворила и едно от онези писма. Веднага щом видях какво съм сторила, го занесох на мистър Райлънд и обясних как е станало. За мое безкрайно учудване той изпадна в пристъп на най-ужасна ярост. Както ви казах, бях много изплашена.

— Чудя се какво ли е имало е това писмо, че да го разстрои толкова?

— Абсолютно нищо — точно това е странното на тази история. Бях го прочела, преди да открия грешката си. То бе доста кратко. Още си го спомням дума по дума и в него няма нищо, което би могло евентуално да разстрои някого.

— Казвате, че можете да го повторите? — окуражих я аз.

— Да. — Тя направи пауза за около минута и след това започна бавно да повтаря следните думи, докато аз скришом си ги записвах:

Мис Мартин продължи:

— Очевидно се отнася до някакъв имот, който мистър Райлънд смята да купи. Но аз наистина смятам, че човек, който може да изпадне в ярост за подобна дреболия, е… ъ-ъ-ъ… опасен. Как мислите, че трябва да постъпя, майор Невил? Вие имате повече житейски опит от мен.

Успокоих момичето, като й посочих, че мистър Райлънд вероятно страда от бича на неговата раса — лошото храносмилане. Накрая я изпратих напълно утешена. Но самият аз не можех толкова лесно да се успокоя. Когато момичето си бе отишло и бях останал сам, извадих тефтерчето си и прегледах писмото, което бях нахвърлил набързо. Какво означаваше то — това на пръв поглед невинно звучащо послание? Дали се отнасяше за някаква сделка, която Райлънд щеше да сключи и за която не искаше да изтекат никакви подробности, преди тя да бъде извършена? Това бе едно възможно обяснение. Но аз си спомних майката цифра 4, с която са били белязани пощенските пликове и почувствах, че накрая аз съм попаднал на следа от онова нещо, което търсим.

През цялата онази вечер си блъсках главата над писмото, както и през по-голямата част на следващия ден — и тогава внезапно открих решението. Ключът към загадката бе цифрата 4, Прочетох всяка четвърта дума от писмото и се появи коренно различно съобщение „Спешно трябва да видя вас при кариерата седемнадесет единадесет четири.“

Разгадаването на цифрите бе лесно. Седемнадесет означаваше седемнадесети октомври — което бе утре — единадесет бе часът, а четворката означаваше или тайнственият Номер Четири, или това бе „запазена марка“, така да се каже, на „Великата Четворка“. Кариерата също бе ясна. В имението имаше една голяма изоставена кариера на около километър от къщата — усамотено местенце, идеално за тайни срещи.

В продължение на няколко кратки мига се изкушавах самият аз да организирам цялото шоу. Това щеше да бъде нещо, с което щях много да се гордея и поне веднъж щях да имам удоволствието да тържествувам пред Поаро.

Но накрая превъзмогнах изкушението. Това бе сериозна работа — нямах право да действам сам и евентуално да застраша шансовете ни за успех. За първи път ние бяхме успели да изпреварим нашите врагове. Този път трябваше да успеем — и колкото и да не исках да си призная, Поаро бе по-умният от нас двамата.

Набързо му надрасках едно писмо, в което му изложих фактите и обясних колко бе наложително ние да подслушаме за какво ще говорят на тази среща. Аз можех да се свързвам с Поаро по време на престоя ми тук, но бяхме решили той да не се свързва с мен, в случай че отваряха писмата ми.

На следващата вечер изгарях от вълнение. В къщата нямаше гости и аз бях заангажиран с мистър Райлънд в кабинета му през цялата вечер. Бях предвидил, че точно така ще се случи, затова не се надявах, че ще имам възможност да посрещна Поаро на гарата. Бях обаче уверен, че ще бъда освободен доста преди единадесет часа.

Така и стана. Малко след десет и половина мистър Райлънд погледна към часовника и заяви, че е „привършил“. Разбрах намека му и се оттеглих дискретно. Качих се на горния етаж, все едно че си лягам, но тихичко се смъкнах надолу по едно странично стълбище и излязох в градината, като предвидливо бях сложил тъмно палто, за да прикрия белия нагръдник на ризата си.

Бях изминал известно разстояние по протежение на градината, когато се реших да погледна назад през рамо. Точно в този момент мистър Райлънд прекрачваше прозореца на своя кабинет, който гледаше към градината. Той се бе запътил към мястото на уговорената среща. Ускорих крачка, за да мога да взема достатъчна преднина. Пристигнах в кариерата доста задъхан.

Десет минути по-късно, точно когато удари единадесет часа, Райлънд се появи, като крачеше предпазливо, с шапка, нахлупена до очите и неизбежната пура в устата. Той хвърли бърз поглед наоколо и след това хлътна надолу в тунела на кариерата. След малко до слуха ми долетя тих шепот. Очевидно другият човек — или хора — които и да бяха те, бяха пристигнали първи на срещата. Изпълзях предпазливо от храста и сантиметър по сантиметър, като внимавах да не вдигам и най-малкия шум, се заизвивах надолу по стръмната пътека. Сега само един голям камък ме делеше от разговарящите хора. Подпомаган от тъмнината, аз надзърнах над ръба му и се озовах лице в лице с дулото на един черен автоматичен пистолет, което вещаеше смърт!

— Горе ръцете! — каза рязко мистър Райлънд. — Чаках ви.

Той се бе разположил в сянката на скалата, така че не можех да видя лицето му, но заплахата в гласа му бе неприятна. След това почувствах нещо кръгло от студена стомана да се допира във врата ми отзад и Райлънд наведе автоматичния си пистолет.

— Точно така, Джордж — провлечено каза той. — Докарай го тук.

Беснеейки вътрешно, аз бях заведен до едно място в сянката, където невидимият Джордж (когото подозирах, че е безупречният Дийвз) ми запуши устата и ме върза здраво.

Райлънд отново заговори с тон, който ми бе трудно да позная, толкова студен и заплашителен бе той.

— Това ще бъде краят за вас двамата. За кой ли пореден път се изпречвате на пътя на „Великата Четворка“. Да сте чували някога за земни свличания? Имаше едно такова тук, преди около две години. Тази нощ ще има още едно. Уредил съм това абсолютно точно. Слушайте, този ваш приятел не е много точен на срещите си.

Заля ме вълна от ужас. Поаро! След минута той щеше да влезе право в капана. А аз не бях в състояние да го предупредя. Можех само да се моля той да е предпочел да остави нещата в мои ръце и да е останал в Лондон. Наистина ако беше решил да идва, той трябваше вече да е тук.

С всяка изтичаща минута надеждите ми растяха.

Изведнъж те бяха разбити на хиляди парчета. Чух стъпки — предпазливи стъпки, но все пак стъпки. Загърчих се в безпомощна агония. Те слизаха надолу по пътеката, спряха и след миг се появи и самият Поаро, с леко наклонена на една страна глава, която се взираше в сенките.

Чух как Райлънд изръмжа със задоволство като вдигна големия автоматик и извика: „Горе ръцете.“ В същия момент Дийвз изскочи и излезе в гръб на Поаро. Засадата бе пълна.

— Приятно ми е да се запозная с нас, мистър Еркюл Поаро — каза зловещо американецът.

Самообладанието на Поаро бе великолепно. Той дори не трепна. Видях обаче как очите му шареха из сенките.

— Приятелят ми? Тук ли е той?

— Да, и двамата сте в капана — капана на „Великата Четворка“.

Той се засмя.

— Капан? — попита Поаро.

— Слушайте, вие още ли не сте разбрали това?

— Разбирам, че има капан, да — каза тихо Поаро. — Но вие грешите, мосю. Вие сте този, който е в него — а не аз и моят приятел.

— Какво? — Райлънд вдигна големия автоматик, но аз видях погледа му да трепва.

— Ако стреляте, вие ще извършите убийство, наблюдавано от десет чифта очи и ще отидете на бесилото. Това място е обградено — обградено е вече час — от хората на Скотланд Ярд. Вие сте в мат, мистър Ейб Райлънд.

Той подсвирна странно и сякаш с вълшебна пръчица мястото загъмжа от хора. Те сграбчиха Райлънд и камериера и ги обезоръжиха. След като каза няколко думи на офицера, който бе ръководил операцията, Поаро ме хвана под ръка име отведе.

Веднага щом излязохме от кариерата, той ме прегърна енергично.

— Вие сте жив, вие сте невредим! Това е великолепно. Колко пъти се обвинявах, че ви пуснах да отидете.

— Аз съм съвсем добре — казах аз, като се освободих. — Но съм малко объркан. Вие сте прозрели техният малък план, така ли?

— Но аз го очаквах! За какво друго ще ви позволя да отидете там? Фалшивото ви име, дегизировката — целта им нито за момент не е била да заблуждават.

— Какво? — извиках аз. — Не сте ми казали това.

— Както често съм ви казвал, Хейстингс, вие имате характер, който е така прекрасен и честен, че освен ако вие самият не сте измамен, вие не можете да измамите другите. Добре тогава, още от самото начало те са ви разкрили, след което постъпват така, както се надявах, че ще постъпят — математически неоспорим факт за всеки, който си служи правилно със сивите си клетки — използват ви като примамка. Пускат момичето — между другото, mon ami, един интересен от психологична гледна точка факт — тя червенокоса ли беше?

— Ако имате предвид мис Мартин — казах студено аз, — косата й е с нежно кестеняв оттенък, но…

— Те са невероятни — тези хора! Те дори са изследвали вашата психика! О, да, приятелю мой, мис Мартин е била част от заговора — това е напълно сигурно. Тя повтаря писмото на вас, заедно с нейния разказ за гнева на мистър Райлънд, вие го записвате, напрягате ума си — зашифроването е изкусно направено, трудно, но не чак толкова — разгадавате го и ме викате. Но това, което те не знаят, е, че аз чакам да се случи точно това. Отивам скорострелно при Джап и уреждам нещата. И така, както виждате, триумфът е пълен!

Не бях особено очарован от Поаро и му го казах. Върнахме се в Лондон с влака, с който разнасяха, млякото в ранните сутрешни часове — пътуване, което бе всичко друго, но не и удобно.

Едва бях излязъл от банята, отдал се на приятни мисли за закуска, когато чух гласа на Джап във всекидневната. Метнах една хавлия върху себе си и влязох забързано.

— Хубаво ни пратихте да гоним вятъра този път — казваше Джап. — Твърде жалко за вас, мосю Поаро. За първи път, откакто ви познавам, се проваляте.

Лицето на Поаро представляваше гледка, интересна за изучаване. Джап продължи:

— Ето каква я свършихме, като взимаме цялата тази работа за Черната Ръка на сериозно — а през всичкото време нас ние разигравал лакеят.

— Лакеят? — ахнах аз.

— Да, Джеймс или каквото му е там името. Изглежда, че се е обзаложил в стаята на прислужниците, че може да накара негова светлост — това сте вие, капитан Хейстингс — да го вземе за господаря му и да му пробута всевъзможни шпионски дивотии за някаква банда „Великата Четворка“.

— Невъзможно!

— Не ви ли се вярва? Аз изпратих нашия джентълмен директно в Хатън Чейс и истинският Райлънд бе в леглото си, потънал в сън. Освен това и икономът, и готвачът и кой знае още колко други потвърдиха под клетва за облога. Просто една глупава шега — това е всичко — в която е участвал и камериерът.

— Ето защо той не излизаше от сянката — промърмори Поаро.

След като Джап си отиде, ние се спогледахме.

— Вече знаем, Хейстингс — каза Поаро накрая, — че Номер Две от „Великата Четворка“ е Ейб Райлънд. Целта на маскарада от страна на лакея е била да се осигури вратичка за измъкване и случай на непредвидени ситуации. А що се отнася до самия лакей…

— Да? — задъхано изрекох аз.

— Номер Четири — каза Поаро.