Великолепният негодник

Епилог

Елизабет успешно разгроми могъщата армада на Филип. Победата се дължеше както на силата на английския флот, така и на блестящите дипломатически ходове на Елизабет, която умело успя да задържи Джеймс Шотландски да не се притече на помощ на повредените испански кораби близо до неговото крайбрежие. Макар че ролята на граф Лестър в победата не бе особено блестяща, Елизабет все пак показа колко го цени, като го направи главнокомандващ на армията си.

Крейда

30 октомври, 1588

— Има писмо за теб, Кейт. — Гавин влезе в стаята и се запъти към камината, където Кейт седеше на пода и играеше с Патрик пред огъня. — Вестоносецът чака на пристанището за отговор.

— От Робърт ли е? — попита развълнувано тя.

Робърт бе в Ирландия вече повече от два месеца, където защитаваше техните територии от жестокостта на сър Уилям Фицуилям, наместникът на Елизабет в Ирландия. Това бе най-дългата им раздяла, откак се бяха завърнали в Крейда. Щом Кейт се изправи, синът й моментално нададе възмутен писък и задърпа полите на роклята й. Тя му даде едно дървено войниче, за да му отвлече вниманието, докато гледаше.

Почувства остро разочарование, когато Гавин поклати глава отрицателно.

— Пратеникът пристигна от сушата.

— Накуцваш — забеляза тя и се намръщи. — Боли ли те кракът?

— Мъничко. Но винаги ме наболява, щом задуха северният вятър. Разбира се, Джийн твърди, че куцам само за да предизвиквам съчувствие. — Той се ухили. — И тя отчасти е права. С жена като нея един мъж трябва да използва всяко оръжие на свое разположение, за да постига своето. — Той направи смешно-тъжно изражение. — Ако куцам още по-силно, ще ми кажеш ли къде скри гайдата ми?

— Не — отсече Кейт и взе писмото. — Джок казва, че трябва да оставиш горките си ранени пръсти да почиват.

— Но нали мина повече от година? — Той размърда пръстите си. — Виждаш ли? Въобще не са схванати. Мога да свиря хубаво, както винаги.

— Точно от това се страхувам.

Тя отвори плика и извади кратката бележка. Усмивката, която трептеше на устните й, моментално се изпари, щом прочете двата реда, надраскани набързо върху пергамента.

— Какво не е наред? — попита Гавин.

Всичко можеше да не е наред. Ако граф Лестър бе мъртъв, то тогава властта на Кейт над Елизабет вече не съществуваше.

Тя върна писмото на Гавин и взе от писалището едно перо.

— Лоша работа — измърмори Гавин, щом вдигна поглед от писмото. — Ще идеш ли?

— Разбира се. — Тя нахвърли няколко реда на листа, сгъна го и го запечата. — Какво друго бих могла да сторя? Дай това на пратеника и кажи на Джок, че тръгваме веднага.

Гавин пое писмото.

— Бих могъл да дойда с теб.

Тя поклати глава.

— Ще взема Джок. Искам ти да си тук, когато Робърт се върне, и да му попречиш да тръгне след мен.

— Никак няма да е лесно.

— Ще се справиш с тази задача по-добре от Джок. На тях двамата първият им импулс ще е да се втурнат да нападат, вместо да изчакат и да видят дали има и друг начин.

Гавин изпъчи гърди.

— Докато аз, от друга страна, съм самото въплъщение на дипломатичността?

— Ами… — Тя реши, че не бива да го разочарова. — Ще попиташ ли Джийн дали е съгласна да се грижи за Патрик?

— Обещавам да посветим цялото си внимание на младежа. Ще е добра тренировка за времето, когато и ние ще си имаме детенце. — Той се усмихна омайващо. — Знам, че Патрик още е мъничък, но сега е идеалният момент да развием вкуса му към музиката. Само да беше ми казала, къде е гайдата ми?

Когато въведоха Кейт при Елизабет, тя откри кралицата до прозореца разсеяно да подръпва струните на лютнята. Елизабет й се стори някак по-дребна, сякаш се бе свила и съсухрила, кожата й бе бледа като пергамент, а очите й изглеждаха подути от плач.

— Изглеждаш добре — отбеляза апатично тя. После изсъска: — Не, изглеждаш отвратително сияеща. Това ме обижда.

— Извинявам се — рече Кейт. — Не познавах баща си, затова и не мога да се натъжа истински от смъртта му.

Елизабет се намръщи.

— Трябва поне да проявиш благоприличието да изглеждаш разтревожена, задето вече не разполагаш с оръжието си срещу мен.

— Загрижена съм, но никога не е благоразумно човек да проявява открито слабостта си. И двете знаем това.

— Да. — Мимолетна усмивка проблесна по лицето на Елизабет. — Наистина знаем. — Тя седна по-изправена в креслото си. — Ще говоря направо. Смилих се над злата ти участ. Ще продължа да те закрилям.

— Наистина ли? — предпазливо попита Кейт.

— Но ти трябва да платиш цената за това. Трябва да дойдеш тук, в Лондон.

— Невъзможно.

— Казваш невъзможно на мен?

— Невъзможно е — повтори Кейт. — Няма да напусна Робърт, а и няма да го помоля да напусне Крейда. — Тя замълча за момент. — А вече имам и син.

— Това ми е известно. Момче.

Кейт кимна.

— Патрик е чудесно здраво детенце.

— Доведи ги с теб. — Елизабет протегна ръка. — Не възразявай, преди да си ме изслушала. Не ми се нрави да поверя това кралство на онова подсмърчащо момченце на шотландския трон. Не съм се трудила цял живот да обогатявам страната си само за да му позволя той да пропилее всичко. — Тя повдигна брадичка. — Но с подходящо обучение ти може да се окажеш достойна за задачата си.

Кейт виждаше накъде води този разговор и у нея се надигна облекчение. Всичко щеше да бъде наред. Елизабет даваше в ръцете й друго оръжие. Тя се усмихна.

— Бих била повече от достойна. Бих могла да направя така, че извършеното от вас да изглежда нищожно в сравнение с моите постижения.

— Арогантност — изсумтя Елизабет. — Животът ти с онзи нахален пират не те е направил по-добра.

— Но ме обогати безкрайно много.

— Във всеки случай реших да посоча теб за свой приемник. Това ще предизвика огромни вълнения, но ние двете можем… — Тя млъкна, забелязала, че Кейт поклаща глава. — Ти ми отказваш?

— Не искам трона.

— Глупости. Искаш го. Всеки го иска.

— В Крейда имам всичко, от което се нуждая.

Елизабет гледаше замислено лицето й.

— Виждам, че говориш сериозно — учудено отбеляза тя.

— Но пък винаги е възможно да променя решението си — ухили се Кейт. — Човек никога не знае, затова трябва да продължите да ме защитавате, за да е в безопасност бъдещата кралица на Англия.

— О, нима?

Кейт кимна.

— Няма да е във ваша полза да не го сторите.

Гневът на Елизабет отстъпи пред неохотна усмивка.

— Трябваше да те взема при себе си още предишния път, когато се срещнахме. Нищо не може да се сравни с вкуса на властта. Ти се колебаеше… Можех да те убедя.

Като се замисли отново за онзи ден, Кейт разбра, че тя може би наистина бе права.

— Възможно е.

— Можех да те имам. — Елизабет се облегна уморено на стола си, а пръстите й леко подръпнаха струните на лютнята. Пламъкът й внезапно бе угаснал, и тя отново изглеждаше само като застаряваща тъгуваща жена. После прошепна: — Робин обичаше музиката. Той ми подари този прекрасен инструмент. Дари ме с много прекрасни неща.

— Сигурна съм, че е така.

— Но знаеш ли кой е най-ценният подарък, който някога съм получавала от него?

Кейт поклати глава.

— Той ме караше да се смея. Толкова рядък дар… — В очите й проблеснаха сълзи и тя дълбоко си пое дъх. — Е, защо продължаваш да стоиш там? Срещата ни приключи. Свободна си да вървиш.

Кейт направи реверанс и понечи да си тръгне.

— Кръстих те на името на последната съпруга на баща ми — неочаквано извика след нея Елизабет. — Катрин Пар бе много мила с мен, когато бях дете.

Стори й се странно майка й да приключи разговора им с подобни думи, но може би те бяха не по-странни и от самата среща. Кейт отвори вратата.

— Аз много я обичах… Катрин.

Единствено по този начин Елизабет можеше да си позволи да изрази съжаление за това, че е била принудена да се откаже от детето си. Е, и за Кейт не бе лесно да направи отстъпка. Времето може би бе посмекчило болката и негодуванието й, но те все още се таяха в душата й. И все пак в този миг на раздяла тя разбра, че не иска да си тръгне, без да направи компромис, както Елизабет бе сторила.

— Никога не съм харесвала да ме наричат Катрин. — Лицето й се озари от усмивка, когато тя я погледна през рамо. — Наричайте ме Кейт.

29 април, 1603 година

Крейда

Робърт и Кейт гледаха как Пърси Монгрейв се подхлъзва и препъва по влажната трева на хълма към тях. В ръцете си носеше голям пакет, завит във вълнен шал, а товарът му само допълнително затрудняваше изкачването.

— Да слезем ли да му помогнем? — попита Кейт.

— Не и ако не искаш да му помогна да падне от скалата — измърмори Робърт. — Спомените ми за Монгрейв никак не са приятни.

— Дявол го взел, ама че негостоприемно място — изсумтя Монгрейв, когато стигна хребета на хълма. Погледна надолу и направи гримаса на отвращение при вида на тюлените. — Бушуващи ветрове и диви зверове. Много ти подхожда, Макдарън.

— Да, така е. — Робърт пристъпи по-близо до Кейт, сякаш за да я закриля. — Какво правиш тук?

— Донесох на съпругата ти дар от кралицата. — Той връчи опакования предмет на Робърт и бръкна под наметалото си. — Нали знаете, че тя почина на двадесет и четвърти март тази година?

— Да.

Новината за смъртта на Елизабет бе изпълнила Кейт с множество объркани чувства, но най-вече с тъга и съжаление. Той извади плика, който бе търсил, и го подаде на Кейт.

— Тя ми даде това писмо, за да ви го донеса, около седмица, след като бе повалена на легло. Поръча ми да ви кажа, че в музиката могат да бъдат открити огромни богатства.

— И това е било единственото й съобщение?

А какво бе очаквала, замисли се натъжено Кейт. Със сигурност не и последно сбогом или признание от кралицата, че е сгрешила в начина, по който се е отнесла към дъщеря си.

— Имате късмет, че е направила дори и това усилие — остро рече Пърси. — Тя не беше на себе си. Беше уморена… толкова уморена… — Той поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от спомена. — Беше много трудна жена, но… ще ми липсва. Сега всичко ми се струва някак пусто. — Той се обърна и тръгна надолу по хълма. — Трябва да се връщам в двореца. Щом чу за смъртта й, Джеймс веднага се отправи към Лондон. Не беше особено благоразумно от моя страна да тръгна насам, преди да съм го посрещнал, но дългът ми към нея бе на първо място.

Робърт гледаше как той се отдалечава, а през това време Кейт отвори плика.

— Той е прав. Никак не е било благоразумно. Сега в двореца всички ще се надпреварват да спечелят благоразположението на Джеймс, новия крал. Може би Монгрейв не е чак толкова лош, колкото го смятах.

Писмото от Елизабет бе кратко и написано с почерк, издаващ слабостта на схванатата й ръка.

Робърт разви шала, предпазващ лютнята, разтегна настрани струните и от отвора извади въпросния документ. Разгъна го и набързо го огледа.

— Това е завещанието на Елизабет, което назовава теб за наследница на трона.

Кейт бе предполагала, че ще става въпрос за това. Елизабет бе прекалено упорита, за да не направи един последен опит да постигне онова, което желаеше. Но може би Кейт я съдеше прекалено сурово. Може би това бе просто още един жест за помиряване, както и при последната й среща с Елизабет.

— Какво ще правим с това? — тихо попита Робърт.

Тя сведе поглед към тюлените и морето, въплъщение на възобновяването на живота върху черните скали под тях.

Втори шанс да наруши равновесието. Могъществото и славата срещу Робърт, децата и щастието, което ги огряваше като ярко слънце през всичките тези години, фактът, че тези години бяха преминали под сянката на меча, без нито за миг да забравят за дебнещата опасност, само ги правеше да й се струват още по-безценни.

Не можеше да има сравнение.

Тя взе завещанието на Елизабет и го мушна обратно в кухината на лютнята.

— Струва ми се, че трябва да дадем тази лютня на Патрик. — Тя любящо целуна Робърт по бузата, после хвана ръката му. — Определено мисля, че е време да му осигурим друго занимание. Онзи негодник Гавин учи сина ни да свири на гайда и ми се струва, че момчето ще стане по-лош музикант дори и от самия Гавин.