Великолепният негодник

6.

— Ще му мине — тихо рече Гавин, докато вдигаше Кейт на седлото й на следващата сутрин. — Снощи ти го изплаши. Съвсем нормално е един мъж да нанесе удар, когато е уплашен.

Тя се опита да му се усмихне и взе юздите в ръце.

— Благодаря ти за загрижеността, но няма нужда да се безпокоиш.

— О, сигурно. — Тъжно се усмихна Гавин. — Изглеждаш бледа и изпита като труп, а Робърт така се е вглъбил в себе си, че дори не мога да го заговоря. Всичко е съвсем наред.

Тя отбягваше да поглежда към Робърт, докато той се качваше на коня си. Дори и да го погледнеше, нямаше да забележи нищо. През цялото време, докато траеше закуската им, той бе студен и далечен като онези планини, които трябваше днес да изкачат.

— Не можеш да го разбереш — припряно рече Гавин. — Той не искаше… Той не е жесток човек.

Не, не бе жестоко да откажеш онова, което не искаш. Гавин бе този, който не разбираше. Тя сама си бе виновна, заради глупостта и слепотата си.

— Колко остава до Крейда?

Той кимна към планините.

— От другата им страна ще видим морето. Ще пътуваме един ден, покрай брега и вече ще сме на Макдарънова земя, още един ден и сме до пролива.

Заля я вълна на облекчение.

— Значи почти сме стигнали. Колко време ще ни е нужно, за да прекосим планините?

— Пътеката е добра. Двамата с Робърт преди сме я изминавали за два дни.

Скоро ще се отърве от тази ужасна интимност, която доскоро й се бе струвала толкова чудесна. В Крейда тя със сигурност ще намери начин да избягва Робърт, докато годината изтече.

— Значи около седмица?

Гавин погледна към Кеърд, после вдигна поглед към сивото небе на север и чак тогава сви рамене с известно притеснение.

— Ако всичко върви добре.

Не може да стане по-лошо от това, мислеше си Кейт. Себастиан през всичките онези години не бе успял да й нанесе толкова дълбока рана като тази, която й бе нанесена през изминалата нощ. Тя пришпори Рейчъл в тръс.

— Тогава да тръгваме.

Пъстрият кон падна на колене, а страните му мъчително се издуваха, докато се опитваше да поеме в дробовете си достатъчно от разредения въздух.

Кейт спря с тих вик, смъкна се от седлото на Рейчъл и изтича назад по пътеката. Точно от това се бе опасявала през последните няколко мили. Чу възклицанието на Робърт, но не му обърна никакво внимание, а коленичи до Кеърд.

— Недей, момчето ми. Не сега — отчаяно мълвеше тя, като галеше муцуната на жребеца. — Не можеш да си почиваш точно сега. Скоро ще спрем.

Кеърд изцвили и мушна муцуна в дланта й.

Тя чувстваше как сълзите изгарят очите й, докато обвиваше ръце около врата на коня.

— Той няма да се справи, Кейт — нежно се обади Гавин зад гърба й. Тя почувства как ръката му утешително докосна рамото й. — И сама виждаш, не може повече.

— Не виждам — яростно извика тя, а ръцете й се стегнаха около врата на коня. — Той просто се нуждае от мъничко почивка. Ще успее, само да…

— Не можем да почиваме — каза Гавин. — Нямаш представа какви са тези планини. Само след няколко часа ще забушува бурята, а още преди да се е разсъмнало, пътеката може вече да е напълно непроходима. Може да замръзнем тук, ако не намерим подслон. — Зад гърба си тя чу изсвистяване на метал. — Дръпни се, Кейт!

Погледна през рамо и видя, за най-голям ужас, че той е извадил меча си. Смяташе да убие Кеърд! Гавин, който винаги се държеше толкова мило, смяташе да извърши това ужасно дело.

— Не! Няма да ти позволя!

— Да не мислиш, че аз искам? Нямаме друг избор! — нещастно рече той. — По-добре да го убием сега, отколкото да го оставим тук да замръзне.

Тя погледна зад него към Робърт, но и там не намери никаква подкрепа. Той си седеше на коня безмълвен, безстрастен, затворен за нея.

— Той няма да замръзне. Ще намеря подслон, където можем да починем, и той ще се оправи. — Тя скочи на крака и грабна поводите му. — Хайде, Кеърд! Стани! Трябва да станеш!

Конят храбро се опита да стане, но залитна, и отново се строполи.

— Виждаш ли? — попита Гавин. — Няма смисъл.

— Няма да го изоставя. — Тя дърпаше въжето отчаяно. — И двамата можете да продължите напред. Аз ще се погрижа за него.

— Не можем да го сторим. Ако останеш, ще умреш. Не е ли така, Робърт?

Той не отговори. Просто седеше там и се взираше в нея напълно безизразно.

Именно безпристрастието му я прободе по-жестоко от меч. Тя се извърна, за да застане лице в лице с него и ожесточено извика:

— Но пък това ще реши всичките ти проблеми! Никаква съпруга, която да заплашва твоята любима Крейда, а и няма да имаш никаква вина. Не е ли така?

— Точно така е — тихо отвърна той.

— Тогава ме остави. — Тя се извърна отново към Кеърд, и пак задърпа юздите.

— Робърт? — попита Гавин.

Той питаше Робърт дали да убие Кеърд, осъзна тя, вече изпаднала в паника. Всичко, което Робърт трябваше да стори, бе да кимне с глава.

— Иди зад него, Гавин — внезапно Робърт се бе озовал до нея и бе сграбчил юздата. — Бутай го, докато аз дърпам. — После се обърна към Кейт и рязко нареди: — Говори му!

Надеждата отново проблесна в душата й. Той ще й помогне! Тя скочи на крака, за да не пречи.

— Хайде, Кеърд. Хайде, момчето ми — молеше се тя. — Само се опитай!

Изминаха десетина минути, докато Кеърд най-сетне се изправи несигурно на краката си. Робърт й подхвърли въжето, и отново се качи на коня си.

— Дръж го на крака. И без това изгубихме достатъчно време.

Тя бързо се покачи на Рейчъл.

— Няма да го оставя да спре.

Гавин се намръщи.

— Робърт, нали знаеш…

— Разбира се, че знам — прекъсна го Робърт. — Точно затова ще се опитаме да намерим подслон, преди да се разрази бурята.

— Ами ако не намерим? — попита Кейт.

Той срещна погледа й.

— Тогава самият аз ще прережа гърлото на този кон.

Не се шегуваше. Тя заби зъби в долната си устна.

— Няма да ти позволя.

— Няма да успееш да ме спреш. — Той пришпори коня си и жребецът тръгна нагоре по лъкатушещата пътека.

Откриха пещерата час по-късно. Тя не бе нещо повече от лека вдлъбнатина в склона на планината, може би около десетина метра в дълбочина и с отвор не повече от два метра. Но за Кейт тя бе истински рай.

— Недей само да седиш така. Вкарай конете вътре — нареди й Робърт, докато слизаше от коня си. После взе от торбата, прикачена на седлото му, една брадвичка.

Кейт тревожно погледна надвисналото небе на север, по което се кълбяха буреносни облаци. Бе станало много по-студено, а влажният вятър хапеше. Тя се смъкна от седлото си и грабна поводите на Рейчъл и въжето на Кеърд.

— А вие какво ще правите?

— Ще са ни необходими дърва за огрев и клони, за да изградим преграда на входа на пещерата — погледът му се плъзна по растителността на стръмния склон. — А и от двете виждам само мизерни количества.

Гавин скочи от коня си и посочи един паднал бор сред групичка дървета на около сто метра надолу по склона.

— Онова трябва да стигне за огъня, а тези хилави дръвчета покрай пътеката за преграда.

— Не — отсече Робърт. — Вземи достатъчно храна от багажа на Кеърд, за да ти стигне да прекосиш планината, и тръгвай!

Очите на Гавин се разшириха от слисване.

— Искаш да тръгвам?

— Чу какво казах — рече Робърт. — Без пъстрият да те бави, ще успееш да стигнеш отвъд, преди пътеката да стане непроходима.

— По дяволите, не мога да направя такова нещо — извика Гавин, след което се опита да овладее яростта си с едно насмешливо: — Знаеш колко мразя да пътувам сам. А и какъв оръженосец ще съм, ако те оставя в опасност, а аз се спася?

Робърт поклати глава.

— Ако се наложи да останем тук по-дълго време, храната ни ще свърши. Ще си много по-полезен, ако отидеш там, където можеш да събереш провизии и да извикаш помощ, за да ни спасят, ако се наложи.

Гавин още не бе напълно убеден.

— Нима смяташ…

— Нямам време да спорим повече. Тръгвай!

След тези думи той се отправи надолу по стръмния склон, като току се подхлъзваше, и се насочи към групичката борове.

Гавин го гледаше замислено.

— Не мога да тръгна. Той се нуждае от мен.

— Той е прав, няма смисъл всички да оставаме тук. — Кейт погледна небето, което сякаш с всяка изминала секунда ставаше все по-мрачно. — Бурята идва бързо… — Тя грабна едно одеяло от багажа на Кеърд и каза: — Ако искаш да си от полза, заведи конете в пещерата и ги разседлай, преди да тръгнеш. Аз ще помогна на Робърт.

Тя не изчака той да й отговори, а се препъва надолу по склона към Робърт.

Той почти не погледна към нея, дори не спря да сече дънера на падналото дърво.

— Вярно ли е, че може да се наложи да останем тук дълго време?

— Да, вярно е.

— Тогава искам и ти да тръгнеш с Гавин — заеквайки заяви тя. — Кеърд е моя грижа. Аз трябва да остана, но не искам да излагам на опасност живота на никой друг. Ще се оправя чудесно и сама.

Той продължи да сече дънера.

— Чу ли какво казах?

— Нямам никакво време да споря нито с теб, нито с Гавин. — Той отново замахна с брадвата, а острието се вряза в дървото. — Няма да те оставя.

— Защо?

Той не я погледна, но отговорът му прозвуча като ехо на собствените й думи относно Кеърд.

— Защото ти си моята съпруга и следователно съм отговорен за теб.

За удивително кратко време одеялото вече преливаше от дърва. Той завърза краищата му и рече:

— Тръгвай.

Тя тръгна нагоре по склона, като се бореше с тежкия товар зад себе си.

Гавин излезе от пещерата и протегна ръка към одеялото.

— Аз ще го взема. Конете са в пещерата и ги разседлах, разопаковах…

— Трябваше вече да си тръгнал. Хайде, тръгвай!

Той се поколеба, после бавно се приближи до коня си.

— Давам ви два дни. Ако и двамата не слезете от планината дотогава, се връщам.

Кейт не отговори, а изсипа дървата на пода на пещерата и отново се запъти с одеялото надолу по склона. Когато погледна назад към пътеката, видя, че Гавин бързо върви нагоре по пътеката.

През следващите два часа тя изгуби представа за броя на изкачванията и слизанията по склона. Робърт работеше с яростно темпо, брадвата се врязваше в дървото, цепениците и клоните летяха към одеялото.

— Достатъчно! — извика Робърт през вятъра, когато Кейт за пореден път тръгна нагоре по стръмнината. — Трябва да започна да сека онези дръвчета покрай пътеката, за да ги използваме като преграда. Остани вътре в пещерата, не стой на вятъра този път. Дърветата ще са прекалено тежки за теб, за да можеш да ги поместиш.

Не й бе останал дъх да отговори, докато напрягаше сили нагоре, борейки се с тежкия товар зад себе си и с насрещния вятър. Когато стигна в пещерата, тя се облегна на каменната стена, опитвайки се да превъзмогне крайното изтощение, което я обземаше. Мили боже, как само й се искаше да почине! Но Робърт не почиваше. Той се бореше със студа и вятъра, напрягаше сили и воля до крайност, за да запази живи и двама им. Тя морно се оттласна от стената и залитайки, пак излезе на пътеката.

Робърт приближаваше с последния товар дърва.

— Казах ти да останеш в пещерата.

— Когато и ти влезеш.

Той хвърли товара вътре, после отиде встрани от пътеката и започна да сече едно от малките разкривени дръвчета.

Снегът вече валеше на твърди вледенени иглици, които жилеха повече и от мразовития вятър по страните й.

Той извика:

— По дяволите, не можеш да ми помогнеш с това! Влез вътре!

Тя поклати глава, грабна едното дърво, което той току-що бе повалил, и го задърпа към пещерата. Макар и малко, то тежеше повече от самата нея, а клоните бяха остри и бодливи. Отне й мъчително много време да го завлече, макар че разстоянието беше късо. После се върна и се зае с второто дърво, което Робърт бе захвърлил на пътеката. Острите клони разкъсаха вълнените й ръкавици и тя ядосано ги свали и ги захвърли.

Когато завлече и петото дърво до входа на пещерата, вече валеше толкова гъст сняг, че почти не виждаше и не чувстваше ръцете си. Работеше прекалено бавно, отчаяно си помисли тя. Не можеше да насмогне на темпото му. Той вече бе хвърлил още две дървета на пътеката. Трябваше да бърза. Още само две отивания и връщания и ще…

— Влизай! — Робърт стоеше до нея. Той я вдигна, бутна я в пещерата и излезе.

Тя пристъпи, олюлявайки се след него.

— Не разбираш ли какво ти говоря? Почти свършихме. Ако искаш да правиш нещо, запали огън, че измръзнах.

Той грабна една дървена кофа и изчезна зад завесата вихрещ се сняг навън.

Кейт се поколеба, опитвайки се да разсъждава трезво през умората, която я замайваше. Какво й бе казал да направи? Огън. Студено му е и има нужда от огън. Странно, на нея вече не й бе студено. Пръстите й са замръзнали, но сега ги чувства така, сякаш не й принадлежат. Тя коленичи и се зае да подрежда дървата.

Отне й много време, а само смътно съзнаваше, че зад нея се трупа преграда от дървета на входа на пещерата. Робърт хвърляше дърветата едно върху друго пред отвора.

Дървата най-сетне пламнаха и тя усилено раздуха появилото се пламъче. Не бива да го остави да изгасне. На Робърт му е студено и му трябва.

— Божичко, успяла си да го запалиш! — Робърт стоеше на входа на пещерата, а по наметалото и тъмните му коси блестеше сняг. Ръцете му бяха препълнени с грозния кафяво-черен храст, който той бе нарекъл пирен. Той го хвърли на купчината на пода и притегли последното дърво в останалата пролука на входа. — А сега ми помогни да запълним дупките между клоните.

— С това ли?

— Казах ти, че го използваме за много неща. — Той започна да натъпква пирена в пролуките. — Ще замръзне от снега и така ще се предпазим от вятъра.

Тя се приближи и се опита да помогне, но не можеше да накара пръстите си да я слушат.

— Не, не там горе — рече той, когато тя се протегна нависоко с шепа храсти. — Трябва ни малък отвор, откъдето да излиза пушекът и да влиза чистият въздух. — Той взе одеялото, с което тя бе пренасяла дървата, и го закрепи от едната страна на преградата, за да се образува малък вход. След това намръщено отстъпи назад, за да огледа творението си. — Това трябва да е достатъчно.

— Това ли е краят?

— Надявам се, питаш за работата, а не за нас — присмя се Робърт. После тръгна към огъня. — Хубав пламък. Браво на теб. — Той я погледна през рамо и съвсем сериозно рече: — И не само за огъня. Не бих могъл да си пожелая по-добър помощник.

През пелената от студ и умора, която я обгръщаше, тя почувства как у нея припламна гордост.

— Нито пък аз.

— Но аз не съм жена.

— Много нечестна забележка. — Приближи се до огъня и протегна ръце. — Сигурно тези дърва не са добри. Почти не топлят.

— Топлят, и още как! — Той погледна ръцете й и окаменя. — Целите са посинели! Къде, по дяволите, са ти ръкавиците?

— Бяха вълнени и клоните ги разкъсаха, затова ги хвърлих. — Тя сви рамене. — Но това няма значение.

— Нямало значение! — Той докосна една дълбока драскотина на дланта й. — Усещаш ли нещо?

Тя поклати глава.

— Проклятие! — Той я бутна да седне на земята пред огъня и коленичи до нея. Смъкна дебелите си кожени ръкавици, взе ръката й в двете си ръце и започна да я разтрива.

— Стой мирно — процеди през зъби той. — Ръцете ти са измръзнали. Ще имаш голям късмет, ако се оправят. Не мога да повярвам! Защо не се върна в пещерата, когато ти казах?

— Ти имаше нужда от помощта ми. Откъде да знам, че толкова бързо измръзват? В централните графства времето никога не е такова. И трябва ли да търкаш толкова грубо? Вече започва да ме боли.

— Добре — каза той, като продължи да разтрива.

Започна да усеща иглички по кожата си, а след малко драскотините така я заболяха, че чак сълзи избиха в очите й.

Той пусна ръката й, нареди й да я протегне към огъня и взе другата й ръка.

— Сега усещаш ли топлината?

— Да.

— Когато започнеш да усещаш болка и в тази ръка, кажи ми.

Първите иглички вече боцкаха кожата й, но бяха нужни още пет минути, докато болката стана наистина силна.

— Вече боли.

— По всичките пръсти ли?

Сълзите се стичаха по страните й.

— Палецът все още е малко безчувствен.

Той премести ръце и се съсредоточи върху палеца и показалеца й, докато най-сетне върна и тях към живот.

Тогава пусна ръката й и вдигна поглед към набразденото й от сълзи лице.

— Знам, че боли — дрезгаво каза той. — Но не можех да те оставя така.

— Знам. — Тя изтри сълзите от очите си с опакото на ръката си. — Не знам какво ми става. Обикновено не съм толкова глупава, че да плача от най-малкото неудобство.

— Хич не е малко. Знам какво е да измръзнеш. — Той взе едно чисто одеяло от купчината, която Гавин бе оставил до стената, и го постла пред огъня. — Легни и си почини.

— Трябва да се погрижа за Кеърд и Рейчъл.

— Аз ще ги видя.

— Но ти си не по-малко уморен от мен.

Той не обърна внимание на протестите й и се приближи към конете, които бяха спънати в дъното на пещерата.

Може пък и да не е толкова уморен, като през мъгла си помисли Кейт. Движеше се със същата неотслабваща сила и мощ, с която бе слязъл първия път по склона преди повече от два часа.

Е, тя не бе толкова издръжлива. Седна на одеялото и загледа как той нежно проверява глезените на Кеърд.

Сам ще му прережа гърлото.

Но не бе убил Кеърд. Бе се борил с всички сили, за да спаси и коня, и нея, и то с риск за собствения си живот. Погледна към отвора в горната част на преградата и видя, че снегът е завалял по-силно, по-плътно, като превръщаше следобеда в нощ. Засега бяха в безопасност, но тревогата на Гавин й бе разкрила, че опасността не е преминала. Погледът й се върна към Робърт. Щеше да е ужасно да бъде тук сама, на това диво място, но й се струваше още по-ужасно да вкара в беда друго човешко същество.

— Не са подути. Сигурно ще се радваш да разбереш, че причината за всичките ни неприятности се чувства съвсем добре — каза Робърт, когато се изправи и потупа врата на Кеърд. — Искам да кажа, толкова добре, колкото може да се чувства една торба стари кокали — сухо добави той.

Тя бе прекалено изтощена, за да защити Кеърд от обидата. Сви се на топка на одеялото и се загледа как Робърт извади един парцал и започна да трие с него стария кон.

Скоро и тя ще стане и ще му помогне, но няма нищо лошо, ако си почине само мъничко…

Робърт седеше от другата страна на огъня и се взираше в пламъците, когато тя отвори очи.

Той изглеждаше както винаги: силен, далечен, сдържан. Дори и когато мисли, че никой не го наблюдава, вниманието му пак си оставаше изострено, както винаги.

Той вдигна очи, щом почувства погледа й върху себе си.

— Надявах се, че ще спиш цялата нощ.

Небето, което се виждаше през отвора, изглеждаше по-тъмно, а сенките по стените бяха по-рязко очертани.

— Колко време съм спала?

— Не много. Няколко часа.

Тя скочи и отметна косите от лицето си.

— Въобще не исках да спя.

— Защо? Няма какво друго да се прави. — Той наля в една чаша някаква течност от котлето, което висеше над огъня. — Но тъй като вече си будна, изпий това.

Тя огледа млечнобялата течност в чашата, която той й подаде.

— Какво е това?

— Отвара от костите на заека, който убих вчера.

Тя направи гримаса.

— Не мисля, че…

— Изпий го! Не е много, но ще ти даде сили. Тази сутрин, преди да тръгнем, ядохме, така че ще изчакаме до утре, за да изпечем заека. Отсега нататък ще ядем само веднъж дневно… и то по малко.

— Значи смяташ, че бурята може да продължи дни наред, както каза Гавин?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Никога не можеш да предскажеш какво точно ще е времето през този сезон. Може да трае само един ден, може цяла седмица. Ако спре след ден или два, вероятно ще успеем да слезем от планината.

— Ами ако продължи повече?

— Пътеката ще стане непроходима и може да се наложи да чакаме и цял месец, докато преспите се стопят достатъчно, за да можем да преминем.

— Цял месец!

— Ако имаме късмет. — Той срещна погледа й. — Преди две години един човек от моя клан трябваше да стои в една пещера, точно като нас, в продължение на два месеца.

— И какво се случи с него?

— Замръзна.

Тя ахна ужасена.

— Колко ужасно!

— Да, той беше тръгнал към Единбург. Не казал на никого, че се връща у дома, иначе щяхме да тръгнем да го търсим. Когато узнахме за него, вече бе прекалено късно. — Той погледна чашата в ръката й. — Пий!

Тя отпи мъничко и сметна, че напитката не е чак толкова лоша на вкус, колкото изглеждаше.

— Сигурен ли си, че с Гавин няма да се случи нещо лошо?

— Не мога да бъда сигурен за нищо, но той има по-добри шансове от нас.

— Не знаех, че…

— Знам, че не знаеше какви са опасностите. — Той й се усмихна накриво. — Но дори и да знаеше, щеше ли да се държиш по друг начин?

— Не бих могла да изоставя Кеърд, но, да, наистина щях да се държа различно. Ако знаех, че опасността е толкова голяма, нямаше да те слушам. Щях да те накарам да тръгнеш с Гавин. Не беше честно от моя страна да те оставя да рискуваш живота си.

Той повдигна вежди.

— А как щеше да ме накараш? Щеше да ме удариш по главата, както, когато те преследвах в гората?

— Ако се наложеше.

Той се изкикоти.

— Да, сигурен съм. Каква трогателна благодарност след всичките ми усилия за теб.

— Аз съм ти благодарна — колебливо рече тя. — Нямаш представа колко съм ти благодарна. Досега никой не е рискувал живота си заради мен… но и се чувствам виновна. Не трябваше да те оставям да го сториш.

— Доколкото помня, аз не ти оставих никакъв избор. — Той нетърпеливо махна с ръка. — Няма смисъл сега да говорим за тези работи. Станалото станало.

— Да. — Тя погледна купчината дърва, която й се стори смешно малка след ужасяващия разказ на Робърт. Сега тук бе топло, дори уютно, но ако пътеката стане непроходима, непроходим ще е и склонът, който води към единствения им източник на дърва за огрев. — Да изгасим ли огъня, за да пестим дърва?

— Ще го палим само нощем, когато е най-студено. Преградата би трябвало да е достатъчна, за да ни пази от замръзване през деня.

При тези думи Кейт неволно потръпна.

— Не се опитвам да те изплаша — срещна погледа й той. — Повярвай ми, нямам никакво намерение да се оставя да умра.

— Сигурно и твоят сънародник не е имал такова намерение.

— Той е стоял и е чакал снегът да започне да се топи. Аз няма да извърша подобна грешка.

— А какво можеш да сториш?

— Ще измисля начин. Винаги може да се измисли нещо, ако човек се опитва достатъчно упорито.

За първи път, откак бе отворила очи, тя почувства искрица надежда. Робърт никога не би се предал. И тя няма да се предаде.

— И сега какво трябва да правим?

— Да спим. Имаме нужда от това. След като угасим огъня утре сутринта, ще трябва да не спираме да се движим, за да се топлим. — Той допи чашата си и я остави настрана. — Гарантирам ти, че до утре вечерта ще си по-уморена, отколкото ако си яздила цял ден през тези планини.

След тези думи той се излегна и затвори очи.

Внезапно й се стори някак по-млад, по-уязвим особено когато вече не виждаше тези тъмни, блестящи очи. Ами да, той наистина е млад, помисли си тя. Бе й се струвал много по-възрастен и опитен от Гавин, но на възраст двамата с оръженосеца му едва ли имаха и пет години разлика. Целият му живот бе пред него.

А този живот можеше да бъде изгасен като пламъчето на недогоряла свещ.

И вината щеше да е нейна.

Той знаеше, че единственият шанс Кейт да оцелее е да остане с нея и да изгради убежище срещу бурята, и той го бе сторил. Тя искаше да се отнася с нея както с Гавин, и той бе правил именно това. Бе я взел под закрилата си, все едно и тя принадлежеше на Крейда точно както Гавин. Но Гавин познаваше опасността и никога не би изложил Робърт на опасност, както бе сторила тя.

Ако Робърт умре, тя не знаеше как би могла да продължи да живее с бремето на подобна вина. Той бе спасил живота й и тя му дължеше много, а този дълг й се струваше все по-задушаващ и непоносим с всяка изминала минута.

Тя легна, и като подпря глава на лакътя си, се загледа в него, докато той спеше.

Сега, когато бе по-близо до него, той вече не й изглеждаше нито млад, нито уязвим. Извивката на устните му бе някак чувствена и греховна, а хлътналите под скулите бузи му придаваха вид на някаква южняшка ненаситност.

Сърцето й биеше така лудо, че почти й причиняваше божа, когато коленичи до него. Отчаяно желаеше да скочи и да изтича обратно на мястото си до огъня. Но не трябваше да е такава страхливка. Бе взела решение, и сега трябваше да го изпълни.

Пое си дълбоко дъх, после протегна ръка и докосна бузата му.

Клепките му моментално се отвориха и тя уплашено се отдръпна назад.

— Какво има?

Тя се уви по-плътно в одеялото.

— Трябва да поговорим.

— Мислех, че вече всичко сме си казали.

Кейт отвърна поглед от него.

— Не всичко. Мислех за това и… Трудно ми е да го изрека с думи. Но ако го желаеш…

Той се стегна.

— Нима казваш това, което ми се струва, че казваш?

— Откъде да знам какво ти се струва, че казвам? Езикът ми е толкова непохватен, че се чудя дали въобще ме разбираш. — Тя колебливо си пое дъх и се опита отново: — Явно отдаваш голямо значение на това плътско сношение. В края на краищата ние сме женени. Е, аз няма да имам нищо против ти да…

Тя отново млъкна, после на един дъх извика:

— Защо поне не отвърнеш нещо? Казах ти, че ми е трудно да говоря за това.

Той присви очи, загледан в лицето й.

— Опитвам се да разбера защо изведнъж реши да ме дариш с подобен жест. Виновна ли се чувстваш?

— Да — направо си призна Кейт. — И съм ти много задължена. Въпреки всичко, което казваш, някога ще мога да ти се отплатя така, както бих искала. — Тя нервно кършеше ръце. — И ако не ти се отплатя, ще се чувствам… никога няма да съм свободна от теб. Това ми се струва единственият… Не знам защо намираш това нещо за толкова важно, но не бих могла да ти откажа. — Ето че най-после каза всичко, помисли си тя с облекчение. — Ако все още го желаеш, мисля, че мога да го понеса.

— Дали го желая?

Тя сепнато си пое дъх, когато видя как изражението му се промени от предпазливо към сладострастно.

— О, да, все още го желая — с дълбок глас отвърна той. — От онази нощ в странноприемницата не искам нищо друго. Понякога дори ми се струваше, че ще полудея от желание. — Той се усмихна безразсъдно. — И вече въобще не ми пука как ще го получа. Ще го приема дори и под формата на благодарност, стига само да го имам.

Значи щеше да се случи. Преди й се бе струвало, че сърцето й бие лудо, но сега то направо се опитваше да изскочи от гърдите й.

— Ще трябва да ми кажеш как се прави. Себастиан твърдеше, че съм имала инстинктите на Лилит, но сигурно греши, иначе въобще не бих била толкова объркана. — Тя остави одеялото да падне на земята и топлината на огъня докосна тялото й. — Поне не съм толкова невежа, че да не знам как се започва. Нали така трябва?

Всяко мускулче по тялото му се стегна, когато тя откри розовите връхчета на гърдите си.

— Обикновено голотата не е абсолютно необходима насред снежна виелица.

— Сметнах, че всичко ще свърши по-бързо, ако предварително се погрижа за събличането. Не ми е студено.

Това бе направо меко казано, помисли си тя. Изгаряща горещина оставаше там, където погледът му преминаваше: от гърдите й надолу по тялото й до меките снопчета косми, които обграждаха женствеността й.

— Нито пък на мен — дрезгаво отвърна той.

— Да легна ли и да затворя очи?

— За да не виждаш ужасната участ, която ще те сполети? Не още. — Той протегна ръка и докосна корема й. — Искам да проверя издръжливостта ти.

Пръстите му се плъзнаха надолу до къдриците, които явно изцяло бяха погълнали вниманието му.

— Просто искам да видя колко можеш да понесеш.

При допира му цялото й тяло потръпна и мускулите й се стегнаха.

— Каква яростна реакция! — промълви той и започна да я гали. — Пък и съм сигурен, че не ти причинявам болка.

Не, това не бе болка, беше нещо друго.

— Чувствам се така, както когато паднах от един дъб, бях шест годишна. Беше… — Тя затвори очи, когато ръката му се плъзна надолу и я обхвана в шепата си. — Защо… Защо правиш това?

Пръстите му галеха, провираха се, внимателно изследваха.

— Не ти ли харесва?

Горещи тръпки пролазиха по тялото й.

— Всичкото това милване ми се струва голяма загуба на време.

— О, вярно, забравих, че искаше да приключим бързо. Дори си се съблякла за по-лесно. Но се опасявам, че ще ти се наложи да бъдеш търпелива. Има нещо, което искам да направя ето тук. — Пръстите му продължаваха да търсят.

Гърбът и се изви и тя тихичко извика, когато той откри онова, което търсеше. Шок. Горещина. Жажда.

— Харесва ли ти това?

Тя потъна в мъгла от удоволствие и само смътно съзнаваше как погледът му се съсредоточава върху лицето й, докато палецът му започна да я притиска и после се завъртя в бавно възбуждащо движение.

— Аха, виждам, че ти харесва. Колко?

Прекалено много. Тя прехапа устни, за да възпре стоновете си, докато я заливаха вълна след вълна, разкъсвайки цялото й тяло. Плътта й бе гореща, зачервена, а гърдите й набъбваха с всяка изминала секунда.

— Но аз май те прекъснах. — Той започна леко да подръпва скритата пъпчица и всеки път все по-болезнена жажда пронизваше тялото й. — Разказваше ми как си паднала от едно дърво, когато си била на шест години.

Така ли? Не помнеше вече нищо.

— Паднала си от един дъб — подсказа й той.

— Аз… дъхът ми секна.

— И сега се чувстваш така?

— Струва ми се, че… да.

— Не си ли сигурна?

— Не мога да мисля…

— Добре. — Той отдръпна пръстите си. — Чудесен признак. А сега можеш да легнеш и да си поемеш дъх.

След тези думи той се отдалечи на няколко стъпки и започна да събува левия си ботуш.

Тя рухна върху одеялото. Добре, че й бе казал да легне, защото тя вече трепереше толкова силно, че въобще не знаеше дали бе в състояние да се държи на краката си.

— Събличаш ли се?

— Струва ми се, че е редно първия път. — Той свали и другия си ботуш. — Не мога да ти осигуря чисти чаршафи, но поне няма да те ожуля с всичките тези кожени дрехи. — Захвърли настрани кожената си жилетка. — Разтвори си краката, Кейт. Искам да те погледам.

— Това необходимо ли е?

— Не, но ще ми достави удоволствие. Нали това е целта на цялото занимание?

Тя се подчини, но почувства как цялото й тяло поруменява от смущение. Усещаше погледа му точно на онова място, където скоро телата им щяха да се съединят, и то така, сякаш сега не пръстите, а очите му я милваха. Чувстваше се напълно безпомощна, напълно покорна.

— Прекрасно… Малко по-широко. Точно така. — Той разкопча панталоните си. — Знаеш ли колко пъти съм си те представял така, легнала пред мен, очакваща да вляза в теб?

Тъмните му очи бяха пламнали, почти изгарящи от желание. И той се нуждаеше от нея, а тази мисъл накара странната горещина, която сякаш я разтапяше, да се усили дори още повече. Тя остро съзнаваше женствеността на тялото си, извивката на гърдите си, мекотата на кожата, уязвимостта на позата си.

Той вече бе напълно гол, също толкова жилест и красив, както, когато го бе видяла в странноприемницата, но дори още по-възбуден. Тя побърза да отмести погледа си лицето му, но сякаш стана още по-зле. Затвори очи, за да не вижда повече изражението му, което отразяваше само суров глад.

— Отвори очи. Искам да ме гледаш. Искам да гледаш какво правя. — Гласът му бе станал някак гърлен. — Искам всеки миг да съзнаваш кой ти причинява това. Кой ще влезе в теб.

Тя отвори очи и видя, че той коленичи между разтворените й крака, напълно съблечен.

— Сега ли ще се случи? — прошепна тя.

— Да. — Той се приближи към нея. — Но не съвсем веднага.

Два пръста бавно се плъзнаха в нея.

Тя се изви нагоре при невероятното нахлуване в тялото и сетивата й. Пръстите му бавно започнаха да се движат навътре и навън, после по-бързо и накрая с някакъв отсечен първичен ритъм, който я накара да прехапе устни, за да не извика, тласкана от удивителните усещания, които заливаха като водопад тялото й при всяко негово движение.

— Стегната си… Господи, колко си стегната — промълви той. — Не мога… да чакам повече. Трябва да вляза в теб.

Той внимателно се плъзна в нея, борейки се с теснотата й. Когато достигна преградата, спря, а гърдите му се издигаха и спускаха при всяко измъчено дихание.

— Събери кураж, момичето ми.

И той нахлу изцяло в нея.

Тя ахна, когато болката я прониза. Той застина дълбоко в тялото й, съединен с нея, пулсиращ.

Тя все още усещаше някаква притъпена болка, но някакво друго усещане вече надмогваше болката. Изпълнена… но все още копнееща, с желание, което тя внезапно осъзна, че не би понесла, ако не бъде утолено.

Тя инстинктивно се стегна около него.

Той рязко си пое дъх и цялото му тяло потръпна. Вдигна глава и я погледна.

— Нима се опитваш да ме убиеш?

Но това му бе харесало. Тя бе успяла да забележи онова неизразимо удоволствие, изписало се по лицето му.

— Стори ми се… че така трябва. Нали?

Той кимна.

— Просто ме изненада.

За нея това не бе изненада. Сега, когато той бе в нея, всичко сякаш вече имаше свой собствен ритъм, собствена примитивна неизбежност.

— Още! — ръцете й се протегнаха сляпо, за да обгърнат раменете му. — Трябва да има още!

— Да, има още. — Той започна да се плъзга напред и назад, с кратки и дълги тласъци, които бяха като огнени удари към самото й сърце.

Свързаност, диво удоволствие, копнеж, всичко това ставаше все по-силно с всеки негов тласък.

Той не й дава достатъчно, помисли си тя трескаво. Трябваше да получи още от него. Започна да се повдига, към тялото му, пресрещайки го с толкова яростна жажда, че сякаш обезумяваше от нея, докато се опитваше да се стегне около него и да го задържи в себе си.

— По-спокойно — промълви той. — Прекалено хубаво е. Няма да издържа дълго.

Той говореше безсмислици. Нима можеше да говори за спокойствие при тези действия? Всичко бе лудост, огън и удоволствие, а тя не би понесла то да се забави или да спре.

Повдигаше се нагоре, а ноктите й се забиваха в раменете му.

— Помогни ми!

Той замръзна.

— Господи!

Започна да се движи с животинска ярост, а ръцете му обхващаха с длани задничето й и го притискаха към себе си, докато той нахлуваше до краен предел.

— Това ли? — гласът му бе дрезгав. — Това ли искаш? Ето, ето!

Сигурно така се чувства човек, когато се ражда или умира, мислеше тя през мъглата. Каквото и да е, то трябваше да продължи вечно. Не, трябваше да свърши. Не можеше да издържи така, удоволствието да нараства все повече, удовлетворението да я чака някъде отвъд, да наближава, и тя все още да не може да го достигне.

Над нея лицето на Робърт бе зачервено, устните му бяха натежали от чувственост, страните му бяха изопнати и хлътнали от неописуемо напрежение.

— Сега — изрече той, стиснал зъби. Повдигна я по-нагоре, по-плътно до себе си. — Дай ми всичко, сега!

Тялото й потръпна в конвулсии и сякаш се разпръсна на хиляди искри от наслада.

Той простена, извил гръбнак, сухожилията на шията му се изпънаха, когато отметна глава назад.

После рухна върху й, а цялото му тяло трепереше, сякаш от треска.

И самата тя трепереше, смътно осъзна Кейт, докато пръстите й пропълзяха по гърба му. Груби ивици върху гладката повърхност на кожата му. Белези, спомни си тя, той имаше белези на гърба си. Те го бяха наранили. Почувства как я обзема свиреп пристъп на собственически гняв и ръцете й се стегнаха около него. Никога повече. Никой никога не трябва да го наранява отново.

— Кейт.

Гласът му бе дълбок и ласкав, когато той изрече името й. Колко красиво… никога досега името й не бе звучало толкова красиво!

— Тежа ти. Пусни ме да стана, момичето ми.

Не й тежеше, а и не искаше да го пуска. Не искаше повече никога да го пуска.

Робърт повдигна глава и докосна с устни челото й.

— С радост бих останал тук, но вече пак се възбуждам, а смятам, че като за първи път това ти бе достатъчно. — Той направи смешна физиономия. — А вероятно дори прекалено много. Не бях толкова нежен с теб, колкото ми се искаше.

Той наистина се възбуждаше, осъзна тя невярващо. Ето че отново я желае. Значи може да продължи, удоволствието може да продължи…

— Не! — каза той, когато почувства, че тя се стяга около него. Измъкна се бързо и се отмести настрани. — Не сега, Кейт. Сега си почини. Ха, не мога да повярвам, че казвам това! — Той се засмя и целуна носа й. — Но трябва да признаеш, че понесе това ужасяващо изпитание доста добре.

Дъхът й излизаше на пресекулки и сякаш виждаше всичко като през мъгла. Единствено случилото се преди малко й изглеждаше реално.

— Винаги… винаги ли е така?

— Горе-долу. — Езикът му нежно лизна рамото й и горещи тръпки преминаха по тялото й. — Но това определено бе нещо повече. Като че ли ти си създадена за подобен род занимания. Признавам си, че не очаквах толкова ентусиазирана реакция от една девица.

— И аз не очаквах да реагирам така.

Внезапно панически страх я възвърна напълно в реалността, тъй като тя осъзна точно какво се бе случило с нея. Тя се бе държала безсрамно, неконтролирано, като уличницата, за каквато я смяташе Себастиан. С рязко движение тя седна и обви одеялото около себе си.

— Това бе… изненада за мен. Сигурна съм, че нямаше да се държа толкова разпуснато, ако знаех…

— Ако знаеше какво? — Той се усмихна закачливо. — Че като Афродита си родена за страстта?

Страните и пламнаха.

— Ти ми се присмиваш.

— Така ли мислиш?

Тя кимна.

— Не съм като онези от легендите, знаеш го. Освен това не искам да се държа толкова глупаво. Всичките онези богини май са мислили само за сласт и суета и са си заслужили нещастията и страданията.

Той се изсмя.

— Много добре, значи не си богиня. — Ръката му се протегна, за да обхване гърдата й. — Но ми се струва, че трябва да те опитам отново, за да определя до каква степен си земна.

Мили боже, ето че отново се случва, осъзна тя с отчаяние. Зърното й се стягаше, приготвяше се за него при допира му.

— Не! — Тя скочи и отстъпи назад, където той не можеше да я достигне. — Това бе грешка!

Той повдигна вежди.

— Колко мимолетна е благодарността…

— Ще намеря друг начин.

— И този ми харесва.

— Но не и на мен.

Той все още бе твърде близо до нея. Тя стана и отиде да седне от другата страна на огъня.

— Ще ти се хареса, и то много. — Очите му се присвиха, загледани в лицето й. — И ще ти харесва дори още повече, когато научиш начините…

— Няма! — извика яростно тя. — Няма да бъда такава уличница, за каквато Себастиан ме смяташе.

— А, ето къде бил проблемът. — Устните му се присвиха. — За бога, онова копеле успява да изплюе отровата си дори и от другия край на света. Ти не си уличница, Кейт.

— Почтените жени не се наслаждават…

— Ами приятелката ти Каролин? Не ми ли каза самата ти, че тя с нетърпение очаквала да се омъжи?

Тя се намръщи объркано. Той бе прав. Каролин винаги й се бе струвала доста сладострастна.

— За мен е различно.

— Защото Себастиан ти е повтарял, че това е зло толкова много пъти, че накрая истината се е замъглила. Самата ти ми каза това.

Кейт безпомощно поклати глава.

— Ти не разбираш. Ако той е прав за това, може да се окаже прав и за много други неща. Не мога да позволя това да се случи отново.

— Но ще позволиш. — Изражението му стана по-твърдо. — Не беше длъжна да ми се отдадеш. Бях готов да спазя обещанието си. Ти сама направи този избор.

— И сега променям решението си.

— Прекалено късно е. — Очите му блестяха на светлината на огъня. — Ако си мислиш, че ще стоя в тази пещера заедно с теб, ще знам какво мога да имам и ще оставя Себастиан да ми го отнеме… — Той замълча и после повтори: — Прекалено късно е.

— Нима ще ме насилиш против волята ми? — попита тя с треперещ глас.

Той поклати глава.

— Но ние вече говорихме колко прелестно слаба е волята ти точно в това отношение. Аз само ще я подложа на обсада, докато тя рухне.

У нея се надигна страх, примесен с някаква тъмна, забранена горещина. Тя знаеше колко решителен може да бъде той, а вече познаваше и удоволствието, което можеше да й дари. Похотливото й тяло няма да иска да му се противопоставя, а вместо това ще се бори с нея, за да се предаде. Тя отчаяно търсеше аргумент, който би пробил логиката му.

— Веднъж ти ми каза, че едно дете би било заплаха за Крейда и че можеш да предотвратиш… Но не ми се стори да вземеш някакви мерки това да не се случи, нали?

Върху лицето му проблесна някакво неразгадаемо изражение.

— Не.

И тя така мислеше. Не бе сигурна точно какво действие би било необходимо, за да предотврати зачеването на дете, но тяхното сливане беше толкова диво, че всякакво предварително обмислено поведение й се струваше съвсем невъзможно.

— Значи не бива да позволяваш това да се случи отново.

— Грешиш, вече направих грешката. Може дори и в този момент вече да си бременна. Няма никакъв смисъл да не се наслаждавам на тялото ти, докато открия дали е така.

— Има причина — вбесено извика тя. — Аз казвам не!

Той внезапно се усмихна.

— И засега това е достатъчно основателна причина. Вероятно сега малко те боли, затова тази нощ повече няма да те безпокоя. — Той легна и притегли одеялото върху себе си. — Утре вечер ще е удобно време. Когато падне мракът и запалим огъня, ще ти покажа как можеш да възсядаш мъжа. Ще видиш, че това може да бъде далеч по-приятно, отколкото която и да е езда на гърба на Кеърд. — Той срещна погледа й от другата страна на огъня. — Междувременно, помисли си как се чувстваше, когато проникнах в теб. Не желаеш ли това удоволствие отново?

Тя го желаеше, осъзна отчаяно тя. Само споменът за онова съединяване бе в състояние отново да запали болезнен огън между бедрата й.

Погледът му се плъзна към издутината на гърдите й, очертани под одеялото.

— Малко са милите ми спомени от престоя ми в Испания, но там научих много неща, които ще ти донесат удоволствие. Утре вечер ще ти покажа няколко от тях.

— Не — прошепна тя.

— Да, удоволствието не е грях между съпруга и съпругата. Лично аз съм възхитен от Мария за това, че те е дарила с такава сладострастна природа. И за мен ще е радост да я развия, така че и двамата да се възползваме от нея по време на престоя ни тук.

— Аз не съм сладострастна!

— Напротив, и притежаваш чиста, красива страст, каквато никога досега не съм виждал. Ако си честна със себе си, ще признаеш, че дойде при мен не само от благодарност, но и от страст.

Очите й се разшириха от слисване.

— Не е вярно! Не знаех нищо за това. Та как бих могла да знам, че ще ми хареса… — Тя смутено млъкна.

Той се усмихна многозначително и тя осъзна, че се е досетил за продължението на мисълта й.

— Не би могла да знаеш, но пък беше много любопитна, нали? Винаги си любопитна. Искаш да разбереш за всяко нещо как то мирише, какво е при допир, какъв вкус има. Любопитството също е форма на сладострастие, Кейт. — Той затвори очи. — А сега заспивай. Почивката ти е нужна за утре.

Тя се намести в одеялото, приковала поглед в лицето му. Той бе толкова уверен, толкова сигурен в победата, като сокол, който връхлита плячката си. Но тя не беше безпомощна жертва. Тя можеше да се бори с него и да го победи. Трябваше просто да забрави какво се е случило тази вечер и…

Но тя нито можеше да забрави, нито да пренебрегне случилото се. Защото, бог да й е на помощ, то все още се случваше. Той трябваше само да погледне към нея и тялото й се променяше, набъбваше. Дори и сега гърдите й все още бяха болезнено издути под одеялото. Тя не познаваше онази жена, която бе стенала и се бе извивала и мятала под неговата власт. Каква ще бъде реакцията й, ако той я докосне отново? Дали отново ще се превърне в онова задъхано сладострастно животно, което бе представлявала само преди няколко минути? Мисълта я изпълни със страх, от който направо й се повдигаше, а и някакво друго чувство, което бе дори по-ужасяващо.

Някакво мрачно, опасно очакване.

— Събуди се, Кейт.

Тя отвори очи и видя, че Робърт вече се е облякъл и нахлузва ботушите си. Той се усмихна.

— Облечи се. Време е да изгасим огъня.

Огънят вече изтляваше и дори и под одеялата тя чувстваше студа. Когато изгасне съвсем, в пещерата ще стане леденостудено. Спомените за миналата нощ внезапно нахлуха в съзнанието й и тя сепнато осъзна, че все още е гола, а Робърт я наблюдава от другата страна на огъня. Тя припряно се пресегна за дрехите си, дръпна, и започна да се бори с тях под одеялото.

— За бога, какви ги вършиш? — нетърпеливо попита Робърт. — Приличаш на прасе, което се валя в калта.

— Обличам се.

— Отново свенливост? А не ти ли мина през ума, че вече съм виждал онова, което се опитваш да скриеш? — Той се усмихна иронично. — Или просто спазваш нарежданията на Себастиан и гледаш да не възбудиш греховната ми похот?

— Свенливостта не ми е непозната — отвърна тя като ужилена. — И не ми трябваш нито ти, нито Себастиан, за да ми изнасяте лекции на тази тема.

— Нямам никакво желание да те обучавам на подобна глупост. Безкрайно повече те предпочитам, каквато бе снощи.

— Аз пък не — рязко заяви тя. — И не желая да говориш за това. Кара ме да се чувствам неудобно.

— И самият аз прекарах няколко неудобни момента през изминалата нощ — измърмори той. — Искаш ли да ти кажа в какъв смисъл?

— Не — ядосано извика тя. Бе сигурна, че е навлякла проклетата си рокля наопаки, а и как да си обуе чорапите, без да се отвие? — Искам да млъкнеш и да ме оставиш да се облека.

Устните му внезапно се разтегнаха.

— Със скоростта, с която се справяш, май ще изгорим целия си запас дърва, и ти още няма да си се облякла.

— Снощи говорех абсолютно сериозно, знаеш ли?

— Сигурен съм, че е било така. — Той замълча за момент. — И аз бях сериозен.

— Тогава трябва да си промениш решението. — Тя започна да обува единия си вълнен чорап. — Защото аз няма да променя своето.

— Като че ли тези чорапи доста те затрудняват. Може ли да ти помогна?

— Не! Нямам нужда от…

Но той вече бе коленичил пред нея, а ръцете му отместиха нейните. Гореща вълна я заля, когато пръстите му докоснаха голия й прасец и бавно заизтегляха сивата вълна нагоре по крака й.

— Имаш прекрасни крака — тихо рече той. — Снощи не ми даде възможност да те разгледам.

Тя в миг си припомни как бе лежала пред него, разкрита и беззащитна.

— Не е вярно. — Думите прозвучаха някак задъхано, затова тя умишлено се постара гласът й да звучи по-уверено. — Сигурно вече познаваш всеки сантиметър по тялото ми.

— Не всеки. — Той притегли чорапа върху коляното й. — Бях прекалено зает само с една част от очарователната ти личност. Сластта прави човека тесноглед. — Той протегна ръка към кожения жартиер на одеялото до нея. — Сигурен съм, че вече разбираш това. — Завърза жартиера и ръката му се плъзна, за да погали вътрешната страна на бедрото й. — Няма нищо по-чувствено или приятно от гледката на женски крака, обвити в чорапи и жартиери, и после внезапно да откриеш тази прелестна изненада на меката плът.

Тя безпомощно гледаше загорялата му ръка върху бялата си кожа. Допирът му бе нежен, галещ и именно лекотата, с която я докосваше, сякаш я омагьосваше, приковаваше я. Не, трябва да се отдръпне от него.

Той докосна кожения жартиер.

— Тази кожа е хубава, мека като масло. Харесва ми да докосвам кожа. — Страните му бяха поруменели, а присмехулните нотки се бяха изпариш от гласа му, сега някак дрезгав и дълбок. — По-късно ще ти покажа какво удоволствие може да доставя кожата. — Той откъсна ръката си от нея и я протегна към другия чорап. — Харесвам много тъкани, но тази груба вълна въобще не ми харесва. Когато стигнем в Крейда, ще ти намеря копринени чорапи. — Той изтегли чорапа над коляното й и завърза жартиера. — И коприната е много приятна на докосване. — Пръстите му се плъзгаха нагоре, и още нагоре. — Но има неща, които са още по-приятни.

Мускулите на бедрото й се стегнаха при допира му и оттам последва верижна реакция към мястото, което той бе галил снощи. Защо не може да помръдне? Сякаш бе замръзнала на мястото си, като омагьосана от допира му.

— Довечера ще се опитам да не бързам толкова — каза той с дълбок глас. — Знам, че бях прекалено припрян. Има много начини да получиш удоволствие и не всички са толкова груби.

Той не се бе държал грубо с нея. Диво, да, но не и брутално. Ако някой бе груб, това бе тя. Спомни си как ноктите й се бяха забивали в раменете му, докато тя се хвърляше нагоре. Самата тя се бе държала като животно, като нищо и никаква курва. Тази мисъл внезапно развали магията, която той плетеше около нея, и тя се отдръпна.

— Аз няма да науча тези начини.

Той се отпусна назад на петите си и издърпа надолу роклята й.

— Няма да имаш избор.

— Вече знам достатъчно за теб и съм сигурна, че няма да ме насилиш.

— Няма да ми се наложи. Самата ти не си особено сдържана. — Той я погледна в очите. — И двамата знаем, че ако исках, можех още сега да те обладая.

Тя понечи да го отрече, но точно тогава си спомни този миг, в който той сякаш я бе омагьосал и тя бе като хипнотизирана. По-добре ще е да потърси неговото слабо място, отколкото да отрича своята слабост.

— А защо не го стори?

— Мога да чакам. — Той се изправи и се уви по-плътно в наметалото си. — Ти си малко объркана в момента, но по принцип си разумна жена. Скоро сама ще разбереш каква е истината.

— Че е правилно да бъда уличница? — попита Кейт презрително.

— Не, че е правилно да бъдеш жена — каза той. — Жена до мозъка на костите си, с правото на жената да дарява и получава удоволствие. Ти никога не би могла да бъдеш уличница, без значение какво ти е говорил Себастиан. Ти си прекалено силна. Една курва бива използвана, а ти никога не би позволила да те използват. Дори е много по-вероятно ти да използваш мен, отколкото аз теб. — Той протегна ръка и я изправи на крака. — А за мен ще е удоволствие да ме използваш както намериш за добре.

Кейт се взираше в него, сепната и изненадана. Той й представяше съвсем различна картина на ролята й в страстната пиеса от предната нощ.

— Власт — тихо каза той. — Не е ли това съблазнителна мисъл? През целия си живот не си имала никаква власт, била си тъпкана от обстоятелствата и от милия ти Себастиан, била си принудена само да се подчиняваш. Аз ти предлагам бойно поле, където ти притежаваш по-голяма власт, от който и да е мъж на света.

Наистина това бе съблазнително, помисли си тя, а той бе сатанински хитър, за да й представи единствения довод, който би се понравил на съзнанието и чувствата й, както и на тялото й.

— Нямам никакво желание да се превърна в Лилит, както ме наричаше Себастиан. Няма да тръгна по този път.

— Аз ти казвам, че ти притежаваш силата да бъдеш каквото си поискаш, но нима наистина смяташ, че бих те оставил да ме примамиш и използваш против волята ми? Душата ти не е заплашена от мен. — Той се усмихна. — Искам само тялото ти.

Тя го гледаше, изумена и невярваща, и след миг осъзна, че се е разсмяла.

— Колко утешително!

— Това не би се сторило така на много жени, но аз знаех, че тази мисъл ще ти допадне. — Той пристъпи към нея, наметна пелерината върху раменете й и закопча копчето на шията. — Имаш на разположение цял ден, за да го обмислиш. — Внезапно той се намръщи, когато погледна към ръцете й. — Забравих ръкавиците. — След тези думи той свали своите кожени дебели ръкавици. — Вземи тези. Щом угася огъня, тук ще стане леденостудено.

Тя поклати глава.

— Ти не си по-защитен от студа, отколкото съм и аз. Сам ми каза, че веднъж и твоите ръце са измръзнали.

Той смръщи вежди.

— Направи, каквото ти… — Но видя изражението й и моментално млъкна. — Ще се редуваме. Ти ще ги носиш през първия час. — Очите му срещнаха нейните. — Виждаш ли как можеш да ми се налагаш? Достатъчно, но не прекалено много. Всичко зависи от запазването на равновесието. Подай ми ръка.

Тя я протегна и той нахлузи голямата ръкавица на ръката й. Отвън ръкавицата бе твърда и груба, отвътре обгръщаше ръката й с нежна, мека ласка. Кейт усещаше топлината на собственото му тяло, а прегръдката на кожата й се струваше също толкова интимна, колкото и ръката му върху бедрото й. Той й сложи и другата ръкавица.

— Ето на. Не е чак толкова лошо да си поделяме разни работи, нали? — Той й се усмихна. — Той не говореше за ръкавиците. Струваше й се, че не може да откъсне очи от лицето му. Затова прошепна:

— Ти още не си… ме убедил.

— Нямах и намерение да се опитвам. Ти си прекалено умна жена, за да позволиш на Себастиан да те ограбва отново, и отново. Смятам да те оставя сама да се убедиш. — Робърт се извърна и изгаси огъня. — Оползотвори времето си, докато се опитваме да не замръзнем до смърт, преди да стане време да запалим огъня отново.