Великолепният негодник

11.

Когато Кейт се появи на стъпалата, Гавин примигна и бавна усмивка се разля по лицето му.

— Изглеждаш прелестно, Кейт. Нима това великолепие е в чест на нас двамата с Джийни?

— Разбира се. — Тя бързо сведе поглед и докосна пурпурното кадифе на роклята си. — Джийн каза, че на нейната сватба трябва да се облека, както подобава, и че нямало да се задоволи с нищо по-малко от този ярък цвят. Каза, че ми отива.

— А, значи Джийни ти го е подсказала. Трябваше да се сетя. Както обикновено, била е права. Това е чудесен дързък цвят за едно чудесно дръзко момиче.

— И самият ти изглеждаш прекрасно.

Изглеждаше дори повече от прекрасно, помисли си Кейт с топла привързаност. Сребърна брошка с формата на магарешки бодил, инкрустирана с аметисти, украсяваше широкия шарф на рода Макдарън, който бе преметнат върху гърдите му и отчасти скриваше искрящо бялото на ленената му риза. Украсената му с пера шапка бе леко килната върху червената му коса, което му придаваше вид на екстравагантно безгрижие, някак противоречащо на нетърпението, което той се опитваше да прикрие. Мили боже, та той бе още почти момче, неспособно дори да прозре през маската на жената, която обичаше. Как ще избегне злото, което ще го връхлети, щом замине оттук? Като се опитваше да скрие страха зад престорено намръщено изражение, Кейт умишлено отправи поглед към голите му колене под килта на зелени, лилави и тъмносини карета.

— Но няма ли да настинеш с тази пола?

Той трепна като ударен.

— Килт се казва. Жените носят поли, мъжете носят килт. Колко пъти да ти казвам, че… — Той млъкна, забелязал усмивката й. — Уф, ти само се опитваш да ме дразниш.

— Само мъничко.

— Е, не бих могъл да облека каквото и да е друго при подобен случай. Никак няма да приляга на повода.

— Още по-малко ще приляга да ти замръзнат долните части точно преди първата брачна нощ — закачливо рече тя.

— Няма защо да се безпокоиш, кръвта ми така ври и кипи, че дори не усещам студа тази вечер. — Той погледна зад нея към стъпалата. — Къде е Джийни?

— Облича се. — Тя го сграбчи за ръката, когато видя, че се втурва към стълбите. — А ти ще я видиш чак в църквата и в никакъв случай преди това!

— Не може ли да изтичам да й покажа колко величествено изглеждам? — примоли се той.

— Не, но можеш да дойдеш в избата и да избереш сам виното, с което ще гощаваш гостите си на сватбеното пиршество. Наредили сме маси на моравата зад замъка и сме ги отрупали с ястия, достойни и за царски особи, но нямам никакъв опит с избора на вина. Трябва да ми помогнеш.

— Е, добре! — Той нацупено се отдалечи от стъпалата и я последва по коридора, през кухнята и към вратата, водеща към избата. — Но няма да е вино. Бира. Пиренова бира.

— Вино ще е. — Кейт запали свещта на масичката до вратата, преди да го поведе надолу по виещите се стъпала. — Поводът е много специален.

— И точно затова трябва да пием бира. — Той мина покрай няколко редици вино и се спря пред голям сандък, пълен с глинени съдини. — А, ето къде е. Тези бутилки бира са от миналата година. Течността в тях ще е по-опияняваща и от най-силното вино.

— Но аз не мисля… — Кейт се отказа, като забеляза умоляващото му изражение. — О, добре тогава. Все пак това е твоята сватба.

Сияйна усмивка озари лицето му.

— Да, така е.

Когато го погледна, тя почувства прилив на привързаност, примесена с притеснение. Гавин преливаше от щастие, беше като опиянен, като побъркан, сякаш бе мъничко птиче, за първи път излетяло от гнездото. Искаше й се да протегне ръце, за да го предпази, да го помоли да тръгне по най-безопасния път.

Той повдигна вежди.

— Гледаш ме така, сякаш съм труп, а не младоженец. Какво има, Кейт?

— Нищо. — Тя се насили да се усмихне. — Просто искам да си страшно щастлив.

— Всичко ще е наред. — Той се наведе, за да вземе няколко бутилки бира. — Та и как няма да е? Вече имам Джийни!

Жената, за чиито дълбини той още дори и не подозираше.

— Аз… мисля, че Джийн те обича наистина много, но тя е… — Кейт млъкна, когато осъзна, че не може да предаде момичето. Гавин бе така омаян от нея, че вероятно дори нямаше да й повярва. Затова тя попита делово: — Ще занесеш ли този сандък горе, или трябва да повикам някой прислужник?

Той продължаваше да оглежда бутилките.

— Знаеш ли, пиреновата бира не е такава, каквато изглежда. На повърхността е мека като коприна, но в дълбините й се крие сила и острота. — Той вдигна очи към лицето й. — Аз обичам и едното, и другото.

Тя се стегна, взирайки се в очите му. Той не говореше само за бирата, а и не бе наивното момче, за което го бе смятала.

— Аз не съм глупак, Кейт — нежно рече той. — Нима мислиш, че бих могъл да обичам една жена толкова много, колкото обичам Джийни, а да не познавам истинската й същност? Тя е имала тежък живот, но някой ден ще може да ми се довери достатъчно, за да ми позволи да я имам цялата. — Той се наведе и взе две шишета бира. — Ще взема тези. Робърт е в къщата на Джок и може би, ако успея да го напия достатъчно много, ще го убедя да дойде в църквата.

— Нима смяташ, че може и да не дойде?

Гавин сви рамене.

— Беше много ядосан. Робърт не прощава лесно. Ще трябва да почакаме, за да разберем. — Той разкърши рамене, сякаш се отърсваше от товар, после се обърна и тръгна към стъпалата. — Ела! Ще изпратим прислужник да донесе останалите бутилки. Вече е почти привечер. — Сериозността му бе изчезнала и той почти подскачаше нагоре по стълбите. — Казах ли ти за гайдата?

— Гайди ли? — Кейт изтича след него, сериозно разтревожена. — Никакви гайди, Гавин!

— Джийни ми каза, че ти не си направила никакви приготовления в това отношение, затова самият аз се погрижих за музиката. Знам, че няма обичай на сватба да се свири на гайда, но това пък и не е обикновена сватба. Пронизителният звук на гайдата е толкова вълнуващ, че ми се ще да го чуя, когато гледам как моята Джийни идва към мен.

— Ами какво ще кажеш за лютня? — отчаяно предложи Кейт. — Лютнята има прекрасен романтичен звук. Тъкмо като за сватба.

Гавин поклати глава.

— Гайда ще бъде. — Той се намръщи. — Как само ми се щеше самият аз да свиря, докато тя отива към църквата! Но съм толкова развълнуван, та се страхувам, че няма да бъда достоен свирач за нея. Затова помолих Тим Макдугъл да ми окаже тази чест.

Кейт дори не бе предполагала, че заместникът на Робърт може да свири на гайда. Внезапно си представи дребния сивокос човек с нацупени тънки устни и постоянната бръчка между очите, последния човек, за когото би предположила, че е музикант. Тя се бе трудила толкова много да направи сватбата красива, а сега всичко щеше да бъде провалено.

— Гавин, помисли още малко! Няма ли да обмислиш по-добре решението си?

— Ще видиш, ще бъде прекрасно. — Гавин сияеше. — Тим е почти толкова добър свирач, колкото съм и аз.

Робърт се обърна намръщено, когато Джок отвори вратата на къщата си.

— Иан тъкмо бе тук. Знаеше ли, че се е получило съобщение от Боби Макграт от Единбург, докато ни е нямало?

Джок поклати глава и хвърли наметалото си.

— Какво казва?

— Недостатъчно. Алек все още е в двореца. Още когато пристигнал, прекарал два дни в кралската тъмница.

— Зает с любимото си развлечение, без съмнение. Знаем ли кой е бил обект на вниманието му този път?

Робърт поклати глава.

— Джеймс е бил много потаен. Стражите си отишли, а Боби не успял да открие коя е жената. Казва, че ще продължи да се опитва.

— Жена ли?

— Това е всичко, което знае Боби. Било е жена, чието тяло било изнесено от тъмницата след два дни мъчения.

— Приятно.

— Боби казва, че ще го държи под око, докато е в Единбург, но в момента Алек явно не прави нищо друго, освен да играе ролята на милия компаньон на Джеймс.

— Не виждам каква връзка може да има всичко това с нашите работи.

— Нито пък аз — сви рамене Робърт. — Но Алек и друг път ни е изненадвал. — Той се отпусна на стола и посегна за чашата с вино. — Искам още утре да се върнеш в Ирландия.

Джок кимна.

— Така и предположих. Гавин?

— Намери му скривалище. — Той уморено се облегна назад. — Ако въобще съществува такова място.

— Ще направя всичко по силите си. Но може то да не е достатъчно.

— Знам. — Робърт отпи от виното си. — Какъв глупак само!

— Но не е единствен — рече Джок. — Въобще не съм сигурен дали трябва да оставя теб и да отида в Ирландия.

Робърт хладно заяви:

— Не искам да чувам за това, Джок.

— Но ще изменя на дълга си, ако не ти го кажа — присмехулно рече Джок. — Би трябвало да остана и да те пазя от белята, която се е задала. Между другото, тъкмо се връщам от посещение при твоята очарователна графиня.

Робърт се стегна.

— Защо?

— Виждаш ли как само настръхваш, като че ли ще й сторя нещо? Много опасно.

— Защо?

— Само й занесох подаръка, който й донесе от Ирландия — невинно рече той. — Какво друго бих правил там? А и двамата знаем, че тя няма нужда от закрила. Както сами видяхме днес следобед, твоята съпруга е успяла да спечели всички сърца на Крейда, докато ни е нямало.

— В това няма нищо лошо.

— Сигурен съм, че така са говорили хората и за очарователните действия на майка й.

— Кейт не е като майка си.

— Не, тя пламти доста по-ярко.

Лека усмивка разтегна устните на Робърт, когато си сети как Кейт е изгорила къщата на Себастиан.

— Дори повече, отколкото предполагаш. — Той сведе поглед към дъното на чашата си. — Тя е жадна. Цял живот е жадувала за нещо и е била лишавана от него, а сега иска да опита всичко около себе си. Та как можеш да я виниш?

— Мога да я виня! — Джок замълча за момент. — Ако нагълта Крейда.

— Аз няма да й позволя да го стори.

— Или пък теб.

Робърт не каза нищо. Не беше по вина на Кейт, но той се чувстваше така, сякаш го поглъщат собствените му чувства.

— Забелязвам, че не ми отговаряш — рече Джок. — Възможно ли е причината да е…

— Робърт! — Гласът бе на Гавин и той блъскаше по вратата. — Джок! Отворете! Нося две бутилки от най-добрата бира в цяла Шотландия!

Песента на гайдата се носеше дива и сладостна, тържествуваща и все пак някак тъжна, извисяваше се омайно над двора.

Кейт стоеше на каменните стъпала и гледаше удивена, докато Тим Макдугъл се въртеше из двора и извличаше мелодии, каквито Кейт дори не бе предполагала, че е възможно да роди този ужасен инструмент. Последните лъчи на залязващото слънце обливаха гледката със сенки и светлини, с розови оттенъци и тъмнина.

Тя преглътна, за да се освободи от напрежението в гърлото си и загледа как Джийн заема мястото си под балдахина на Макдарън, носен от четирима мъже от клана, облечени в килтове. Облечена в брокатена рокля с цвят на слонова кост, Джийн повече от всякога приличаше на принцеса от приказките. Дългата й сребристоруса коса се разливаше свободно до кръста й, какъвто бе обичаят, а единственото й украшение бе венец от пролетни цветя. Тридесет мъже с традиционни килтове и със запалени факли в ръце се бяха подредили като стражи от двете страни на балдахина.

— Хайде, Кейт — нетърпеливо извика Джийн, а деликатните й черти бяха озарени от радостна усмивка. — Да не искаш да закъснея за сватбата си?

Кейт изтича по стълбите, за да застане на мястото си зад носилката и процесията се запъти през двора към подвижния мост. Пред тях улиците бяха изпълнени с народ, а в далечината проехтя звънът на църковната камбана, примесваща се с дивите прелестни звуци на гайдата.

На хоризонта се виждаха обвитите в мъгла планини, отразени в почервенялото от залеза море.

Красота. Крейда. Домът.

Това бе прекалено много. Кейт преливаше от вълнение, никога не бе преживявала подобен миг. Вече дори не я интересуваше дали Робърт ще дойде в църквата. Той трябваше да е там. Бог невинаги бе честен, но Той бе създал както рая, така и Крейда, и нямаше да позволи подобен съвършен миг да бъде накърнен.

Гавин изтича по стъпалата на църквата, а лицето му грееше не по-малко от това на Джийн. По своя си начин те двамата бяха също така красиви, както и Крейда.

Нейната Крейда.

Джийн видя Робърт горе на стъпалата пред църквата, облечен в кожена жилетка и с килт на рода Макдарън, черните му коси блестяха под залязващите лъчи на слънцето.

Той също й принадлежеше, помисли си яростно тя. Нямаше друг на света, който би могъл да го обича по-силно от нея или да му даде повече. Защо ли си бе мислила, че мекушаво ще се предаде и ще се откаже от двете неща, за които й казваха, че никога няма да може да притежава и които най-много желаеше на този свят?

Тя нямаше да се откаже от нито едно от тях!

— Боже мой! — промълви Робърт.

Кейт бе облечена в пурпурна кадифена рокля с елегантни широки поли и дълги широки ръкави, изрязани така, че да разкриват златистата риза под тях. Надиплена златовезана висока яка обграждаше лицето й, но оставяше шията и горната част на гърдите й открити. Триъгълната пурпурна шапчица на главата й бе извезана с блестящо злато и напомняше на Робърт коронка. Розовата светлина танцуваше по Кейт, галеше коприната на разпуснатите й червеникавокестеняви коси, гладката кожа на гърдите й. Страните й бяха поруменели, а походката — дръзка. Робърт никога не я бе виждал да изглежда по-красива… или по-неустоима.

— Божичко, тя изглежда… — Робърт не намери думи да довърши.

— В пълна бойна готовност — иронично рече Джок, като не откъсваше поглед от Кейт. — И дръзка, каквато е била майка й. Подозирах, че ще се окаже така.

Кейт предизвикателно гледаше Робърт. Самият той усещаше как се втвърдява, как кръвта се втурва към онази част от тялото му, която винаги реагираше на близостта й. Но ако откликваше само тя, той щеше да е далеч по-уверен в безопасността си.

Гавин и Джийн влязоха в църквата, където ги очакваше свещеникът.

Кейт тръгна нагоре по стъпалата, а очите й държаха в плен погледа на Робърт.

Тя бе царствена като кралица, примамлива като Цирцея, предизвикателна като воин, тръгващ в битка. И все пак той долавяше в нея онази детинска несигурност, която винаги го бе трогвала дълбоко.

Тя спря пред него и бавно протегна ръка.

Молеше го за нещо повече от това, да я придружи в църквата.

— Робърт! — предупредително измърмори Джок.

Но той не се нуждаеше от предупреждения. Съзнаваше, че рано или късно ще настъпи този момент, в който трябва да вземе решение. Съзнаваше го още от мига, в който тя му бе казала, че не е бременна. Той знаеше какви ще бъдат последствията, знаеше го по-добре и от Джок, и от Кейт. Ако я остави да се приближи до него отново, то ще бъде с пълното съзнание за опасностите, а единственият въпрос ще е дали страстта, която го бе владяла, си струва риска да загуби всичко, което му е мило на този свят.

Той сведе поглед към ръката, която тя бе протегнала към него, така малка, и тъй силна и сръчна.

Тя трепереше.

Той пристъпи напред и обхвана ръката на Кейт със собственически жест.

— Милейди.

И я поведе в църквата.

Факлите разпръсваха ярката си светлина навред из моравата, озаряваха остриетата на четирите меча, положени върху тревата, както и танцьорите, които се движеха грациозно под звуците на гайдата.

Кейт ги гледаше като омагьосана, докато стоеше до Деирдре и поднасяше чаши с бира по дългата дървена маса. Танци и музика, и смях: всички неща, които Себастиан бе казвал, че никога няма да бъдат нейни, но ето, тя бе тук, на тази морава, в тази нощ.

— Защо и ти не опиташ? — попита Деирдре. — Виждам, че копнееш за това. Веднага щом свърши танцът със саби, ще започнат да свирят бързо шотландско хоро.

— Не мога да танцувам.

— Ще се научиш много бързо. Толкова е лесно!

Кейт наистина се изкушаваше, но погледна дългите маси, отрупани с всякакви празнични ястия. Овнешки бут с желиран сос, варен петел, сьомга, скариди, наденички, пай с дюли, пита с бадеми и огромни парчета хляб с джинджифил, от които направо капеше бадемово масло — всичко това бързо изчезваше с напредването на пиршеството, а Деирдре и другите прислужници не спираха да сервират лакомствата като истински отговорници по гуляя.

Не, това празненство бе нейно дело, нейното първо представяне пред обществото като графиня на Крейда, и тя нямаше намерение да зареже задълженията си и да иде да танцува.

— Ще остана тук. Ще има и други празненства.

— Но може и да не са толкова хубави — рече Деирдре. — Ти се справи добре.

Кейт се изчерви при похвалата, която, както винаги, щом излизаше от устата на Деирдре, бе съвсем пестелива.

— Благодарна съм за помощта.

— Щях и по-рано да се включа да помагам, ако ми бе…

— Време е да тръгваме. — Неочаквано Гавин се бе озовал до нея. — Момчетата започват да стават свадливи. Ще идеш ли да повикаш Джийни?

Той посочи към другия край на поляната, където невестата му се намираше в центъра на групичка жени.

— Може да я поставят в неудобно положение с грубите си забележки, ако именно аз ида да я отведа.

Кейт се съмняваше, че Джийн ще се притесни чак толкова, но бе мило от негова страна да е така внимателен към чувствата на невестата си. Тя кимна и остави бирата, която досега държеше в ръце.

— Разбира се. Ще й помогна да се измъкне и ще я пратя при теб в замъка.

Той поклати глава.

— Трябва първо да минем под сабите… надявам се. — Той се поколеба, после попита: — Ще те помоля и за още една услуга. Би ли попитала Робърт дали ще ни удостои с честта на сабите? Аз… кажи му, че ще го разбера, ако откаже.

Кейт го гледаше объркано.

— Той беше в църквата. Защо сега ще реши друго?

— Защото присъствието му там само показваше одобрението от страна на господаря за сватбата ни. Но минаването под сабите е нещо много повече.

— В какъв смисъл?

— Приемане на Джийни в клана, поемане на закрилата й, ако аз не съм наблизо, за да я защитавам сам. А и много други неща. Ще го помолиш ли?

Кейт не искаше да моли Робърт за нищо, което би разрушило крехката връзка между тях. Макар че се бяха разделили, когато стигнаха на моравата за сватбеното пиршество, вълнението и очакването й останаха, за да озаряват всяко действие, всеки момент от вечерта.

— Защо не го помолиш сам?

— Моля те, Кейт! Много е важно за мен.

В бъдеще няма да има възможност да му направи много услуги. Гавин и Джийни още утре заминаваха в изгнание, а един господ знае какви опасности ги очакваха. Тя въздъхна.

— Добре, ще го попитам.

Първо отиде при Джийни и й прошепна на ухото, че Гавин я вика, после бавно прекоси поляната до мястото, където Робърт, Джок и още няколко мъже играеха на топка. Застана на страничната линия заедно със зрителите, докато мъжете се блъскаха и се боричкаха за голямата топка. Робърт, както и останалите, бе гол до кръста, а гърдите и ръцете му лъщяха от пот под светлината на факлите. Докато го гледаше, той падна на колене, хвърлил се за топката, а килтът се заметна нагоре, за да разкрие твърдия му мускулест задник. Той вдигна глава и се разсмя, тъмните му очи блестяха, а черната му коса бе разрошена. Изглеждаше толкова чувствен, толкова мъжествен!

Робърт вдигна очи и я видя, а когато прочете изражението й, смехът му стихна. Изправи се, подхвърли топката на младежа до себе си и тръгна към нея.

Тя усети същата смесица от тържество и радост, която бе я изпълнила, щом той хвана ръката й и я поведе към църквата. Тя действително имаше власт над него. Можеше да го притегли към себе си само с един поглед. Можеше да го развълнува, да го разчувства, дори и да е само със страст.

Той миришеше на сол, кожа и бира, а когато се приближи, топлината на тялото му бе като огън. Дъхът й се учести, а дланите й я засърбяха да докосне триъгълника къдрави косъмчета върху гърдите му.

— Да? — попита тихо той.

— Гавин… Те са готови да тръгват. — Кейт срещна погледа му. — Изпрати ме, за да те помоля да му окажеш честта на минаването под сабите.

Робърт застина и сякаш се отдръпна в себе си.

— О, така значи?

— Не е за него самия. Иска Джийн да може да разчита на закрила. Иска тя да има дом, ако нещо се случи с него.

— Убежище — мрачно рече той.

— Те тръгват за Ирландия утре. Няма никакво намерение да застрашава Крейда. Не моли за чак толкова много.

— Това, за което моли, е наистина много. Те са венчани пред Бога, и това означава завинаги. Ако Джийн бъде приета в клана, тя ще бъде една от моя народ.

— Значи няма да го сториш?

Той срещна умолителния й поглед и тогава безразсъдна усмивка озари лицето му.

— О, по дяволите всичко! Вероятно в крайна сметка пак ще се стигне до същото нещо. Съмнявам се, че мога да й откажа, ако дойде при мен в нужда. — Той се обърна и извика към Джок на другия край на моравата. — Сабите!

Всеобщ рев посрещна думите му. Играта с топка бе забравена и мъжете се втурнаха към страничните линии, за да надянат ризите си и да препашат ножниците.

Робърт се извърна и вдигна собствената си риза от земята.

— Бъди готова да тръгваме.

— Да тръгваме ли? Но Гавин казва, че празненството продължава до зори!

— Така е. — Той сви рамене, докато навличаше ризата си. — И ние ще празнуваме. Но не тук. Намислил съм друг вид празненство.

Тя почувства как гърдите й се свиха и внезапно й стана трудно да диша.

— Защо, мислиш, Гавин изпрати точно теб да ме молиш за услуга? Той знаеше, че вероятно сластта ще замъгли разсъдъка ми. Всеки мъж в Крейда, само като ме погледне, ще познае, че направо нямам търпение да легна с жена си. — Той срещна погледа й. — А и ти можеш да познаеш. И точно това си искала, нали?

Тя почувства същото тържествуващо вълнение както преди малко.

— Да, точно това исках.

Той вдигна ножницата си.

— Тогава се приготви да тръгваме. Ще кажа на Тим Макдугъл да засвири за минаването под сабите.

Мъжете от клана бяха застанали един срещу друг в две редици по протежение на поляната. Робърт и Джок бяха първата двойка. Плачът на гайдата зазвуча, когато Гавин и Джийн пристъпиха напред.

— Робърт, знам, че не искаш да правиш това — тихичко каза Гавин. — Нямаше да те моля, ако не бе…

— Вдигнете сабите — извика Робърт, прекъсвайки думите му.

Ножниците изсвистяха и сабите проблеснаха под светлината на факлите, като оформиха нещо като дълъг свод.

— Благодаря ти, Робърт. — Гавин грабна ръката на Джийн. — Ела, любов моя!

Кейт гледаше как те минават под арката от саби. Ето че Джийн вече бе една от тях. Прегърната здраво в обятията на клана.

— Кейт!

Тя се обърна и видя, че Робърт е протегнал ръка към нея.

Слисана, тя тръгна към него.

— За бога, не! — извика Джок, като отпусна сабята си.

— Кейт — повтори Робърт.

Тя бавно пристъпи и застана до него. Закрилата на клана, победа, каквато тя дори не бе търсила! Сега тя бе отговорност на Робърт във всеки смисъл, вече официално част от света, който беше така ценен за него. Тя принадлежеше на това място, макар и само за една година.

Освен ако не се появи дете.

Тя грабна ръката му страстно и разпалено.

— Да не си полудял? — приглушено попита Джок.

— Тази нощ е за лудите — безразсъдно рече Робърт. Той дръпна Кейт под свода от мечове и затича по протежението му. Смееше се, а тя осъзна, че и сама се е разсмяла.

Чуваше песента на гайдата и знаеше, че тя е за нея.

Вятърът докосна страните й. Знаеше, че той също е за нея, че й носи ароматите на мъгла и влажна пръст, които бяха самата Крейда.

Виждаше как мъжете от клана се смеят одобрително. Одобрението беше за нея. Тя се бе трудила усилно и го бе спечелила през изминалите седмици, а смяташе да го задържи завинаги.

Тя бе част от Крейда, една от тях.

И най-вече, част от Черния Робърт от Крейда.

Робърт затръшна вратата на стаята й и свали ножницата си.

— Съблечи се!

Ръцете й се протегнаха към гърба й, за да разкопчеят роклята й, но след миг застинаха. Не, не можеше да го стори. Ако използва тази хитрина, за да примами Робърт по пътя, по който желае той да поеме, то тогава тя ще е точно като уличницата, която Себастиан й описваше.

— Първо трябва да ти кажа нещо.

— Не сега. — Той захвърли ножницата си на стола.

— Сега. — Тя изправи рамене и махна към роклята, с която бе облечена. — В момента аз те прелъстявам.

— Много добре.

— Не, умишлено се постарах да го сторя. Издокарах се и се напръсках с парфюм… исках ти да ме пожелаеш.

— Значи сигурно ще се зарадваш, като разбереш, че си успяла.

— Радвам се, но не мога… Не съм като Джийн. Не ми е лесно да те лъжа, дори и когато е за добро. — И само след миг тя разпалено добави: — А наистина го правя за добро!

— За твое добро?

— Да, но никому няма да навреди, ако постигна своето.

Той смъкна набързо ризата си.

— Мила моя Кейт, аз съм напълно готов да ти позволя да постигнеш своето по отношение на мен самия, но няма да се самозаблуждавам. Това може да навреди наистина много.

— Тогава защо го правиш?

— Както Гавин каза, някои неща са предопределени — рече той, след което простичко добави: — Трябва да те имам.

Страстното желание в гласа му я сепна.

— За колко време?

— Докато премине лудостта.

— Но аз не смятам тя да преминава. — Замълча за миг, после дръзко заяви: — Искам да имам дете.

— Знам. — Той се приближи към нея, останал само по карирания килт. — Разбрах това още в мига, в който те видях пред църквата. Ако това се случи, има лек и за него, но се моля на Бога да не ми се наложи да прибягна до него.

— Лек ли? Какъв лек?

— За бога, ще свалиш ли най-сетне дрехите си?

Всяко мускулче по тялото му бе напрегнато, очите му блестяха, ноздрите му бяха разширени. Тя направо усещаше вълните на желание, които се излъчваха от него.

Защо ли си стои така и спори с него? Та нали точно това искаше! Той беше неин. Кейт бързо се измъкна от кадифената рокля и златистата риза, но оставаха корсетът и обръчите и… това бе прекалено много. Тя се обърна с гръб към него.

Чу как връзките изсвистяха и го погледна през рамо. Той стоеше с кама в ръката и докато тя го гледаше, разряза останалите връзки на корсета й. Само няколко секунди по-късно и останалите части от бельото й вече лежаха на парчета на пода.

— Не си спомням да си носила всички тези чудесии в пещерата. Защо ти трябваше сега да си правиш труда?

— Нали ти казах, за да те прелъстя. — Тя прехапа долната си устна, когато той хвърли камата и ръцете му се плъзнаха по гърдите й. Те моментално набъбнаха и зърната й се втвърдиха. Толкова отдавна… Струваше й се, че е изминала цяла вечност, откак за последен път я бе докосвал.

Ръцете му се отдръпнаха от гърдите й и той направи нещо зад гърба й, след което отново я притисна към себе си. Слисана и изненадана, тя разбра, че той е вдигнал килта и сега тя усещаше възбудата му направо върху голото си тяло. Ръцете му се плъзнаха напред и започнаха да галят корема й, докато той бавно въртеше хълбоците си и се триеше в нея с безкрайна чувственост.

— Ти каза, че… харесваш… да докосваш… — Тя замълча, когато пръстите му погалиха гъстите къдрави косъмчета, а после се плъзнаха още по-надолу. — Да докосваш кожа… и коприна… и…

Вратът й се изви назад, щом той откри пъпчицата, която търсеше.

— Това е единствената коприна, която ме интересува в момента. — Палецът му притискаше и отпускаше, притискаше, и пак отпускаше, докато той продължаваше ритмично да се върти, притиснат в задничето й. — Тази мекота… — до ухото си тя усещаше насечения му учестен дъх. — Мислех за това през цялото време, докато бях в Ирландия. Какво е да те докосвам… тези безумни звуци, които издаваш, когато навлизам в теб.

Тя наистина вече издаваше някакви дълбоки гърлени звуци, докато усещанията едно след друго нахлуваха в тялото й.

— Да, точно така, дай ми всичко това! — Той я притегли към пода на колене. Тя се опита да се извърне към него, но той нежно я побутна напред, за да застане на ръце и колене. — Не, ето така.

С един мощен тласък той нахлу в нея. Твърдост, разтегнатост, изпълване докрай. Тя извика и се отпусна напред, докато гърдите й опряха в килима.

Той започна да се движи в нея дълбоко, безумно. Ръцете му галеха и мачкаха задника й. Гърдите й леко бръсваха килима при всеки тласък и тя усещаше как зърната й стават все по-твърди и по-чувствителни след всяко докосване. Движенията в тялото й и външното триене бяха невероятно възбуждащи и парещите усещания се засилваха, докато почти не можеше да издържа повече. Тя се притискаше назад, опитвайки се да поеме в себе си още по-голяма част от него. И все още това не бе достатъчно. Нещо липсваше.

— Робърт, искам…

— Шшт! — Той отново нахлу до краен предел в нея. — Само още мъничко. Трябва да…

— Не… лицето ти… Искам да виждам лицето ти.

Той измърмори нещо почти нечуто и само след миг тя вече бе по гръб и се взираше в лицето му.

То бе изкривено от неимоверната страст, а страните му бяха хлътнали.

— Доволна ли си? — дрезгаво попита той.

Ръката й се протегна и докосна бузата му. Никога нямаше да бъде доволна докрай, но засега това й бе достатъчно. Виждаше колко силно я желае той.

Робърт не изчака отговор, а отново нахлу в нея, за да я обладае… и да й даде нещо.

Това бе треска, лудост, нужда.

Тя се изви нагоре, заби нокти в раменете му, докато трескавостта й се засилваше до непоносими висоти, после извика… И двамата бяха достигнали до онзи връх, когато усещанията се изсипваха върху тях като огнен порой.

След миг тя лежеше на пода, а ръцете й го обгръщаха и го притискаха силно. Почувства тръпките, които разтърсиха цялото му тяло в мига, в който той премина от сила към безсилие.

— Прекалено много ти тежа — задъхано изрече той.

Наистина беше тежък, но тя не искаше да го пусне.

Все пак той се отърколи от нея и я притегли към себе си. Изминаха няколко минути, преди дъхът му да се успокои достатъчно, че той отново да може да говори. Устните му докоснаха ухото й, а ръката му се плъзна и собственически обхвана гърдата й.

— Като че ли е добре да се преместим на леглото.

— Ей сега — промълви тя. — Харесва ми да лежа тук, на пода. Напомня ми за пещерата… — Не й се искаше никога повече да се помръдва. Искаше да лежи с Робърт тук, в тази осветена от огъня стая, завинаги. Нищо не можеше да е по-съвършено от този миг. И все пак тя смътно осъзна, че иска и още нещо…

Кейт понечи да стане, но ръката на Робърт инстинктивно се стегна върху гръдта й.

— Веднага се връщам. — Тя стана и отметна косата си. Малката кадифена шапчица все още се крепеше върху главата й, удивено осъзна тя. Струваше й се направо невъзможно след бурята, през която току-що бе преминала. Тя бързо се приближи до тесния, дълбоко разположен, прозорец.

— Къде отиваш, по дяволите?

— Чудех се дали мога да чуя… — Тя отвори прозореца и откъм поляната отдолу долетя дива пленителна музика. — Да, чувам я. А ти?

— Гайдата ли? — Той кимна. — Да не би внезапно да ти е харесала?

Тя замечтано кимна, а погледът й се плъзна над мъжете, жените и децата, които все още се движеха насам-натам из осветената от факлите поляна.

— Стига само да не свири Гавин. Гайдата е част от Крейда. — Тя го погледна през рамо.

А Робърт беше цялата Крейда. Той бе тишината и тайнствеността, страстите, които я вълнуваха, и уютните огнища, които я топлеха. Тя почувства толкова силен прилив на любов, че дъхът й почти секна.

— Не виждаш ли, че точно така трябва да бъде?

Той не отвърна и тя се обърна, за да го погледне, а в позата й имаше и някаква предизвикателност.

— Казвам ти, бях права, като направих всичко това.

Той бавно се усмихна и протегна ръка.

— Тогава ела и го направи отново.

Значи той не иска да признае, че страстта, която изпитва към нея, не е грешка. Е, тя не бива да изисква прекалено много. Все още едва бе започнала, а само за тази вечер вече бе постигнала толкова много.

Тя се усмихна и тръгна към него, а несъзнателно вървеше в такт с приглушения маршов ритъм на гайдата откъм долината.

— Не съм си и помисляла за друго.

По пладне на следващия ден Джок, Джийн и Гавин се качиха на борда на малкото рибарско корабче, което трябваше да ги откара до брега на Ирландия. Робърт и Кейт стояха на пристана, за да се сбогуват с тях.

— Дано имате късмет — пожела им Кейт, докато прегръщаше Гавин. — Бъди много внимателен.

— Ще бъда. — Той се обърна към Робърт. — Няма да ти кажа къде отиваме. Искам да можеш съвсем честно да кажеш на Малкълм, че нямаш представа къде може да се намираме.

— Нямам угризения да излъжа Алек — рече Робърт, после протегна ръка и намусено добави: — Пази се, дявол те взел! Не се доверявай на никого.

— Няма да се доверяваме никому — рече Джийн, като се приближи към Гавин. — Гавин е много доверчиво същество, но аз знам как мъжете могат да бъдат покварени от страха си. Няма да чуете вест за нас дълго време, но се надявам, че няма да ни забравите. Не искаме раздялата ни да е завинаги.

— Джийни, не! — рече Гавин. — Знаеш, че не можем да се върнем на Крейда.

— Можем — заяви Джийни, като срещна погледа на Робърт. — Ако той ни позволи.

За момент Робърт се загледа изпитателно в нея, после леко се усмихна.

— Може би. Ще видим какво ще ни донесе бъдещето: — Той се обърна и хвана Кейт под ръка. — На добър път!

Те стояха на кея и гледаха как корабчето отплава от пристанището и се отправя навътре в морето.

— Изглеждат толкова щастливи! — замечтано рече Кейт. — Никога не съм виждала някой да изглежда по-радостен. Дано Бог ги пази.

— Е, бих разчитал повече на Джок, отколкото, на което и да е божество — рече Робърт. — Бог понякога забравя да наблюдава хора като Алек Малкълм, но Джок никога не би допуснал тази грешка.

— Но нали в Ирландия е безопасно?

— Щеше да е по-безопасно преди една година, преди Алек да е разположил свои хора навсякъде по крайбрежието. — Той забеляза загрижеността й и рече: — Няма да те лъжа. Джок ще им намери възможно най-безопасното място, но докато Алек е жив, те винаги ще са в опасност. — Той се намръщи. — Не ме гледай така. Не исках да те плаша.

— Не ме изплаши. Просто ми се струва, че не е честно нещата да потръгват толкова добре за мен, а за Гавин да не е така. Тази сутрин, когато се събудих, се почувствах толкова преизпълнена от… — любов. Не, прекалено рано бе да му го каже. Затова тя замести думата с тази, която той би приел: — Надежда.

Той се усмихна.

— Пролетта е сезонът на надеждата.

— Това време много не ми прилича на пролет.

— Може и така да е за една хилава англичанка като теб, но слънцето вече грее и земята се затопля. Може дори и пиренът да е цъфнал по-рано.

Тя го погледна скептично.

— Не ми ли вярваш? — Той я качи на гърба на Рейчъл. — Ела, ще ти докажа.

Настроението й веднага се покачи, щом забеляза дяволитата усмивка, която той й хвърли през рамо, докато се качваше на собствения си кон.

— Къде отиваме?

— В пустошта.

— Но аз трябва да ида при тъкачките и да им кажа…

— Вече достатъчно си им казвала. Вчера открих, че трябва да се разправям с истинска революция тук.

Кейт го погледна предпазливо, но той все още се усмихваше.

— Е, ти заслужаваше това. До четири години нашият народ ще произвежда най-доброто вълнено платно в цяла Шотландия и Ирландия.

— Ако постигнеш своето.

— Защо да не го постигна, като пътят е правилен… и доходоносен?

— Добър въпрос.

— А и на теб няма да ти се наложи да се тревожиш за абсолютно нищо — побърза да каже тя. — Остави всичко на мен. Аз ще се погрижа за всичко.

— Точно от това се опасявам. Очевидно ти допада да движиш нещата. А откъде да съм сигурен, че някой ден няма да решиш, че аз не съм особено необходим на Крейда?

Тя го погледна несигурно.

— Шегуваш ли се?

Той се изкикоти.

— Да, въобще не ме е страх, че може да бъда изритан от клана. Вярвам, че все още имам някаква, макар и незначителна, стойност в очите им.

— Те, те обичат. Аз никога не бих могла да те заместя. — Тя внезапно се ухили. — Но след една година и ти няма да можеш да ме заместиш. Ти си прав. Наистина ми харесва да движа нещата.

— Е, но поне за един ден можеш и да пропуснеш това занимание. — Той обърна коня си и го пришпори в галоп. — Искам да ти покажа нещо.

Малко по-късно вече бяха оставили града зад гърба си, но едва след още час езда достигнаха северния край на острова.

Робърт скочи от коня си, помогна й да слезе от своя, а после я поведе нагоре по стръмния склон на хълма, който водеше към ръба на скалите. И оттам й посочи надолу.

— Ето пролетта.

Тюлени. Стотици, може би дори хиляди тюлени, които се движеха по черните скали долу. Искрящо сини вълни се плискаха върху тъмните скали и ги оставяха мокри и лъскави като полиран оникс. Едва ли имаше и педя скала, която да не е заета от гладките кафяво-черни тела. Мъжки и женски, бебета с големи нежни очи и гладки, меки кожи скачаха във водата или се препичаха мързеливо на слънце.

Кейт се разсмя възторжено.

— Не предполагах, че ще дойдат толкова рано.

— Обикновено идват по-късно, но това са добри, сърцати шотландски тюлени. Въобще не приличат на…

— Хилавите англичани — довърши тя. — И идват тук, за да родят?

Робърт кимна.

— И да отгледат малките си. Женските раждат и само след няколко дни отново се чифтосват.

— И не раждат отново чак до следващата година? Та това означава, че са бременни почти непрекъснато!

— Изглежда, нямат нищо против.

— Малките са толкова сладки. — Тя се загледа как две малки тюленчета шляпаха след майка си, а недоволното им скимтене, когато не можеха да я догонят, почти приличаше на човешки плач. — Можем ли да слезем при тях?

— Майките са много агресивни, когато защитават малките си. — В миг усмивката му избледня. — Знаеш ли, когато се върнах от Испания, не бях сигурен дали има Бог.

Тя го погледна съвсем слисана. Дори и в най-лошите мигове тя никога не се бе усъмнявала в съществуването на някакво Върховно Същество.

— В този свят, където протестанти и католици се избиват едни други в съперничество кой от кой по-жестоко, ми се струваше нелогично, ако има Бог, той да позволява това да се случва в Негово име. — Той махна към морето, сушата и живота пред тях. — Но това е Бог, Кейт. Това е Богът, който придава смисъл на всичко.

— Да, това е Бог.

Тя се чувстваше така, сякаш всеки миг щеше да се пръсне от преливащата си любов към Робърт.

Той все още гледаше тюлените, когато я попита:

— Сънуваш ли още кошмари?

— Не и откак дойдох на Крейда. — Тя дълбоко вдъхна соления въздух. — Тук има някакво вълшебство.

Той се обърна, за да я погледне.

— Домът — простичко отвърна тя. — Познах го още в първия миг, в който го зърнах.

— Божичко! — За миг той остана смълчан. — В такъв случай сигурно не бива да се изненадвам от решителността ти да останеш тук.

— Аз ще остана тук!

Той поклати глава.

— Това е невъзможно. Предупреждавам те, Кейт, каквото и да се случва между нас, ти не можеш да имаш Крейда.

— Ще те убедя в противното. Обикновено не си чак толкова твърдоглав. Няма никаква причина, поради която да не можем да останем тук и да живеем щастливо.

— Има, и то много причини. Защо, по дяволите, не… — Той млъкна, когато забеляза упоритата извивка на вдигнатата й брадичка. — Защо ли си хабя приказките? — Той я хвана за ръка и я отведе встрани от скалата. — Нека се върнем в замъка.

— Защо? Тук ми харесва!

— Ще дойдем пак друг път. — Той й се усмихна закачливо. — Може и да е пролет, но е прекалено студено, за да те обладая на земята, а в момента изпитвам нужда да ти покажа колко щастливо можем да си живеем двамата. Предполагам, нямаш нищо против?

Тя погледна още веднъж към малките тюленчета на скалите под тях. Ако всичко потръгне добре, Бог може да дари и нея с едно бебче догодина по това време, когато тюлените се връщат.

— Абсолютно нищо против.

— Глупак такъв! — изръмжа Алек, а ръката му изплющя върху бузата на сина му. — За нищичко ли не мога да разчитам на теб?

Дънкан падна на камъните в двора и още преди да успее да се изправи, Алек го срита в ребрата.

— Напускам Килгрън за съвсем кратко време, а ти позволяваш да се случат такива поразии. От колко време я няма?

— Две седмици. — Дънкан изпълзя встрани от следващия ритник и се изправи на крака. — Не можех да сторя нищо. Гавин я отмъкна още преди да разберем, че е дошъл.

Алек се съмняваше в истинността на думите му. Дънкан бе мекушав като жена, когато ставаше въпрос за сестра му. Никога не би се осмелил да се противопостави открито на Алек, ако той бе в Килгрън, но пък бе напълно способен да действа зад гърба му.

— Къде я е отвел?

— Откъде да знам?

— Трябваше да знаеш, защото си бил длъжен да ги преследваш — прогърмя гласът на Алек. — Но тъй като не си го сторил, сигурен съм поне, че си посъбрал информация от слуховете в долината. В Крейда ли я е завел?

Дънкан се колебаеше.

— Дънкан, трябва ми наследник, затова не мога да те убия, но ще се погрижа да не можеш да станеш от леглото си поне месец.

— Не са в Крейда — неохотно проговори Дънкан. — Отишли са там само за да се венчаят, после са заминали. — Той побърза да добави: — Или поне така чух.

— А какво друго си чул?

— Че още на следващия ден, след като са се венчали, са отплавали от Крейда на малко рибарско корабче.

— Накъде?

— Не знам.

Този път Алек му повярва. Гавин не беше глупак и не би се раздрънкал за подобно нещо. Но винаги съществуваха начини да получиш информация. Кланът Макдарън бе тясно свързан със семействата тук, на сушата, както и на самия остров. Все някой ще знае нещичко.

И все някой ще може да бъде убеден да проговори.

А после? За едно поне спор няма, момчето ще бъде наказано за действията си, а дъщеря му ще научи каква е цената на неподчинението. По дяволите, ако Гавин и Джийн все още бяха на Крейда, може би най-сетне ще успее да се добере до тази награда, която съдбата му е определила, наградата, която в момента бе притежание на Робърт Макдарън. Но тъй като Робърт бе отпратил младоженците, нямаше повод да помоли Джеймс за помощ, за да нахлуе в Крейда, а островът бе непристъпен без военна сила, каквато единствено кралят можеше да осигури. И все пак сигурно има някакъв начин да използва временното си поражение в своя полза.

Просто трябваше да открие този начин.