Великолепният негодник

14.

— Заминават тази нощ — обяви Джок.

— Сигурен ли си? — попита Робърт.

Джок кимна.

— Тази сутрин бе изпратено съобщение до пристанището в Лийт да приготвят кораба на Алек за отплаване в полунощ. — Той направи пауза. — Ще ги следим ли до Англия, или ще го хванем сега?

Робърт се опита да мисли обективно, но това просто не му бе възможно. Откак вчера се бе срещнал с Кейт, безпокойството му непрестанно нарастваше. Искаше всичко да приключи колкото се може по-скоро и да измъкне Кейт далеч от този кучи син.

— Яхвай коня и отивай в Грантън, за да доведеш нашите воини от кораба. Ще нападнем Малкълм по пътя за Лийт.

— Ще бъде добре охраняван.

— Той не знае, че сме в Шотландия.

Джок тръгна към коня си, но мрачно рече:

— Да се надяваме, че тя ще е достатъчна.

Робърт хранеше същите опасения. Ще бъдат много по-малобройни, а едно изненадващо нападение може да не е достатъчно, за да им донесе успех.

Освен ако не измисли начин да направи войниците на Малкълм съвсем беззащитни, да ги хване неподготвени.

Да ги хване…

— Чакай — извика той след Джок. — Идвам с теб в Грантън.

— Изглеждаш ми неспокоен — с престорено безгрижие рече Кейт, когато Алек се върна при нея вече за трети път, откак бяха тръгнали. — Да не би да се страхуваш от разбойници, милорд?

— От крадци — усмихна й се Алек. — Не се безпокоя чак толкова, но трябва да съм сигурен, че Макдарън няма да се опита да ми отнеме онова, което ми принадлежи.

Кейт се постара да прикрие обхваналото я напрежение.

— Чувал ли си нещо за него?

— Не, но това не значи, че той не е в Единбург.

— Робърт не е глупак. — Кейт погледна редиците въоръжени пазачи от двете й страни по тесния път. — Сигурна съм, че не би се опитал да нападне при толкова превъзходство на силите ни.

— Съгласен съм, но никога не вреди човек да се…

Внезапно от дърветата се спуснаха огромни мрежи, право върху главите на стражите, които яздеха пред тях!

— Какво, по дяв… — Малкълм рязко се обърна само за да види как още мрежи се спускат върху пазачите зад гърба им.

— Макдарън! — Бойният вик прозвуча пронизително и от храсталаците от двете страни на пътя заизскачаха мъже, които сграбчваха рибарските мрежи, стегнали войниците като в капан. — Макдарън!

— Не! — извика Кейт.

Стражите на Малкълм се бореха с мрежите, опитвайки се да извадят мечовете си, докато падаха от конете и се мятаха като пъстърва в планински поток.

— Проклятие!

Малкълм сграбчи юздите на коня на Кейт и яростно пришпори своя, опитвайки се да си пробие път напред, като заобиколи бъркотията в краката им.

— Слизай! — Робърт стоеше пред коня на Алек, а в ръката му проблясваше меч.

— О, да! — изсъска Алек, стиснал зъби. — На всяка цена!

Той извади меча си и се плъзна от седлото на земята.

— Спрете! — извика Кейт. — Робърт, не искам това! Защо не…

Тя млъкна, разбрала, че никой не й обръща внимание, и слезе от коня си. Можеше само да стои безпомощно и да гледа как се бият, докато стоманата на мечовете им проблясваше смъртоносно студена под лунната светлина. Мили боже, досега не бе осъзнавала колко едър е Малкълм, колко по-огромен от Робърт. Раменете му бяха масивни и обсегът на оръжието му далеч надминаваше този на Робърт.

Лицето на Малкълм бе като каменно, разтегнатите му устни оголваха зъбите му като на кръвожаден звяр, готов да убива. Кейт закърши ръце.

— Робърт, не виждаш ли…

— Стой настрана, Кейт. — Робърт се впусна напред, но върхът на меча му бе отклонен още преди да е достигнал гърдите на Малкълм.

Значи той искаше тя да стои настрана и кротко да наблюдава, докато го убиват заради нея. Не, не можеше да стори подобно нещо.

Кейт отчаяно се огледа за помощ и видя един от убитите през първите минути на атаката стражи. Хвърли се към него и грабна камата от колана му.

После се завъртя към Робърт и Малкълм.

Малкълм бе притиснат към едно дърво, но пъргаво се измъкна оттам и се хвърли в атака.

Тя застана на пръсти, изчаквайки удобен момент.

— Не мога да се справя и с двама ви. Ако искаш да остана жив, ще стоиш настрана — рече Робърт, без да я поглежда. — Той е мой.

— Твоя е смъртта ти — изсъска Малкълм. От осанката му лъхаше тържествуваща самоувереност. — Не можеш да спечелиш, Макдарън. Аз съм по-силен и по-хитър и…

Изохка от болка, когато мечът на Робърт бръсна реброто му.

— И по-голям самохвалко — рече Робърт. — Ето и първата кръв, Алек.

— Последната кръв — извика Малкълм, като се хвърли напред, замахна и ударът му бе париран.

Страхът постепенно напускаше Кейт, докато ги наблюдаваше. Малкълм може и да имаше преимуществото на по-голямата физическа сила, но Робърт бе по-бърз и очевидно по-ловкият с меча от двамата. Бе също така твърд, яростен и напълно безмилостен. Никога не го бе виждала такъв. Това не беше Робърт от Крейда, а Черния Робърт, пиратът, който сееше кръвопролития и смърт.

— Станал си мекушав от много игрички в палата на Джеймс, Алек. Трябвало е да си останеш в планините и да поддържаш уменията си. — Робърт парира още един удар на Алек и още една струйка кръв се появи върху рамото на Алек. — По-трудно е да надвиеш човек, когато не е привързан към колелото за изтезания, нали?

Малкълм се усмихна злобно.

— Знаех си, че забавленията ми с Гавин ще те ядосат!

— И самият аз съм склонен да се позабавлявам — острието изсвистя към слабините на Малкълм.

Пронизителният писък от болка, който нададе Малкълм, накара Кейт да се разтрепери цялата. Той залитна назад, като гледаше раната си.

— Боли, а? — попита Робърт, стиснал зъби. — Опитай това!

Мечът му се заби в стомаха на Алек, завъртя се на половин оборот и бе издърпан.

За ужас на Кейт, Малкълм не падна. Той все още си стоеше изправен, а лицето му бе разкривено от невъобразима болка.

— Ти… глупак такъв! Не можеш… да победиш.

— Въобще не съм се опитвал да победя. Просто съжалявам, че нямам повече време да си поиграя с теб, както ти си се забавлявал с Гавин. — Този път мечът на Робърт се заби дълбоко в гърдите на Малкълм и остана там. Той пусна дръжката на меча и отстъпи назад, изчаквайки Малкълм да се строполи.

Всичко бе свършено.

Малкълм застина за миг, втренчен в Робърт, а върху лицето му бе изписано изумление. После Кейт видя как Малкълм падна на колене и след това рухна по гръб на земята.

Ръцете му стиснаха меча. От дланите му рукна кръв, когато се опита да извади оръжието от гърдите си.

— Не — рече той невярващо. — Не! Аз няма… да умра.

— Ще умреш — студено заяви Робърт. — Вече си мъртвец.

Алек се опита да се изправи, и отново рухна назад с вик на болка. Изумлението се превърна в гняв, а след това невероятна злоба разкриви чертите му.

— Мислиш си, че си… спечелил. Но загуби… и ти. Признанието… — Той се закашля и от ъгълчето на устата му потече струйка кръв. — Джеймс ще получи… признанието.

Робърт замръзна.

— Какво признание?

— Дойката подписа… признание в тъмницата… преди да умре. Аз наредих… то да бъде предадено на Джеймс при смъртта ми. — Погледът му тържествуващо се премести върху Кейт. — Казах ти… няма да му позволя… да спечели. Крейда… ще бъде унищожена. Джеймс ще изпепели половин Шотландия… за да я убие, когато прочете признанието. — Той се разсмя. — И ти си унищожена…

Внезапно той се сгърчи нагоре, а смехът му замръзна.

Кейт потръпна и извърна поглед от него.

Робърт тихо ругаеше.

— Божичко, защо тази жена не е умряла, преди да подпише проклетото признание?

— Какво искаше да каже той? — попита тя объркано. — Какво признание?

— Доказателството, че си дъщеря на Мария. Джеймс е довел дойката ти в Единбург и Алек я е измъчвал до смърт, за да получи информация.

— Клара?

Клара бе мъртва. Тази мила жена, която едва си спомняше, бе изстрадала адски изтезания и умряла заради Кейт. Тя наистина сееше смърт и разруха навсякъде, все повече и повече, опустошението всмукваше и добри, и лоши като смъртоносен водовъртеж.

— Ти не ми каза, че е убил и нея.

— Мисли за това по-късно. — Робърт я вдигна на коня й. — Поне трима от стражата на Алек успяха да избягат. Сега ще занесат вестта в Единбург.

— Ще ги преследвам — предложи Джок.

— Това ще ни спечели само малко време. По-добре ще е да го използваме, за да стигнем до кораба.

— Не искам да…

— Кейт, ако сега започнеш да спориш с мен, ще те завържа на коня и ще ти запуша устата — свирепо извика Робърт. — Трябва да успеем да излезем в открито море, преди войниците на Джеймс да пристигнат и да открият трупа на Алек.

— Да открием в кого е признанието, преди той да го даде на Джеймс — рече Джок. — Не знаем какви точно са били нарежданията на Алек. Може да ни остават ден или два, докато Джеймс получи признанието.

— А може да имаме и само час. Като познавам Алек, бих се обзаложил, че второто е вярно — рече Робърт и се качи на коня си. — Не мога да рискувам.

Три часа по-късно Ирландската принцеса отплава от пристанището на Грантън, а Робърт за пръв път по-спокойно си пое дъх, откак бе убил Малкълм. За известно време бяха в безопасност и сега имаше време да обмисли следващия ход.

Кейт се приближи и застана до Робърт на палубата.

— Няма да се върна в Крейда. Ако ме заведеш там, пак ще избягам.

— Ще идеш там, където те заведа — рече той. — Сега вече в цяла Шотландия няма да се намери и едно местенце, където да си в безопасност.

— Тогава няма да остана в Шотландия. — Ръцете й стискаха перилата. — Заведи ме при Елизабет. Тя вече веднъж ми помогна. Може би ще успее да ми намери убежище.

— Тя ти помогна, защото така й е било удобно и е премахнала една потенциална заплаха. Ако Джеймс знае коя си, заплахата вече става реална и ти определено се превръщаш в неудобство.

— Може би грешиш. Предпочитам да рискувам с нея, отколкото да позволя Крейда да бъде унищожена.

— Кейт… — Той дълбоко си пое дъх, опитвайки се да сдържи гнева и отчаянието си. Господи, тази вечер всичко се бе объркало, а нейното твърдоглавие никак не му помагаше. — Защо не отидеш в каютата си и не си легнеш? Ще обсъдим това утре.

— Когато вече ще сме на път за Крейда. — Очите й блестяха под лунните лъчи. — Защо не ме изслушаш? Добре, не ме води при Елизабет. Заведи ме в Холандия, както смяташе да стори Малкълм.

— В Холандия ли? — повтори той сепнато. — Струва ми се, каза, че ще те води в Англия.

— Той промени плановете си. Беше нещо свързано с войната. Каза, че най-силната подкрепа ще получим от Холандия. — Тя протегна ръка и стисна лакътя му. — Ако не ме заведеш при Елизабет, заведи ме в Холандия или в Италия, или… или в Русия. Където и да е, само не в Крейда! Не мога да понеса да… Защо ме гледаш така? Какво има?

Той се чувстваше така, сякаш са го ударили в стомаха. Мили боже, този коварен кучи син!

— Робърт?

— Няма нищо. Иди в каютата си — нареди той. — Трябва да помисля. — И той вече мислеше, събираше парченцата в цяла картина. — Ще дойда при теб след малко.

— Не утре, нали?

Той поклати глава.

— След мъничко.

Робърт почти не усети кога тя си тръгна, загледан невиждащо в морето.

Кенилуърт.

Нашата най-силна подкрепа е в Холандия.

Змията.

Господи!

Робърт дойде в каютата й чак след полунощ. Кейт вече бе легнала, но се надигна на лакът, когато той влезе в помещението.

— Много се забави. Сигурно си се надявал да заспя?

— Познавам те добре — рече Робърт, като свали кожената си жилетка и я захвърли на един стол. — При условие, че на хоризонта се очертава спор, си готова дори и карфици да забиваш в кожата си, само и само да останеш будна.

— Нямах карфици — рече тя. — А и нямам желание да споря с теб.

— Не и ако постигнеш своето. — Той седна на тясната койка и смъкна ботушите си. Внезапно тя почувства аромата му: чисто ленено платно, сол и море. — И аз нямам желание да споря с теб.

В тихият му глас тя долови нотки, които я разтревожиха. Лунната светлина, струяща през редицата малки прозорчета, озаряваше каютата с бледосиньо сияние, но тя се нуждаеше да вижда по-добре.

— Запали свещта.

— И луната свети достатъчно.

Тревогата й нарасна, щом разбра, че той не иска тя да го вижда ясно.

— Какво не е наред?

— Само защото не искам да споря с теб?

— Значи си тъжен, защото мислиш, че мога да унищожа Крейда. Но това не е вярно. Няма да позволя подобно нещо да се случи. Трябва просто да ме оставиш да си ида, и всичко ще е както преди, все едно никога не съм стъпвала там.

— Нищо никога няма да е същото.

— Защо? Ако аз…

— Защото ще те обичам до последния си час.

Радостта, която лумна в душата й, моментално се смени с дълбоко отчаяние. Прекалено късно беше. Ако той й бе казал това през онзи следобед в Крейда… Не, всичко винаги си е било невъзможно. Усмихна се колебливо.

— Това е много приятно, но всъщност няма значение.

— Има значение, и то огромно. — Той се обърна и я погледна в очите. — То означава, че не мога да те изоставя и че няма да ти позволя ти да ме изоставиш.

Тя преглътна и се опита умишлено да направи гласа си по-твърд.

— Защо мъжете винаги си мислят, че единствено онова, което самите те изпитват, има някакво значение? Аз не се интересувам от теб. Исках само Крейда. Кроях само как да направя така… Затова ти трябва да ме забравиш и аз ще забравя…

— Шшт — пръстите му докоснаха устните й, за да спрат пороя думи. — Тихо, любима.

Сълзите, които досега бе сдържала, надделяха над волята й и потекоха по страните й. Главата й се сгуши до гърдите му.

— Не ми позволявай да те нараня! Моля те, не искам да те боли!

Той остана смълчан. Ритмичното туптене на сърцето му сякаш тътнеше до ухото й, докато ръката му нежно галеше косите й.

— Исках да ме обичаш, но това е било грешно… Може би, ако се опиташ, всичко ще премине.

— Няма да премине. Просто ще трябва да намерим начин да се справим. И можем да се справим чудесно, Кейт.

— Не и ако ти отнема Крейда.

— Ти няма да ми я отнемеш. Аз ще се откажа доброволно от нея.

Дар, който тя не би могла да приеме.

— Защо? — попита. — Не заслужавам подобна жертва. Никоя жена не я заслужава. Не можеш да твърдиш, че няма да те боли.

— Наистина не мога, но ще боли повече, ако се откажа от теб.

— Така говориш сега.

— И ще говоря така и след петдесет години. Чуй ме, Кейт, това не е решение, което съм взел лекомислено. Всичко е много просто. Ти си повече от Крейда. Ако трябва да избирам, ще взема това, което е най-ценно за мен.

Тя знаеше, че не може да го позволи, но поне можеше да си открадне този миг.

Искаше й се поне веднъж да го каже. Сигурно един-единствен път няма да навреди много. Колебливият й шепот бе почти недоловим в тъмнината.

— Аз… те обичам.

Устните, които погалиха слепоочието й, бяха по-нежни и от докосване с перце.

— Но ще го надмогна — добави тя. — Характерът ми е непостоянен. Затова не бива да се чувстваш виновен, че ще ме оставиш.

— Ще го имам предвид. Сигурен съм, че то ще ми донесе голяма утеха.

Но в действителност той въобще не бе обърнал внимание на думите й. Познаваше я прекалено добре. Никога нямаше да я остави, а някой ден това щеше да го унищожи. Затова тя трябваше да открие начин да го напусне, но не знаеше дали ще има сили за това, ако я отведе у дома, в Крейда.

— Искам да ида в Англия.

Той се стегна и тя го почувства.

— Не.

— Не разбираш ли? Това е единственият ни шанс! Ако Джеймс знае коя съм, тогава единствената ни надежда е Елизабет да се намеси или да ми намери убежище.

— А най-вероятно няма да направи нито едното, нито другото.

— Трябва да опитаме. — Кейт все още долавяше, че той се съпротивлява. — Ако ме обичаш, заведи ме при Елизабет — ръцете й отчаяно се стегнаха около него. — Моля те, Робърт!

За миг й се стори, че той няма да отговори. Просто седеше там и я държеше в ръцете си, галеше косата й. Най-сетне я целуна по бузата и нежно рече:

— Добре, момичето ми. Ще отидем при Елизабет.

— Изглеждаш разкошно — отбеляза Робърт, докато й помагаше да се качи на ладията, която трябваше да ги отведе в двореца. — Имам скъпи спомени за тази рокля.

Така беше и с Кейт. Тя нервно приглади пурпурното кадифе на роклята, която бе носила на сватбата на Джийн и Гавин.

— Това ми е най-разкошната рокля. Не съм свикнала с дворцовия живот, но сметнах, че ще е подходяща.

— Повече от подходяща. — Робърт се настани на седалката до нея и лодкарят отблъсна ладията от брега. — Изглеждаш като пламък.

Тя леко се изненада. Робърт рядко говореше за външния й вид. И тогава тя разбра. Той знаеше колко притеснена е за посещението си при кралицата и се опитваше да й вдъхне увереност.

— Да се надяваме, че Елизабет ще ме одобри.

Погледът на Робърт се премести върху гледките, които отминаваха по бреговете на Темза.

— Нейното одобрение не е от особено съдбовно значение. Има и други пътища, по които можем да поемем.

Ние. По време на пътуването от Шотландия насам тя многократно се бе опитвала да го убеди, че няма да остане с него, какъвто и да е изходът от посещението при кралицата, но той не искаше да приеме този факт. Но пък в момента тя бе прекалено разтревожена за предстоящата среща, та да спори с него.

— Какви други пътища?

Той се усмихна.

— Бихме могли да тръгнем по море и да нападаме испански галеони. Би ли искала да си пиратка, Кейт?

— Не, нито пък искам ти да си такъв. Нали ми каза, че вече си приключил с пиратството.

— Но обстоятелствата се промениха.

Тя бе променила обстоятелствата. Робърт обмисляше възможността да се завърне към пиратството, защото по море би могъл да се бори срещу Джеймс без опасност за Крейда. И все пак такъв живот щеше да си е пак изгнание. Тя не можеше да го позволи. Ако Елизабет й предложеше убежище, тя трябваше на всяка цена да се възползва от него, без да даде възможност на Робърт да открие местоположението му.

— Няма да обсъждам подобни глупости. Ще видим какво ще каже Елизабет.

Той се усмихна накриво.

— Да, на всяка цена трябва да чуем какво ще каже кралицата по повод на молбата ти.

— Не ме безпокой, Пърси. — Елизабет не вдигна поглед от писмото, което пишеше в момента. — Не виждаш ли, че съм заета?

— Моля за извинение, Ваше величество — рече Пърси Монгрейв. — Но си помислих, че бихте желали… — Той млъкна, търсейки думи. — Граф Крейда моли за среща с вас.

Перото на Елизабет замръзна насред движението.

— Моли? Това не ми звучи като израз на Макдарън. Сигурно думата е твоя, Пърси?

Пърси се намръщи.

— Настоява. Казах му, че няма да пожелаете да се срещнете с него, но той не се интересува, че сте претрупана с грижи за тази испанска…

— Нека влезе — прекъсна го тя.

— А графинята?

Тя бързо вдигна поглед.

— И неговата графиня ли е тук?

Той кимна.

— Моли за позволение да приемете и нея.

Елизабет остави перото си в мастилницата.

— На всяка цена, нека влезе и тя. Любопитна съм да видя жената на Макдарън.

Тя чу как Пърси измърмори нещо под носа си, докато напускаше стаята. После бързо се изправи и отиде до огледалото в позлатена рамка в другия край на стаята. Докосна тъмните кръгове под очите си. Снощи не бе спала добре, както и много нощи преди това, при цялата тази бъркотия около Филип. Понамести надиплената си яка и прехапа устни, за да се позачервят. Дали изглеждаше стара? Боже, защо ли се тревожи как изглежда? Не външният й вид, а духът и разумът й бяха накарали света да й се подчинява.

— Ваше величество?

Кралицата се извърна от огледалото и видя Робърт Макдарън, застанал на вратата, все толкова красив и опасен като хищник.

Погледът й се премести върху жената, облечена в пурпурно кадифе, която стоеше до него.

Катрин.

Елизабет не беше такава, каквато си я бе представяла Кейт. Копринената й рокля с цвят на слонова кост бе великолепна, рубиненият медальон, красящ шията й, бе зашеметяващ, но самата жена не беше нещо особено. Беше просто една напудрена, застаряваща жена, чиито твърди къдрици изглеждаха прекалено яркочервени, за да са истински.

В този миг погледът на кралицата се премести върху Кейт и тя моментално промени мнението си. Този поглед беше остър като бръснач, преценяващ впечатлението.

Елизабет наклони глава.

— Не сте красавица, но не сте и лишена от известна привлекателност.

После тя се обърна към Робърт:

— Виждате ли, нали ви казах, че момичето ще бъде кротко и прилично на вид.

— Е, поне е прилична на вид — съгласи се Робърт, като направи нисък поклон. — Ваше величество беше права, както винаги.

— А вие сте безочлив, както винаги. Имайте любезността да сдържите насмешката си и да доведете жена си по-близо, за да мога да я огледам по-добре.

Кейт пристъпи и направи пред кралицата дълбок реверанс.

— Ваше величество.

— Станете, станете — нетърпеливо рече кралицата. — Как да разгледам чертите ви, ако гледате в обувките ми?

Кейт вдигна поглед и Елизабет преценяващо огледа първо лицето й, а после и златистокафявите й къдри, които се посипваха по раменете изпод кадифената шапчица.

— Хубави очи, а косите ви са с чудесна гъстота и ярък цвят.

— Да не би да сте очаквали да са по-тъмни? — попита Робърт.

Елизабет се обърна към него.

— Разбира се, че не. Редовно получавах доклади от викария относно момичето.

— А и косата на Мария не е била по-тъмна — добави Робърт. — Кажете, смятате ли, че има същите…

— Не сте вие този, който трябва да задава въпросите, от вас се очаква да отговаряте. Защо не сте в Крейда, където се предполагаше, че трябва да останете?

— Бях в Крейда, но обстоятелствата се промениха и ми се наложи да се приспособявам към новите условия.

Робърт беше по-безочлив и присмехулен от всякога, даваше си сметка Кейт. Как, по дяволите, ще моли тя Елизабет за услуга, ако той продължава непрекъснато да я дразни? Но може би именно това бе целта му. Кейт съзнаваше, че той не желаеше да идва още от мига, в който тя го бе предложила.

Робърт продължи:

— Но Ваше величество също е много добра в приспособяването според нуждите си. Когато бях затворен в Кулата, вие бяхте…

— За бога, Робърт, млъкни и ме остави аз да говоря с нея — изсъска Кейт направо вбесена.

Изненаданият поглед на кралицата моментално се върна върху Кейт.

— А, значи никак не е кротка. — Тя отметна глава назад и се разсмя. — Така ви се пада, Макдарън!

Кейт го погледна предупредително.

— Простете му, Ваше величество. Той се държи ужасно непочтително, а ние трябва да ви помолим за една услуга.

— Услуга ли? — предпазливо повтори Елизабет.

— Молим ви за убежище — заяви Кейт и набързо разказа обстоятелствата, които ги бяха довели тук. — Вие бяхте добра към мен в миналото. Сега се надявам, че ще проявите същото снизхождение и този път.

— Значи дойката ви е мъртва? — попита Елизабет. — А какво е станало с признанието?

— Предполагаме, че то вече е в ръцете на Джеймс — отвърна Робърт.

— Проклятие! — Страните на Елизабет потъмняха от гняв. — Непрокопсаник! Не можете ли поне едно нещо да свършите както трябва, Макдарън?

— Позволете да ви напомня, че вие сте тази, която е избрала Себастиан Ландфийлд — заяви Робърт. — Ако ми бяхте казали, че е достатъчно луд, та да отиде при Джеймс, щях да му прережа гърлото още преди да отведа Кейт в Крейда.

— Нима твърдите, че вината е моя?

— Да. — Усмивката хищнически оголи зъбите му. — Вината е изцяло ваша, Ваше величество.

Кейт отчаяно си помисли, че двамата са като две диви животни, които се обикалят, готови да се нахвърлят едно върху друго.

— Няма значение чия е вината. Ще ми помогнете ли?

Погледът на Елизабет се върна на нея.

— Не зная дали бих могла. Ако Джеймс знае за потеклото ви, рискът може да е прекалено голям. А точно в момента отношенията ни са много несигурни и съм в рисковано положение.

— И ще я предадете на Джеймс? — попита Робърт.

— Не съм казала подобно нещо — рязко отвърна Елизабет. — Може би ще е възможно да й намеря някакво убежище. Но не и тук, в Англия.

— И няма да й осигурите закрилата си?

— Това е невъзможно. В никакъв случай не бива да проличи, че имам някаква връзка с нея.

Изражението на Робърт стана по-твърдо.

— Грешите — рече той. — Не е възможно да направите друго.

— И защо не?

Той срещна погледа на кралицата.

— Защото и двамата знаем какво е било признанието, подписано от Клара Мъркет. Знаем, че Мария Стюарт не е майката на Кейт. — Той направи кратка пауза. — Вие сте майка й.

— Лъжи! — категорично заяви Елизабет. — Безсмислени, откачени лъжи. И при това представляват такава неприкрита обида, че бих могла да ви взема главата за тия думи.

— Не вярвам, че бихте поели подобен риск. Никак не би ви се искало да излагате откачените ми лъжи на показ. Единственият изход би бил ножът на наемен убиец, но пък ще ви се наложи да се справяте с угризенията си след това. Вие все пак имате съвест.

— Робърт, какви ги говориш? — замаяно попита Кейт. — Това не е вярно. Знаеш, че съм…

— Откъде да знам? Защо Себастиан ти е повтарял цял живот, че си извънбрачно дете на Мария? Кой му го е казал? — Той кимна към Елизабет. — Нейно Кралско Величество. И ти си повярвала в това, защото и той е вярвал. Малко вероятно е било той да се усъмни в кралицата, чиято целомъдреност е направо легендарна, но ако го е сторил, тя му е дала идеалния отговор. Злата братовчедка Мария, която плете магии в кулата си. И наистина е било твърде удобно Мария да бъде държана в затвора през всичките тези години, нали? Вие не бихте искали детето ви да бъде отгледано без поне елементарно уважение. Вие сте я ограбили от законното й право на ваша наследница, но все пак сте й подарили вярата в мита, че е кралска дъщеря.

— Предположения — ледено отвърна Елизабет.

— Но веднъж вие казахте, че съм много добър в предположенията — възрази Робърт. — Оставихте ме да съединя парченцата от истината, за да ме подведете в удобната за вас посока. И понеже достигнах до тези заключения сам, нито веднъж не се усъмних в истината. Много хитро, Ваше величество.

— А защо е необходимо сега да се съмнявате в тези заключения?

— Заради признанието.

— Което не сте виждали.

— Но чието съдържание е ръководело всеки ход на Малкълм.

— Клара Мъркет може да му е казала, че Катрин е дъщеря на Мария — рече Елизабет. — Това би породило същите действия от страна на този Малкълм, ако той наистина е бил толкова амбициозен, колкото твърдите.

— Той би тръгнал да преследва Кейт, но не по същия начин. Измъчвал е Себастиан Ландфийлд, за да го накара да свидетелства, че тя е ваша дъщеря, а не на Мария, но Себастиан не отстъпил. Накрая той повярва, че това е самата истина. Думите му бяха: „Не Лилит… змията. Извива се, променя се.“ За змията в райската градина се казва, че е преобразеният дявол. В очите на Себастиан Кейт се е променила от дъщерята на Мария в дъщерята на Елизабет.

— Неубедително скърпени доводи — изсумтя Елизабет.

Робърт кимна.

— Толкова неубедителни, че дори не ги забелязах. Но после Кейт ми каза, че Малкълм смятал да я заведе в Уорик и Кенилуърт, за да търси подкрепа.

Кейт видя съвсем лека промяна в поведението на Елизабет.

— Стори ми се странно, но дори и тогава не успях да направя връзката. Докато внезапно Малкълм не промени решението си и тръгна да води Кейт в Холандия вместо в Англия. — Той се обърна към Кейт: — Какво ти каза той?

— Че най-силната подкрепа ще получа от Холандия — колебливо рече Кейт.

— И наистина е било така. — Робърт срещна погледа на Елизабет. — Защото този месец вие изпратихте граф Лестър в Холандия, за да се опита да сключи мир и да намери съюзници за тази война с Испания. Той вече не е бил в замъка си в Кенилуърт или в имението на брат си в Уорик. Било е необходимо Малкълм да го последва до Холандия, за да го замеси в заговора си.

— Робин Дъдли е мой най-предан служител. Графът никога не би се замесил в заговор срещу мен — заяви Елизабет.

— Дори и за да направи дъщеря си кралица на Англия, а себе си — властимащия човек зад трона? — попита Робърт тихо.

Но нали баща й бе граф Шрузбъри, объркано разсъждаваше Кейт. Всичко това беше лудост! През целия си живот бе смятала това за истина, а сега трябваше не само да приеме Елизабет за своя майка, а и граф Лестър за свой баща.

— Нима ме обвинявате в прелюбодейство с Робин, от което съм родила негово дете? — студено попита Елизабет.

— А чие друго да бъде? За вас двамата се носеха слухове още откак се възкачихте на трона. Вие отказахте да го отпратите от себе си дори когато привързаността ви към вашия сановник, завеждащ конюшните, предизвика присмеха на всички народи в Европа. Отрупахте го с богатства и почести, но не пожелахте да му дадете онова, което той желаеше най-силно. Да се ожени за кралицата и да спечели властта. — Робърт замълча за миг. — Защото Лестър винаги е бил много амбициозен човек. По едно време дори обеща на испанския посланик, че ще възстанови католицизма в Англия, ако Испания подкрепи неговото предложение за ръката ви.

— Той нямаше това предвид — побърза да каже Елизабет. — Робин винаги е бил всеотдаен протестант.

— Но неговото предложение все пак щеше да ви постави в неудобно положение. Не можехте да поемете риска, свързан с един брак, но и не можехте да се откажете от него. И какъв изход ви е оставал, когато сте разбрали, че носите неговото дете? Лестър не е трябвало да разбере за него. Един толкова амбициозен човек би сметнал мисълта за прекалено съблазнителна, за да й устои.

— Обградена съм от придворните си дами през цялото време. Как бих могла да родя дете, и това да не забележат околните?

— Би било трудно, но не и невъзможно. Не и за жената, която папата нарече най-уникалното същество, което се е появявало в Европа от петстотин години насам.

— Нямате доказателства в подкрепа на тази клевета — рече Елизабет.

— Освен признанието в ръцете на Джеймс.

— Бих се обзаложила, че Джеймс е изгорил този документ две минути, след като го е получил. — Устните й се разтегнаха. — Това младо паленце не би позволило на нищо да застане на пътя му към трона.

— И точно затова вие ще вземете Кейт под своя закрила — рече Робърт. — И затова ще я признаете публично.

— Да не сте полудял? Ако онова, което казвате, е истина, щом съм се опитвала да я скрия от очите на Робин през всичките тези години, да не мислите, че ще му позволя да узнае за съществуването й сега?

— Единственият начин тя да бъде в безопасност, е да признаете коя е.

Елизабет го загледа, присвила очи.

— За да можете вие на свой ред да се опитате да заграбите трона чрез нея? Много хитро, но няма да…

— Спрете! — Викът на Кейт се вряза насред думите на кралицата като нажежен меч. — Няма да търпя това повече! Как смеете да се карате за мен като кучета за кокал? Това е моят живот! — Тя се извърна към Елизабет: — Вие ли сте майка ми?

Елизабет я гледаше втренчено, без да отговори.

— Отговорете ми!

Робърт пристъпи напред.

— Кейт, ще е…

— Мълчи! — нахвърли се тя върху него. — И от теб въобще не съм доволна. Защо не ми каза за това предварително? Защо позволи да дойда тук и да го разбера по този начин?

— Струва ми се, че нашият скъп Черен Робърт не е бил съвсем сигурен в предположението си и е разчитал на изненадата, за да спечели тази битка — сухо рече Елизабет.

— Е, не беше особено мило от негова страна. И двамата никак не сте добри към мен. Аз няма… — Тя млъкна, за да овладее гласа си. — Остави ни, Робърт, искам да поговоря с нея насаме.

— Не мисля, че това е добра идея, Кейт — рече Робърт.

— Остави ни сами!

Робърт все още я гледаше намръщено.

— О, за бога, вървете — нетърпеливо рече Елизабет. — Няма да я изям.

— Не за това се тревожех — заяви Робърт. — Страхувам се, че тя може да ви изяде. А това ще е ужасно неловък ход, особено тук, на ваша територия. — Той се усмихна иронично и се поклони на Кейт. — Бъди внимателна с нея, момичето ми. В края на краищата тя е твоя майка.

Елизабет се намръщи, докато гледаше как той излиза.

— Нахален негодник. Трябваше да се вслушам в съветите на Пърси.

— Вие ли сте майка ми? — попита отново Кейт.

— Аз съм кралицата на това кралство, а ти ни най-малко не се отнасяш към мен с нужното уважение и страхопочитание.

— Имам право да знам — яростно извика Кейт. — Непрекъснато ме лъжат и използват и ме разнасят насам-натам, сякаш съм вещ. Ако това е вярно, значи вие сте ме ощетили и аз трябва да разбера истината. — Тя погледна Елизабет право в очите и попита с премерена отчетливост: — Вие ли сте майка ми?

За момент Елизабет остана безмълвна, после рече:

— Аз те родих.

Кейт се почувства така, сякаш щеше да припадне.

Елизабет вдигна глава.

— Но никога няма да те призная за мое дете. Никога. Ще е прекалено опасно.

— За вас?

— За Англия — отвърна Елизабет. — Ако дъщерята на Мария би могла да бъде използвана като пионка, за да разкъса тази страна, колко по-опасна би могла да бъде моята дъщеря!

— Значи отново ще ме изоставите?

— Не съм те изоставяла. Беше ти дадено всичко, което можех да ти дам, без да възникне опасност.

— Бихте могли поне да ми дадете баща. Бихте могли…

— Нима смяташ, че самата аз не исках дете? Когато Мария роди Джеймс, това едва не ме уби. И аз исках наследник. — Елизабет сви рамене. — Но това бе невъзможно. Трябваше да направя своя избор. И не съжалявам.

— Защото баща ми е бил амбициозен?

— Робърт беше много алчен. Няма нищо лошо в амбициозността, стига тя да е контролирана. Самата аз притежавам огромна доза от това качество. — Когато забеляза изражението на Кейт, тя грубо рече: — Ти нищо не разбираш. Обичала съм го през целия си живот. Той бе моят другар в игрите, моят любовник, а сега е мой приятел. Знаеш ли колко самотна съм била? Аз заслужавах Робин.

— Тогава защо не се омъжихте за него?

— Колко си глупава! Та това щеше да е най-бързият начин да го загубя! Познавам добре Робин. Властта щеше да е прекалено главозамайваща за него… Той щеше да се опита да заграби твърде много. — Тя сви рамене. — И тогава щеше да ми се наложи да го накажа за това.

— Като го изпратите на дръвника, както моята… — Кейт млъкна. Все още й бе трудно да осъзнае, че Мария не й е майка, че това е било само една лъжа. — И него ли щяхте да убиете?

— Сигурно ти е трудно да повярваш? — попита Елизабет. — Да, бих го сторила. Това щеше да разбие сърцето ми, но нямаше да имам друг избор. — Тя се усмихна цинично. — Та какво знаеш ти? Когато бях по-млада и от теб, моят приятел Том Сиймур загуби главата си, а аз седях в Кулата и чаках да разбера дали и аз ще умра. Подобни обстоятелства обикновено ти дават време за размисъл и ти служат за горчиви уроци. Това ми показа какво ценя най-много на този свят и ми даде увереността да го защитавам.

— И очевидно тронът е това, което цените най-много — с горчивина заяви Кейт.

— Англия е това, което е най-ценно за мен, а тронът е начинът да я защитавам. — Гласът й стана по-твърд. — И няма да позволя нито ти, нито Робин, нито която и да е сила на тази земя да я унищожи.

— Аз нямам желание да я унищожавам.

— Ти можеш да бъдеш използвана, за да…

— Замълчете. Направо се замаях. Трябва да помисля.

Кейт отиде до двукрилия прозорец и се загледа, без да вижда. Чувстваше ястребовия поглед на Елизабет върху гърба си, докато отчаяно се опитваше да осъзнае разкритията и емоциите, засипали я през последните няколко минути. Изпитваше негодувание, гняв, слисване и още нещо, което я изпълваше със страх… разбиране.

Няколко минути по-късно Кейт се обърна и погледна кралицата.

— Не е необходимо да ме признавате за свое дете.

— Може би не се изразих ясно: нямам намерение да правя подобно нещо.

Кейт не обърна внимание на язвителната забележка.

— Но ще изпратите едно писмо на Джеймс. В него ще признаете, че съм ваша дъщеря, но ще заявите, че докато Джеймс не прави нищо, с което да навреди на Робърт, на мен или на Крейда, вие обещавате да посочите него като ваш приемник след смъртта ви.

Елизабет се намръщи.

— Няма да правя нищо подобно. Все още не съм взела това решение.

— Не, предпочитате да държите Джеймс в напрежение — продължи Кейт. — Ще му кажете още, че ако предприеме някакви действия срещу Крейда, никога няма да получи английския трон.

Елизабет поклати глава.

— Трябва да имам оръжие, с което да размърдам Джеймс, когато Филип изпрати армадата си.

— Тогава си намерете друго — рече Кейт. — Това е моето оръжие.

Устните на Елизабет се разтегнаха в усмивка.

— Но ти нямаш оръжия срещу мен.

— Напротив, имам — заяви Кейт и направи кратка пауза. — Имам баща си.

— Робин?

— Откажете ми, и ще отида право при него в Холандия и ще ви го отнема! — Гласът й трепереше от вълнение. — За бога, ще ви покажа, че не съм просто пионка. Ще се науча как да го използвам и ще го изкуша, ще раздвижа в него онези амбиции, които казвате, че разбирате. Той ще се присъедини към мен, за да ви свали от престола и вие ще загубите вашия любовник и стар приятел, когото цените толкова много. И накрая ще трябва да унищожите и двама ни, иначе ние ще унищожим вас.

Устните на Елизабет се разтвориха в изненада и изумление.

— Не можеш да го сториш!

— Погледнете ме — предизвика я Кейт, а гласът й звънтеше от страстно вълнение. — Аз съм ваша дъщеря. Мога да променя света, ако реша.

Елизабет прошепна:

— Вярвам, че можеш. — После внезапно се изкикоти. — Но не и моя свят.

— Ще видим.

Елизабет поклати глава.

— Може и да не е необходимо да се противопоставяме една на друга. Възможно е наистина да се справя с Джеймс така, както предлагаш, и въпреки това да успея да изтръгна от него онова, което желая.

Кейт внимаваше да не покаже нито облекчението, нито триумфа си.

— Вярвам безпрекословно, че можете да го сторите.

— А какво уверение мога да получа от теб, че няма да отидеш при Робин, дори и след като ти дам тези гаранции?

— Уверението, че нямам никакво желание да получа трона — отвърна Кейт. — И аз знам какво ценя най-много на този свят, а то не е същото, което притежавате вие.

— Крейда и онзи ужасен негодник в преддверието? Много недалновидно.

— Онзи ужасен негодник би могъл да управлява това кралство по-добре и от вас. А колкото до далновидността, в Крейда няма да ми се наложи да изоставя детето си и да го дам на непознати. — Тя тръгна към вратата. — Изпратете писмото незабавно. Искам да се прибера у дома, в Крейда.

— Напълно сигурна ли си, че това е всичко, което искаш? — попита Елизабет с копринен глас.

Кейт я погледна през рамо.

Елизабет се усмихваше, а изражението й съдържаше някаква смесица от цинизъм, тъга и мъничко злоба.

— Не мисля. И в теб виждам същата жажда — тихо заяви тя. — Все пак ти си моя дъщеря.

Робърт скочи към Кейт и я хвана за ръка, докато тя затваряше вратата зад гърба си.

— Всичко наред ли е?

При неговото докосване я заля топло облекчение. Тя кимна.

— Да.

Погледът му оглеждаше лицето й.

— Не ми изглеждаш добре.

Защото последната забележка на Елизабет я бе разтърсила из основи. Майка й бе видяла в Кейт нещо, което й се искаше да остане заровено.

— Какво очакваш, след като ме шокира така с… — Тя млъкна, като си спомни за стража пред вратата. — Да се върнем на кораба.

Робърт не проговори, докато не се настаниха в ладията и плавно се отдалечиха от двореца.

— Е, тръгваме ли да пиратстваме по моретата?

Тя поклати глава.

— Връщаме се в Крейда. Там ще бъдем в безопасност, докато баща ми е жив. Баща ми — повтори тя. — Странно. Когато вярвах, че Шрузбъри е мой баща, никога не се замислях сериозно за него. А сега е същото и с Лестър. Те стоят в сянка.

— И е напълно разбираемо. И Мария, и Елизабет блестят така ярко, че затъмняват всички останали.

— Бях й много ядосана. Казах й, че ако не направи това, което искам, ще отида при баща си и заедно ще я унищожим. — Кейт сви рамене. — Естествено само блъфирах.

Робърт леко се подсмихна.

— Наистина ли?

Той я познаваше твърде добре.

— Не, говорех й сериозно. Докато стоях там и й говорех, кръвта кипеше във вените ми. Чувствах се някак приповдигнато, сякаш мога да направя всичко. И знаех, че тя усеща същото. Сякаш черпехме сили една от друга.

— Това ни най-малко не ме изненадва. Вие много си приличате.

— Не искам да бъда като нея, Робърт — прошепна тя.

— Отбери доброто и остави лошото.

— Ти каза това за Мария.

— Но съветът все още е съвсем уместен. Не предпочиташ ли да си дъщерята на Елизабет вместо на Мария?

Елизабет можеше да бъде коварна и себична, но бе и силна и дръзка, а и нещо в нея събуждаше подобни чувства и у Кейт.

— Мисля… че бих могла да я обичам. — Кейт направи кисела гримаса. — Но то ще е като да обичам себе си.

— Няма нищо лошо в любовта, Кейт — рече Робърт. — Самият аз вече съм пристрастен към това чувство.

Тя поклати глава, все още незабравила онова обезпокоително чувство на приповдигнатост.

— Никога повече няма да я видя.

— Изкушението е прекалено силно?

— Не казах това — побърза да отрече Кейт.

— Би ли желала да си кралица на Англия? Бихме могли да го сторим, знаеш — рече Робърт. — Да идем ли в Холандия, любов моя?

Тя го зяпна шокирано.

— Но ние се прибираме у дома!

— Само ако такова е желанието ти. Знаех още когато те водех при Елизабет, че може да ти се наложи да вземеш съдбовно решение.

— И все пак ме доведе?

— Достатъчно си била лъгана през живота си. Няма да позволя отново да те мамят.

Вместо това той бе готов да заблуждава себе си. Тя преглътна, за да поосвободи напрежението в гърлото си.

— Ти си прекалено арогантен, за да станеш принц консорт.

Робърт повдигна ръката й към устните си.

— Бих могъл да се приспособя към тази роля, стига само ти да обещаеш, че ще действаш в съгласие с мен. А и определено бих могъл прекрасно да забавлявам Ваше величество.

— Вярвам ти. — Тя склони глава на рамото му. — Но ще имаш повече време за подобни занимания, ако се върнем у дома, в Крейда.

— Сигурна ли си?

Внезапно тя се почувства съвсем сигурна. Пътят, избран от Елизабет, може и да бе истинско предизвикателство, ласкателствата и властта може и да бяха опияняващи, но Кейт нямаше желание да свърши живота си като Елизабет… сама, заобиколена единствено от клопките на величието.

— Не искам това — заяви уверено тя, като се сгуши по-плътно в него. — А и тя не би го желала, ако знаеше какво пропуска. Искам единствено теб и Крейда.

Кейт почувства как напрежението, което той не й бе позволявал да забележи, внезапно го напусна. Той я притегли към себе си и безгрижно рече:

— Безкрайно съм ти благодарен, че се отказваш от трона заради мен, момичето ми. Това е изключителен комплимент.

— Е, не е само заради теб. Имах предвид и още нещо. — Внезапно настроението й се повиши и я изпълни безкрайна надежда. Защо да се тревожи, че това е само временно затишие? Те си отиваха у дома и заедно щяха да намерят начин да останат там. Тя се усмихна сияйно. — Нашето дете трябва да се роди по времето, когато тюлените ще се завърнат на Крейда догодина.

— Ето го и Тим Макдугъл на пристанището — каза Робърт и се обърна към Джок: — Грижи се за Кейт. Аз отивам да видя дали не се е случило нещо лошо.

Кейт загледа как той забърза по мостчето и тръгна към заместника си. Тя с облекчение забеляза, че когато си казаха две думи, смръщеното лице на Робърт моментално се проясни. Бе очаквала, че Елизабет бързо ще предприеме необходимите действия, за да предпази Крейда, но все пак съществуваше възможността Джеймс да е създал някакви проблеми.

— Изглежда, всичко е наред — рече Джок. — Само се чудя как така той те повери на мен. Последния път те предадох на Алек.

— Аз сама се предадох — заяви Кейт. Тя се обърна и го погледна. Откак се бяха качили на Ирландската принцеса в Шотландия, Джок се бе отнасял към нея с уважение, но стоеше настрана. Сега за първи път, доколкото си спомняше, той се обръщаше директно към нея. — Не ти беше виновен, и Робърт го знае.

— Можех да го предотвратя. Но избрах да не го сторя. — Той я погледна в очите. — А сега не бих взел същото решение.

Кейт се стегна.

— Така ли?

Ненадейно лицето му се озари от усмивка.

— Ти ни създаде доста проблеми. Никак няма да е разумно да ти позволим да го сториш отново. Казах на Робърт, че ще е по-безопасно да те държим тук, отколкото на трона на Шотландия, а сега, когато знаем, че си наследница на още по-велик трон, трябва да се погрижим да те държим тук достатъчно заета, та да не се сещаш да вършиш пакости.

Тя се отпусна.

— Знаеш, че нося дете.

— Вярвам, че ще успеем да държим в безопасност и едно невръстно хлапе… стига да не е толкова опърничаво като майка си — уточни той.

— Но сигурно ще бъде.

— Тогава ще му мислим, когато му дойде времето. — Той я хвана под ръка. — Робърт ни вика.

— Никога няма да поставя в опасност Крейда или Робърт — заяви Кейт тихо, докато той я водеше към мостчето. — Не е нужно да се тревожиш за това, Джок.

— Знам, че пазиш скъпите си неща, Кейт.

— Радвам се, че си разбрал, че зная как да изпълнявам дълга си към Крейда, Джок.

Бяха стигнали до Робърт и Макдугъл и щом спряха при тях, тя погледна въпросително Робърт.

— Няма проблеми — увери я той.

— Липсвахте ни, милейди. Изглеждате чудесно — каза Макдугъл.

Робърт хвана Кейт под ръка и тръгна с нея покрай кея.

— Той казва, че Гавин е много по-добре и е станал най-сприхавия инвалид на този свят.

— Слава богу! — разпалено възкликна тя. — А Джийн?

— Обърнала е крепостта с главата надолу с нарежданията си за Гавин. Двете с Деирдре вече са на ръба на сбиването. И двете смятат, че знаят кое е най-добро за него.

Джок и Тим вървяха зад тях един до друг и Кейт смътно дочуваше тихия им разговор. Слънцето ярко сияеше, когато свърнаха по улицата, водеща към крепостта, и Кейт усети остро бодване в душата си, щом осъзна колко близо е била да загуби всичко това. Крейда все още бе в опасност, но поне тя щеше да има още един шанс да си спечели това място, което така силно обичаше.

Бяха стигнали до пазара, и Кейт, и Робърт внезапно се оказаха заобиколени от мъже, жени и деца.

— Крайно време беше да се върнеш.

Кейт се обърна и видя Деирдре, застанала на вратата на тъкачницата.

— Деирдре! — Кейт се откъсна от тълпата и изтича през улицата. — Как вървят нещата при теб?

— Добре — нацупено отвърна ирландката. — Но не аз съм тази, която избяга, след като ме натопи с тези жени и изостави своите…

— Шшт. — Кейт се осмели набързо да я прегърне. — Кажи, че се радваш, че съм се върнала.

Едва забележима усмивка разтегна ъгълчетата на устните на Деирдре.

— Разбира се, че се радвам — рече тя и побърза да добави: — Нуждая се от помощ с тези глупачки, дето не различават прежда от совалка.

Кейт се ухили.

— Ще се справиш. Чух, че двете с Джийн почти сте излекували Гавин.

— Момчето щеше да се оправи по-бързо, ако тя ме слушаше какво й говоря. Много своенравна птица е. Но, като че ли е по-добра, отколкото ми се стори в началото — отстъпи нацупено тя.

— Кейт. — Робърт се бе откъснал от тълпата и решително я дърпаше. — Ще се видим по-късно, Деирдре — каза той на Деирдре. — Сега трябва да свършим една работа.

Водеше я към църквата, осъзна тя объркано.

— Защо отиваме там?

— Защото, както казах, трябва да свършим нещо. — Робърт хвана ръката й и я поведе нагоре по дългото стълбище. — Бях предупредил свещеника да е тук, когато пристигнем.

— Свещеника? Защо ще… — Кейт млъкна, внезапно разбрала значението на думите му. — Искаш да се венчаеш с мен?

— Ние вече сме венчани. Просто искам още мъничко да заздравя обвързването ни.

— Това няма просто мъничко да го заздрави. Една венчавка в църквата ще го направи необратимо.

— То си бе необратимо още от мига, в който те зърнах за първи път, просната в калта.

— Но това е различно.

Робърт отметна глава и се разсмя.

— Ще родиш моето дете, опълчи се срещу английската кралица, а сега се плашиш да кажеш няколко думи пред олтара?

— Струва ми се безразсъдно.

Смехът му секна.

— А на мен пък ми се струва безразсъдно да рискувам отново да те загубя. Алек каза, че съм бил пълен глупак да не се оженя за теб пред Бога и нямам намерение да повторя тази грешка.

— Но това означава, че няма да можеш да се откажеш от мен, ако се наложи.

— Нито пък ти от мен — рече той. — Така че, ако промениш решението си и решиш, че Крейда не ти е достатъчна, ще ти се наложи да ме вземеш със себе си.

Тя преглътна.

— Доста тежко бреме ще си.

— Ще се опитам да го направя по-леко. — Робърт протегна ръка. — Ще се омъжиш ли за мен, Кейт?

Тя погледна протегнатата му ръка. В нощта на сватбата на Гавин и Джийн, почти на същото това място, тя бе протегнала ръка към него, молейки за доверие и всеотдайност. И той й ги бе дал. А сега той я молеше за дори по-силно обвързване, от което нямаше да има връщане назад за никого от двама им. Заедно ще се издигат към триумфи или ще рухват в пораженията.

Необикновена усмивка озари лицето му.

— Кейт?

Тя просто не можеше да отвърне с усмивка. Моментът бе прекалено тържествен и радостта и страхът й бяха прекалено силни. През нощта на сватбата всичко бе обвито в мъглата на вълшебството, но сега стояха насред ярката светлина на реалността.

— Хайде, момичето ми, къде отиде куражът ти?

Той бе прав — любовта им бе огромна, но те никога нямаше да успеят да надделеят над предизвикателствата пред себе си, ако не се възправят срещу тях с издръжливост и смелост. Тя протегна ръка и хвана неговата.

— За мен ще е огромна чест да се омъжа за теб, Робърт от Крейда.