Великолепният негодник

8.

До края на деня Кейт така и не видя възможност да попита Гавин каквото и да е. Вместо да язди до нея както обикновено, той препускаше далеч напред. Едва когато спряха да лагеруват привечер, тя успя да говори с него.

Докато той нареждаше дървата за огъня, тя коленичи до него.

— Мога ли да ти помогна?

— Да наредим дървата ли? Или — добави той тъжно, като погледна към Робърт, който тъкмо поеше конете на няколко метра от тях, — да ме спасиш от гнева на Робърт?

— И двете. — Тя започна да огражда дървата с камъните, които той бе събрал.

През изминалите седмици се бе сближила с Гавин повече, от когото и да е друг през целия й живот, освен Робърт и въпреки това й бе трудно да се натрапи в толкова личен въпрос. Самият факт, че въобще можеше да го стори, показваше колко много се е променила. Тя се стараеше да гледа само в работата си, докато, неловко заговори:

— Никога не съм имала друг приятел, освен Каролин, но наистина много се привързах към теб, Гавин. Тежко ми е… Не ми харесва да те виждам нещастен.

— На мен също не ми харесва. Не е в природата ми — тъжно каза той. — Няма ли да е чудесен този свят, ако просто оставяхме всеки сам да намери щастието си, без да му се месим или да му пречим?

— Би било прекрасно — тихо се съгласи тя.

— Но нещата никога не се случват така. — Той удари кремъка, за да запали праханта за огъня. — Затова трябва да се стремим сами да намираме пътя си през препятствията.

— Какви препятствия? — Тя побърза да добави: — Ако желаеш да ми кажеш. Това не е любопитство, Гавин. Наистина искам да ти помогна.

— Знам. — Праханта пламна, и той раздуха пламъците. — Става въпрос за Джийн. Дъщерята на Алек. Аз ще се оженя за нея.

Кейт се опита да си припомни какво точно бе казал Алек за дъщеря си.

— А Малкълм не знае?

Той направи гримаса на отвращение.

— Алек би ме измъчвал до смърт, би изпотрошил всичките ми кокали в тъмницата си, ако дори и само заподозре, че смятам да взема Джийни. Той има за нея планове, които не включват един безимотен оръженосец, който служи на най-големия му враг.

Кейт вече започваше да разбира гнева и загрижеността на Робърт. Ако Малкълм бе толкова безмилостен, колкото го описваха, тази връзка можеше да се окаже смъртоносна за Гавин.

— Дълго време теб те нямаше. Сигурно много отдавна не си я виждал — нежно каза тя. — Може би чувствата ти са се променили.

— Някои неща не се променят. Разбрах това още първия път, когато я видях, на събора в Килфърт. Тогава бях само на петнайсет, а тя бе четири години по-малка от мен, но това нямаше никакво значение. Ние бяхме създадени един за друг. — И след миг той добави, усложнявайки нещата още повече: — Все още си принадлежим един на друг.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще я открадна от Малкълм. Ще се оженим. Ще я обичам. — Той се усмихна. — Всичко е толкова просто!

— Стига само да не те убият, докато го вършиш.

— О, да, този проблем винаги изниква. Точно това бе и една от причините да тръгна по море с Робърт. Не съм велик воин, нали разбираш. Мислех си, че трябва да науча някои неща, за да защитавам моята Джийни. — И след миг мълчание той добави: — А и ще ми е нужен делът ми от плячката, когато се наложи да напусна Крейда.

Тя го погледна объркано. Знаеше, че и той обича Крейда почти колкото Робърт.

— Защо ще напускаш Крейда?

— Заради Джийни. Не мога да искам от Робърт да я приюти и я пази, когато Алек тръгне след нея. Това само ще даде на Малкълм повода, който той вече толкова дълго търси, за да превземе Крейда.

А Крейда винаги е на първо място в съзнанието на Робърт, тъжно си помисли тя.

— Говори ли вече с Робърт?

Той кимна.

— Той казва, че съм напълно откачен, за да се откажа от всичко заради една жена. — Гавин изправи рамене, сякаш отхвърляше някакъв товар. — Но може би откачалките са по-щастливи от трезвомислещите. Ти какво смяташ, Кейт?

Тя мислеше, че е изплашена и тъжна, и малко ядосана на онова момиче, задето кара Гавин да рискува толкова много.

— Мисля, че трябва да обмислиш решението си много внимателно.

— Нямам никакво намерение да припна при Джийни в мига, в който Алек обърне гръб. — Лицето му се озари от дяволита усмивка. — Ще изчакам поне докато той стигне в Единбург и ще е по-трудно да го достигне вестоносец. — Усмивката му помръкна, когато той протегна ръка и докосна нежно бузата й. — Стига си се мръщила. Всичко ще е наред.

— Когато трябва да напуснеш дома, който обичаш?

Гавин сви рамене и се изправи на крака.

— Това е решение, което съм принуден да взема. Нямам друг избор.

Крейда.

Островът се намираше на няколко мили от брега, извисяваше се призрачно в сиво-зеленото море, а планините му бяха обвити в кълбящи се мъгли и облаци. Крепостта в северния край на Крейда изглеждаше дива и мрачна като самите планини, сякаш бе изваяна от ветровете и морето, творение на самата природа, а не на човешката ръка.

— Боже милостиви, не! — промълви Кейт, съкрушена.

— Казах ти, че не е хубавичко местенце. — Гласът на Робърт беше рязък, защото забеляза изражението й. — Но не очаквах, че чак толкова ще те отврати.

— Не, не е хубавичко местенце — глухо каза тя.

— Е, ще трябва да се примириш с това, но само за една година. — Той слезе от коня си и тръгна към големия сал, завързан на кея. — Помогни й да слезе, Гавин.

Тя почти не усети как Гавин я повдигна от седлото и я свали на земята.

Някои неща са предопределени, бе казал Гавин, но тази жестока шега не можеше да е дело на божието провидение. Тя бе приела, че никога няма да има Робърт заради идиотската му увереност, че тя представлява заплаха, но тази нова загуба й бе далеч по-трудно да понесе.

Крейда. Нейното местенце. Домът.

— Джок никак няма да е доволен и от двама ни — каза Гавин, докато тласкаше с дълъг прът сала. — Какво ще кажеш да се върнем в Единбург?

Робърт се ухили и поклати глава.

— По-добре да се изправим пред него още сега, отколкото да му дадем време да обмисли всичко и още повече да се разсърди.

Джок. Кейт смътно си спомняше, че Гавин й бе говорил за някакъв Джок Кандарън, който, изглежда, заемаше важен пост на Крейда, но със сигурност положението му бе по-ниско от това на Робърт. Тази внезапна тревога от страна и на двама им: и граф Крейда, и неговия оръженосец, доста я обърка.

— Защо трябва да се тревожите за това, дали нещо му харесва, или не?

Робърт и Гавин се спогледаха, а после и двамата се ухилиха.

— Джок все гледа да направи така, че всички около него да се тревожат за мнението му — каза Робърт. Погледът му се отправи към далечния бряг. — Струва ми се, че го виждам на кея.

— Все още имаме време да се обърнем и да хукнем назад — мрачно предложи Гавин.

Кейт виждаше на кея три закотвени кораба, една галера и две големи каравели, но хората, застанали на пристана, от това разстояние все още бяха само неясни силуети.

— Откъде е разбрал, че идваме? — попита тя.

— Всъщност Единбург е много приятен по това време на годината — обади се Гавин.

Робърт отговори на Кейт:

— На пристанището винаги има някой на пост. В мига, в който стъпихме на сала, са били изпратени вести до крепостта.

Джок Кандарън стоеше на кея и ги очакваше, когато салът достигна острова.

Той наближаваше четиридесетте, но единствените признаци на възрастта му бяха леките бръчици около ъгълчетата на очите. Беше направо гигантски на ръст, с огромен гръден кош, ръце, издути мускули и яки като дънери крака. Косата му, завързана на врата на опашка, стигаше до средата на гърба и блестеше златистобяла под бледото зимно слънце. Наметалото му бе разтворено, сякаш не усещаше ледения вятър, който караше другите мъже зад гърба му да потропват с крака и да духат ръцете си, за да ги стоплят. Напомняше на Кейт за онези диви, силни викинги, за които учителят й бе разказвал истории.

— Крайно време беше да се приберете у дома — каза Джок. После махна на двамата мъже, застанали зад него, и им нареди: — Отведете конете. Ще вървим пеша през града. Всички ще искат да го видят.

След тези думи той се обърна отново към Робърт:

— Можеше поне да изпратиш някаква вест, дявол да те вземе! Корабът ти пристигна преди два месеца, а после получихме съобщение от Макграт, че си бил заловен от англичаните.

— И беше вярно.

Джок се намръщи.

— Сигурно пак си бил невнимателен. На нищо ли не съм те научил?

Робърт се засмя и го плесна по рамото.

— Олеле, ще ме наказват!

— Аз бях виновен — рече Гавин. — Оставих се да ме ранят.

Джок се обърна към него.

— Нещо сериозно ли е?

Гавин поклати глава.

— Сега здрав ли си?

Гавин кимна.

— Добре! — Огромният юмрук на Джок се стрелна и се заби в корема на Гавин.

Гавин падна на колене, като се бореше да си поеме дъх.

— Изменил си на дълга си — заяви Джок, а лицето му си оставаше безизразно. — Трябваше да го пазиш.

Гавин се държеше за корема.

— По дяволите, Джок, трябваше ли да удряш толкова силно?

— Ако те бях ударил лекичко, нямаше да го запомниш. — Джок протегна ръка и го изправи на крака. — Заслужаваше си го.

— Знам — изхриптя Гавин. — Но ми се струва, че ми счупи едно ребро.

Джок леко се подсмихна.

— Щеше да си сигурен, ако бе така, а не само да ти се струва.

— Стига толкова, Джок — каза Робърт. — Той ми служи добре.

— Така чух и от екипажа ти. Точно затова и не му счупих всичките ребра. — Джок сви рамене.

— Ти как я караш, Джок? — Топла усмивка озари лицето му.

— Служа на дълга си към Крейда, както би трябвало да правиш и ти.

Кейт ги гледаше и не можеше да се начуди. Очевидно между Гавин и Джок Кандарън съществуваше силно приятелство и привързаност, и въпреки това й се струваше направо невероятно приятелят й да приема подобно наказание без следа от лоши чувства.

Робърт се обърна и помогна на Кейт да стъпи на кея.

— Това е жена ми, Кейт, Джок.

Джок не промени изражението си, но тя долови някакво почти незабележимо стягане. Той учтиво се поклони.

— Добре дошла на Крейда, милейди — каза той, без да сваля очи от лицето й. Очите му бяха сини и хладни като морето, което се плискаше около кея. — Изненадан съм, Робърт. Къде я намери?

— В Англия.

Джок сви масивните си рамене.

— Чужденка. Е, предполагам, че Англия е по-добре, отколкото Испания. Бих предпочел да си избереш едно от нашите момичета, но кога ли въобще си се вслушвал в съветите ми?

— Когато ме биеше, точно както Гавин — засмя се Робърт. — Тя е храбро и честно момиче. Няма да ни създава неприятности и очаквам да я пазиш така, както пазиш мен. — Той леко целуна дланта на Кейт, преди да се обърне и да тръгне по кея. — Доведи я Гавин. Аз ще тръгна напред с Джок, за да ми разкаже новините.

— Новините не са добри — рече Джок.

— И не очаквах да бъдат — увери го Робърт. — Алек беше прекалено доволен от себе си, когато преди два дни го срещнахме. Беше тръгнал към Единбург.

— И има защо да е доволен — потвърди Джок. — Хич не съжалих, като чух, че Джеймс го е повикал. Трябва ни време, за да поправим мостовете.

— Докато той може би се приготвя да събори други — намръщи се Робърт. — Изпрати веднага пратеник при Боби Макграт в Единбург. Искам да знам за всеки ход на Алек, докато е там, както и защо го е повикал Джеймс.

Джок кимна.

— Никога не вреди да държиш дявола под око. Само че тревогите ти трябва да се насочат насам, а не към Единбург. Хич няма да ти харесат последните дела на Алек…

Кейт не успя да чуе думите на Джок, защото двамата с Робърт вече се бяха отдалечили. Тя се обърна към Гавин.

— Той е много жесток.

Гавин поклати глава.

— Той дойде в Крейда, когато двамата с Робърт бяхме още деца. Бащата на Робърт го прие и той стана един от нас.

— Бил е чужденец?

— Той заслужи мястото си тук. Дори и като съвсем младо момче беше многообещаващ воин и стана оръженосец на стария Макдарън. Когато бащата на Робърт умря и майка му го отведе в Испания, кланът назначи Джок за предводител, докато Робърт се върне.

— А той е нямал нищо против да се откаже от властта си, когато Робърт се е завърнал?

Гавин сви рамене.

— Изглежда, нямаше нищо против, но кой може да отгатне какво мисли Джок? Не е лесно да му четеш мислите.

Кейт му повярва. Не бе успяла да отгатне нищичко под безпристрастното му изражение и в онези ледено сини очи.

— Както и да е, той веднага се оттегли и започна да обучава Робърт на всичко, което трябваше да знае. — Гавин направи кисела гримаса. — Невинаги бе приятен учител, но Робърт поне научаваше нещо.

— А ти?

— Аз нямах талант с оръжията, но той ме научи да се защитавам.

— Кой е този Боби Макграт в Единбург? Робърт няколко пъти го спомена.

— Когато Робърт и Джеймс имаха пререкания преди няколко години, Робърт изпрати един от нашите хора да живее в Единбург, за да може да разполага с човек в противниковия лагер и да знае какви ходове планира Джеймс. — Погледът му се премести върху двойката, която вървеше пред тях, и той тихичко подсвирна. — Очевидно Джок не е преувеличавал за белите, сторени от Малкълм.

Тя погледна Робърт и видя, че той здравата се бе намръщил. Явно бе недоволен от нещо, което Джок му съобщаваше.

— В града всичко изглежда доста мирно. Какви проблеми може да има?

— Предостатъчно. Винаги има проблеми, когато Малкълм се навърта наоколо. Въпросът е само къде и в какви мащаби.

Кейт не искаше да мисли нито за Малкълм, нито пък за този брутален Джок, за нищо друго, освен за самата Крейда. Искаше да я види, да я помирише, да я докосне. Жадно поглъщаше всичко около себе си, сякаш цял живот бе гладувала за тази гледка.

Складове, кръчми и магазинчета обграждаха в спретната дъга пристанището, но щом ги подминаха, всякакво чувство за спретнатост изчезна. Градът бе разположен на три ниски хълма и кирпичените къщички със сламени покриви и дюкянчетата бяха наклякали по стръмните склонове, сякаш всеки момент ще рухнат. И въпреки че впечатлението, което създаваха, бе за някакъв разбъркан, хаотичен пейзаж, то съвсем не бе неприятно. Калдъръменият път, обграден от двете страни с магазини, дюкяни и сергии, явно бе главната улица, която водеше към крепостта.

— Тук е много чисто. — Кейт подуши въздуха. В него нямаше и следа от отвратителната воня, вездесъща във всяко селце в Англия. Миришеше така, сякаш бушуващите морски ветрове са измили и пречистили Крейда до девствена чистота. — Дори мирише приятно.

— Джок има чувствителен нос и ужасно мрази немарливостта. Докато заемаше поста на Робърт, той издаде закон, с който забрани нощните гърнета от къщите да се изхвърлят на улицата. Два пъти седмично минава каруца, която събира мръсотиите и боклуците, и има наказания и глоби за всеки, който не поддържа имота си безупречно чист и спретнат.

Кейт се зачуди защо никой не се бе сетил да стори същото в Шефийлд. Божичко, та тук миришеше къде-къде по-приятно от селото, където бе живяла цял живот.

Улицата бе препълнена с мъже, жени и деца и всички те се смееха и разговаряха. Джок бе казал, че хората ще искат да видят Робърт, но те искаха дори нещо повече. Протягаха ръце и го докосваха с обич. Това не бе завръщането на феодалния владетел, а пристигането у дома на главата на семейството.

Докато гледаше, Кейт внезапно се почувства самотна, като чужденка.

— Те го обичат.

— Да, толкова, колкото той им позволява.

Тя се обърна, за да го погледне.

— Той им дава всичко: храна, богатства, безопасност…

— Но не и себе си.

Гавин кимна.

— Понякога си мисля, че е самотен, че иска да бъде друг, но не може. Те го промениха.

Не, тя няма да си позволи да съжалява Робърт. Той притежаваше всичко, което иска, а и ако бе достатъчно глупав, за да не е доволен от това, значи заслужава самотата си. Тя реши да смени темата.

— Защо някои мъже са облечени с такива къси полички?

Гавин бе жестоко възмутен.

— Това не са полички! Казват се килт3. А са къси, защото ние, шотландците, не се плашим от лошото време или от дивата природа, както правят мекушавите англичани.

— Но Ангъс не се обличаше така.

— Той не е планинец и е бил разглезен от леснината на живота си.

— А и вие двамата с Робърт не носите подобно нещо. — Кейт се усмихна закачливо. — И вие ли сте разглезени?

— Робърт казва, че е по-добре да не биеш на очи, когато си на вражеска територия.

Тя отново се загледа в късите килтове, направени от зелени, лилави и тъмносини карирани платове, с които бяха облечени голяма част от мъжете.

— Е, определено не би могъл да се смесиш с тълпата, ако носиш подобна дреха. — Като видя, че Гавин понечи да се намръщи, тя махна с ръка към малката красива църква, покрай която минаваха в момента. Изглеждаше като изящен скъпоценен камък, инкрустиран насред оживения площад. — Робърт каза, че майка му била много набожна. Това нейната църква ли е?

— Не, тя си имаше собствен параклис в крепостта. Не искаше да има нищо общо с нашата религия и нашия свещеник.

— Кога ще се запозная с него?

Той долови предпазливите нотки в гласа й и веднага разбра мислите й.

— Не всички свети мъже са като твоя викарий, Кейт. Нашият свещеник е мил, любезен човек, който върши много добри дела в енорията. Рядко ще го видиш да си стои в хубавата църквичка. Той пътува от едно място на друго тук, на острова, а и на сушата, за да утешава болните, да отслужва венчавки и да кръщава децата на клана.

Вече бяха влезли в двора на крепостта, който бе също толкова чист и спретнат като селото. Големите каменни плочи бяха мокри и блестяха, сякаш някой ги бе измил само преди няколко минути.

— Пак ли Джок Кандарън? — попита тя.

Гавин поклати глава.

— Това е царството на Деирдре. Джок не би посмял да се меси. — Кейт си представяше Джок да се въздържи да се меси на някого или на нещо.

— Деирдре?

— Икономката на Робърт. — Гавин отвори високата порта, осеяна с големи пиринчени гвоздеи. — Деирдре О’Конъл. Джок я доведе в Крейда преди шест години от Ирландия, след като беше убил съпруга й.

— Какво?! — попита тя, направо шокирана.

— О, няма нищо лошо. Тя нямаше нищо против.

— Какъв късмет само — сухо рече Кейт. — Мислех, че е приемливо да убиваш само англичани или испанци.

— Е, съпругът на Деирдре беше изключение. — Той затвори вратата, а викът му отекна от високия сводест таван: — Деирдре!

— Ида! Няма нужда да мучиш като бивол.

Кейт погледна в посоката, откъдето идваше гласът, и видя на завоя на стълбището една висока яка жена в сива рокля.

— Имам си достатъчно работа и без да се налага да тичам само като повишиш глас, Гавин Гордън.

— Извинявай — отстъпи Гавин, като хвана Кейт за ръката и я издърпа напред. — Просто исках да те запозная с булката на Робърт.

— Не съм чак толкоз неучтива, че да не дойда и сама да я поздравя — заяви Деирдре О’Конъл, докато слизаше по стълбището. Тази жена не беше в първа младост, но от нея се излъчваше направо неописуема жизненост. Няколко сиви нишки вече се прокрадваха в блестящите й черни коси, притеглени назад в кок, но кожата й бе стегната и здрава, а лешниковите й очи искряха.

Тя стигна до края на стъпалата и набързо направи реверанс пред Кейт.

— Добре дошла в Крейда, милейди. Не ви очаквахме.

— И аз не очаквах, че ще се озова тук — рече Кейт.

— Робърт и Джок са в библиотеката заедно с Тим Макдугъл. Ще ви покажа вашата спалня. — Тя се обърна към Гавин и изкомандва: — Ела с нас.

— И аз точно това намерение имах. — Гавин ги последва нагоре по стълбите. — На човек му трябва малко време, за да свикне с теб, а не исках Кейт да хукне да се спасява в града и да пищи за помощ.

— Не съм чак толкова лоша, колкото ти се ще да ме изкараш — рече Деирдре, докато ги водеше по дълъг коридор. — Не мога да търпя глупаци, но и не ям вчерашни девойчета, без да имам повод.

— Но тя може и да ти даде повод. Кейт си има зъби, а и често ги използва.

Деирдре погледна през рамо и преценяващо огледа Кейт.

— Нямаше да се досетя. — Тя отвори вратата. — Това е вашата стая. До нея е Робъртовата.

Кейт застина неподвижно на вратата. Нейната стая. Струваше й се направо невъзможно. Това беше най-хубавата стая, която бе виждала някога, много по-хубава дори и от стаите в странноприемницата на Табърд. Фин килим с цвят на слонова кост, розово и зелено покриваше каменния под, а завеси от истинско кадифе със същия тъмнозелен цвят обграждаха голямото легло с балдахин. Огромната камина на южната стена бе изработена от блестящ сив варовик, който контрастираше с приглушените розови, зелени и кафяви цветове на старинния гоблен, окачен на стената над нея. Гобленът изобразяваше лъвове и еднорози и един гол до кръста мъж с карирания килт на клана Макдарън, който обезглавяваше дракон в броня.

— Ако някой бе така любезен да ми съобщи, че идвате, нямаше да ме сварите толкова неподготвена. — Деирдре пъргаво прекоси стаята, отиде до прозорците и ги отвори. — Нямах възможност да проветря, но днес има хубав ветрец и до час тук ще мирише по-приятно.

— Ако преди това тя не замръзне до смърт.

— Което няма да се случи, ако спреш да хленчиш и й запалиш огъня. — Деирдре се обърна към Кейт. — Оттук се открива чудесна гледка.

Кейт бавно се приближи до дълбоко вградения прозорец. Той бе направен от цветно стъкло, каквото досега бе виждала само в църкви, и изглеждаше направо невероятно. На едното стъкло бе изобразен воин с карирана шотландска пола, коленичил пред еднорог. На другото — жена в червена рокля, която тъчеше на стан. Слънцето блестеше по разноцветните плочки и сякаш вдъхваше живот на фигурите.

— Е? — попита Деирдре.

Кейт побърза да погледне пейзажа.

Далеч под себе си тя виждаше ивица зелена трева, която се простираше покрай стената на крепостта. На север — скалистата брегова ивица, която бе видяла от сушата. Мощни вълни се блъскаха в тъмните скали, които изглеждаха пусти и опасни.

— Красиво е — прошепна.

— Така ли мислите? — любопитно попита Деирдре. — Чудех се дали ще ви хареса. Подобна гледка не е по вкуса на всекиго.

— Не всеки е любител на ония китни зелени полянки, които вие, ирландците, наричате дом — рече Гавин, докато се мъчеше да запали огъня в камината. — Някои от нас си падаме по по-интересни пейзажи.

Деирдре изсумтя.

— Скалите навсякъде са си същите, а Крейда не е нищо повече от скала върху скала. — Още един порив на вятъра разлюля завесите около леглото. — Май е малко хладничко. — Тя хвана ръката на Кейт и я поведе към едно меко кресло до камината. — Седнете тук и си починете, а аз ще ви донеса чаша греяно ябълково вино. — С тези думи тя я избута да седне на стола и се намръщи, като подпъхна кафявото наметало на Кейт около тялото й. — Откъде сте взели тая дреха? Толкова лошо е ушита, а и вълната е така рехаво изтъкана, че се чудя как ли въобще ви пази топло. — Тя не даде на Кейт никаква възможност да отговори. — Гавин, иди и донеси онова одеяло от леглото.

— Иди и донеси, иди и донеси — мърмореше Гавин, докато ставаше от камината и прекосяваше стаята. После донесе една вълнена завивка с кремав цвят, сгъната на края на леглото. — Има ли още нещо?

— Ще ти кажа, като има. — Деирдре уви одеялото около раменете на Кейт.

Меката тъкан бе така фино изтъкана, че моментално спря студения вятър, който нахлуваше в стаята. Пръстите на Кейт погладиха пухкавата вълна.

— Прекрасна е! Никога не съм виждала толкова хубаво нещо!

За миг изражението на Деирдре се смекчи и страните й поруменяха от удоволствие.

— Нали? — После тя изправи рамене, обърна се и тръгна към вратата. — Разбира се, че не сте виждали. Сама я изработих.

И още преди Кейт да успее да отговори, вече бе излязла.

— Тя не е толкова корава, колкото изглежда — рече Гавин. — Е, всъщност май си е точно такава. Но все пак е добра жена. Имаш късмет, че я имаш.

— Така ли? — попита тихо Кейт.

Гавин кимна.

— Тя непрекъснато кара слугите да подскачат насам-натам и няма да видиш и едно петънце прах в нито една от стаите на крепостта, а и ястията й са чудесни.

— Тя е тъй… — Кейт се поколеба, опитвайки се да намери думи за онази енергия, която се излъчваше от Деирдре, — енергична.

Гавин кимна със смешно-тъжно изражение.

— Има толкова много енергия, че нито минута не остава без работа, а намира работа и на всички останали около себе си.

— Дори и на Робърт?

— Понякога. — Гавин се ухили. — През първата година той бе готов да пререже гърлото на Джок, задето я доведе тук, но после двамата свикнаха един с друг.

— Има ли деца?

Гавин поклати глава.

— Няма и затова насочва цялото си внимание към крепостта.

Кейт се бе надявала да поглъща Крейда бавничко, сама да определя темпото, но явно Деирдре бе основната движеща сила тук, а темпото й в никакъв случай не бе бавничко.

— Ще свикнеш с нея — увери я Гавин. — Тя е малко грубовата, но то не е от липса на уважение. Тук, в планините, прислугата смятат себе си за част от семейството.

— Никога не съм виждала цветни стъкла с друга украса, освен с религиозни мотиви.

— Из целия замък има такива прозорци. Поставил ги дядото на Робърт, когато се оженил. Жена му все се оплаквала колко потискаща била крепостта, затова той довел художници и стъклари от Франция, за да сменят обикновените стъкла. Замъкът си е построен като крепост и трудно би станал по-приветлив, но той се надявал стъклата да помогнат поне мъничко. — Гавин направи кисела гримаса. — Майката на Робърт ги смяташе за варварски и езически, също като всички нас.

— Значи е глупачка. Нещо толкова красиво не може да е греховно.

— И аз винаги съм смятал така. Когато бях малък, често се зазяпвах в тези прозорци. Представях си, че съм онзи воин с мощните мускули и с грамадния меч… — Той поклати глава. — Може би това е една от причините да последвам Робърт, когато той тръгна да напада испанците. Все още се виждах в ролята на този воин. Но скоро открих, че стомахът ми не е пригоден за подобни подвизи.

— Не бива да съжаляваш, че си разбрал това.

Гавин кимна.

— Мисля, че когато Робърт повече няма да има нужда от мен за свой оръженосец, може и да стана бард.

— Бард ли?

— Да. Всеки владетел по традиция има и един разказвач, който да реди истории за миналото и настоящето на клана.

— Та тези истории не се ли записват?

Гавин трепна като ударен.

— Ти си направо безчувствена! Как може да сравняваш двете неща, да чуеш един велик разказвач, който тъче чудни истории, и четенето на сухия пергамент.

— Прости — тържествено заяви Кейт, опитвайки се да скрие усмивката си. — Нямам никакъв опит с бардовете.

— Това е очевидно. Ще ти простя невежеството, тъй като си чужденка. — Гавин се усмихна с внезапна разпаленост. — Трябва да бъдеш посрещната в Крейда по по-тържествен начин. Ще ида да донеса гайдата си.

— Никога досега не съм чувала някой да свири на гайда — внимателно каза Кейт. — Дали ще ми хареса?

— О, това е прекрасен, очарователен инструмент — отвърна той и целият сияеше. — Ще ти хареса, повярвай ми.

— Престани! — Тя закри уши с ръцете си. — Не мога да го понасям повече!

Гавин не я чу. И нищо чудно, при този адски вой, изригващ от кожения мех на инструмента, който той надуваше с такава ентусиазирана наслада.

Тя отиде до него и дръпна мундщука от устните му.

— Гавин, спри!

Той изглеждаше потресен.

— Но ти дори не ми даде шанс, Кейт.

— Слушам те вече повече от час. Повече шансове няма да дам на този адски инструмент за мъчения.

Той смъкна гайдата на стола до себе си.

— Сигурно жената е прекалено нежна по природа, за да бъде развълнувана от звука на гайдата. Но признавам, че съм ужасно разочарован от теб.

Кейт почувства лек пристъп на угризения.

— Може би си прав. Сигурна съм, че ти свири много добре.

— Той свири направо отвратително. — Робърт стоеше на вратата. — Никога не позволяваме на Гавин да свири, преди да влезем в битка. Войските ни ще се изтощят в опити да убият него, а не врага.

— Ти ми се присмиваш и злорадстваш — възпротиви се Гавин, но после реши да смени темата. — Какви са новините от Джок?

— Тръгваме за Ирландия веднага щом мръкне.

Гавин сви устни и тихичко подсвирна.

— Та ние тъкмо пристигнахме. Толкова ли е лошо?

— От лошо по-лошо — мрачно заяви Робърт. — Преди девет месеца Малкълм се появил на пристанището близо до Килгрън с кораб, построен специално, с цел да носи по-голямо количество полезен товар. През изминалите шест месеца той и хората му непрекъснато обикаляли от град на град по крайбрежието и се опитвали да изплашат търговците и занаятчиите, за да сключват сделки само с тях, а не с Крейда.

— Ами Джок защо не се е погрижил за това?

— Щял е да го стори, но е сметнал, че е по-добре самият предводител на клана да окуражи хората. Тоест аз. — Устните му потрепнаха. — Нямал е никаква представа, че на Елизабет ще й хрумне да позабави завръщането ми.

— Значи трябва да посетиш търговците и да ги увериш, че няма нужда да се плашат от Малкълм, ако продължат да търгуват с нас?

— И то колкото може по-бързо. Човекът на Малкълм и един негов отряд войници в момента се намират в Ирландия. Виж се, с когото искаш и след два часа ще се срещнем на кораба.

Гавин поклати глава.

Робърт застина.

— Не?

— Прекалено дълго ме нямаше. Не тръгвам на друго пътешествие.

— Ще отсъстваме не повече от четири седмици.

— Вземи Джок. Знаеш, че предния път трябваше да вземеш него, а не мен.

— Искам теб.

— Вземи Джок — повтори Гавин. — Кейт има нужда от мен тук, за да я пазя и да й обяснявам нещата, които трябва да знае за Крейда. — След което той весело добави: — А може би, ако имам достатъчно време, ще успея дори да я науча да харесва гайдата.

— А може би в такъв случай аз трябва да замина за Ирландия — измърмори сухо Кейт.

Робърт срещна погледа на Гавин.

— Мога да ти заповядам да дойдеш.

— Не го прави, Робърт — тихо каза Гавин. — Ще ми е много тъжно да не ти се подчиня.

Известно време Робърт стоя така, загледан в него.

— Върви по дяволите! Но гледай да си тук, когато се върна. — Той се извърна. — Ела с мен на двора, Кейт.

Тя го последва от стаята и надолу по виещото се каменно стълбище.

— Четири седмици?

— Ти повече време ли би искала? — кисело попита той. — Ирландия не е много далеч от Крейда, а с попътен вятър за нула време ще се върна в топлите ти прегръдки. — Той рязко отвори тежката входна врата с пиринчени гвоздеи? — Така че бъди готова да ме посрещнеш пламенно в леглото.

Тя поклати глава.

— Ще се радвам, ако се върнеш жив и здрав, но тази част от живота ни вече приключи.

— О, нима? — нахвърли се той върху нея, а досега потисканата страст и гняв внезапно се отприщиха. — Нищо не е приключило, докато аз не кажа. Отказах се от прекалено много неща, но мога поне да се възползвам по някакъв начин от този проклет брак!

— Не си се отказал от нищо — яростно извика тя. — Ти си имаш своя живот и своята Крейда, а тази опасност, дето все разправяш, че аз ще ви донеса, въобще не съществува. Иди в Ирландия, но не очаквай нещо повече от усмивка, когато се върнеш. А може би дори и това няма да получиш, ако продължаваш да си такъв глупав, арогантен шут… — Тя се завъртя рязко и тресна вратата. Прекоси коридора и изкачи стълбището, като се бореше да удържи сълзите, напиращи в очите й. Би трябвало да се радва, че той заминава и ще й бъде спестена онази битка, от която толкова се опасяваше. Докато той се върне, тя вече ще знае дали е бременна, или не, а това ще й даде дори още по-силен довод да го държи настрана.

Мили боже, как само не искаше да го държи настрана! Не искаше той да заминава за Ирландия, където може би го очакваше опасност. Искаше да го приеме в леглото и в сърцето си. Искаше да живее в Крейда и да му роди деца. Искаше онзи живот, който никога нямаше да има.

— Кейт? — Гавин се приближаваше по стълбите към нея. Тя бързо изтри очи с опакото на ръката си.

— Той тръгна. Джок ще се грижи за него — рече той.

— Да. — Тя преглътна. Глупаво бе да плаче за нещо, което не може да има. Тя се усмихна колебливо. — Ще спазиш ли обещанието си?

— Да те науча да обичаш гайдата?

— Да не дава господ! Не това, а да ми кажеш всичко, което трябва да знам за Крейда.

— Какво искаш да научиш?

— Всичко. — В усмивката й се долавяше някакво трескаво безразсъдство. — Искам да науча как да бъда господарка на тази огромна купчина камъни. Искам да се запозная с хората. Искам да се разхождам по улиците и да си говоря със занаятчиите. Искам да стана част от всичко това!

— Ще положиш много усилия, а няма да получиш почти никаква отплата. Не е ли по-добре просто да се опиташ да живееш на повърхността през следващата година?

Тя знаеше, че предложението му е разумно, но не можеше и да си помисли да го приеме. Тези месеци може би щяха да бъдат всичко, което някога ще има.

— Не мога да сторя това — прошепна тя.

Той тъжно кимна.

— Разбирам — после се обърна да си върви. — Дай ми само малко време да се поосвежа и след това ще се срещнем в двора.

— Къде отиваш? — попита Деирдре, която внезапно се бе появила иззад ъгъла на стълбището.

Гавин се ухили.

— Отивам да покажа на Кейт селото, преди да е мръкнало. Тя е много любопитна да разгледа новия си дом.

— Съвсем естествено — рече Деирдре. — Но вие започвате не откъдето трябва. Първо трябва да видите и научите всичко за крепостта, а едва после ще се заемете със селото. — Тя се намръщи. — Гавин наистина не знае нищичко за това, как се поддържа крепостта. Аз ще ви науча. Докато Робърт се върне, вие вече ще сте започнала да заприличвате на истинска господарка на Крейда.

След тези думи тя се обърна към Гавин:

— Бягай сега. Трябва да я запозная с Тим Макдугъл, заместника на Робърт, а след това ще обиколим замъка. — Тя не изчака Гавин да се съгласи с нея, а направо нареди на Кейт: — Ако тръгнем веднага, ще успеем да свършим много работа, преди да е станало време за вечеря. След това ще инспектирате помещенията на прислугата и ще се запознаете с… — Последните й думи останаха нечути, защото тя се скри зад един ъгъл по коридора.

— Не исках тя да ми показва замъка — прошепна Кейт на Гавин. — Исках ти да…

— Никой не го познава по-добре — неловко си призна Гавин. — Може би тя е права. Най-добре е да започнеш оттам, откъдето трябва.

— Но не и на бегом. Ще ми се първо да ида в селото и да се срещна…

— А, ето къде сте били. — Деирдре се бе върнала и стоеше в дъното на коридора. — Никога няма да успеем да свършим нещо, ако се мотаем така.

Кейт по навик се подчини на строгия глас на икономката и тръгна по коридора. В края на краищата искаше да разгледа и всяка педя от крепостта, каза си тя. Разходката из селото можеше и да почака малко.

— Ще те разведа из селото утре сутринта — извика Гавин след нея.

— Утре ще сме много заети — отвърна Деирдре вместо Кейт, като тръгна отново по коридора. — Може би след седмица.

— Цяла седмица? — Кейт поклати глава. — Утре, Гавин. — Гавин притеснено изгледа отдалечаващия се гръб на Деирдре.

— Поне можем да опитаме.

По дяволите, как само не му се тръгваше!

Ръцете на Робърт се стегнаха около дървените перила, а погледът му се рееше към каменните кули на крепостта, докато корабът се отдалечаваше от брега. От онзи миг в затворническата килия, когато се бе срещнал с Елизабет, събитията сякаш непрекъснато се развиваха така, че да го оставят с ужасното чувство на безсилие и безполезен гняв. Дори и когато бе момче и бе затворен в Сантанела, никога не се бе случвало чувствата му да са толкова объркани и бурни.

— Можеше да отплавам и сам — тихо рече Джок.

Робърт пусна перилата и се обърна, за да го погледне.

— Не, ти беше прав. Най-добре е аз да отида.

— Радвам се, че си съгласен с мен — каза той. — Ако не бе така, щях да се изкушавам да набия малко разум в главата ти. Тя наистина изглежда много хубавка, но Крейда е по-важна от чифтосването.

— Няма нужда да ми го казваш.

— Като я видях на кея, ми се стори доста хрисимо момиче. — Устните на Джок се разтегнаха в развеселена усмивка. — Ама разбрах, че хич не е била хрисима, когато сте си казвали довиждане.

Робърт трябваше да се досети, че Джок ще разбере за избухването на Кейт. Всички в крепостта все още бяха безкрайно верни на Джок и на Крейда не можеше да се случи нищо, без той да разбере.

— Не бих използвал думата хрисима за Кейт.

— Добре. Нагледахме се на хрисимост, докато майка ти беше тук. — Джок отново погледна към крепостта. — Защо се ожени за нея? Тя има ли нещо, от което Крейда да се нуждае?

Колко добре го познаваше Джок!

— Не.

— Тогава защо?

— Ще ти кажа по-късно. — Робърт се усмихна тъжно. — В момента няма да ти дам повод да ми кажеш какъв глупак съм.

Очите на Джок се разшириха изненадано.

— Да не си се влюбил в момичето?

— Не съм казал подобно нещо — побърза да отговори Робърт.

— И няма нужда да го казваш — думите на Джок се стовариха върху му като удари на чук. — Зяпаш я така, сякаш искаш да я лапнеш цялата, но си мислех, че всичко е само от сласт. Обаче изглежда съм се…

— Всичко е само сласт — прекъсна го Робърт.

— Значи проблемът ти може много лесно да бъде решен. Може да се наситиш с някоя от онези хубавки моми, които ти се сториха така пламенни предния път, когато бяхме в Ирландия.

Робърт не искаше да ляга с никоя от ирландските моми на Джок, хубавка или не. Искаше Кейт, по дяволите!

Джок поклати глава, а очите му се присвиха, докато гледаше Робърт и четеше всяка смяна в изражението му.

— Не? Значи е по-лошо, отколкото си мислех. Спомням си деня, в който баща ти доведе майка ти в Крейда. И той изглеждаше точно като теб сега, оглупяло вярно кученце.

— Не съм оглупял. Зарежи, Джок. — Той се извърна. — Няма да говоря повече за това. Кажи ми кои търговци ще е най-трудно да убедим.

— Добре, няма да говорим за тия неща. — Джок направи кратка пауза и после добави тихо: — Но трябва да те предупредя. Повече няма да направя същата грешка.

— Грешка ли? — Робърт се усмихна. — Ти никога не правиш грешки, Джок.

— Веднъж направих. Когато ги оставих да те отведат в Испания. След като баща ти почина, дългът ми беше към теб. Трябваше да те задържа тук.

Думите дойдоха като шок за Робърт. Джок никога не бе говорил за онази нощ, още откак Робърт се върна в Крейда.

— Никога не съм те обвинявал. Тя беше моя майка и дон Диего ми беше чичо. Не можеше да сториш нищичко.

— Можех да я спра. — Джок се обърна и срещна погледа му с леденостудени очи. — Както мога да спра и нея сега. С кама в сърцето.

— Една жена?

— Жена или не, няма никакво значение. — Джок се усмихна присмехулно. — Не, жените са по-лоши от мъжете. Мислиш си, че не представляват никаква заплаха с хубостта и нежността си и ги оставяш да се сгушат като змии върху гърдите ти, под бронята. — Той сви рамене. — И когато те ухапят, си напълно беззащитен.

— Кейт няма намерение да ме ухапе.

— Това е добре. Защото няма да позволя още една жена да навреди на теб или на Крейда отново. — И още преди Робърт да успее да отговори, Джок смени темата и отговори на въпроса на Робърт относно положението в Ирландия. — Шонеси е най-изплашен. Той ни изпрати съобщение, че повече няма да ни снабдява със стоки. Риърдън е неспокоен, но по-склонен да се противопостави на Малкълм, отколкото да се предаде. Кенет О’Тул се колебае и е повече на наша страна, но е в затруднено положение…