Виждам те

– 8 –

Една ръка закри устата на Кели. Усети как се притиска към лицето ѝ, вкуси потта по пръстите, които се плъзнаха между устните ѝ. Голяма тежест се намести отгоре ѝ, а едно коляно насила разкрачи краката ѝ. Опита се да изпищи, но звукът не излезе от гърлото ѝ, гърдите ѝ бяха изпълнени с паника. Опита се да си спомни полицейското си обучение – движенията за самоотбрана, на които ги учеха, – но умът ѝ беше блокиран, а тялото ѝ неподвижно.

Ръката се плъзна настрани, но облекчението ѝ трая само за миг. Върху устните ѝ се намести уста и език, който се опитваше да си пробие път вътре в нея.

Чуваше дишането му – тежко, възбудено – и ритмично почукване.

– Кели.

Чукането стана по-силно.

– Кели. Добре ли си?

Вратата на спалнята ѝ се отвори и тежестта изчезна от гърдите ѝ. Тя си пое дълбоко въздух.

– Пак ли имаше кошмар?

Опита да успокои дишането си. В стаята ѝ беше тъмно, сянката на прага на отворената врата беше осветена от светлината, струяща от коридора.

– Колко е часът?

– Два и половина.

– Господи, съжалявам. Събудих ли те?

– Не мога да заспя. Добре ли си?

– Да. Благодаря ти.

Вратата се затвори и Кели остана да лежи в мрака, потта се стичаше между гърдите ѝ. Бяха минали десет години, откакто държеше ръката на Лекси и я слушаше да разказва за случилото се на полицейския офицер, след което – по-късно – изгледа на телевизионен екран записаните ѝ показания. Гледаше как близначката ѝ плаче, докато си припомня всяка малка подробност, всеки унизителен и болезнен детайл.

– Не искам мама и татко да чуват всичко това – беше казала Лекси.

Години по-късно Кели попита сестра си дали има кошмари. Попита съвсем спокойно, сякаш току-що я беше споходила подобна мисъл. Сякаш не се събуждаше постоянно с тежестта на мъж върху себе си и пръстите му вътре в нея.

– Веднъж – беше отвърнала Лекси. – Няколко дни след случилото се. Но никога повече.

Възглавницата на Кели беше плувнала в пот. Хвърли я на пода и отпусна глава върху чаршафа. Днес не беше на работа. Щеше да отиде на гости на Лекси и вероятно щеше да остане, за да вечеря с момчетата. Но първо трябваше да свърши нещо.

Офисите на "Лондон Газет" се намираха в Шепърдс Буш, в огромна, но непривлекателна сграда, в която се помещаваха още няколко вестника. Кели показа документите си на рецепциониста и зачака в едно кресло, което беше много по-неудобно, отколкото изглеждаше. Реши да не обръща внимание на топката в стомаха си: работеше по разследване в свободното си време – не беше престъпление, че се труди безплатно.

Това последното не прозвуча убедително дори в главата ѝ. Кражбата на ключовете на Кати Танинг вече не бяха неин случай и Кели трябваше да съобщи за новото развитие на сержанта в отдел "Джебчийство" веднага след като научи за него.

Щеше да го стори, но първо искаше да разполага с нещо по-солидно. Тъй като отдел "Джебчийство" страдаше от липса на ресурси, както и всеки друг отдел, никой нямаше да погледне с дни случая на Кати без конкретни доказателства. Някой трябваше да я превърне в приоритет.

Три месеца преди да бъде нападната, Лекси отиде в полицията за съвет. Някой беше оставил цветя пред вратата в студентското ѝ общежитие и беше пъхнал бележка, в която описваше как беше облечена предишната вечер.

– Като че ли имате обожател – беше казал дежурният офицер. Лекси му обясни, че това я кара да се чувства неспокойна. Толкова беше изплашена, че не дърпаше завесите на стаята си, за да не я наблюдава някой.

Когато от стаята ѝ изчезнаха лични вещи, изпратиха човек на мястото. Определиха случая като обир. Попитаха Лекси дали е сигурна, че е заключила вратата. Нямало признаци за влизане с взлом. Попитаха я защо мисли, че е същият човек, който оставяше бележките и цветята. Нямало доказателства, че става въпрос за една и съща личност.

Седмица по-късно, когато се прибирала от късна лекция и чула стъпки зад себе си, прекалено близо, за да са случайни, тя не сподели с никого. Какъв щеше да е смисълът?

Когато се случило отново на следващата седмица, Лекси знаела, че трябва да отиде в полицията. Когато косъмчетата на ръцете ѝ настръхнали, а дъхът ѝ заседнал в гърлото от напиращия в гърдите ѝ страх, тя знаела, че не си въобразява. Някой я следял.

Но било прекалено късно. Онзи я настигнал.

Кели се замисли за всичките инициативи за превенция на престъпления, на които беше ставала свидетел през деветте си години служба. Постерите, листовките, личните аларми против нападение, образователните програми. Имаше по-лесен начин от тези – просто трябваше да изслушват жертвите. Да им повярват.

– Детектив Суифт? – Една жена вървеше към нея, главата ѝ беше наклонена на една страна. Кели не я поправи. Тъй като носеше цивилни дрехи, човек лесно можеше да се заблуди, че е детектив. – Казвам се Тамир Барън и оглавявам рекламния отдел. Искате ли да се качим горе?

Стените на шестия етаж бяха украсени с реклами от последните сто години, поставени в дебели дъбови рамки. Кели забеляза такива на сапун "Пиърс", "Брайлкрийм" и "Съни Дилайт", докато следваше жената по покрития с мокет коридор към офиса ѝ.

– Получих резултатите от запитването, което ми изпратихте – каза Тамир, след като седнаха, – макар че все още не виждам връзката. Какво точно казахте, че разследвате? Обир?

Нямаше никакво насилие, което означаваше, че кражбата на ключовете на Кати си беше точно това – кражба, не обир, но Кели реши да се възползва от ситуацията, в случай че съдействието на Тамир беше пропорционално на тежестта на престъплението. Освен това, ако Кати беше права и извършителят наистина я беше последвал до дома ѝ, за да използва ключовете да проникне в него, то ставаше въпрос за нещо много по-сериозно. Кели настръхна при мисълта, че някой се промъкваше в къщата на жената. Какво ли правеше там? Разглеждаше гримовете ѝ? Крадеше бельото ѝ? Кати каза, че според нея някой е влизал в дома ѝ, докато е била на работа, но възможно ли беше това да не е единственият път? Представи си как извършителят се разхожда спокойно в кухнята ѝ посред нощ, как се качва тихичко горе, застава до леглото ѝ и я гледа, докато спи.

– Жертвата е пътувала по Централната линия по това време – обясни Кели на Тамир. – Извършителят е откраднал ключовете ѝ. Смятаме, че ги е използвал, за да проникне в къщата ѝ. Снимка на жертвата се е появила в раздела с рекламите и обявите на вестника ви два дни преди инцидента. – Надяваше се Кати вече да е сменила ключалката на задната си врата. Дали това щеше да е достатъчно, за да се почувства в безопасност? Кели не беше сигурна.

– Разбирам. Има една малка подробност. – Тамир продължаваше да се усмихва, но очите ѝ се стрелнаха надолу към бюрото ѝ и леко се помести в стола си. – В случая с горещите телефони, трябва да се следват определени правила: компаниите, които предлагат подобни услуги, трябва да бъдат лицензирани. Когато рекламират дейността си, те трябва да осигурят на рекламодателя – в случая на нас – лицензния си номер. Ако трябва да съм честна, не си падаме особено по този тип реклами. Виждате, че разделът ни е твърде малък. Наричаме такъв тип обяви необходимо зло.

– Защо да е необходимо? – попита Кели.

Тамир я погледна така, сякаш отговорът беше очевиден.

– Защото плащат добре. В наши дни повечето от този тип реклами – секс телефони, компаньонки, агенции за запознанства и така нататък – са завладели интернет пространството, но масата ни от читатели все още е доста голяма и чрез рекламирането на подобни услуги успяваме да продължаваме напред. Както вероятно знаете, секс индустрията е отворена към всякакъв вид извращения, така че нашите изисквания ни осигуряват спокойствието, че рекламираните от нас компании са лицензирани и следователно – регулирани. – Жената погледна отново към бюрото си.

– Доколкото разбирам, изискванията ви не са били спазени в този случай, така ли е?

– Опасявам се, че сте права. Клиентът се е свързал с нас в края на септември и е направил поръчка да публикуваме обявите му всеки ден през целия октомври. Малко преди края на октомври е направил втора поръчка, а същото се е случило и през ноември. С този клиент е работил един от новите ни служители, мъж на име Бен Кларк, който е приел поръчките без необходимия лицензионен номер.

– Това не е позволено, нали?

– Абсолютно не.

– Мога ли да разговарям с Бен?

– Ще поискам контактите му от "Личен състав". Напусна преди две седмици – опасявам се, че текучеството при нас е сериозно.

– Как е платил клиентът ви? – попита Кели.

Тамир се консултира с бележките пред нея.

– С кредитна карта. Можем да Ви осигурим номера ѝ, както и името и адреса на клиента, разбира се, но ще се нуждая от декларация за неразпространение на данните от Ваша страна.

– Няма проблем. – Проклятие. Тамир Барън се беше съгласила толкова охотно да се видят, че Кели се надяваше просто да получи необходимата информация от нея. Подобна декларация трябваше да се подпише от инспектор, а тя нямаше как да стори това, без да разкрие извънработните си дейности. – Междувременно можете да ми дадете копия от обявите – онези, които вече сте публикували, и онези, които чакат да бъдат публикувани, нали? – Полицайката задържа погледа на Тамир с цялата конфиденциалност, на която беше способна.

– Декларацията за неразпространение. – започна жената.

– Е необходима за лични данни като адреси и кредитни карти. Разбирам. Но няма никакви лични данни в тези обяви, нали? А и говорим за потенциална поредица от престъпления. – Сърцето на Кели изтуптя толкова силно в гърдите ѝ, че се учуди, как Тамир не го чу. Нуждаеше ли се от декларация за неразпространение на данните ѝ за обявите? Не можеше да си спомни и се замоли наум и събеседничката ѝ да не е наясно с този въпрос.

– Поредица? И други обири ли е имало?

– Опасявам се, че не мога да Ви кажа нищо повече. – Защита на данните, искаше да добави.

Последва неловко мълчание.

– Ще направя копия на обявите и ще ги изпратя на рецепцията. Можете да изчакате там.

– Благодаря Ви.

– Не е нужно да споменавам, че разговаряхме с всичките си служители за важността да се следват процедурите.

– Благодаря Ви. Предполагам, че ще спрете останалите обяви?

– Да ги спрем?

– Онези, които още не сте публикували. Не може да ги използвате във вестника си. Те спомагат за извършване на престъпления срещу тези жени.

– Разбирам Ви, детектив Суифт, но с цялото ми уважение, Ваша работа е да защитавате хората, а не моя. Нашата работа е да издаваме вестници.

– Можете ли поне да ги забавите с няколко дни? Не ги спирайте, но. – Кели млъкна, защото осъзна, че звучи непрофесионално. Нуждаеше се от сериозни доказателства, че обявите са свързани с престъпна дейност. Връзката между ключовете на Кати Танинг и обявата ѝ беше ясна, но Зоуи Уокър не беше станала жертва на никакво престъпление. Наличното не беше достатъчно.

– Опасявам се, че не мога. Клиентът плати в аванс, необходимо ми е разрешение от шефа ми, за да анулирам договора. Освен ако, разбира се, не носите съдебна заповед.

Лицето на Тамир беше безизразно, но погледът ѝ беше непреклонен и Кели реши да не продължава с опитите си. Вместо това също се усмихна любезно.

– Не, нямам съдебна заповед. Още не.

Почти веднага след като натисна звънеца, се разнесоха развълнуваните викове на племенниците ѝ, които тичаха да я посрещнат. Петгодишният Алфи носеше костюм на Спайдърмен и пластмасов викингски шлем, а тригодишният му брат Фъргюс бягаше към нея с голи пухкави крачета и тениска на миньоните, които обожаваше.

– Какво е това? – попита Кели и се направи на учудена, когато погледна с какво беше облечено по-малкото дете. – Панталони за големи момчета ли са това? – Фъргюс се ухили и вдигна тениската си, за да покаже по-добре късите си панталонки.

– За най-големите – отвърна Лекси и застана зад момчетата. Вдигна Фъргюс и целуна сестра си. – Внимавай къде стъпваш.

Лекси и съпругът ѝ Стюарт живееха в Сейнт Олбанс, в квартал, който изобилстваше от млади майки с техните бебешки колички. След като напусна Дърам, тя се записа на курс за следдипломна квалификация и си намери работа като учител по история в местното средно училище. Там се запозна със Стюарт – заместник-директора – и оттогава бяха заедно.

– Къде е Стю?

– На родителска среща. За щастие моята беше вчера. Вие двамата, обличайте пижамите. Хайде.

– Искаме да си играем с леля Кели! – оплака се Алфи.

Кели падна на колене и го хвана за раменете.

– Слушайте ме, вървете да си облечете по-бързо пижамите и да си измиете зъбите и след това ще си поиграем. Става ли?

– Става! – Децата хукнаха нагоре по стълбите и Кели се засмя.

– Да си родител изглежда доста забавно.

– Нямаше да мислиш така, ако беше дошла преди половин час. Истинско бедствие. Децата вече хапнаха, затова си помислих, че можем да ги сложим да спят, за да вечеряме на спокойствие. Приготвих ни гъбено ризото.

– Звучи ми перфектно. – Телефонът на Кели избипка и тя се намръщи над дисплея му.

– Нещо не е наред ли?

– Съжалявам, свързано е с работа ми. Трябва да отговоря. – Написа набързо някакъв текст, след което вдигна поглед към неодобрителната физиономия на Лекси.

– Като заварена си за това нещо. Смартфоните са истинска напаст – сякаш носиш цялата служба в джоба си. Дори не можеш да го изключиш. – Лекси беше отказала да си купи айфон, даже хвалеше ползите от своята нокиа с размерите на тухла, като една от тях беше, че батерията ѝ изтрайва цели три дни.

– Работата ми не е с нормирано работно време. Не е като твоята – приключваш в три часа и цяло лято почиваш. – Лекси не захапа стръвта. Кели прочете новото си съобщение и набързо написа отговор. Тя беше пристигнала първа на грозното сбиване на Ливърпул Стрийт, затова ѝ беше възложена задачата да събере показанията на свидетелите, след като нарушителите бяха арестувани. Една възрастна жена беше попаднала между биячите. Кели поддържаше връзка с дъщеря ѝ, която настояваше да осведомява майка си за развитието на случая.

– Онова, което в действителност иска да чуе от мен, е, че мъжете са вкарани в затвора – обясни ситуацията на Лекси тя. – Дъщеря ѝ твърди, че отказва да излиза, защото е твърде изплашена да не ги срещне отново.

– Осъдени ли са?

Кели поклати глава.

– Става въпрос за буйни хлапета. Ще положат общественополезен труд или в най-лошия случай ще получат условни присъди. Не представляват опасност за нея, но тя не вижда нещата така.

– Определено не ти е работа да съветваш нея или дъщеря ѝ? Няма ли хора, които да помагат на жертвите в подобни случаи?

Кели пое дълбоко въздух.

– Аз не ти казвам как да си вършиш работата, Лекс. – започна тя, но сестра ѝ вдигна ръце.

– Добре, добре. Няма да ти се меся. Но те моля, поне веднъж си изключи телефона и ми бъди сестра, а не полицайка? – Погледна я с умолителен поглед и Кели изпита чувство на вина.

– Разбира се. – Имаше намерение да угоди на сестра си, но на дисплея ѝ просветна номерът на Кати Танинг. Погледна Лекси. – Съжалявам, търсят ме по.

– Работа. Разбрах.

Само дето не беше разбрала, помисли си Кели, докато се оттегляше в дневната, за да приеме обаждането от Кати. Никога не разбираше.