Виждам те

– 6 –

Служебният телефон на Кели иззвъня и тя напусна залата за брифинги. Скрит номер почти сигурно означаваше, че се обаждаха от Централата, затова задържа апарата между ухото и дясното си рамо, докато закопчаваше жилетката си.

– Кели Суифт.

– Ще приемете ли обаждане от госпожа Зоуи Уокър? – попита гласът. Полицайката чу шумотевицата от гласове – десетина други оператори приемаха обаждания и разпределяха задачите. – Иска да говори с Вас за кражба в градския транспорт – нещо взето от някаква чанта?

– Ще се наложи да я пренасочите към отдел "Джебчийство". От няколко дни вече не съм командирована там, отново съм в Кварталния полицейски екип.

– Вече опитах да го сторя, но никой не ми вдига. Вашето име все още е дадено за контакт, така че... – операторът млъкна и Кели въздъхна. Името Зоуи Уокър не ѝ говореше нищо, но през трите месеца в отдел "Джебчийство" се беше срещнала с прекалено много жертви с откраднати портфейли, за да може да ги запомни всичките.

– Свържете ме.

– Благодаря Ви. – Операторът звучеше, сякаш му олекна, а Кели не за първи път се радваше, че отново се занимава с истинска полицейска работа, а не е хваната в капана на стая без прозорци, където да приема обажданията на разгневени граждани. Чу тихо кликване.

– Ало? Ало? – Разнесе се друг глас от другата страна на линията, този път женски и нетърпелив.

– Здравейте, на телефона е полицай Суифт. Как мога да Ви помогна?

– Най-накрая! Някой би си помислил, че искам да се свържа с МИ-5.

– Опасявам се, че там са големи сухари. Разбрах, че сте искали да говорите с мен относно кражба в метрото. Какво са Ви откраднали?

– Не на мен – отвърна жената с тон, който предполагаше, че Кели не може да разбере какво ѝ говорят. – Кати Танинг.

Обаждания като това бяха често срещани, когато името на полицай се споменеше във вестника. С него се свързваха граждани, които в повечето случаи нямаха никаква връзка със самата статия, сякаш той беше длъжен да изиграе ролята на кошче за душевните им отпадъци.

– Откраднали са ключовете от чантата ѝ, когато е заспала на път за дома си – продължи госпожа Уокър. – Нищо друго, само ключовете.

Тази беше от онези кражби, които правеха работата им необичайна. Докато пишеше предварителния доклад, Кели беше раздвоена дали да определи случая като кражба въобще, но Кати настояваше, че не си е изгубила ключовете.

– Държа ги в друго отделение на чантата си – беше обяснила на Кели тя. – Няма как да паднат оттам. – Джобчето се намираше от вътрешната страна на подобна на раница дамска чанта, а цип и кожена каишка с тока не позволяваха на съдържанието да се изгуби. И двете бяха разкопчани.

Видеокамерите показаха, че Кати се беше качила на метрото от Шепърдс Буш и тогава токата на джобчето изглеждаше закопчана. Когато си тръгнала от метростанция Епинг, каишката висяла отвързана, а джобчето зеело леко отворено.

Оказа се, че случаят е от лесните. Кати беше перфектната свидетелка: винаги се прибираше у дома по един и същ маршрут, дори си избираше един и същ вагон и сядаше – когато беше възможно – на едно и също място. Ако всички бяха толкова предвидими, си беше помислила Кели, работата ѝ щеше да е много по-лесна. Веднага беше открила Кати на видеокамерите, но не и някой от обичайните им заподозрени. Най-големите престъпници в метрото в момента бяха хлапетата Къртис, но те търсеха портфейли и айфони, а не ключове.

Когато Кели изгледа записа от влака, на който Кати пътуваше по време на кражбата, едва не пропусна извършителя.

Потърпевшата беше заспала, облегната на стената на вагона, с кръстосани крака и увити около чантата си ръце. Кели беше толкова погълната да се оглежда за младежи с качулки и за двойки жени с шалове и бебета в ръце, че само бегло забеляза мъжа, който стоеше близо до краката на Кати. Определено не се вписваше в профила на някой, който движеше с джебчии. Висок и добре облечен, със сив шал, който беше увит два пъти около врата му, след което беше вдигнат над ушите и долната част на лицето му, сякаш все още беше навън и се бореше със студа. Мъжът стоеше с гръб към камерата, а погледът му беше забит решително в пода. С едно рязко движение се наведе напред, плавно се насочи към Кати Танинг, след което се изправи; дясната му ръка изчезна прекалено бързо в джоба му, за да може Кели да види какво държеше в нея.

Дали не си беше помислил, че жената държи портмоне в този външен джоб? Или телефон? Вероятно се беше разочаровал, когато беше осъзнал, че е откраднал само връзка с ключове? Въпреки това ги беше взел, защото щеше да е голям риск да се опита да ги върне, след което щеше да ги хвърли в някое кошче на път за вкъщи.

Кели беше прекарала последния си ден в отдел "Джебчийство" в опит да проследи крадеца на Кати през метрото. Най-добрата му снимка, която успя да извлече от записите, беше с ниска резолюция и въобще нямаше смисъл да я пуска в обращение. Мъжът беше от азиатски произход, само в това беше сигурна, и около метър и осемдесет висок. Видеокамерите записваха цветна картина и качеството беше внушително – човек можеше да си представи, че гледа новинарски репортаж на пътниците в метрото, – но това не можеше да ѝ гарантира разкриването на самоличността на извършителя. Камерите трябваше да са насочени в правилната посока, за да могат да дадат хубаво изображение. Много често – както беше и в този случай – крадецът се падаше в периферията на обхвата им. Увеличаването щеше да пикселизира изображението, докато най-важните детайли щяха да се смесят в хомогенна човешка фигура, която нямаше никакъв шанс да бъде идентифицирана.

– Да не сте била свидетелка на кражбата? – попита Кели и се върна в разговора със Зоуи Уокър. Със сигурност щеше да се обади по-рано, ако наистина беше видяла нарушителя. Вероятно госпожа Уокър беше намерила липсващите ключове, които можеха да изпратят в лабораторията за анализ.

– Имам информация за Вас – отвърна жената. Говореше официално, с рязък тон, граничещ с грубост, но в него се криеше някаква несигурност, което подсказваше, че е изнервена.

Кели отвърна внимателно:

– Слушам Ви.

Появи се сержантът и почука по часовника си. Кели посочи телефона и изрече безмълвно с устни: Дай ми минутка.

– Жертвата. Кати Танинг. Снимката ѝ се появи в раздела за обяви в "Лондон Газет" точно преди ключовете ѝ да бъдат откраднати.

Каквото и да беше очаквала да чуе от Зоуи Уокър, определено не беше това.

Кели седна.

– Какъв тип обява?

– Не съм сигурна. На страницата с обявите за запознанства е. В петък видях същата, на която мисля, че беше публикувана моя снимка.

– Мислите? – Кели не успя да прикрие скептицизма в гласа си. Усети колебанието у Зоуи Уокър.

– Жената на нея прилича на мен. Само че няма очила. Понякога нося контактни лещи – използвам от онези дневните, сещате ли се? – Уокър въздъхна. – Не ми вярвате. Мислите, че съм някаква луда, нали?

Кели си мислеше нещо много близко до това и изпита вина.

– Не е така. Просто се опитвам да установя фактите. Можете ли да ми кажете датите на обявите, които сте видели? – Изчака, докато Зоуи Уокър проверяваше календара, след което записа данните, които жената ѝ даде – снимката на Кати Танинг беше публикувана във вторник, 3 ноември, а нейната в петък, 13 ноември. – Ще погледна – обеща Кели, макар че не знаеше дали щеше да ѝ остане време, за да го стори. – Оставете на мен.

– Не. – Пол Пауъл беше непреклонен. – Имаше своите три месеца на размотаване в цивилни дрехи, докато останалите вършехме трудната част, време е да се заемеш с малко истинска полицейска работа.

Кели прехапа езика си, знаеше, че не бива да превръща сержант Пауъл в свой враг.

– Просто искам да говоря с Кати Танинг – обясни тя и се смъмри за умолителния тон в гласа си, – след което обещавам да се върна обратно. – Нямаше нищо по-дразнещо от незавършен случай и макар Зоуи Уокър да звучеше налудничаво, нещо не даваше мира на Кели. Възможно ли беше снимката на Кати наистина да се беше появила в обявите за запознанства? Възможно ли беше да не е била случайна жертва, а набелязана? Дори преследвана? Трудно ѝ беше да го повярва.

– Този случай вече не ти влиза в задълженията. Ако трябва да се проверява нещо, изпрати го на отдел "Джебчийство". Ако не ти стига работата, само ми кажи... – Кели вдигна ръце. Знаеше кога да спре.

Кати Танинг имаше къща в Епинг, недалеч от метростанцията. Зарадва се, когато чу Кели, и ѝ предложи да се видят във винения бар на Сефтън Стрийт, когато полицайката свърши работа. Кели веднага се съгласи, макар да беше наясно, че ако иска да разследва случай, по който вече не беше назначена, трябваше да действа сама.

– Значи не сте ги намерили? – Кати беше на тридесет и седем, практикуваше като личен лекар близо до Шепърдс Буш и имаше директен подход, който според Кели щеше да накара повечето ѝ пациенти да си тръгнат. На полицайката това ѝ харесваше.

– Съжалявам.

– Няма проблем. Не съм очаквала нещо различно. Но съм заинтригувана – каква е цялата тази работа с обявата?

Секретарката в "Газет" беше изненадващо услужлива. Тя ѝ изпрати цветно копие на всяка от страниците в раздела за реклами и обяви на двете дати, споменати от Зоуи Уокър. Кели ги разгледа, докато пътуваше с метрото, и бързо откри снимката, на която Зоуи беше разпознала Кати. Само преди няколко дни полицайката беше наблюдавала фотографа на "Метро" да прави безброй различни снимки на жената и беше забелязала как бретонът ѝ пада върху дясната ѝ страна, както и малката ресничка между веждите ѝ. Жената на снимката в "Газет" определено приличаше много на нея.

Кели постави изрезката от обявата на масата пред Кати и внимателно се вторачи в потърпевшата за реакция. Под изображението имаше малко информация, но самата обява беше заобиколена от предложения за компаньонки и чат линии. Дали личната лекарка не заработваше допълнително като операторка на телефон на доверието? Дали не беше момиче на повикване?

Първото нещо, което направи Кели, когато получи копия от обявите, беше да набере адреса – findtheone.com – в браузъра си. Това я отведе до празна страница, в центъра на която имаше бяла кутийка, която предполагаше, че се изисква парола, но по никакъв друг начин не ставаше ясно какво представлява сайтът или как човек може да получи такава парола.

Изненадата върху лицето на Кати беше искрена. Настъпи моментно мълчание, последвано от кратък изблик на смях. Жената взе обявата и я погледна от по-близо.

– Можеха да изберат по-хубав ъгъл, не мислиш ли?

– Ти ли си на снимката?

– Това е зимното ми палто.

Фотографията беше в близък план, фонът беше тъмен, без никакви различими детайли. Със сигурност беше направена в затворено помещение, помисли си Кели, макар че не знаеше защо е толкова сигурна. Кати гледаше към фотоапарата, но не право към него, взираше се някъде в далечината, сякаш умът ѝ беше другаде. Ясно се виждаше яката на тъмнокафяво палто и качулка с пух, спусната зад главата ѝ.

– Виждала ли си тази снимка преди?

Кати поклати глава. Въпреки увереността ѝ, Кели виждаше, че е озадачена.

– Сигурна съм, че не си публикувала ти обявата.

– Виж, условията в здравната служба може и да са трудни, но не съм готова да си сменям професията.

– Регистрирана ли си в някой сайт за запознанства? – Кати я изгледа учудена. – Съжалявам, че ти задавам този въпрос, но се питах дали снимката не е взета от някоя легална интернет страница.

– Не – отвърна жената. – Наскоро приключих с една сериозна връзка и – честно казано – започването на нова е последното нещо, което искам в момента. – Кати остави обявата, отпи от виното си и погледна Кели. – Бъди честна с мен: трябва ли да се тревожа?

– Не знам – отвърна искрено полицайката. – Тази обява се е появила два дни преди ключовете ти да бъдат откраднати, а аз разбрах за нея преди няколко часа. Жената, която се обади – Зоуи Уокър – смята, че е видяла собствената си снимка в "Лондон Газет" в петък.

– На нея откраднали ли са ѝ нещо?

– Не. Но, разбираемо, тя е обезпокоена, че снимката ѝ е във вестника.

– Аз също се тревожа. – Кати млъкна за миг, като че ли обмисляше дали да продължи. – Истината, Кели, е, че през последните няколко дни се чудех дали да ти се обадя.

– Защо не го направи?

Жената погледна сериозно полицайката.

– Аз съм лекар. Работя с факти, а не с фантазии, както и ти. Исках да ти звънна, но. Не бях сигурна.

– За какво?

Нова пауза.

– Мисля, че някой е бил в дома ми, докато съм била на работа.

Кели не каза нищо, чакаше Кати да продължи.

– Не съм сигурна. По-скоро. По-скоро имам такова чувство. – Жената завъртя очи. – Наясно съм, че подобно становище няма да издържи в съда, нали? Точно затова не казах на никого. Когато се прибрах от работа онзи ден, мога да се закълна, че помирисах афтършейв в коридора, а като се качих горе, за да се преоблека, капакът на коша за пране беше отворен.

– Възможно ли е ти да си го оставила така?

– Да, но е малко вероятно. Затварянето му е едно от онези неща, които правиш автоматично, нали се сещаш? – Кати млъкна за миг. – Мисля, че част от бельото ми липсва.

– Смени си ключалките, нали? – попита Кели. – Чакаше ключаря, когато съобщи за кражбата.

Кати изглеждаше смутена.

– Само тази на предната врата. Не и на задната. Щеше да ми струва още сто лири, а ако трябва да бъда честна, не виждах смисъл. На ключовете ми нямаше нищо, което да подсказва какъв е адресът ми, а и тогава ми се стори като ненужен разход.

– А сега.? – Кели остави въпроса да увисне в тишината между тях.

– Сега ми се иска да бях сменила двете ключалки.