Воалът на властта

Седемнадесета глава

В гората Ксу имаше селище.

Поне когато го видяха за пръв път, те предположиха, че е поселище. Дори и сега, когато вторият ден от престоя им в гората Ксу бе към своя край, не бяха напълно сигурни в това, защото то бе толкова различно от всичко, което бяха виждали досега, че просто нямаха с какво да го сравнят.

Поселището бе издигнато около дърветата и нямаше ясно очертани граници; то се разпростираше по стволовете и по земята, сливайки се почти органично със заобикалящата го природа. Конструкциите бяха изградени от някаква лъскава субстанция, твърда като скала и гладка на допир, най-често синкаво-бяла на цвят, но понякога бе кафява или зелена. Тя излъчваше слабо сияние и сякаш променяше оттенъка си спрямо околния фон — всичко зависеше от позицията на наблюдателя. Когато Кайку положи дланта си върху странната повърхност, тя веднага порозовя, за да избледнее постепенно след отдръпването на ръката й.

Тсата, от своя страна, бе смаян от начина, по който бе построено необичайното поселище; именно той и откри ключа, разбулващ поне отчасти тайните му. Странната субстанция всъщност беше мъзга, източена от дърветата и втвърдена посредством някакви незнайни прийоми в множество различни форми. Всяка конструкция, без значение от мястото, където се намираше, бе свързана по някакъв напълно органичен начин с дървесния ствол — пътешествениците не забелязаха никакви разрези или други следи от изкуствено снаждане. Кайку имаше плашещото усещане, че селището продължава да расте; тя зърна доста каналчета, които отвеждаха дървесните сокове до повърхността на вече съществуващите съоръжения, и предположи, че след време обликът им щеше да бъде видоизменен от появата на нови конструкции.

Поселището поразяваше с многообразието си. От стволовете се подаваха огромни дискове и конуси, във въздуха стърчаха заострени кули, а наподобяващи ефирни паяжини мостове свързваха отделните дървета. Някои от постройките приличаха на ъгловати пагоди, докато други бяха гладки и полукръгли; имаше и такива със звездовидна форма и пъстроцветна повърхност. Изваяни коралоподобни структури се издигаха до източени бели сталагмити, които контрастираха на фона на тумбестите, овални форми, натрупани една върху друга като купчина снежни топки. При повечето конструкции не се виждаха никакви врати или входове, ала почти всички бяха свързани от подобни на вени тунели.

Кайку, Асара и Тсата бяха първите, които видяха необикновеното селище, и едва по-късно ткиуратецът си даде сметка, че навярно бяха първите човешки същества, допуснати до пределите му. Кайку бе до такава степен поразена от видяното, че главата й се замая и трябваше да приседне за малко.

Пътешествениците предполагаха, че поселището е издигнато от емирините, но съдеха за това единствено от обстоятелството, че белите същества ги бяха довели дотук. След като Кайку и спътниците й стигнаха до целта, емирините изчезнаха безследно. Селището изглеждаше необитаемо и не се забелязваха никакви признаци на живот. Или никой никога не бе използвал тези постройки, или обитателите им ги бяха изоставили, отнасяйки всичките си принадлежности със себе си.

Тсата се върна и доведе останалите от групата им. Лусия бе убедена, че могат да се доверят на емирините, ала пътешествениците и бездруго нямаха кой знае какъв избор. Ако причудливите създания бяха добронамерени към тях, дали ги бяха завели тук, за да им предложат убежище, докато се възстановят ранените им? Дали бе възможно емирините да са изпълнени с желание да им помогнат? Въпреки че повечето се съмняваха в емирините и се опасяваха да не би това да се окаже капан, в крайна сметка издигнаха лагера си сред странното селище. След като се стъмни, тайнствените съоръжения придобиха още по-зловещ облик и Доджа настоя да прекарат нощта на открито. Никой не изгаряше от желание да влиза в причудливите конструкции, ето защо заповедта му бе посрещната без възражения.

Зеленикавото сияние на Нерин се процеждаше през преплетените клонки над главите им. Аурус бе увиснала ниско в северната част на небосвода и поръбваше листата с млечнобели отблясъци. Кайку се разхождаше из лагера и разглеждаше чудноватата архитектура, сподиряна от мърморенето на войниците. Те й хвърляха враждебни погледи, ала това не я засягаше. Поне за малко бе останала насаме със себе си и това й харесваше. Лусия спеше; Фаека също бе легнала, оплаквайки се, че се чувства зле, а Тсата и Хет бяха насочили цялото си внимание към ранената си сънародничка.

По-рано същата вечер тъмнокосата Сестра бе мярнала Асара — някогашната й прислужница се бе облегнала на едно от жилищата на емирините и я наблюдаваше, докато чистеше разсеяно пушката си. Изнервена от държанието й през последните дни, Кайку закрачи към нея, за да изяснят нещата, ала съпругата на Реки нарами пушката си и изчезна, преди Сестрата да стигне до нея. Очевидно точно в този момент нямаше особено желание да говорят.

Ала ето че сега изведнъж изникна до Кайку.

— Искам да говоря с теб — каза тя.

— И аз — отвърна й Сестрата.

— Но не тук — рече Асара. — Ела с мен.

Кайку я последва и двете излязоха от лагера. Селището се разстилаше около тях — безмълвна обител на загадъчни същества. Те повървяха известно време и спряха едва когато се увериха, че наблизо няма никого. Красавицата остана известно време с гръб към нея, а напрегнатите й рамене издаваха някаква потискана емоция; най-накрая обаче се завъртя бавно и погледът й срещна този на Кайку.

Тъмнокосата Сестра я загледа с очакване. Зелените очи с форма на бадеми, смуглата кожа и екзотичната й красота принадлежаха на чужденка, ала под всичко това се виждаше същата онази Асара — удивителна и вероломна, — която тя мразеше и обичаше в еднаква степен. Жената, която я бе дарила с живот, взимайки частица от същината на Кайку и оставяйки в замяна нещо от себе си — малки въгленчета страст, които тлееха в душите и на двете и едва ли някога щяха да се разгорят на воля. Всяка копнееше за онова, което имаше другата — онова миниатюрно парченце, което и двете бяха изгубили при установяването на странната връзка помежду им.

Асара изглеждаше толкова разстроена, че Кайку проговори първа.

— Какъв е дългът ми, Асара? — попита тя. — Какво искаш да сторя, за да изравня баланса помежду ни?

— Значи признаваш, че ми дължиш нещо? — попита съпругата на Реки.

— Да — кимна Сестрата, — но дали ти дължа достатъчно, за да задоволя желанията ти? Искам да чуя какво желаеш, преди да реша как да постъпя.

— Много добре — рече Асара, ала все още изглеждаше угрижена. — Първо обаче трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого за онова, което те помоля. На никого. Независимо дали си съгласна или не.

— Имаш думата ми — каза Сестрата, защото знаеше, че това е единственият начин да накара Асара да продължи, а искаше час по-скоро да приключат с тази работа.

Някогашната й прислужница я изгледа съсредоточено, а очите й блещукаха в мрака. Все още се колебаеше дали да й се довери.

— Асара — въздъхна Кайку, — ти ме последва толкова далеч. Не се заблуждавай, че в момента избираш как да постъпиш; решила си какво да правиш още преди доста време. Какво точно искаш?

— Искам дете — изсъска съпругата на Реки и замлъкна, сякаш потресена от признанието, което бе направила току-що.

Сестрата я изгледа с широко отворени очи.

— Искам дете — повтори Асара, този път по-тихо, — ала не мога да забременея.

— Защо? — попита смаяно Кайку. Това ли беше тайният й копнеж?

— Не зная — въздъхна красавицата. — Мога… да се променям, но само до известна степен. Не ми е трудно да се преобразявам в хора — било то мъже или жени, — ала не мога да приемам облика на животни например. Способна съм да променям кожата и формата си, но имам и ограничения. Всичко, което правя, го правя инстинктивно — нямам никаква представа как се случва. Не мога да надзърна вътре в себе си, нито мога да се променя.

Едва тогава Кайку разбра.

— Искаш да направя така, че да успееш да забременееш.

— Ти можеш да направиш това, Кайку! — рече съпругата на Реки и Сестрата почувства неистовия копнеж в гласа й. — Зная на какво сте способни ти и твоите посестрими. Виждала съм Сестри да връщат хора от прага на смъртта и да ги изцеряват със собствените си ръце. Само преди броени часове те наблюдавах как спаси живота на онази ткиуратка! Ти имаш силата да промениш живота ми.

— Може би — въздъхна Сестрата.

— Може би? — извика Асара.

— Аз не съм бог, Асара — изтъкна Кайку. — Не мога да създам нещо, което не се намира там. Не зная до какви изменения е довела твоята Различност. Ами ако си лишена от утроба? Аз не мога да ти създам такава.

— Тогава погледни! Погледни вътре в мен! — замоли я отчаяно някогашната й прислужница. Толкова дълго бе кътала тази надежда в сърцето си, че възможността тя да се окаже безплодна й идваше в повече. Толкова дълго време бе самотна и празна, неспособна да запълни пустотата, зейнала вътре в нея. Нямаше друга като нея — дори и сред Различните. За всичките й деветдесет години не бе успяла да открие друга. Най-жестокият номер на Шинту щеше да бъде да я направи вечна и в същото време да я лиши от възможността да си създаде потомство.

Кайку се намръщи.

— Трябва да помисля над това, Асара.

— Имаш дълг към мен — просъска красавицата. Страхът й прерастваше в гняв. — Преди време аз те дарих с живот; сега е твой ред да направиш същото за мен!

— И какво ще направиш тогава, Асара? — попита Кайку. Косата й закриваше едното й око, ала другото наблюдаваше изпитателно събеседничката й. — Какво ще стане, ако населя света с още създания като теб?

— Това е право на всяка жена! — извика някогашната й прислужница. — Право, което ми беше отнето!

— Ти въобще жена ли си? — попита Сестрата. — Задавала ли си си този въпрос? Защото аз лично се съмнявам. — Кайку говореше с онзи тон, който използваше, когато носеше одеждите и грима на Аления орден: непреклонен и властен. — Навярно боговете са имали основание да те лишат от това женско „право“. Може би една като теб е достатъчна.

— Не ми изнасяй поучителни беседи! — разгневи се Асара. — Не ми говори за това кое е правилно и кое — не, когато ти и твоят Ален орден кроите планове как да заграбите трона. Съвестта ти не е чиста, Кайку. Попитай Кайлин защо твоите посестрими позволиха на Чаросплетниците да завземат Империята. Попитай я дали си струваше да бъдат пожертвани стотици хиляди, ако не и милиони човешки животи, за да може Аленият орден да излезе на сцената!

Кайку я изгледа равнодушно.

— Сигурно ще го сторя — рече тя, след което се обърна и се отдалечи. Усещаше как преливащият от омраза поглед на Асара изгаря тила й и нямаше да се учуди, ако някогашната й прислужница се нахвърлеше върху нея, ала нищо подобно не се случи.

Тъмнокосата Сестра се остави на гората да я погълне и да я облее с тишината си. Едва когато съзнанието й се успокои, тя се замисли над казаното от Асара.

Прекараха една неспокойна нощ в селището на емирините, но когато се съмна, всички бяха налице. Никой обаче не беше в добра форма, защото ужасяващите кошмари продължаваха да измъчват пътешествениците и ранните часове на нощта бяха изпълнени с писъците на будещи се мъже и жени. Голяма част от хората останаха будни, защото се бояха от онова, което дебнеше под тънката кора на подсъзнанието. Дори и тези, които си позволиха да подремнат за мъничко, вместо да освежат силите си, се събудиха в далеч по-лошо състояние, отколкото се намираха преди. В допълнение към това пътешествениците ставаха все по-нервни и избухливи. Те мразеха гората и духовете от дъното на душата си и тъй като нямаха отдушник, където да насочат ненавистта си, се нахвърляха ожесточено един срещу друг.

Скоро стана ясно, че през този ден няма да ходят никъде. Състоянието на Пейтре се беше подобрило, но Фаека се бе разболяла. Кайку поговори с Доджа и водачът сметна, че е доста безразсъдно да продължат, при положение че една от Сестрите е болна, а другата е твърдо решена да остане при нея. Когато съобщи това на хората си, Доджа смекчи известието с твърдението, че докато се намират в селището на емирините, са в пълна безопасност.

Кайку се съмняваше в последното изказване, ала то поне служеше на собствените й цели. Войниците приеха съдбата си със завиден стоицизъм, макар че впоследствие между тях избухнаха доста разногласия. Духовете бяха ужасни, но и липсата на сън не беше за подценяване. Тук имаше нещо, което отравяше съзнанието, и хората бяха напълно прави да искат да се махнат час по-скоро от тук. Кайку си даваше сметка как се чувстват. Нямаше смисъл да им се казва, че всеки ден, прекаран тук, бе изгубено време, и само отлагаше мига, в който трябваше да стигнат до Ксхианг Ксхи.

Тъмнокосата Сестра посети Фаека. Противно на желанията на Доджа, тя бе напуснала палатката си и бе разпънала рогозката си в едно от жилищата на емирините. Помещението беше топло, имаше неправилна форма и излъчваше някаква странна стерилност, а едната му стена представляваше част от кората на огромно дърво. От тавана и пода стърчаха някакви изпъкнали форми, които можеха да бъдат както скулптури, така и обикновени домакински принадлежности. Кайку забеляза някакъв тесен тунел, който водеше началото си от стаята и се извиваше около дървесния ствол, губейки се нейде сред по-високите клонки, ала можеше само да гадае за предназначението му.

Фаека се държеше много странно. Тя дърдореше някакви безсмислици, сякаш имаше треска и бълнуваше, ала нямаше температура. Червенокосата Сестра избута ръката на Кайку, когато тя докосна бузата й, и започна да мърмори неприятни неща за нея, сякаш посестримата й не се намираше в стаята. Кайку коленичи до нея, загрижена за състоянието й, но нямаше как да й помогне — болната бе издигнала защитите си и не допускаше дори Сестрите до себе си. Освен това, колкото повече изучаваше спътничката си, толкова повече тъмнокосата Сестра се убеждаваше, че страданието й е по-скоро душевно, отколкото физическо. Предната нощ писъците на Фаека огласяха целия лагер; също както и в случая с Лусия, гората Ксу й действаше смазващо и Кайку не знаеше дали разсъдъкът на приятелката й щеше да издържи под това тежко бреме.

„Богове, защо изобщо дойдохме на това прокълнато място?“, запита се тя, ала прекрасно знаеше отговора. Бяха дошли тук, защото това беше последният им шанс.

През този ден бе видяла на няколко пъти емирините. Те се стрелкаха като бели мълнии между дърветата и всеки път, когато ги мернеше, тъмнокосата Сестра се взираше в синьо-зелените горски дебри и се питаше какво ли се крие под бялата козина на загадъчните им домакини. Тя отиде да види Пейтре, която беше доста изнемощяла, ала поне се бе съвзела, и си поговори с Тсата. Този път обаче ткиуратският й приятел й се стори малко странен — в държанието му сякаш имаше някаква бариера, която тя не можа да преодолее, ето защо накрая се отказа и си тръгна. Атмосферата в лагера я потискаше, но бе заклещена тук като всички останали и не трябваше да напуска пределите на селището.

Тя започна да се разхожда около селището, за да размисли на спокойствие. Претенциите, които предяви Асара, наистина бяха сериозни. Е, поне вече знаеше защо някогашната й прислужница я бе последвала в гората — трябваше да запази инвестицията си. Ала дори Кайку да бе в състояние да изпълни желанието й, въпросът беше трябваше ли? Осмеляваше ли се да дари същество като нея със способност за размножаване?

От друга страна, ако я бяха накарали да попречи на Асара да има деца, категорично нямаше да го стори. Тогава щеше да й отнеме нещо, а тя никога не би постъпила така. Докато да й даде възможност да се възпроизвежда беше нещо съвсем различно. Всяко действие на потомците й, всяко следствие от живота им щеше да е заради Кайку.

Ами ако те пораснеха със способностите на Асара? Ами ако бяха вероломни като майка си? Откъде можеше да е сигурна? Всемогъщи богове, щеше да направи някогашната си прислужница родоначалник на нова раса. Раса на създания, които могат да приемат всякакво лице и всякакъв облик; перфектни шпиони и смъртоносни имитатори с неостаряващи тела. Само Сестрите можеха да прозрат през обвивката им.

Тъмнокосата Сестра внезапно се спря. Тя си даде сметка, че се бе увлякла — въображението й явно се бе развихрило. Нямаше никаква гаранция, че децата на Асара ще наследят дарбите й. Дори и да станеше така, не бе сигурно, че ще се превърнат в красиви и смъртоносни създания като майка си. Можеха изобщо да не наследят природата на майка си.

Ала такава възможност съществуваше и Кайку не можеше да отрече това.

Тя искаше да си поговори с Тсата. Чувстваше се ужасно, задето ткиуратецът бе толкова близо, а тя бе обвързана с клетва да не говори за молбата на Асара. Сестрата се възхищаваше на острия му ум и честността му. Вероятно той щеше да й помогне да разплете възела. Сигурно щеше да й каже, че действието и бездействието са едно и също нещо и че ако иска да откаже на Асара дара на зачатието заради страха от възникването на раса от чудовища, трябва да направи всичко възможно съпругата на Реки да не забременее. Тсата щеше да унищожи заблудите й и да разсее димните завеси на етикета и предразсъдъците; накрая щеше да й каже, че единствената причина, поради която умува над този въпрос, е защото не иска да се нагърби с отговорността да вземе конкретно решение.

Кайку знаеше всичко това, ала то в никакъв случай не правеше избора й по-лесен.

Нощта се спусна отново над земята, но този път нямаше луни, които да я озарят със сиянието си.

Войниците започваха да се боят от тъмнината. Перспективата да заспят и да сънуват ужасни кошмари бе по-лоша от изтощението, което ги очакваше, ако останат будни, ала умората им бе толкова силна, че те се унасяха пряко волята си. Стражите дремеха на постовете си; главите им клюмваха и собствениците им се будеха с викове, когато кошмарите се вкопчваха стръвно в тях. Гората и бездруго беше място, което подлъгваше окото, но липсата на сън ги караше непрекъснато да съзират разни движещи се обекти и ги подлагаше на ужасяващи халюцинации.

— Утре заранта трябва да потегляме — изръмжа Доджа на Кайку. — Хората ми не могат да издържат повече — това място ще ги накара да полудеят. Ако трябва, ще носим Фаека и ткиуратката.

Тъмнокосата Сестра не каза нищо. Тя също си мислеше, че ако състоянието на Фаека се подобри, могат да й измайсторят носилка и да поемат отново на път. Освен това общото състояние на групата сериозно я тревожеше. Задвижваният от нейната кана метаболизъм поддържаше ниско нивото на умората в организма й и тя не бе тъй изтощена физически като останалите, но не там според нея бе проблемът; именно психическият терор, на който бяха подложени бойците, я караше да се опасява от възникването на инциденти. В този лагер имаше прекалено много пушки и твърде много разтреперани пръсти, които да натиснат спусъка.

На фона на всичко това обаче имаше и един лъч светлина — когато и последните кръпки на чезнещия ден бяха погълнати от сгъстяващия се здрач, я известиха, че Лусия е будна и е настроена общително. Кайку веднага се завтече да я види и я завари пред палатката й. Девойката й се усмихна и я покани да се поразходят заедно. Двете жени се отдалечиха малко от лагера и закрачиха сред седефените постройки на емирините. За голямо облекчение на Сестрата, престолонаследничката наистина се оказа с прояснен ум и необичайна охота за разговор.

— Ксхианг Ксхи не е далеч — рече Лусия.

— Така ли? — учуди се Кайку. — Мислех си, че не сме успели да стигнем кой знае колко далеч.

Девойката й хвърли леко учуден поглед.

— Това е домът на духовете — каза тя. — Можем да вървим цяла вечност и никога да не достигнем другата страна, или пък да се озовем там само след час. Разстоянията тук са доста разтегливи. Според теб съвпадение ли е, че селището на емирините се оказа толкова близо до мястото, където падна Пейтре? В огромна гора като тази — не беше ли прекалено удобно за нас?

— Мина ми през ума — призна Кайку.

— Ако Ксхианг Ксхи не иска да бъде намерен, никога няма да го намерим — изтъкна престолонаследничката. — Но случаят не е такъв.

— Тогава защо не се появява? Защо ни кара да минаваме през всичко това?

— Не зная — вдигна рамене Лусия. — Неведоми са пътищата на духовете. Навярно ни подлага на изпитание. Или пък съм му любопитна и иска да узнае повече за мен.

Тази мисъл не се хареса много на Кайку.

— Все още можеш да се върнеш, Лусия — рече тя. — Още не е твърде късно.

Престолонаследничката я изгледа тъжно.

— Напротив — въздъхна тя. — Прекалено късно е — добави и се загледа в тъмните дървета и непознатата растителност, заобикаляща селището. — Освен това върнем ли се сега, никога няма да излезем от гората. Ксхианг Ксхи иска да ме види. Мисля, че е заинтригуван. Ако не беше така, едва ли щяхме да оцелеем толкова дълго.

— Ако толкова много иска да те види, защо позволява на гората да ни причинява зло? — попита Сестрата.

— Той иска да види мен — отговори й девойката. — Предполагам, че смята всички вас за излишни.

Кайку почувства как я обливат студени тръпки.

В следващия момент Лусия се обърна рязко към нея и Сестрата се сепна, застивайки на място. Престолонаследничката се взираше в нея със странен блясък в очите си.

— Лусия, какво има? — попита по-възрастната жена.

— Трябва да ти кажа някои неща — рече събеседничката й. — В случай че никога вече не получа възможност да ти ги споделя.

Кайку се намръщи.

— Недей да говориш така.

— Съвсем сериозна съм, Кайку — каза престолонаследничката. — Не зная дали някога пак ще бъда с толкова ясно съзнание.

— Естествено, че ще бъдеш! — възрази Сестрата. — След като излезем от гората, ще…

— Остави ме да говоря! — прекъсна я Лусия и събеседничката й беше тъй потресена, че веднага млъкна. — Прости ми — добави меко девойката. — Позволи ми да ти кажа това. Не искам друго.

Кайку кимна.

— Искам да ти благодаря. Това е всичко. На теб и на Мишани. Искам да знаеш, че… оценявам всичко, което сте направили за мен. Двете ми бяхте като сестри. И винаги, винаги сте били на моя страна. Когато всичко това приключи, аз… — гласът й заглъхна. — Просто исках да го знаеш. Ти имаш любовта ми и винаги ще я имаш.

Сестрата усети как в очите й напират сълзи и прегърна девойката.

— Всемогъщи богове, та ти сякаш се сбогуваш, Лусия — промълви тя. — Ще минем през всичко това, ще видиш. Ще живееш и ще кажеш сама тези неща на Мишани. — Престолонаследничката я прегърна още по-силно. — Аз ще те пазя, дори това да означава да дам живота си за теб.

— Има някои неща, от които не можеш да ме опазиш — прошепна Лусия. Когато тя вдигна глава, нещо в езика на тялото й подсказа на Сестрата, че зад гърба й има някой. Тя се обърна и видя Хет.

— Тсата с теб ли е? — попита той, без да си губи времето в поздрави или извинения, задето прекъсва разговора им.

— Не съм го виждала — отвърна Кайку.

— Но той тръгна след теб — рече ткиуратецът, а по лицето му се изписа объркване, докато се бореше с непознатите срички на сарамирския. — Навътре в гората.

— Не съм излизала от селото — информира го Сестрата.

— Той те видя как излизаш — продължи да настоява татуираният мъж. — Аз бях с него. Не те мярнах, ала Тсата те видя. Каза, че трябва да поговори с теб.

Зловещо предчувствие разпери пипалата си в стомаха на Кайку.

— Кога стана това? — попита тя.

— Преди няколко минути. Състоянието на Пейтре започна да се влошава и дойдох да го извикам.

Сестрата погледна към Лусия.

— Преди три нощи, когато бях нападната от огромния дух в гората… те видях да навлизаш между дърветата и тръгнах след теб.

Престолонаследничката поклати глава.

— През онази нощ изобщо не съм излизала от палатката си. Спях, а отвън имаше стражи…

— Богове! — изсъска Кайку. — Връщай се бързо в лагера! Хет, покажи ми накъде тръгна!

Ткиуратецът се подчини без никакво колебание, докато Лусия бързаше към лагера. Сестрата се завтече подир татуирания мъж и само след няколко крачки той се спря и посочи с ръка.

— Натам.

Ирисите на Кайку веднага се обагриха в червено. Никога нямаше да успее да проследи ткиуратец само с общоприетите средства, дори и да владееше нужните умения; в Чаросплетието обаче нещата стояха другояче. Виждаше следата, оставена от миризмата му, спомена за дъха му и ехото от ударите на сърцето му.

— Върни се при Пейтре — нареди тя на Хет. — Вече не можеш да ми помогнеш.

С тези думи тъмнокосата Сестра се гмурна в гората.

Тя я погълна с охота. Висящите ластари и филизи на сините растения я шибаха през лицето, докато тичаше. Земята криеше множество опасности — преплетените корени и стърчащите скали сякаш само дебнеха да я препънат, а резките обрати в терена правеха скоростта й опасна и безразсъдна. Тя обаче разчиташе контурите на земята със същата лекота, с която разчиташе конфигурацията на нишките в Чаросплетието, което й позволяваше да стъпва непогрешимо на земята.

Сестрата се проклинаше на ум, докато се носеше из гората. Ако бе притиснала повече Лусия, ако я бе разпитала по-подробно за инцидента… Престолонаследничката обаче беше непроницаема, съзнанието й беше другаде и Кайку не искаше да всяка допълнителен смут сред войниците, преди да чуе историята от устата на самата Лусия.

Сега знаеше, че няма никаква история. Девойката не беше ходила никъде. Каквото и да бе следвала през онази нощ, то не беше Лусия. И ето че сега и Тсата бе станал жертва на същата измама.

Ако умреше заради глупостта й…

Кайку бе ужасно изплашена. Не за себе си, а за недовършената половина на тази мисъл. Боеше се от пустотата, която щеше да зейне при евентуална смърт на ткиуратеца. Изкусна в бронирането на собственото си сърце, тя не си даваше сметка колко много й бе липсвал Тсата, колко й беше приятно да си говори с него, да се дуелира с различния му светоглед и просто да е близо до ткиуратеца. Осъзна това едва сега — когато можеше да го изгуби отново и този път завинаги.

Кайку се затича още по-бързо, следвайки невидимата му следа. Ботушите й се плъзгаха по земята, а раменете й трошаха клонките на дърветата, когато не успяваше да се отдръпне достатъчно бързо встрани. Паниката се надигаше в нея и я обливаше с вълните на безумието. Не й се искаше да мисли какво би станало, ако го откриеше мъртъв, с млечнобели очи и осеяно със спукани капиляри лице като онзи мъж, когото бяха намерили. Дори и да трябваше да се изправи срещу онази огромна сянка, срещу онзи полунезрим звяр, който я бе нападнал, нямаше да се поколебае да го стори.

Шумът от стъпките й отекваше силно сред горската тишина, допълван от камшичните удари, които й нанасяха висящите лиани и филизи. Нещо не спираше да шепне в съзнанието й — не спираше да повтаря, че всяка секунда е ценна, че всеки миг е съдбоносен и може да се окаже решаващ за това дали ще завари Тсата жив или мъртъв. Докато си пробиваше път през златистия гоблен на гората, Кайку крещеше името му, надявайки се да го предупреди по някакъв начин, и отправяше горещи молитви той да може да я чуе и да не е прекалено късно.

Тя си проби път през застъпващата се мозайка от листа и изскочи на малка полянка, където — слава на боговете! — най-накрая зърна Тсата. Силуетът му бе очертан от милиони златисти нишки, които веднага се обърнаха към нея. Иззад рамото му се виждаше нещо — някакво черно и изгърбено същество, което споделяше облика й във физическия свят, но не и в Чаросплетието; дух, който се преобразяваше като човек и подмамваше жертвите си в гората, за да ги убие. Щом я забеляза, той се обърна към нея и пред Кайку зейна портал към тайните на света на духовете — гледка тъй чужда и неразбираема, че би изтърбушила съзнанието на всеки човек, дарявайки го с мигновена смърт. Тя обаче беше Сестра от Аления орден и бе съзирала неща, които никой смъртен не бе виждал.

— Не гледай към нея! — изкрещя тъмнокосата жена, хвана ткиуратеца за главата и я завъртя към рамото си. В същия миг другата й ръка се стрелна към духа и нейната кана изскочи на свобода, врязвайки се в създанието. То нададе чудовищен писък, докато Кайку раздираше защитите му и унищожаваше същността му, превръщайки го в купчина разкъсани нишки.

Тишината се възвърна и на полянката останаха само те двамата. Сестрата внезапно осъзна близостта на телата им. Тя пусна главата на Тсата и мъжът вдигна взор към нея, при което погледите им се срещнаха. В бледозелените му очи се четеше въпрос. Въпреки че не разбираше какво точно се бе случило, предсмъртният писък, който бе чул, бе повече от достатъчен, за да проумее, че Кайку го е спасила от нещо. Лицата им бяха близко, но той не бе преминал точката, отвъд която устните и езиците им щяха да се слеят. Те застинаха така за миг, след което Кайку го целуна и той отвърна страстно на ласката й, а ръцете му се плъзнаха по гърба й.

За известно време нямаше нищо друго, освен разтапящото усещане и ритъма на устните им, които се сливаха и разделяха в опияняваща наслада. После, когато целувките им изгубиха от дълбочината си и се превърнаха в пърхащи докосвания на устните им, мислите започнаха да се завръщат. Кайку отвори очи — все още кървавочервени заради употребата на нейната кана — и видя, че Тсата я гледа. Взорът му я галеше неуверено, изпълнен с тревожното очакване на момента, който щеше да разруши крехката интимност, която споделяха. Сестрата проследи с очи контурите на татуировките по страните му, оранжеворусата му, втвърдена от дървесна мъзга коса и очертанията на челюстта му, и съзря в него пълната противоположност на всичко онова, което мразеше; на всички онези измами, коварства и лъжи, които бяха довели до смъртта на семейството й и бяха унищожили нейния свят. Ала въпреки това тя очакваше с ужас Тсата да разруши вълшебството на този миг, да й каже, че това е само една заблуда, една необмислена проява на страст и нищо повече; че жестоката му откровеност не може да му позволи да се впусне в авантюра, към която сърцето му е напълно безучастно.

Татуираният мъж понечи да каже нещо, ала явно се отказа и приближи устни до нейните, за да я целуне. Кайку обаче се отдръпна и лицето му застина смутено във въздуха.

— Състоянието на Пейтре се е влошило — прошепна тя. — Трябва да отидеш да я видиш.

Ткиуратецът я стрелна с изгарящия взор на бледозелените си очи, след което се обърна и закрачи безмълвно към лагера, оставяйки Кайку сама.

Когато окото на Нуки се издигна над източния хоризонт, то завари Мишани да седи на брега на езерото Ксемит и да се взира във водата.

Утринта бе хладна и младата жена се бе загърнала с дебел пурпурен шал, бродиран със злато. Бе прекарала тук по-голямата част от нощта, отдадена на трескави размишления, които се затягаха все по-силно и по-силно около нея, подобно на жестоки клупове, докато накрая не я изправиха пред единствената възможност за действие. Мишани си даваше сметка, че това не е мъдро решение; тя се боеше да го вземе и не искаше да го приеме, ала в същото време усещаше със сърцето си, че не може да стори нищо, за да го избегне.

Тя чу нечии стъпки по росната трева, покрила склона, който се спускаше плавно надолу от храмовия комплекс на Арака Джо, и разбра, че това е Юги, преди още новодошлият да е пристъпил в зрителното й поле.

— Благоден, Мишани — рече мъжът. — Мога ли да се присъединя към теб?

— Благоден, Юги — отвърна тя на поздрава му. — Моля, за мен ще бъде удоволствие — каза тя и му направи място на сукното, което бе постлала под себе си.

— Май не си спала много тази нощ, а? — попита той.

— Нито пък ти, както гледам — отвърна му жената и го изгледа преценяващо. Водачът на Либера Драмач изглеждаше раздърпан както винаги и вонеше на корен от амакса. Бе повече от очевидно кое го бе задържало буден.

— Започвам да се чудя колко ли ценни часове съм проспал — рече Юги. — Спането е такава загуба на време.

— Това ми звучи като най-бързият път към лудостта — подметна Мишани.

Юги се почеса по врата.

— Целият континент е в хватката на лудостта, Мишани — въздъхна той. — Ако бях луд, може би поне щях да имам шанса да разбера по-добре ситуацията.

Двамата се загледаха мълчаливо в езерото, преди мъжът да проговори отново.

— Носи се слух, че скоро майка ти ще публикува нова книга — започна той. — Кайлин ми сподели плановете си в светлината на информацията, която ни даде — каза той и се закашля. — Тя продължава да ни агитира за атака над Адерач, когато Лусия се върне. В зависимост от това какви известия ще ни донесе експедицията в гората Ксу.

— Това е глупаво — въздъхна Мишани. — Всяка армия ще бъде направена на пух и прах в тези планини.

— Навярно си права — отвърна Юги.

Жената се вгледа в лицето му. Беше небръснато и изпито.

— Прекаляваш с твоя корен, Юги — рече тя. — Навремето ти го контролираше, но сега той контролира теб. Ти си водач на толкова много хора и носиш отговорност за живота им. Най-добре да сложиш край на това, преди да изгубиш раздъдъка си.

Мъжът изглеждаше изненадан — очевидно се чудеше дали да се почувства оскърбен, или не. В крайна сметка въздъхна тежко и рече:

— Не говори за неща, които не разбираш, Мишани. Не е толкова просто, колкото ти изглежда.

— Сигурно Кайлин може да ти помогне да се пребориш със зависимостта си, Юги — предложи жената, отмятайки косата зад рамото си.

Водачът на Либера Драмач се изсмя.

— Аз не съм зависим, Мишани — изтъкна той. — Пуша амаксовия корен от години и никога не съм изпадал в пристрастено положение. Коренът е само симптом, а не причина.

— Каква тогава е причината? — полюбопитства жената.

Известно време Юги не каза нищо — явно се колебаеше дали да сподели с нея истината. Тя обаче чакаше търпеливо и накрая той вдигна рамене и въздъхна.

— Навремето бях разбойник — изрече бавно. — Мисля, че знаеш това.

— Предполагах… — кимна Мишани. — От нещата, които съм чувала от Заелис.

— А знаеше ли за жената, която имах тогава?

— Съпруга ли?

— Нещо такова. Нямахме нито брак, нито жреци.

— Не знаех — поклати глава дъщерята на Лорд Протектора.

Водачът на Либера Драмач беше доста напрегнат. Личеше си, че бе готов да сложи край на този разговор при най-малката следа от сарказъм или насмешка от страна на събеседничката му. Тя обаче не му даваше никакви основания за това. Тези въпроси бяха важни за него, а следователно бяха важни и за нея, защото той бе предводителят на Либера Драмач и всяка информация за душевното му състояние можеше да й бъде полезна.

— Името й беше Кейла — рече Юги. Той отвори уста да каже повече, навярно да опише красотата й или да сподели какви чувства е имал към нея, но промени решението си. Мишани го разбираше. Всички думи изглеждат блудкави, когато трябва да изразиш най-дълбоките си чувства.

— Какво се случи с нея? — попита събеседничката му.

— Умря — отвърна Юги, без да отделя поглед от земята.

— Заради теб, нали? — продължи Мишани, интерпретирайки поведението му.

Мъжът кимна.

— Бяхме около стотина. И имахме завидна слава. Богове, бяхме най-страшната разбойническа банда от Бараск до Тчамаска.

— И ти беше водачът — предположи жената.

— Да — потвърди Юги. — Богове, въобще не се гордея с някои от нещата, които съм направил. Бяхме главорези, Мишани. Убийци, крадци и какво ли не. Всеки човек си има морал и всеки човек си има… неща, които никога не би направил. Ала винаги се намира някой, който е готов да престъпи тези ограничения.

Той вдигна взор към нея и погледите им се срещнаха. Мишани го наблюдаваше, без да изразява никакви емоции. Юги търсеше някаква следа от презрение в очите й, ала не откри нищо такова. Събеседничката му не го осъждаше, въпреки че собственото й минало беше неопетнено от каквото и да било.

— Човек може… да се откъсне от себе си — измърмори Юги. —

Може да започне да възприема хората като препятствия или неодушевени обекти. Може да се научи да не обръща внимание на женския плач и да подминава с презрение израженията на умиращите си врагове. Хората могат да се самоубедят в необходимостта от всяко свое действие, стига само да си пожелаят да го сторят. — Той се загледа в застиналата като огледало повърхност на езерото. — Светът на разбойниците е безжалостен, Мишани. Ние обаче бяхме още по-жестоки — усмихна се горчиво Юги.

Жената го слушаше с интерес.

— Това смущава ли те? — попита той. — Да знаеш, че водачът на Либера Драмач е крадец и убиец?

— Не — отвърна Мишани. — Доста отдавна престанах да вярвам в невинността. Един главорез може да убие стотици хора, ала тези, които сме избрали да ни управляват, убиват десетократно повече със своята политика. Научих това в императорския двор. — Очите й проследиха грациозния летеж на една птица, която се носеше над езерото. — Не мога да говоря от името на другите, но мен лично твоето минало изобщо не ме интересува. Не съм познавала тези, които си наранил, и ако сега започна да се възмущавам на деянията ти, това ще бъде проява на фалшиви чувства. Всички сме виновни за някои неща, които ни карат да се срамуваме. Понякога добрите хора вършат лоши постъпки, а лошите хора могат да станат добри. Интересува ме само това, което правиш сега, Юги, защото държиш в ръцете си множество човешки животи. — Птицата се изгуби в далечината и Мишани се обърна към събеседника си. — Продължавай да разказваш, Юги.

— Естествено, създадохме си доста врагове — рече предводителят на Либера Драмач. — Много от другите банди искаха да ни прецакат, но никоя от тях не се осмеляваше да се изправи срещу нас. Това ме направи прекалено самоуверен. — Той започна да мачка с пръсти сукното, на което седяха. — По едно време подочухме, че бандата на съперниците ни ще се събира на съвещание, и веднага поведох хората си, за да им устроим засада. Обаче това се оказа номер. Трябваше да го предвидя.

— Те са ви направили засада?

— Не — въздъхна горчиво Юги. — Нападнаха свърталището ни, където бяхме оставили жените и децата. С тях имаше само дузина мъже. Мислех, че не знаят къде се крием, и не вярвах, че ще се осмелят да ни нападнат, дори и да го знаеха. Сбърках и за двете. — Очите му се присвиха. — Богове, когато се върнахме…

Мишани беше безмълвна. Тя се загърна по-плътно с шала си, защото изведнъж й бе станало по-студено.

— Тя не беше съвсем мъртва, когато я открих. Никога няма да узная как е издържала толкова дълго. Ала ме чакаше и… ние… — гласът му го предаде и той преглътна. — Тя умря в ръцете ми.

Водачът на Либера Драмач хвърли мрачен поглед към езерото; цялото му тяло се бе стегнало от надигналия се в него гняв.

— Знаеш ли каква бе първата ми мисъл, когато умря? Съвсем първата? Ей сега ще ти я кажа. Че си го заслужавах. Заслужавах тя да умре. Тогава си дадох сметка, че всеки човек, когото бях убил, имаше майка, брат или дете, което се бе сблъскало със същата мъка, която изпитвах и аз. Откъснах парче от роклята й, увих го около главата си и се заклех, че ще го нося винаги, за да ми напомня както за делата ми, така и за онази, която изгубих заради тях. — Той докосна мръсната кърпа, завързана на челото му.

— Какво се случи после? — попита Мишани. Тя не му предложи съчувствието си. Не мислеше, че Юги го иска, ала дори и да беше така, пак нямаше да му го даде.

— Другите вече крещяха за мъст — продължи да разказва водачът на Либера Драмач, — но аз знаех какво щеше да стане. Нашето отмъщение щеше да породи други отмъщения, както е ставало винаги и както винаги ще става. Мяташ се вечно в омагьосания кръг, тичаш по задънената улица и целият ти живот се върти около мечове и окървавени трупове. Ето защо ги изоставих. Те си мислеха, че искам да се отдам на мъката си, да потъгувам на спокойствие. Бяха сигурни, че ще се върна — рече той с безизразен глас, — но аз никога вече не се върнах при тях.

Мишани бе чувала останалото от Заелис — как Юги се беше присъединил към Либера Драмач и как вродените му водачески способности и натрупаният през годините опит го бяха направили незаменим и бе станал дясната ръка на Заелис; а след смъртта на беловласия старец мъжът с неизменната кърпа на главата беше поел водачеството на организацията. Вече го разбираше напълно.

— Ти не искаш да предвождаш всички тези хора, нали? — попита тя.

Юги я изгледа с килната встрани глава, след което кимна утвърдително.

— Аз не съм пълководец като Зан. Нямам далновидността и амбицията на Заелис. Навремето водех стотина мъже и се справях добре, ала в крайна сметка се провалих и това ми струваше единственото нещо, което някога съм… — той извърна глава. — Няма смисъл да говорим — добави мъжът и махна с ръка.

— Можеш да се оттеглиш — рече Мишани.

— Не мога да направя това — въздъхна предводителят на Либера Драмач, — защото все още съм най-добрият вожд, който тези хора са имали. Заелис подбираше добре хората си, но нямаше усет за пълководци, не можеше да подбере хора, които да умеят да водят военни действия. Тези хора принадлежат към благородническите фамилии и в момента, в който някой от тях се доближи до Либера Драмач, в момента, в който се намеси_ политиката_, с нас е свършено. Всички те ламтят за Лусия.

Жената кимна.

— Напълно съм съгласна с теб. Дори баракс Зан може да се окаже заплаха. Но можеш ли да поведеш хилядите си последователи на война, Юги? Твоите бойни умения бяха от неоценима полза в Лоното, ала тогава ти прилагаше предимно разбойнически тактики. Може да се стигне до момент, в който да действаш като пълководец и решенията, които вземаш на бойното поле, да костват много животи… Ще можеш ли да вземеш тези решения? Или ще се скриеш зад наркотичните си сънища?

Мъжът й хвърли мрачен поглед.

— Ако това е наказанието му, тогава ще го понеса, защото нямам друг избор. Боговете определено имат извратено чувство за хумор, ако решат да ми отмъстят за някогашните ми деяния, като ми дадат още повече животи, които да опропастя.

— Точно това и ще направят — отбеляза сухо Мишани.

Юги се изправи на краката си. Окото на Нуки се бе издигнало по-високо в небето, езерото бе лазурносиньо и въздухът се затопляше.

— Благодаря ти, задето ме изслуша, Мишани — каза водачът на Либера Драмач. — Не зная защо избрах да поговоря точно с теб от всички хора, ала се радвам, че го сторих. — Той вдигна поглед към билото на склона, където се издигаха порутените бели храмове на Арака Джо. — Кой твърди, че нашето минало определя бъдещето ни? — запита се мъжът на глас. — Какъв е смисълът в това?

След тези думи той се отдалечи и отново я остави сама.

Младата жена остана да седи на брега на езерото, замислена над онова, което Юги й беше казал. После се върна в къщичката си и започна да опакова нещата, които щяха да й потрябват за пътуването.

Възнамеряваше да навести майка си.