Воалът на властта

Двадесет и четвърта глава

Пътуването от Арака Джо — покрай северния край на езерото Ксемит и от там на запад, близо до южната част на гората Ксу — бе осъществено с изключителна експедитивност, ала сведенията на Мишани не казваха нищо за конкретната дата на атаката над Лаляра. От действията на противника бе ясно, че чаросплетниците възнамеряваха да унищожат флотата, блокирана в залива. Ткиуратците се надяваха да стигнат там навреме, за да си пробият път през блокадата на вещерите и да се насочат необезпокоявано на север. Няколко дни преди да се доберат до Лаляра, ги настигна предупреждението, че съгледвачите им са забелязали вражеска армия, която настъпва бързо към града. Останалата част от пътя бе измината с изтощително темпо; ткиуратците обаче бяха добре закалени от суровите условия в родната им Окхамба, ето защо успяха да достигнат Лаляра един час преди мъглата да започне да се спуска. Без да губят време, те веднага се заеха с приготовленията, необходими за потеглянето на корабите, които чакаха край кейовете.

Ала въпреки че бяха изключително бързи, се оказа, че всъщност са закъснели.

Експлозии. Проскърцване на дърво и огромни вълни, стоварващи се с цялата си сила върху каменната стена на дока. Мъже и жени, които си крещят един на друг и сноват покрай Кайку; един от големите кораби бива откъснат от кея и подвижното дървено мостче пльосва във водата. В далечината отеква пукот на оръдия. Сол във въздуха, студени пръски в лицето й, мирис на изгорено и кръв, а на всичкото отгоре и тази отвратителна, задушлива мъгла…

Фейа-корите бяха пристигнали.

Кейовете са в пълен хаос. Моряците пълзят като мравки по такелажа4 на плавателните съдове и се подчиняват на изстреляните към тях заповеди. Корабите едва се виждат в мъглата. Ткиуратците тичат по подвижните мостчета и се прехвърлят на палубите, докато въжетата, които придържат гемиите към кнехтовете, биват прерязвани и вятърът опъва вдигнатите платна, за да ги отдалечи от пристанището. Кайку се взира на север, а червените й очи пронизват сумрака.

И те са там, на билото на един далечен хълм — спускат се към северната стена на Лаляра с неумолимото бездушие на приливна вълна. Демоните отново са два — същите, които опустошиха Джурака и Зила, — и зловещите им силуети са като огромни черни сенки в златистия свят на чаросплетието. Жалостивите им стенания се разнасят над града, докато разрушават част от северната крепостна стена. И въпреки че Кайку не може да го види, тя е сигурна, че Различните хищници нахлуват в Лаляра.

Нещо профуча над главата й и тъмнокосата Сестра потрепери; то се вряза в един от складовете, разположени през няколко улици, и срина цялата му фасада. Откъм линията на хоризонта нестройните залпове на оръдията не спират да процепват ефира. Бреговите батареи са ослепени от зловонните миазми на фейа-корите, ала това не се отнася за вещерските плавателни съдове — чаросплетниците са техните очи и те изсипват град от снаряди върху Лаляра. Корабите им се приближават към града, без да се боят от топовете на защитниците; освен това гюлетата на вещерите са по-тежки и мощни от онези, които войските на Империята използваха преди години, и сеят още по-големи разрушения.

По-малко от половината гемии бяха готови за отплаване, а шансовете им да се измъкнат се топяха с всяка изминала минута.

При един от следващите изстрели на вражеските оръдия Кайку инстинктивно изчисли траекторията на снаряда и осъзна, че ще се взриви точно сред кейовете. Тъкмо щеше да го унищожи, ала една от другите Сестри я изпревари; лишено изведнъж от инерцията на полета си, гюлето застина във въздуха и в следващия миг потъна сред морските вълни.

Още един снаряд, и още един; после внезапно два наведнъж. Кайку прехвана едното също като посестримата си, като внимаваше да не наруши обвивката му и да не позволи на сместа вътре да влезе в контакт с въздуха, защото това я възпламеняваше. Постъпи с второто гюле по абсолютно същия начин.

Корабите на вещерите идваха все по-близо и канонадата се засилваше.

Три от гюлетата потънаха във водите на залива, но четвъртото имаше съвсем друга съдба. В бързината си една от Сестрите прекрати полета му точно когато се намираше над един от готовите за отплаване кораби, и то се вряза в мачтата, от която се разхвърчаха трески. Моряците и ткиуратците, които бяха на палубата, паднаха по очи, за да се предпазят от осколките и пламтящите парчета дървесина; самата мачта се килна настрани и се сгромоляса върху палубата. Хората нямаха време да се отместят и голяма част от тях бяха премазани от масивния дървен ствол, а другите бяха погребани под горящите платна, от които се издигаше задушлив пушек. На гемията настана смут — тези, които не бяха пострадали, се заеха да помагат на другарите си, а междувременно корабите на чаросплетниците идваха все по-близо и по-близо.

(( Не ще издържим дълго )) сподели Кайлин с Кайку. (( Различните зверове всеки миг ще бъдат тук. Няма да успеем да се отбраняваме едновременно срещу тях и срещу артилерията на вещерите ))

(( Тогава да се махнем от тук и да дадем на тези кораби нещо различно )) помисли си гневно Кайку и придружи съобщението с галерия от ярки образи: горящи кораби, цвърчаща плът и разтапящи се Маски.

(( Съгласна съм, искам те на следващия кораб. Първите от съдовете ни съвсем скоро ще нападнат врага ))

Кайку й изпрати ядосано съобщение, в което й каза, че ще тръгне, когато е готова, а не когато й заповяда предводителката на Аления орден. В сърцето си обаче изгаряше от желание да се махне колкото се може по-скоро от кейовете, където трябваше да задоволява с унищожаването на вражеските снаряди. Отбраната не й беше по вкуса.

(( Тогава те питам, Кайку )) попита я гневно Кайлин. (( Ще се качиш ли на следващия кораб? ))

(( Да )) гласеше отговорът на тъмнокосата Сестра, защото точно в този момент видя как Тсата тича по пристана и осъзна, че когато ткиуратецът се качи на следващата гемия, и последната причина да остане тук щеше да изчезне.

Кайку се втурна към кораба, на който току-що се бе качил татуираният мъж. На север фейа-корите пристъпваха апатично из града и сееха безсмислената си разруха, унищожавайки всяко нещо, което се изпречваше на пътя им. Посоката на движението им обаче беше пределно ясна — целта им бяха кейовете. В небето продължаваха да свистят снаряди, но Сестрите поразяваха само тези, които застрашаваха флотата им — и бездруго от Лаляра нямаше да остане нищо след като демоните на покварата го изоряха из основи. Покривите на повечето сгради в Лаляра вече представляваха горящи клади.

Още едно гюле премина през отбраната на Сестрите — този път защото вражеската артилерия беше прекалено интензивна за възможностите им. То удари кейовете точно там, където имаше много хора — предимно ткиуратци. Експлозията разкъса телата им, разпилявайки окървавените им крайници по каменните плочи на пристана, а част от тези, които останаха живи, бяха ослепени от осколките и забиваха безутешно пръсти в празните си очни ями, надавайки кошмарни вопли, които се извисяваха над грохота на битката.

Ужасена, Кайку стисна очи за момент, ала нямаше никакво време да се поддава на потрес или съчувствие, ето защо се затича по кея към мястото, където чакаше вече готовата за отплаване гемия. Хората сновяха напред-назад, оказвайки помощ на ранените от пламтящия кораб. Тъмнокосата Сестра почувства миризмата на горяща плът, примесена със зловонните изпарения, излъчвани от фейа-корите, и я използва като гориво за бясната й омраза. Пробивайки си път из тълпата, Кайку профуча по подвижното мостче и се качи на борда на плавателния съд.

На палубата нямаше почти никакво място. Моряците крещяха на ткиуратците да слязат в трюма, ала малцина от тях се подчиниха. Те не бяха мореплаватели и никак не се блазнеха от идеята да се озоват плътно затворени в някакъв дървен ковчег, който и бездруго можеше да потъне всеки момент. Тя потърси с поглед Тсата, но нямаше никакви изгледи да го открие сред стълпотворението от татуирани хора.

Другите кораби вече бяха освободени от въжетата, привързващи ги към пристана, и се пълнеха с народ. Кайку се надяваше, че ще отплават колкото се може по-скоро — моряците прекрасно знаеха, че не могат да си позволят да чакат повече. Тътенът на оръдията процепваше въздуха и вражеските кораби идваха все по-близо.

Изведнъж войниците от Лаляра откриха огън по кейовете, защото първите Различни зверове вече се появиха там. Моряците на борда на гемията, където се намираше тъмнокосата Сестра, започнаха да си крещят нервни заповеди един на друг, докато вдигаха платната, а ткиуратците насочиха пушките си към хищниците.

Начело на атаката се носеха масивните гауреги, които пометоха защитниците от северната страна на кея, сякаш бяха парцаливи кукли. Зад тях бяха острилиите — те гукаха нежно, докато поваляха мъжете и разкъсваха телата им, — а скренделите се плъзгаха насам-натам, задушавайки бранителите в зловещите си прегръдки. Те премазаха с лекота съпротивата на защитниците; дори и след четири години сарамирските войници продължаваха да имат огромни трудности с враг, чиято самоубийствена ярост го караше да връхлита без никакъв страх за живота си в битката. В следващия момент ткиуратците по корабите откриха огън и Различните хищници попаднаха под ожесточената градушка на свистящите куршуми, но разстоянието не беше малко и част от тях оцеляха, поваляйки защитниците. Внезапно фасадата на един от складовете, разположени на самия кей, бе взривена от снарядите на чаросплетниците и смъртоносният дъжд от отломки порази както хора, така и чудовища. Мечовете разсичаха Различна плът, пушките гърмяха и бойците се сражаваха сърцато и самоотвержено. Въпреки че осъзнаваха обречеността на каузата си, те бяха готови да умрат, за да могат корабите да напуснат пристана. Беше им заповядано да удържат до последно кейовете и те щяха да отдадат живота си, за да сторят това. Сарамирската воинска доблест просто не им позволяваше да постъпят другояче.

Кайку почувства как корабът се разлюлява и бавно поема напред, след като и последните въжета, привързващи го към сушата, бяха прерязани. Тя се запровира през тълпата, а съзнанието й бе раздвоено между комуникацията със Сестрите и прииждащите снаряди. Тя изпрати своята кана да потърси Тсата, като проследи връзката помежду им — емоционалните връзки съществуваха осезаемо в света на чаросплетието.

Корабът им вече се отдалечаваше от пристана, когато го откри — Тсата насипваше барут в пушката си от кожена кесия. Друга гемия вдясно от тях вече набираше скорост и се носеше към врага. Татуираният мъж изобщо не забеляза Кайку — цялото му внимание бе насочено към прииждащите на кейовете Различни, които поразяваше с изстрелите си.

Един от корабите не беше достатъчно бърз, за да избегне вълната от нокти и зъби, и хищниците успяха да се качат на борда му чрез подвижния мост; в следващия момент обаче той се отдели от брега и моряците избутаха моста във водата, отрязвайки достъпа на Различните твари. Тези от зверовете, които останаха на палубата, бяха избити, но преди това отнеха живота на три пъти повече души от собствената си численост.

Тъмнокосата Сестра се намръщи, докато се концентрираше над гюлетата от поредния залп на чаросплетниците. Снарядите, запратени към пристана, бяха доста по-малко от преди, защото вещерите бяха насочили оръдията си към корабите, които се опитваха да пробият блокадата. Кайку забеляза, че единият от фейа-корите се бе доближил на опасно разстояние до пристана, събаряйки сградите по пътя си; чудовището сякаш знаеше, че корабите напускаха кейовете, и се опитваше да се добере до тях.

После пристанът остана зад тях и вече бяха в залива. Някои от Различните твари се хвърляха във водата и се устремяваха с плуване към гемиите, а други бяха изблъскани от кейовете от онези, които прииждаха зад тях. Тези от ткиуратците, които не бяха успели да се качат на някоя от гемиите, бяха разкъсани от зверовете на чаросплетниците. Касапницата бе милостиво скрита от погледа им от мъглата, която се сгъстяваше с приближаването на демоните на покварата.

По едно време ожесточената канонада позатихна малко, което даде възможност на Кайку да си отдъхне за миг и тя положи ръка върху голото рамо на Тсата. Той носеше жилетка без ръкави, изплетена от сив коноп и бродирана с традиционни мотиви. Мъжът не се обърна, ала сложи длан върху нейната, докато се взираше в отдалечаващия се, забулен от мъгла пристан. В следващия момент обаче Кайку бе изтръгната от унеса си от предупреждението на една от посестримите й — тя бе забелязала, че приближаващият се фейа-кори бе променил посоката на движението си и вече не пристъпваше към кейовете, а се бе насочил директно към морето. Чу се някакво ужасяващо съскане и клокочене, от което тъмнокосата Сестра заключи, че чудовището е навлязло във водата. Силна вълна разлюля кораба, на който се намираха, след което тъмнокосата Сестра изтръпна, когато зърна черния силует на колоса сред златистите нишки на чаросплетието.

Демонът на покварата щеше да отреже пътя им.

Жалостив вой проехтя из мъглата и Кайку почувства как паниката обхваща моряците и ткиуратците, намиращи се на гемията. Източникът му се намираше нейде съвсем наблизо. Корабът, който бе напуснал пристана преди тях, все още плаваше близо до десния им борд. Мъглата внезапно се разсея и гигантското туловище на чудовището изникна над вълните, обвито в облак от зловонни изпарения, сред които проблясваха мътните му жълтеникави очи. То вдигна уродливите си ръце над главата си и ги стовари с всички сили върху гемията вдясно от тях.

Трясъкът, който последва, бе оглушителен и тъмнокосата Сестра не можа да сдържи вика си, когато зърна как демонът строши корпуса на кораба на две части, сякаш бе детска играчка. Надигна се огромна вълна, която подхвана гемията на Тсата и Кайку и я наклони до такава степен, че единият борд за малко да потъне под водата. Младата жена се вкопчи с две ръце в парапета, изплашена, че ще се преобърнат, а няколко души паднаха в морето. В следващия момент обаче корабът се наклони на другата страна и Кайку бе запратена върху перилата с такава сила, че остана без въздух, защото хората от другия край на палубата се бяха стоварили отгоре й. Тъмнокосата Сестра се взираше невярващо в разкъсания на две корпус на гемията, който потъваше бавно, завличайки със себе си ткиуратците и моряците на борда му, а платната и мачтите му горяха, възпламенени от допира на демона.

Преди да потъне обаче, отвратителното чудовище го вдигна отново във въздуха и удари двете половини една в друга с такава сила, че ги направи на трески.

Кайку веднага отмести поглед, но това не й спести трагедията, защото сетивата й в чаросплетието я държаха в течение на всичко, което се случваше около нея. Предсмъртните писъци на трите Сестри, които се намираха на борда на злополучния плавателен съд, пронизаха цялото й същество.

Гемията, на която беше тя, възвърна равновесието си и бордът под краката й отново зае хоризонтално положение. Тя чуваше как капитанът крещи някакви неразбираеми заповеди на екипажа си, подтиквайки подчинените си към енергични действия. Вятърът ги понесе напред, отдалечавайки ги от брега и освирепелия демон. Всички очакваха, че противният колос ще ги последва, ала вместо това той нададе протяжен стон, след което се обърна и пое бавно към брега. Кайку предположи, че навярно вече ставаше прекалено дълбоко за него — очевидно фейа-корите не обичаха да губят дъното под краката си.

Ткиуратците на борда бяха онемели. Вятърът опъваше платната и краищата им плющяха, а такелажът проскърцваше. И дума не можеше да става да се върнат назад и да помогнат на другарите си. Демонът можеше все още да е там, а едва ли щяха да успеят да му се изплъзнат за втори път. Кайку усещаше скръбта им като осезаем покров, забулил гемията им.

Тишината обаче не продължи дълго, защото оръдията пред тях отново затрещяха и гюлетата започнаха да валят около кораба, вдигайки фонтани от пръски.

— Пригответе оръдията! — изрева капитанът.

(( Открийте чаросплетниците )) нареди Сестрата, която стоеше до капитана. (( Ослепете корабите им ))

Кайку виждаше нестройната редица от вещерски плавателни съдове, която преграждаше пътя им — златистите им силуети проблясваха в чаросплетието. Някои от корабите на Сестрите бяха успели да се промъкнат през блокадата, други точно в момента се опитваха да минат през нея, а един пламтеше като факла. Най-близкият вражески съд се поклащаше лениво пред тях, разлюляван от залповете, с които ги обсипваше. Ако запазеха досегашния си курс, щяха да минат вляво от него. На Кайку й направи впечатление, че повечето снаряди, които изпращаше към тях, падаха във водата на доста голямо разстояние от гемията им. Това означаваше само едно.

На борда му нямаше вещер.

(( Вече са се погрижили за този )) уведоми Кайку посестримите си. (( Кажете на капитана ))

Тя прехвана гюлето, което летеше към тях, и го запрати в морето, преди да насочи вниманието си към вражеския кораб. Мъжете на борда му по всяка вероятност знаеха за приближаването им — скърцането на тежката гемия и виковете на капитана огласяха присъствието им, — но мъглата скриваше всичко.

Кайку затаи дъх. Противниковият съд беше толкова близо до тях, че тя просто не можеше да повярва, че не ги забелязват. Тъмнокосата Сестра усещаше тревогата на тези от екипажа, които се взираха напрегнато в сумрака, за да зърнат врага си, докато другите зареждаха топовете, подготвяйки ги за следващия залп.

В следващия момент внезапен порив на вятъра разсея мъглата и Кайку забеляза как тревогата на противниковите моряци се заменя от ужас при вида на внушителния кораб, изникнал в непосредствена близост до тях.

— Десни топове! — извика капитанът. — Огън!

Оръдията изригнаха с оглушителен рев и левият борд на неприятелския кораб бе направен на сито. Картечът проряза дълбоки белези в корпуса му, а огнените езици на снарядите лизнаха палубата и платната и превърнаха членовете на екипажа в живи факли. С един-единствен залп от упор врагът бе смъртно ранен, а евентуалните му опити за отплата бяха удавени в напразните усилия да спаси кораба си.

Гемията на Кайку продължи напред, оставяйки вещерския кораб на милостта на морето, което съвсем скоро щеше да го придърпа в сините си обятия.

— В безопасност ли сме вече? — попита Тсата.

— Не още — отвърна тъмнокосата Сестра. — Още два кораба се придвижват да ни пресрещнат. Те имат чаросплетници на борда, което значи, че могат да ни видят. — Тя направи кратка пауза. — Първият от тях променя курса си към един от нашите — рече Кайку и отново замлъкна, заслушана в докладите на Сестрите. В мъглата отекваха далечни взривове. — Значи остава само един. Справим ли се с него, пътят ни е чист и излизаме в открито море.

— Не можем ли да му се изплъзнем?

— Мисля, че не — отвърна Сестрата. — Натоварени сме доста по-тежко от него. Кажи на хората си; ще ни трябват колкото се може повече пушки.

Тсата се обърна към ткиуратците, които стояха най-близо до него, и започна да им говори бързо на окхамбски. Веднага щом приключи, те направиха същото със своите съседи.

— Сега ме остави за малко — рече Сестрата, усещайки приближаването на чаросплетниците. — Трябва да се съсредоточа.

Тя изостави сетивата си почти напълно и се гмурна в света на златистите нишки. Там се събра с другите две Сестри, които се намираха на борда заедно с нея, и трите започнаха да укрепяват позициите си и да изграждат капани, бариери и лабиринти. Между действията им цареше пълен синхрон. Кайку изведнъж си даде сметка колко много ще й липсва Аления орден, когато го изостави завинаги.

Сетне чаросплетниците ги връхлетяха и битката започна.

Докато невидимата схватка се развиваше в недосегаема за сетивата им плоскост, мъжете и жените на борда на гемията се взираха напрегнато в мъглата. Едната от Сестрите не бе взела участие в битката, защото служеше като далекоглед на капитана и го осведомяваше за местонахождението на неприятеля. Вече се чуваше проскърцването на вражеския кораб и шумоленето на платната му. Капитанът стоеше намръщен на мостика. Той знаеше, че за да могат да извършат дългото пътешествие, което ги очакваше, не можеха да си позволят да получат сериозни повреди. Нямаше да акостират никъде, докато не стигнеха до крайната си цел. Трябваше да спечелят тази схватка отведнъж.

Секундите се нижеха бавно на кораба, ала в чаросплетието се бяха разтеглили още повече. Кайку се стрелкаше напред-назад и омотаваше тримата вещери с възли и спирали, докато другите Сестри изплитаха нови защити на мястото на старите. Бавно, но неотклонно посестримите завземаха територия, объркваха врага и го принуждаваха да отстъпва, след което укрепваха позициите си и продължаваха да настъпват. Един от вещерите беше по-слаб и Кайку го атакува безмилостно. Тя се досети, че той бе запазил част от съзнанието си, за да информира своя капитан за позицията на бунтовническите кораби. Тъмнокосата Сестра разкъса лабиринтите и защитите на този чаросплетник и го накара да отстъпи чак до своя кораб, при което остави събратята си незащитени. По негласно споразумение тя беше агресорът, а посестримите й я прикриваха. Постепенно и неумолимо вещерите биваха изтласквани назад.

— Опитват се да заемат такава позиция, за да ни поразят с цялата огнева мощ на единия си борд — измърмори Сестрата, която стоеше до капитана.

Той изруга под нос. Мозъкът му търсеше трескаво някакъв изход от създалата се ситуация, ала не намираше никакъв. След като всеки от капитаните знаеше къде се намираше противниковият кораб, все едно се сражаваха при прекрасна видимост. Нямаше нито къде да избягаш, нито къде да се скриеш. От това, което знаеше за корабите на чаросплетниците, той прецени, че има голям шанс да победи, ако приложи същата тактика като противника си. Проблемът обаче се състоеше в това, че при подобен начин на водене на бой и победителят в схватката щеше да получи огромни повреди, което означаваше, че неминуемо щяха да потънат по време на предстоящото пътуване към северния бряг на Сарамир. Артилерията бе готова и мъжете чакаха сигнала му. Единственото, което можеше да стори, бе да чака и да се надява.

Въпреки че вниманието й бе съсредоточено върху битката в чаросплетието, Кайку следеше и двата златисти кораба, които се проближаваха все по-близо един към друг. Тъмнокосата Сестра предположи, че дори и да излезеха победители в предстоящия сблъсък, нямаше да се разминат без сериозни щети и загуба на голяма част от екипажа, а това щеше да намали значително шансовете им за успех в предстоящата мисия.

Нямаше никакво време за губене. Кайку вече бе успяла да прецени възможностите на чаросплетниците. Те бяха млади, непохватни и арогантни и допускаха глупави грешки, от които тя извличаше максимална полза. Корабите вече се изравняваха и съвсем скоро щяха да застанат борд срещу борд. Тогава оръдията щяха да загърмят от упор.

Трябваше да се действа светкавично. Кайку изпрати инструкции до посестримите си и чаросплетието буквално експлодира — милиони нишки, летящи във всички посоки, които бе абсолютно невъзможно да бъдат проследени. Вещерите отстъпиха изплашено — никога преди не се бяха сблъсквали с подобна тактика и не бяха сигурни какви вреди точно щеше да им нанесе.

Този прийом обаче нямаше за цел да наранява; предназначението му беше да отвлича вниманието. Пагубна и мълниеносна като острие, тъмнокосата Сестра се стрелна напред и ги разкъса на парчета.

— Враг откъм левия борд! — извика морякът на наблюдателницата, когато тежкият кораб изникна от мъглата. Намираше се на доста голямо разстояние за абордаж, а от амбразурите стърчаха дулата на оръдията, изваяни като зейналите усти на метални демони. Той се плъзгаше неумолимо покрай плавателния съд на Сестрите и само чакаше момента, в който двата кораба щяха да се изравнят, за да открие огън по противника с цялата огнева мощ на левия си борд.

— Огън! — проехтя вик от плавателния съд на вещерите и в същия миг цялата му лява страна експлодира и корабът се килна настрани, при което снарядите на оръдията му цамбурнаха във водата, а мнозина от екипажа му се прекатуриха над планшира и ги последваха в разпенената бездна. Лишен от бронята си, той бе жестоко разпердушинен от противниковата артилерия и всичко приключи толкова бързо, че хората на кораба на Сестрите не можеха да повярват, че са се отървали абсолютно невредими. Нито една от пушките на ткиуратците не бе гръмнала и те гледаха втрещени как неприятелският плавателен съд потъва под водата, повличайки оцелелите след безжалостната атака моряци след себе си.

Кайку примигна, огледа се и срещна взора на Тсата с алените си очи.

— Ти ли направи това? — попита татуираният мъж.

— Трябваше да проявят по-голямо внимание по отношение на това къде държат амунициите си — отвърна Сестрата.

Корабът се носеше необезпокоявано напред, а мъглата постепенно се разсейваше, докато накрая зимният ден не заблестя с цялата си яснота около тях. Морето искреше под ласкавия взор на окото на Нуку, а корабите от Лаляра — дванадесет на брой — плаваха с издути от попътния вятър платна към мержелеещата се линия на хоризонта в далечината.