Водител

ВЪСТАНИЕТО НА ИВАЙЛО(1277–1280)

Въстанието на Ивайло е най-голямото селско антифеодално въстание в България през Средновековието. Съобразно с мащабите на нашата страна, то няма равно на себе си в историята на Европа нито по обхванатата от въстанието територия, нито по броя на участвувалите в него селяни, нито най-после по удара, който бил нанесен на господствуващата феодална класа. Въстаналите български селяни разгромили въоръжените сили на царя и болярите, поставили своя вожд върху престола, разпрострели властта си почти над цялата тогавашна територия на страната и нанесли такива съкрушителни поражения на външните врагове (татари и византийци), на каквито тогавашната българска власт не била способна.

Причините за това изключително по сила и размах народно движение се коренят в обществено-икономическото положение на българското общество през XIII век и преди всичко в тежкото положение на селячеството по време на последните Асеновци (1241–1277).

През XIII век България била страна с напълно наложени и развити феодални отношения. Феодалната класа разполагала с големи феодални владения, притежавала голяма икономическа и политическа власт. Във владенията си феодалите разполагали с пълен имунитет, т.е. с пълни съдебни, административни и финансови права над зависимото население, и никой не бил в състояние пък и не правил опити да ограничи техните своеволия и произволи. Един от българските боляри например, севастократор Стрез, чиито владения обхващали почти цяла днешна Македония, раздавал правосъдие в пияно състояние, като това му служело и за забава. „А веселбата му беше човешката смърт — отбелязва един тогавашен автор. — И за най-малката вина подсъдимият бил осъждан на смърт и хвърлян жив от крепостните стени в р. Вардар, като Стрез весело викал отгоре: Внимавай да не си наквасиш кожуха.“

Нарасналата икономическа мощ на болярите довела до усилване на сепаратистичните им стремежи и борба против централната власт. Нещо обикновено станало болярите да водят самостоятелна външна политика и по своя прищявка да качват и свалят царете от престола, След смъртта на Иван Асен II (1241) в непродължително време върху българския престол се изредили четирима, владетели — Калиман I, Михаил II Асен, Калиман II и Константин Асен, а броят на претендентите за трона бил много по-голям.

Борбата сред господствуващата класа била извънредно остра и довела до отслабване на отбранителната мощ на държавата. Без да понесе нито едно сериозно поражение, само за две десетилетия България загубила почти 3/4 от територията си и положението си на първа сила на Балканския полуостров.

Болярските размирици и непрекъснатите външни войни довели до рязко влошаване, на положението на българския народ. Много често войните се водели на територията на българската държава, поради което имуществото, на селяните било разорявано и оплячкосвано, а самите те били подхвърляни на най-различни бедствия и произволи.

Непрекъснати войни, борба против централната власт, увеличени разходи при издръжката на наемни армии, разточителство, за поддържане на разкоша и блясъка в царските дворци и болярските замъци — за всичко това били необходими огромни средства. При силно намалялата територия на държавата тези средства можело да бъдат събирани само чрез рязко увеличаване на данъчното бреме, чрез усилване на феодалния гнет и експлоатация, чрез накърняване на най-жизнените интереси на селячеството и градската беднота.

През XIII век се наблюдава преди всичко ускорен процес на масово закрепостяване на селячеството. Докато в началото на века броят на крепостните селяни не бил много голям, през втората половина на XIII век те вече съставлявали огромното мнозинство от народа. Същевременно се засилила и експлоатацията: били въведени нови данъци, като бил увеличен размерът и на старите. Наред с това все повече се въвеждала паричната рента, което, още повече влошило, положението на селячеството. За да се сдобие с необходимите парични средства, селянинът трябвало да отчете продуктите си на пазара; по пътя трябвало да плаща такси за преминаване през мостове, клисури и бродове; на тържището цените се определяли от господарите и често донесените продукти трябвало да се продават на безценица; трябвало да се плати и мито за участие в пазара, безразлично дали стоката можело да се продаде. Всичко това означава, че за да изпълни задълженията си към царя, болярите и църквата, селянинът е трябвало да се лиши от много по-голяма част от добива си отколкото АКО плащал задълженията си в продукти.

Положението на българското селячество било влошено най-сетне и от многобройните глоби. Никога броят на глобите не е бил така голям, Както през втората половина на XIII век. Не е чудно следователно, че през Средновековието България произвеждала жито в изобилие и го изнасяла по пазарите в Цариград и далечна Италия, а българските селяни се хранели с ечемичен хляб; примесен с плява.

И въпреки че експлоатацията била безогледна, а положението на селяните станало непоносимо, до въоръжена борба все още не се стигало. Не било лесно да бъдат преодолени дългата привичка към подчинение и вековната тъмнота и невежество на масите. Необходимо било върху гърба на българското селячество да се стовари нова беда, която да предизвика „необходимостта от колективен отпор и решително скъсване с робската покорност“ (В. И. Ленин).

Тази нова беда били татарските нашествия. След 1241 година България била подложена на опустошителните набези на татарите. Особено силни били тези татарски нашествия през 70-те години на XIII век. Татарските шайки безнаказано кръстосвали страната, без някой да се осмели да им окаже необходимия отпор. Имуществото на населението било разорявано и ограбвано, а самите хора били избивани или отвеждани в плен. Като описва едно такова нападение през 1270 година, един тогавашен историк отбелязва: „За бедите на хората може да се разкаже само в особена книга, и тя трябва да бъде написана не с букви а със сълзи“.

И така, основната причина за издигането на българските селяни и градската беднота начело с Ивайло на борба против царя и болярите трябва да се търси в тежкото положение на народа през втората половина на XIII век. Болярските междуособици и татарските нашествия, от една страна, спомогнали за влошаване положението на селячеството, а от друга — улеснили избухването и бързия развой на въстанието, тъй като парализирали силите на господствуващата класа и не й дали възможност да окаже навреме необходимия отпор.

При такава вътрешно и външнополитическа обстановка нищо вече не било в състояние да спре въоръжената борба на българското селячество.

Начело на въстанието застанал човек от народа — Ивайло, известен още с прякора Бърдоква. Византийските историци по онова време превеждали прякора му на гръцки и го назовавали Лахана. По социалното си положение Ивайло принадлежал към категорията на най-онеправданата част от българското селячество — отроците. Той бил ратай и пасел свине срещу заплащане на неизвестен господар някъде в Североизточна България.

За личния живот на Ивайло се знае съвсем малко; водел такъв скромен и беден живот, че по думите На византийския хронист Пахимер, полагал повече грижи за свинете, отколкото за себе си. Храната му се състояла само от хляб и диви плодове.

Ивайло виждал тежкото положение на селяните, сам изпитвал на гърба си тежестите на жестоката феодална експлоатация и често споделял с оставалите селяни и свинепаси възмущението и негодуванието си, като същевременно ги зовял на борба, на гневна и справедлива саморазправа с царя и болярите, с техните жестоки чиновници и събирачите на данъци.

Подобни бунтовни мисли, отразяващи основните искания и интереси на селячеството и показващи отношението му към господствуващата феодална класа; били нещо обикновено за българското Средновековие. През цялата си многовековна история нашият народ не скланял глава пред никакви потисници и експлоататори и винаги намирал начини и средства да отстоява свободата й Интересите си. Още през X век богомилите учели своите последователи да не се подчиняват на властелите, ненавиждали царя ругаели старейшините, укорявали болярите, считали омразни на бога всички ония( които работели на царя и заповядвали на всеки слуга да не работи на своя господар. През XIII век българското селячество се революционизирало още повече. Сега вече имало открити опити да се посегне върху имуществата на църквите и манастирите, а така също и опити за покушения срещу личността на царя, поради което се наложило в „Синодика на Борил“, официален документ от 1211 година, да бъдат включени специални параграфи и да се обявява за нарушителите „анатема трижди“. А в различните гадателски книги, коледници и трелетници, при различни поличби народът говорел не само за предстоящи бедствия, но и за беди, които щели да се случат на царя и болярите. Въпреки това не било лесно да бъдат преодолени тъмнотата, невежеството, покорността и политическата изостаналост на масите. Но не било лесно да бъдат вдигнати простите и невъоръжени селяни на борба против феодалите. Поради това на първо време думите на Ивайло били посрещани със съчувствие, но и с нерешителност.

Ивайло, по думите на един тогавашен византийски историк, не се отчайвал. Напротив, той започнал още по-настойчиво да разяснява на селяните причините за бедственото им положение и да ги зове към бунт. И когато все пак не сполучил да ги вдигне на борба, Ивайло започнал по цели дни да прекарва в размишления и да говори, че му се явявали светии, които го подтиквали да поведе народа на борба против господарите. Постепенно хората започнали да му вярват и да се присъединяват към него. Те вече повярвали, че под негово ръководство ще бъдат до-добре.

Невъзможно е сега да се каже дали самият Ивайло е разказвал за описаните по-горе явявания на светии, дали това са направили другарите му, когато трябвало да убеждават селяните от други райони да се вдигнат на борба и да ги последват, дали най-сетне това не е измислица на масите, която: мълвата е донесла чак до византийската столица. Важното тук е друго. Борбата на средновековните селяни против царя и болярите трябвало да получи идейно оправдание и обосновка. И понеже официалната християнска църква учела, че съществуващият феодален строй е устроен така от бога, необходимо било борбата против същия този феодален ред да бъде водена в името божие. Затова и селяните последвали Ивайло именно тогава, когато той им казал, че определеното за бунт време е дошло.

Въстанието избухнало през пролетта на 1277 година. То започнало като Локален бунт и още от самото начало имало ярко изразен антифеодален характер. За да има успех, необходимо било то да се разпростре и в други райони, а така също да бъде създадена голяма и добре въоръжена въстаническа армия. За тази цел били изпратени хора в съседните райони, които също трябвало да бъдат вдигнати на борба и да се присъединят към въстанието. Същевременно въстаническата дружина започнала набези над болярските имения не само за отмъщение, саморазправа и отхвърляне на феодалния гнет, но също така за набавяне на необходимите припаси и Оръжие. Благодарение на всичко това в кратък срок въстанието взело големи размери, а Ивайло се видял вожд на значителна въстаническа дружина. Променил се и външният вид на въстаническия ръководител: яхнал кон, препасал меч, наметнал връхна дреха, той смело водел въстаналите селяни на бой.

Веднаж избухнало, въстанието трябвало да поеме и известни охранителни функции. По това време в Северна България татарските шайки грабели необезпокоявани от никого. Господствуващата класа се била прибрала на сигурно място зад яките стени на крепостите си, като оставила обикновения народ на произвола на съдбата и на ятагана на нашествениците. Необходимо било народът сам да помисли за собствената си защита и по-точно — необходимо било неговата въоръжена сила да даде отпор на татарите. Това се налагало и от факта, че не можело да се води успешна борба против феодалите, ако не бъде гарантиран самият тил на въстанието.

Още първото сражение между въстаниците и татарите донесло пълна победа на въстаническата армия. Скоро след това успехите последвали един след друг, на татарите били нанесени редица съкрушителни поражения и те скоро трябвало да напуснат пределите на страната, спасявайки се в земите на север от река Дунав.

Поражението на татарите и изгонването им от страната е събитие с огромно значение за по-нататъшния развой на въстанието. Бил нанесен удар на една войска, на която никой дотогава не смеел да се противопостави, под чието иго пъшкала и огромната руска земя. Северна България била спасена от страшния бич на татарските набези и въстанието могло да се развива необезпокоявано отчуждите нашественици. При това авторитетът на въстаническата армия нараснал неимоверно много. На въстаниците народът гледал като на Сериозна сила, виждал в тях свой спасител и закрилник както от външните, така и от вътрешните врагове. Народът масово започнал вече да се надига на борба и да се присъединява към Ивайло. За кратко време след прогонването на татарите въстаническата армия нараснала и станала страшна за феодалите сила.

След разгрома на татарите въстаническата армия се насочила към столицата, за да се разправи с главните виновници за народните нещастия — царя и столичните боляри. Походът към Търново-се характеризира с особено, бързо нарастване на въстанието. По-пътя населението, масово въставало и се присъединявало към въстаниците. Не оказали никаква съпротива градовете и крепостите, което показва, че градската беднота също така взела страната на въстаниците и се вдигнала на решителна борба. На страната на въстаниците минавали, вече цели области. Походът към Търново се превърнал в истински триумф за Ивайло.

Широкият размах на антифеодалното движение предизвикал тревога сред господствуващата класа. И докато до вчера, когато-татарите разорявали страната, царят и болярите бездействували и не предприели нищо за изгонване на чуждите нашественици, сега те почувствували класовите си интереси застрашени и се раздвижили. Били взети всички възможни мерки за потушаване на въстанието. И сега обаче пред лицето на въстаналия народ болярите не съумели да се обединят за съвместна борба. Докато една част от тях: била избита от въстаниците, други избягали в Търново или в съседна Византия. Най-сетне една част от провинциалните боляри, които преследвали свои тясно егоистични цели, за да запазят живота и имуществата си минали на страната на въстаниците.

Не могли да се организират болярите и в самата столица. Докато едни от тях били заподозрени в организиране на заговори и били преследвани, други наистина заговорничели. Поради всичко това против въстаниците не могла да бъде изпратена цялата налична царска и болярска войска.

Колко голяма била уплахата в Търново от въстаниците, личи от факта, че начело на войската застанал самият цар Константин Асен, който бил със счупен крак, можел да се придвижва само на колесница и отдавна не бил вземал участие в сражения. Срещата между въстаническата армия и царската войска станала някъде на североизток, доста далеч от столицата. Още в първото сражение въстаниците спечелили пълна победа: една част от царската войска била избита, а останалата се предала и преминала на страната на въстаниците. В това сражение паднал убит и самият български цар.

Победата над царската войска се оказала решаваща за по-нататъшния ход на въстанието. В страната вече не съществувала сила, която би могла да се противопостави на въстаниците. Към въстанието преминавали все нови и нови области. Нарастващата като лавина въстаническа армия скоро достигнала до столицата Търново и я обсадила. Това станало в началото на 1278 година.

Вестта за бушуващото в България въстание скоро достигнала и до столицата на Византия. Византийското правителство решило да се възползува от започналите в съседната страна размирици. Византийският император изпратил свой шпиони в България, които Да разузнаят За характера и размера на ставалите тук събития. Той дори имал намерение да даде дъщеря си за жена на ръководителя на българския бунт стига това да бъде изгодно за Византийската империя. Същевременно, преди още да е получил известия от България, посред зима императорът заминал за Одрин, предприел обиколка по българо-византийската граница и направил необходимото за нейното укрепяване.

Когато императорът се завърнал обратно в Одрин, избягалите от България боляри и завърналите се византийски шпиони му разказали, че събитията в съседната страна Не били обикновен болярски бунт, а селско въстание. А това коренно променяло обстановката. Императорът се изплашил да не би издигането на селските маси в България да подействува като заразителен пример и за византийското селячество, чието положение също било крайно тежко. Затова вместо споразумение с Ивайло, императорът започнал да разработва мерки за смазване на въстанието в България със сила.

При това тази намеса трябвало да доведе до налагане на византийското влияние над българската държава.

Още докато императорът се намирал в Одрин, било решено за български цар да бъде провъзгласен един византийски феодал, българин по произход, далечен потомък на цар Иван Асен II. Преди години неговият баща бил предал на византийците черноморското Крайбрежие на юг от Стара планина заедно с важната крепост Несебър (Месемврия) и като отплата получил феодално владение в Мала Азия. Синът на болярина-предател бил подходящо оръдие за провеждане на византийската политика в България.

Иван Мицо бил извикан от Мала Азия, бил оженен за дъщерята на византийскйя император Михаил VIII Палеолог И Провъзгласен за български цар. Той си прикачил и фамилното име Асен, за да може да се възползува от обаянието на дядо си Иван Асен II пред българския народ. В България била изпратена византийска войска, която трябвало да помогне на новия претендент да се възкачи на търновския престол. Наред с това чрез щедри подаръци и заплахи византийското правителство се опитало да привлече на Страната на Иван Мицо Асен и българското болярство. Най-сетне в Търново били изпратени византийски агенти, които имали за задача да подготвят приемането на Иван Асен и да предадат на императора царица Мария, вдовицата на цар Константин Асен. Положението на обсадените в Търново царица Мария и болярите не било никак леко. Дълго време те се опитвали да се споразумеят с византийското правителство за съвместна борба против въстаниците, но всичките им опити в това отношение завършвали безуспешно. Императорските пратеници виждали безнадеждното им положение и искали тяхната безусловна капитулация. А преговори с въстаниците, царицата и болярите нито смятали за възможни, нито искали и да чуят — те държели власт, на която въстаналите селяни били смъртни врагове, И все пак пред двете злини царица Мария и търновските боляри Предпочели преговори с въстаниците. На Ивайло било предложено да влезе в Търново, да се ожени за царицата и да стане български цар. Това предложение царицата и болярите направили, от една страна, защото не били в състояние повече да издържат на обсадата на въстаническата армия, и, от друга — защото искали да използуват въстаниците за отбиване настъплението на византийските войски. Най-сетне споразумението с въстаниците давало възможност на болярите да запазят временно властта, да печелят време и да кроят нови планове за връщане ма старото положение.

Предложението на царица Мария и болярите дълго време не било приемано и от въстаниците. Ивайло и неговите съратници много добре виждали, че това предложение не е искрено и е продиктувано от неизбежната необходимост. Те виждали и знаели колко голяма и силна е омразата на търновските първенци към въстаналия народ. И все пак предложението трябвало да се приеме. Не можело дълго да се воюва на три фронта, против настъпващите от юг византийци, против нахлуващите от север татари и против войската на търновските боляри. При това Търново бил здраво укрепен град и яките търновски стени не обещавали скорошна победа. Най-сетне трябвало да се държи сметка и за настроението на въстаническата войска. Настъпвала пролет, а това е най-благоприятното за земеделска работа време. Въстаналите селяни искали час по-скоро да влязат в столицата, да поставят своя вожд на трона и да се върнат при семействата си и към мирен земеделски труд. Всичко това наложило да бъде сключено споразумение. Търновските порти били отворени пред въстаническата армия. Ивайло-се оженил за царица Мария и бил провъзгласен за български цар. Това станало през ранната пролет на 1278 година.

Женитбата на Ивайло с царица Мария и безбойното влизане в Търново било резултат преди всичко от победния ход на въстаническата армия и се отразили благоприятно върху по-нататъшния развой на въстанието. В ръцете на въстаниците преминали яките търновски крепости, много въоръжение, хазната, а така също много непревзети дотогава градове и крепости. На практика властта на Ивайло и въстаниците се разпростряла над цялата територия на страната — на запад чак до Нищ. Наред с това на страната на въстаниците се наредили и търновските боляри с дружините си, като по този начин помогнали в борбата против настъпващите ог юг византийски войски.

Споразумението между въстаниците и търновските първенци било наложително и поради още едно обстоятелство. Става дума за идеологията на въстаналите селяни, В условията на феодалния, строй борбите и исканията на селячеството не могли да достигнат до отричане на съществуващия строй и до замяната му с нов, по-прогресивен. Селяните се борели против неправдите, против произволите и тежките данъци, но не могли да си представят общество без цар. Оттук и тази наивна вяра, че било достатъчно да се смени лошият цар с добър и всичко щяло да се промени. Затова и Ивайло, борецът против царя и болярите, също така трябвало да стане цар. Затова сега, когато чрез предложението на царица Мария и болярите се откривала такава възможност, другояче не можело да се постъпи.

Веднага след влизането на въстаническата армия в Търново били взети необходимите мерки за отбраната на страната и за отбиване нападенията на водените от Иван Асен III византийски войски. Ивайло лично застанал начело на войската, сражаваща се на юг от Стара планина против византийците. Това била борба на живот и смърт, продължила през цялата 1278 година.

Благодарение на численото си превъзходство и предателството на българските боляри, византийците първоначално имали известни успехи и с цената на големи загуби успели да превземат редица български крепости. По пътя си византийските войски избивали беззащитното българско население, пллячкосвали и унищожавали имуществото му. Но с това само увеличили народната ненавист а срещали все по-голям отпор, В борбата против настъпващите византийски войски въстаническата армия проявила нечуван героизъм. Въстаниците се сражавали упорито за всяка крепост, за всеки хълм, за всяка педя земя. В тази борба загинали геройски, но не отстъпили крепостите си редица местни ръководители — воеводите Куман, Кънчо, Момчил, Дамян, Стан и други. Войната се водела с рядко ожесточение. На терора, на византийците Ивайло също отговорил със сурови мерки — заловените в плен византийци и присъединилите се към тях български боляри; били наказвани със смърт.

В битките на юг от Стара планина въстаниците приложили една непозната дотогава бойна тактика — съчетаване на упоритата отбрана с множество военни хитрости. Обикновено при други, войни двете враждуващи сили се срещали на бойното поле, започвало се сражение и само за няколко часа се разбирало кой е победител и кой — победен. А сега войната се проточила с месеци, Въстаниците често устройвали засади, оттегляли се от бойното поле чрез привидно бягство, а след това най-изненадващо нападали с всички сили. Тази тактика разстройвала византийския боен ред, създавала уплаха й императорските войски все по-често отказвали да влизат в сражение. Към есента на 1278 година настъплението на византийските войски в Тракия било спряно. Стара планина и въстанйческата войска се оказали за тях непреодолима преграда.

След като били спрени в проходите на Източна Стара планина и не могли повече да разчитат на успех, византийците отново прибягнали до дипломацията. Те повикали на помощ татарските дружини и последните побързали да нахлуят в Северна България. Същевременно византийската дипломация засилила натиска си върху българските боляри, за да ги откъсне от споразумението с Ивайло и да ги спечели на страната на Иван Асен III.

Новото татарско нашествие създало големи трудности на въстаниците. То било извършено отново в Североизточна България, където бил главният въстанически район. Наложило се част от въстаническата войска да бъде оттеглена от византийския фронт и да бъде насочена против татарите. Ивайло, който до тогава лично стоял начело на бойните действия против Византия, сега сам повел дружините си на север, против татарите. Този път обаче борбата със северните пришълци се оказала извънредно тежка. По едно време Ивайло дори бил принуден да се затвори в крепостта Дръстър (Силистра) и да се отбранява тук в продължение на три месеца… Като се възползувала от затрудненото положение на Ивайлов борбата срещу татарите, Византийските войски извършили десант при Варна и от тук, без да преминават опасните за тях старопланински проходи, през Провадия й Преслав се насочили към Търново. По същото време тяхната дипломация успяла да сломи упорството на търновските боляри й да ги принуди да скъсат с въстаниците. Най-сетне бил пуснат слух, че Ивайло е убит по време на сражение с татарите. При така развилите се събития въстаническите сили се оказали недостатъчни да защитят столицата и след кръвопролитни сражение Търново паднало в ръцете на византийците. В ранната пролет на 1279 година на търновския престол се възкачил като български цар Иван Асен III.

Успехът на византийците се дължал не на превес на силите и на спечелени битки, а на предателството на търновските боляри. Решаваща за този успех била и помощта на татарите, които успели временно да блокират въстаническите сили и задържали Ивайло в Североизточна България. И за да се Отблагодари на татарите, византийският император удостоил татарския военачалник Касим бег с високото звание „протостратор“, т.е. пръв пълководец на новия цар Иван Асен III.

Скоро обаче събитията взели друг обрат. Ивайло успял да разкъса татарската обсада при Силистра, разбил татарите и се понесъл с дружините си на юг. В Стара планина и проходите въстаническите дружини продължавали да се сражават ожесточено с византийците. При това положение византийската дипломация се погрижила да укрепи положението на Иван Асен III. И тъй като той нямал поддръжката на търновските първенци, византийската дипломация и този път му се притекла на помощ. Боляринът Георги Тертер, ръководител на търновското болярство, бил женен за сестрата на Иван Асен III, удостоен със званието „деспот“ и провъзгласен за пръв пълководец на царя. Това обаче означавало отстраняването на Касим бег от властта. Честолюбивият татарин не могъл да понесе тази обида, скъсал с Иван Асен III и преминал на страната на въстаниците.

Политическите комбинации не укрепили положението на новия български цар. При това въстаническите отреди постигали все нови и нови успехи, като наближавали Търново. Търновското болярство отново започнало да заговорничи и да мисли за отстраняването на Иван Асен III от престола.

Без византийска помощ Иван Асен III не можел вече да се задържи нито ден на българския престол. Затова и сега императорът Михаил VIII Палеолог му се притекъл на помощ. През лятото на 1279 година една много-хилядна византийска армия начело с пълководеца Мурая навлязла в България. На 17 юли обаче византийците били пресрещнати при крепостта Диавена, в Котленския проход, от въстаническите отреди начело Със самия Ивайло. В станалото сражение византийската войска била съвършено разгромена.

От Цариград побързали да изпратят нова войска в помощ на Иван Асен III. Този път начело на 5-хиляден отред застанал пълководецът Априн. Когато обаче навлязъл в българските предели, той бил сполетян от същата участ. В сражението на 15 август 1279 година въстаниците отново спечелили блестяща победа. Пътят на византийските армии към България бил окончателно пресечен.

Лишен от подкрепата на болярите, застрашен от непрестанните успехи на въстаниците и при невъзможността отново да получи помощ от Византия, Иван Асен III решил да помисли за собственото си спасение. Като ограбил предварително българската хазна, преоблечен в обикновени дрехи, една нощ заедно с жена си той избягал в Несебър, откъдето с византийски кораб се добрал до Цариград. Неговото бягство означавало пълен провал на Византийската политика на намеса в българските събития. След бягството на царя търновските боляри трябвало да помислят за избора на нов цар, за да могат да продължат борбата за смазване на въстанието. И тъй като техен предводител бил боляринът Георги Тертер, изборът естествено паднал върху него.

След отстраняването на византийската намеса и избирането на Георги Тертер за български цар едни срещу други се изправили, въстаническите дружини и болярските войски. За Съжаление точно за тази борба, продължила няколко месеца, византийските хронисти не съобщават нищо — за тях българските събития вече не представлявали никакъв Интерес.

По всичко изглежда, че въстаниците продължили упорито да се съпротивляват. Тази съпротива обаче все повече и повече стихвала. Кръвопролитните борби с византийци и татари, сраженията с царските и болярските дружини, умората от проточилата се в продължение на три години война, предателството на болярите — всичко това в последна сметка се оказало решаващо. Въстанието най-сетне било смазано.

След поражението на въстанието Ивайло трябвало да помисли за личното си спасение. И тъй като в неговите Дружини вече се сражавал като наемник татаринът Касим бег, естествено било да се търси помощ от татарския хан Ногай. Така Ивайло и Касим бег се явили при татарския властелин за да искат помощ и да продължат борбата против царя и болярите.

Вестта, че Ивайло е при татарите, предизвикала уплаха в Цариград. Византийската дипломация отново се активизирала и побързала да изпрати в двора на Ногай бившия български цар Йоан-Асен III, като и той, молел за помощ, за да си възвърне престола. Хан Ногай давал обещания ту на Ивайло и Касим бег, ту, на Йоан-Асен. Най-сетне на един пир, в резултат на византийски интриги, по заповед на Ногай Ивайло и Касим бег били убити. Така завършил живота си Ивайло — този смел и храбър български селянин, който в продължение на три години водил дружините си в бой и показал на цар и боляри, че народът знае да се бори и да мре за своята свобода.

Ивайло загинал, но неговото име на борец за народна свобода се запазило в съзнанието на народа. Наскоро след това се явили лъжейвайловцй, които зовели, народа на борба против външни нашественици и вътрешни потисници.

През 1294 година в Цариград се явил човек, който твърдял, че е Ивайло и искал да събере войска за борба против настъпващите от Мала Азия турци. Византийското правителство го заловило и хвърлило в тъмница, но под напора на общественото мнение се видяло принудено да го пусне и да го изпрати в Мала Азия. Тук населението масово се надигало и застанало под неговото знаме. Изглежда — пише един тогавашен византийски историк: „Сякаш самата вселена й земята са в движение. Тези, които не разбираха от нищо друго, освен от земеделие, които знаеха само да карат волове — хора овчари и селяци, напускаха селата и стадата си и въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно. Войници без оръжие, те образуваха безпорядъчни дружини, за които името на Ивайло, беше достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят. Тъй в късо време около него се събраха несметно число войници, които не разбираха нито от война, нито от военен строй. Те като че ли, отиваха не на война и на тежко предприятие, а на плячка и весела забава.“ И тук обаче византийското правителство изиграло своята пъклена роля. Изплашено от големия размах на народното движение много повече, отколкото от нападенията на турците, то извикало Лъжеивайло в Цариград уж да го снабди с оръжие, хвърлило го в тъмница и по този начин сложило край на започнатото от него движение.

Няколко години по-късно във Византия се явил нов Лъжеивайло. Това бил българин свинар от Северна България на име Иван. Той се явил в Източна Тракия, събрал дружина от около 300 души и с нея преминал в Мала Азия. И сега обаче византийското правителство се намесило. Иван бил арестуван и хвърлен в тъмница. След девет месеца обаче той избягал от затвора, събрал дружина от селяни и бедняци от Тракия, заминал за Мала Азия и започнал борба с турците. В редица сражения турците били разбити, но при обсадата на една крепост Иван бил пленен. Жителите на града се поскъпили да заплатят за главата му искания откуп и той бил убит.

В средновековната българска история няма друго въстание, което да е разтърсило така устоите на феодалния строй, както въстанието на Ивайло. Независимо от това, че въстанието завършило с поражение, неговото значение с нищо не се намалява. Борбата на народните маси против техните угнетители винаги е била прогресивен фактор в общественото развитие и в последна смегка е довеждала до революционно преустройство на обществото.

Значението на въстанието се състои и в това, че разбунтуваните селяни показали на своите притеснители и експлоататори, че те не са една покорна маса, а хора, които могат с оръжие в ръка да защищават своята свобода и своите права. По този начин селяните принуждавали господарите си да се съобразяват с феодалната законност, да не посягат на имуществото им и да не увеличават броя и размера на данъците, В такъв смисъл въстанието на Ивайло трябва да се разглежда като една от връхните точки на борбите на българското селячество за по-добър живот и човешки правдини. Затова то е наша национална гордост!