Водител

БЪРДОКВА

Един пътник, в нов и рунтав овчи кожух, със спуснати ниско наушнйци на кожения си калпак, в болярски ботуши и прост тежък меч яхнал бял кон, стоеше неподвижен, като оживяла статуя, обърнат с лице й гърди към снежния път. Пред него, бодро скърцат хилядите стъпки на новия поход. Увити в топли зимни дрехи, отминават Конници, след тях пешаци и така редица след редица, отред след отред, дружина след дружина. Весело скрипти замръзналият през нощта сняг. В бездънния и чист като стъкло океан на небето блести зимното слънце, плувнало и то на път. Неделята на блудния син е. Търново гледа и не вярва на очите си. — Никой до сега не е тръгвал в такова време за нови битки и войни, освен Ивайло. Защо ли? Татарските орди ли отново полудяха и плъзнаха хайдушки през виелици и студ по родната земя, или на мълчаливия цар додея толкова скоро виното, покоят и любовта на Царевец? Никой не знае това, освен конникът в рунтав кожух и меч. Вождът!

По белите хълмове, клисурите и далече по планините се разлива като прощален благослов бронзовата песен на камбаните. Така тържествено те звънят само на Възкресение и сега. Във въздуха трепти високата глъч на тълпите. Смях, викове и бодра воинска песен. Боляри, велможи и сановници, владици и търновски безделници, тълпи от жени, старци и деца се трупат край друма, за да изпратят воинството. Същото, което бяха посрещнали през есента. Разлюшкани като пияни, алените знамена се целуват със слънцето. От един прозорец на Царевец гледа и Мария. Облегната с бледо-мраморните си ръце върху него, тя впива неспокойният си поглед в далечината към почернелия от люде Преславски друм, за да не изпусне в тълпите едрата фигура на един конник. Мъка разкъсва сърцето й от болка. Пак сама. Отива си планинецът, за да не се върне може би никога… Тя знае това. Ще дойде и неговият ред да се отпусне като пронизан орел в разгара на битката или от ръката на коварството, но сега той все още лети нагоре горд, див и могъщ като своето племе… А тя е вече сама, отхвърлена и ненужна никому, в сянката на залеза. Жесток или великодушен беше той към нея, похитител или най-достойният между всички, това тя още не знае, ала все едно, тя иска да го забрави!

Господарке — шепне тихо край нея Ефросина. — Затвори прозореца, за да не изстинеш! Не плачи! Виж там отдолу, под стената, стражата ни гледа, и се подсмива! Слънцето не свети само днес! Утре то ще грейне по-топло!

— О, Ефросина, днеска то изгасва!…

А конникът е все още там. Сам той не вижда вече нищо друго освен алените знамена на дружините, отминаващи край него. Хиляди отмерени погледи на воини се обръщат с топла жадна усмивка към него, за да видят, как изглежда и сега техният Бърдоква, — вождът, царят. Щастлив и слънчев ден. Някъде напред в колоната проечава подгорската песен за героичния овчар. Ето ги и войводите!… Колкото са знамената, толкова са и те!…

Изведнъж, една след друга, на вълни, дружините отварят гърла:

— Да живее царят!

— Да живее Ивайло!

Никой не може, да разбере защо при този бурен възглас за поздрав към него Ивайло навежда глава.

Ала бурята не спира. Ето минава и Радул с подгорците. Висок, строен и широкоплещест като планина, той сякаш не язди, а плува върху своя вран татарски жребец. Пребледнял от вълнение и възбуда, той не снема острия си поглед от вожда и още отдалеч сякаш иска да го попита: — Какво ти е?… — На две крачки от него той отваря лъвската си челюст и процепва въздуха с единединствен зов:

— Бърдоква — Настръхналото човешко ехо трепна, за миг се вслуша поразено от новия възглас и като нова буря се разнесе надалеч:

— Бърдоква, Бърдоква, Бърдокваа!…

Вождът трепна. Като пробуден от сън, той повдигна усмихнато глава и в очите му се плъзна влагата на безкрайна благодарност. Той сбута коня си и потъна в колоната на своите дружини.