Водител

ОНИКСОВОТО ОГЛЕДАЛО

Търново отвори портите си с гостоприемството на победения и мнозина негови обитатели познаха в лицето на Бърдоква някогашния млад и прост пришелец, когото полумъртъв от студ и глад бяха прибрали измежду изсъхналите бурени и тръне край крепостната стена отвън и бяха нарекли отпосле Ивайло. Мълвата бързо подхвана това забравено име като нещо свое, роднинско; което принадлежеше по право на този град, както сега пък, наопаки, Търново принадлежеше на някогашния Ивайло. Този прякор и свързаното с него близко минало успокояваха донякъде разтревожените съвести. За голяма почуда на дружините навсякъде се слушаше само едно:

— Ивайло, Ивайло, Ивайло!…

Развълнуван и посърнал като болен, кастрофилактът Василий заедно с цялата многолюдна и блестяща в парадните си дрехи царедворска тълпа от боляри, чуждоземни посланици и търговци, богати и знатни първенци на престолнината, посрещнаха с наведени глави чутовното и дрипаво войнство на новото възхождащо овчарско слънце. За тях по целия път, който водеше към Царевец, и чак до подвижния мост при входа му се трупаше хиляден народ от граждани, войници и бегълци от завчерашния бой срещу Бърдоква жени, деца и цялото простолюдие от низините на града и близките извънкрепостни селища. Същите люде, същите тълпи, които само преди три дена се сърдеха на царицата, че им беше отнела възможността да видят и изпратят погребалната ракла на Тих, сега с най-различни чувства и догадки посрещаха неговия убиец и вероятен заместник на трона. Не се виждаше само височайшата вдовица.

Кастрофилактът и патриархът, очевидно смутени, се отделиха от общата тълпа на посрещачите, застанаха по средата на пътя и спряха пред жребеца на Ристак. Облечен във великолепно татарско облекло и въоръжение, с надменна стойка на победител, подгорецът яздеше бавно и тържествено на десетина стъпки пред челото на колоната. Той имаше външността на един действителен татарски хан. Според обичая поднесоха му за добре дошъл хляб и сол върху златен поднос… Ристак спря нехайно коня си, за да го понастигнат, погледна косо скъпоценния поднос и поклати намръщено глава.

— Не съм аз! — процеди той под мустак, като се обърна и посочи с очи сред следващата го група от прославени тракийски войводи неузнаваемата и проста воинска фигура на Бърдоква.

Настъпи кратко смущение. Кастрофилактът и патриархът се спогледаха в смущение и пристъпиха отново към посочения между войводите. Натруфени един до друг с пъстри и чудновати одежди, шлемове и ризници, те бяха повлекли върху яките си плещи цялата музейна галерия от оръжия и дрехи чак от Крумово време досега. Единствен Бърдоква оставаше все още незабележим в сянката на тия рицарски вкусове и нови знаменитости.

Бърдоква се усмихна, наведе се от коня и протегна ръка към златния поднос. Ала месемврийският войвода Калистрат, някогашният злополучен любител на тежките търговски платноходи по морето, го предвари. Той ловко измъкна малката бяла погача из самите ръце на Бърдоква.

— Не бързай толкова! — му забележи, наведен от коня си към него, Калистрат. — Ако си гладен, в палата все ще намерим нещо по-свястно за ядене… Откъде знаещ с какво са посолили тая дяволска просфора? Ще я дам на някой от тях, да я опита по-напред!…

Бърдоква кимна глава, че го е разбрал, и бутна коня си напред. Кастрофилактът чу и разбра обидния им разговор, наведе глава и заедно с патриарха отстъпи настрана от пътя.

Новото войнство не прие тяхната церемония на посрещането.

Денят беше ясен и хладен. Високо на юг, над Хемуския масив, проблясваше студеният диск на слънцето, бледо и далечно в своя къс зимен път из сивомлечното небе. По възвишенията на града се диплеше главоломната архитектура на търновските царе и майстори от оноза време. Какво ли не се виждаше и срещаше по тия прочути хълмове и хълбоци под тях, в дъното на които се провираха причудливите завои на синята и пълноводна Янтра. Сивокаменни палати, позлатени църковни кубета, високи камбанарии, пъстри дървени болярски и сановнишки дворци, знатни домове на богати търновци и чужденци, казарми и стотици малки болярски параклиси със златки кръстове върху тях — всичко това се трупаше в живописно безредие, едно върху друго, между крепостните зидове, кули и бойници. Това беше царствуващият град. Веднага и рязко в подножията му се откриваше като поразяваща противоположност другата, опаката половина на това великолепие — бедната низина на неукрепения град с неговите сламени покриви върху къщите, бордеите и одимените селски хижи. Там живееше простолюдието, което даваше войниците, слугите, работниците и аргатите по височините над него. Една столетна жажда за подражателство на византийския и средновековен блясък на прочути чужди столици и царства тука беше получила само своето бледо отражение и се преливаше сега в жалко съжителствуване с вездесъщата българска бедност и овчарски бит. Ала въпреки това Търново беше приказен град. Онова, което човешката ръка и честолюбие не бяха успели да доизградят и постигнат с гениален замах, природата щедро и романтично допълняше в него. Като царствена корона Царевец блестеше над всичко. Затворен горе от пет железообковани врати, той издигаше високо върху стръмния пояс на скалите зъбчатите си зидове и кули, изрязал върху синия фон на простора профила на един суров, но величествен български акропол.

Сега навсякъде из улиците, в палатите и хижите на града шумеше Възбуждението от влизането на Бърдоква. За късо време, още през същия ден, казармите, кулите, стражевите помещения и постове приеха смяната на новата народна войска. По кръчмите над Янтра и виадуците над нея, във франкекия, европейския и другите населени придатъци на Търново забръмча глъчта и песните на разпуснатите дружини, ознаменуващи с веселие своята най-голяма и върховна победа. Отвсякъде бликаше възбудата на самочувствието и радостта. Бързи пратеници на Лаконас бяха догонили дружините пред самите врати на града с новината, че и той, леко отхвърлил византийските отреди от Родопа, се готвеше за връщане с цялата си войска по пресните дири на Бърдоква към Търново. Но Бърдоква очакваше още изненади оттам и затова отговори на Лаконас да не бърза.

Деморализираното и бито опълчение на болярите Тертер и Смил, куманските наемници на Тих и войниците по професия бързо се нареждаха и приютяваха под бунтовното знаме на новите господари на българската земя.

А за Бърдоква действителността на събитията и животът му започваха да текат вече като причудлив сън. Той усещаше, че губи връзката с преживените дни на миналото, препълнени с напрежение, и трудностите на борбата, със съмненията и надеждите, в които беше изчерпал сякаш всичката мощ на своя дух. И ето че сега изведнъж той като че заспиваше, подмамен от умората и щастливите съновидения, с които го посрещаше в Търново вярната му съдба. Не можеше да бъде и другояче, когато един овчар ставаше цар. Ако някога старецът Вукол, развълнуван от суеверието си и чудноватия сън на своя син, го беше отвел в скита на отца Данила, за да узнае какво му приготвяше орисницата, какво оставаше сега за сина, когато този сън оживяваше, ставаше истина! Ласките на съдбата смущават човешкото сърце също както и ударите. Целият къс път на Бърдоква из Търново, народната почит и радост и късните зимни цветя, който поръсваха гърдите и пътя му; скърцането на тежките вериги, които спуснаха пред него подвижния мост за Царевец; тремовете на палата, където, изправена във всичката си богинска хубост, го причака най-прекрасната вдовица на света като свой завоевател и господар — всичко това го заставяше да пребледнее от вълнение за пръв път след толкова битки и опасности в своя бурен живот. Цялото Търново разбра, че суровият и необуздан победител влезна в палата утихнал и победен. Богатите и царедворските хълмове отдъхнаха, поуспокоени от нещо. Вместо нова буря над града се разля тишина.

Едва когато остана сам в работната стая на самодържците в палата, Бърдоква като че се пробуди и дойде на себе си. Притиснат от тежкия и внушителен разкош на обстановката, първото нещо, което срещна вниманието му там, бяха застиналите погледи на неколцина мъртви царе, оживели в багрите на фреските по стените на малката зала. Той любопитно ги изреди и грижливо потърси нещо между тия студени образи на миналото и величието. Макар и мъртво, това величие продължаваше още да блещука в безсмъртните бои и линии на венецианския художник, който ги беше пресъздал като скъп гост и любимец на Константин Тих. Бърдоква ги отмина бавно с погледа си. Той се обърна и неволно спря пред голямото, почти колкото неговия ръст, масивно ониксово огледало и трепна. Никога досега той не беше виждал своя двойник с такава поразителна живост и подробности. Досега той се познаваше само от мътните отражения на тихата речна или дъждовна вода на локвите, наведен над тях, за да се напие, без да беше предполагал, че има такива чудеса по света, пред които човек вижда не само себе си, но сякаш и цялата си душа. Бърдоква се изгледа със съсредоточено любопитство. Той се проучваше. Млад, мъжествен и мургав, върху него стоеше още наслоеният прах на похода. Овехтялата му стара Ивайлова шапка, мръсна и съдрана от времето и боевете, кожената му дреха, калните мешинени ботуши и цялата му външност на оръфан войник съвсем се губеше в резкия контраст не само с царствената обстановка, сред която се беше изправил, но и със самия него. Редом до своя двойник в огледалото той видя през рамото си студения и намръщен образ на гръкоубиеца Калоян от насрещната фреска. С тежък боен шлем, метална ризница, изпъстрена със скъпи цветни камъни, плътни панталони походни ботуши, той беше изтеглил живо от ножницата си своя меч, като че ли ей сега щеше да заповяда нов страхотен поход към Варна, Солун или Ниш. Царят също гледаше най-новия гост на палата. Бърдоква повдигна леко вежди от това съпоставяне между живите и мъртвите, почеса се по тила замислено и обърна глава. Някой предпазливо и тихо се подкашля край него. Без да усети кога и как е влязъа в стаята, той видя срещу себе си, свита в раболепен поклон, изящната фигура на дворцовия протокелиот.

— Какво искаш? — запита Бърдоква, развеселен донякъде от гъвкавостта на този непознат човек, който се чупеше пред него като пред икона.

Протокелиотът се усмихна също, боязливо и угодно.

— Ще позволи ли високославният… войвода да го попитам дали не желае да смени походното си облекло?

Бърдоква го изгледа малко подозрително, помълча и поправи мустака си.

— Ще позволи, ще позволи! — отвърна той, затруднен от нещо. — Само че слушай какво, байно… мене тия дрехи ми са всичките!…

— О, господарю! — се прегъна още веднъж протокелиотът, видимо поласкан от свойското обръщение на войводата. — Аз ще намеря всичко необходимо за милостивия господар… Само докато се той окъпе, моите шивачи ще приготвят всичко!…

— Не е лошо, не е лошо! — издума подгорецът, като хвърли крадлив поглед към стената на фреските. — Е, прави каквото знаеш! И без това не съм се преобличал, откак съм излязъл от дома… Ами ти кой си?

— Протокелиотът…

— А-ха!… Сигурно си грък тогава… Хм! Нищо! И аз имам един като тебе в дружината, Калистрат, слушал ли си за него?

Протокелиотът сви рамене:

— Не, господарю!

— Ще го видиш. Юначен човек. Струва повече от цяла Византия. Разбира отлично от монетните работи и много му се иска, още преди да дойдем тука, да стане държавен ковчежник, но… ще видим!…

— Твоя воля, господарю…

— Така… Значи ти си домакин тука?… Е, дай ми тогава да се преоблека с нещо, но без тия ваши платове. Струва ми се, че пречат на ръцете, пък и неприлично е. Не съм свикнал. Всички вие ми приличате на жени в тях… Хайде, води ме!

Бърдоква тръгна след него, навел глава. Тази вечер той приемаше с най-различни чувства неизбежната мъка от своето външно преображение. Съзнанието, че цялата тази игра е една дълбока необходимост за неговото дело и за съдбата на дружините, го успокояваше. Той не виждаше друг път. Тих си отиде, пометен от бурята, и неговото място върху Царевец чакаше своя заместник. Вдовици като Мария имаше Много, но никъде нямаше царство без цар. Бърдоква разбираше добре, че стотици бяха ръцете и надеждите, които се протягаха вече към остарелия скиптър на българската земя. Знайни и незнайни боляри и деспоти, чуждоземни князе и стари завоеватели не спяха от дълго време насам. Повечето от тях, вярваха, че в края на краищата бунтът не ще бъде нищо друго, освен едно разчистване пътя на техните стари и нови, открити или подмолни стремежи, отправени към престола. Ония, които бяха дебнали Тих, сега неминуемо щяха да заговорничат и срещу Бърдоква. Макар и изместена от своето старо русло, борбата щеше да продължи. Всяка чужда ръка, която би успяла да сграбчи царската власт, най-напред щеше да удуши него, дружините му и народната свобода. В онова време на безогледен политически разврат, цъфтящо сплетничество и съзаклятничество, на непрестанни домогвания до короната нямаше търновски войник, който да не знаеше какво би очаквало Бърдоква, ако той отстъпеше една крачка назад, — Лобната скала!

Но затова пък той и не мислеше да отстъпва. Със същата вродена прозорливост и съобразителностт, с която беше посъветвал Лаконас неотдавна да вдигне редом до своето алено българско знаме и конската опашка на татарите, той щеше да воюва и отсега нататък в безкрайната битка с многоликите врагове на народа си. Какво от това, че косите на мазния й раболепен дворцов протокелиот, когато той остане сам между своите доверени клюкари, настръхват от ужас и отвращение пред сцените на мирното подгорско нашествие из палата? Какво от това, че Ристак, Ципор и други, след като обходиха всичките зали, покои и тремове на царския дом, се установиха на зимна резиденция всеки по вкуса си и кой къде намери, по-близко до Бърдоква, та даже и в спалнята на Тих! Оставаше още да си вържат и конете в тронната зала като в яхър!… Нищо. С кръвта и героизма си срещу враговете всичките бяха заслужили тази чест повече, отколкото хромият гъркоман и цялото му византийско сборище, заедно с мечката им. Преди още да влезе тука, Бърдоква беше коронован в душата на своя народ. Един призив, една негова дума събираше веднага неизброимите тълпи, готови на безподобни саможертви за своя, за родния водител. В битките той беше видял с очите си издъхващи воини, които свършваха с благословия към него само защото тяхната обща борба им беше дала възможност да умрат като свободни хора. Кой щеше да брани тази скъпо извоювана свобода отсега нататък? Никой друг, освен пак той и те…

Ала в тия дни, когато вълните на тази величава борба плискаха подножието на трона, който го очакваше, Бърдоква се усещаше уморен. Нещо непредвидено и неочаквано се беше случило в неговия живот. Със същата изненада, с която се видя изправен за пръв път пред ониксовото огледало, загледан в себе си, в своя суров свят от воински чувства и мисли, той откриваше между тях и нещо Друго. Като пролетно пробуждане в планината там беше покълнало неусетно едно ново, непознато досега чувство и беше разцъфтял образът на първата жена, на Мария.

Как отмъстително се шегува понякога съдбата с човешкото сърце!

Дошло беше време Мария, символът на коварството и грехопадението, която преди години с толкова ненавист ругаеше и той из Подгорието, да му се отплати със зашеметяващия удар на своето непобедимо обаяние.

Още през онази нощ, в която видя и посрещна своята най-нова и знаменита поданица пред палатката си край Търново, за да приеме от нея не само ключовете на града, но и чувствата й за вярност, той почувствува нейната сила дори и в унизителния поклон, с който тя пристъпи към него. Облечена в траурните дрехи на царствуваща вдовица, с надменно-скръбен поглед тя отметна прозрачното було от лицето си сякаш за да види по-добре онзи, от когото идваше нещастието й. Бледа и вцепенена от страх, Ефросина трепереше зад нея с подноса на ключовете.

— Ето, войводо, ключовете — подзе Мария с ясен алтов глас, без да снеме очи от Бърдоква. — Вземи ги! Тях ги е държала винаги ръката на по-силния. — Ти победи!… Угодно е било на бога да бъде така. Ако моят цар от неблагоразумие те посрещна с меч, аз сега ти поднасям маслинената вейка!… Ела с мир!…

— И без това щях да дойда! — отвърна Бърдоква, разкрачен Пред нея и сложил нехайно дланите си върху дръжката на своя прост меч.

Без да се смути, Мария поклати опечалено глава.

— Вярно е! — въздъхна тя. — Но казват, че чистите от трупове и кръв пътища са най-късите и добрите, към върховете на славата. Никой не знае, както не знаеше и царят, какво му носи последният миг. Всичко е временно, само Търново е вечно… И защо трябва да се разбиват стените, когато и най-силния го очаква една гостоприемна врата?

— Благодаря ти! — отвърна студено Бърдоква. — Не очаквах да сте толкова гостоприемни. Благоразумието не е лошо нещо, когато няма какво друго да се прави.

Той се замисли и напрегна всичките сили на паметта си, за да не изпусне нещо в ловкото словоизлияние на тази хитра жена: Тя сякаш бе дошла при него не за друго, а само да обезоръжи отдалеч неговата стара омраза и нестихнал още гняв от последната битка с Тих.

— Ами защо ти дойде сама при нас? — запита, нарушавайки тежкото неловко мълчание, той. — Да не са се свършили кастрофилактите и велможите на Търново, та не виждам никой, от тях подир тебе?

— О! — промълви с обнадежден от нещо трагичен глас Мария. — Тяхната омраза към теб, храбри войводо, не им позволява да сторят още това. Ти ще се убедиш в моите думи, запомни ги! Заради короната, която аз цял живот пазех от тях за детето си като от разбойници, те няма никога да ми простят, нито на мен, нито пък на теб, който им я измъкваш почти из самите лапи… Подгонена от тяхната омраза, аз дойдох сама тука не за някакво коварство, а за да потърся твоето покровителство над една беззащитна пленница.

— Искаш, да те изпратя във Византия ли?

— Не. Там ми се сърдят.

— В манастир ли?

— Не съм и за бога.

— Ами какво ще правиш тогава?

— Не знам. Жал ми е за детето. Не желая нищо друго, освен да остана в Търново, макар и робиня.

Бърдоква наведе глава. Отново настъпи кратка и студена тишина, в която неговият ум се люшна като в безизходна мъгла. Смълчалите се и изправени край него в тържествено-неми стойки войводи не смееха да помръднат. Пред тях стояха живите символи на двата свята, техният и другият, срещу който бяха тръгнали. Една нова непозната битка без вик, стонове и кръв се водеше не само пред тях и вратите на Търново, но и пред бъдещето на техния народ. Врагът беше слаб, унизително безпомощен, търсеше милост с всичките сили на своето Майчинско и женско очарование, но затова пък беше и опасен. Със своето нещастие той печелеше място в тия груби, първобитни и не всякога жестоки войнишки сърца. Отпуснали брадясалите си и прашни глави, Бърдоква напразно се опита да срещне техните погледи. За пръв път, в тази тиха сърдечна битка, те го изоставиха сам.

— Добре! — продума той като на себе си. — С една пленница аз не мога да постъпя другояче, освен както поиска тя. Иди си!

И с тържествен екскорт от двадесет свои конници той я изпрати обратно към близкото Търново, в което влезна с дружините си на другия ден.

„Може да потрябва за нещо!“ — беше отговорил той през същата нощ на предпазливото запитване на Ристак… че по-добре би било, ако изпратеха тази странна пленница, на Палеолога. В какво и защо можеше да потрябва, и сам Бърдоква нямаше още ясна представа.

От първата си среща С нея той долавяше нещо, което го бе поласкало. Отхвърлила своята горда непристъпност, Мария идваше да го посрещне като равен ней човек и нещо повече, да търси неговото покровителство. Дали зад всичко това не се криеше някаква хитрина и примка, щеше да се види занапред. Не по същия ли начин някога, с лицемерна сърдечност пред олтара, тя беше прегръщала видинския деспот Яков Светослав, когото тържествено осинови, макар и по-стар от нея, за да нареди отпосле, когато й се видя неудобен за нещо, да бъде убит по нейна воля? Кой знае! Може би Ристак беше по-прав в опасенията си от великодушието или слабостта на своя войвода, но все пак смешно беше да се бои човек от една жена. Трябваше да се внимава и бди с широко око, както бе посъветвал сам той Лаконаса при брега на Марица.

Едно чувство на състрадание, намерило място в едно голямо сърце, понякога и нищо друго, освен лъхът на обич.

Затова пътят на Бърдоква до Царевец премина като в сън. Затова и цялото насилие на протокелиота от банята до новите болярски дрехи, които му облякоха дворцовите шивачи и естети с нескривано ласкателство и ахкане от възторг, той понесе стоически, за да стигне на другия ден до вратата на горницата, в която го очакваше Мария.