Водител

КОГАТО ЦАРЯТ Е ДАЛЕКО, А БОГ ВИСОКО…

На два пъти се беше изпълнила луната вече, откак Даниловият дол се засели от забягналите подгорци, но ужасът от татарските орди не ги оставяше на мира и там.

Татарите идваха от далеч. Тяхната родина бяха широките степи от най-южните краища на Русия, където свободно можеха да стъпят и препускат техните коне и погледът им да обгръща и търси в равнините плячката и врага. Тука, в тази земя, перчемлиите злодеи отбягваха да се впускат из планинските дебри на широкия Хемус, възпирани от страха пред неизвестността, която ги чакаше там. Слязъл от коня си, татаринът не беше вече воин. Конят, нисък, издръжлив и бързоног, бе неговото главно оръжие. С него той нападаше или се спасяваше според случая. И планината — стръмна, гориста и непроницаема със своите шумаци — ги отблъскваше. Това беше едно диво племе, отличителният нрав на което приличаше на вълчия нагон да граби и напада, но само на открито, гдето спокойно и отдалеч може да се прецени силата или безпомощността на жертвата.

Ала бежанците имаха причини да не са спокойни и там горе, в Даниловия дол. Стадното чувство, родено от един безкраен смут между спасяващите се, беше събрало под скита на отца Данила людете и стадата на няколко селища. Без да искат, те отново бяха станали богата и примамлива цел на един татарски набег. Опразнените села по полите на планината неизбежно насочваха вниманието на нашествениците нагоре към склоновете.

Старейшините долавяха новата опасност и загрижено поклащаха глави. Щат не щат, в това тревожно време на междуцарствие и гибел единствено върху техните приведени и ненадеждни плещи оставаше да лежи задължението да се грижат за участта на новото и голямо село. Мислиха, мъдруваха и решиха да закачат дървено клепало на някоя бука близо до кръста и да поставят съгледвачи в устието на дола, които да бдят за татарите. В случаи, че татарите нахълтат някой ден нагоре, съгледвачите трябваше да изтичат с всички сили към новото селище и да бият с клепалото тревога за ново бягство към върховете и усоищата на планината… Заминаха съгледвачите и не сваляха погледа си от равнината. Накацали като птици по високите буки и скалите на прохода, на няколко пъти те бяха забелязвали отдалече малка конна група от татарски ездачи, която също като тях разузнаваше нещо, душеше към Даниловия дол и после бързо изчезваше пак нанякъде…

В първите дни от пристигането на Бърдоква в новото село настъпи малко оживление, което наглед като че ли с нищо не изменяше общия тон на тревогата, застинала в посърналата душа на бежанците. Това беше оживление, дошло само от стария славянски навик да се посрещне с хляб и печен овен родния, отдавна невиждан син, да му се поднесе дълбока пръстена паница с ръжена уловина, подсладена с мед, и да се разпитва до безкрай где е бил и какво е видял по чуждите краища. Бежанците искаха да узнаят защо цар Тих ги е Изоставил и едновременно да му се оплачат от непоносимото си тегло. Гостът ядеше с невиждана охота, пиеше до насита резливата уловина и отговаряше на късо:

— Цар Тих няма да ни помогне…

— Господии, че защо?

— Хм!… Много просто… Страх го е и него като вас от татарите — говореше Бърдоква наслуки, но с изражението на човек, който знае цената на думите си пред ония, които го слушат. — Тих е слабодушен цар и слуша само царицата. А тя е гъркиня, хитра и лукава. Казват, че го е омагьосала съвсем и не му дава нищо друго да прави, освен манастири и параклиси, в които тя ходи нощем, самичка като самовила, за да измоли от бога прошка за грешната си душа. Кръвта на мнозина боляри и войводи, които не й се харесваха и не одобряваха нейната разплута власт над царството и които тя коварно изби, не й дава мира… Нашата земя тя обича само за елмазите на короната, която сме й дали, за палатите и могъществото на Царевец, но мрази нашия народ и ни нарича мръсни свинари… А цар Тих мълчи. И него го е страх от нея.

— Ами защо не я пропъди? — простодушие се откъсваше измежду заслушалите и брадясали селяни въпрос към Бърдоква.

— Не може — поклащаше загрижено глава той. — Зад Мария стои гръцкият император Палеолог и войската му, патриархът и много боляри, уплашени от нейното коварство и власт… Пък и Тих я обича и не може да се откъсне от дяволската й хубост…

— Толкова ли е хубава?

— Много. Когато се покаже из Търново по празниците, й най-големите й врагове навеждат глава пред нейното великолепие и красота.

— Ти виждал ли си я?

— О-хо!… — потвърждаваше Бърдоква, притваряйки очи за миг, сякаш си спомняше за нещо едновременно далечно и близко, отлетяло в миналото, като случаен и лекокрил блян във войнишкия му живот. — На няколко пъти съм я виждал. Никога дяволът не е сполучвал да намери по-лукава примка от нейния образ, за да измами хората. Казват, че когато заставала пред олтара на светите четиридесет мъченици, за да се черкува, никой не смеел да погледне към нея. Тя ставала бледа като восък, сълзи на разкаяние се отронвали от притворените й очи, а белите й ръце треперели, като че ли ги потопвала в топлата още кръв на убитите и удушените по нейна заповед хора в Балдуиновата тъмница.

Навели глави, селяните слушаха и се кръстеха. Онова, което узнаваха от разказите на Бърдоква, минаваше през тяхното оскъдно въображение като невероятна приказка, в която те все пак усещаха, че е замесена и тяхната обща съдба. Слабодушният цар, грешната хубост на Мария, която едновременно убиваше и се разкайваше, и всичките ония неща и подробности, с които Бърдоква ги запознаваше и мислено развеждаше из непристъпния и тайнствен досега за тях живот на Царевец, ги заставяше да полуотворят жадно уста и да поглъщат думите му без насита като същински деца; Те слушаха за един живот, чужд и непознат, с много блясък, великолепие и много падение едновременно, съвсем различен от техния живот на мръсни свинари, както ги беше наричала проклетата гъркиня. Ех!.

Но ако имаше нещо, което най-много засягаше тяхното съзнание и най-много им допадаше, това бе самата личност на завърналия се отново между тях някогашен овчар и войник. И други войнишки разкази за Търново бяха слушали досега те, но като Бърдоква никой не бе успял да говори. Красив, силен и мъжествен, оставил след себе си спомена за един истински и смел овчар-бунтовник против болярското насилие и несправедливост, той беше донесъл сега от изгнаничеството си и едно духовно превъзходство над людете от Подгорието, което проличаваше и се налагаше веднага. За пет години някогашният овчар се бе променил много. Той носеше обаянието на истински проповедник, сладкодумен, самоуверен и смел като пророк, пред който дори и мъдростта на отца Данила избледняваше като преваляща нощ, подгонена от зората.

Сам Бърдоква вече знаеше от думите на овчаря Сокол, че беше очакван тук от всички ония, които го познаваха и бяха слушали за него, свързвайки легендата за двете му сърца и юначеството му със смътната представа за един истински герой, който съдбата щеше да им проводи. Търново, татарите, престъпното болярско безучастие в общата народна беда, изплашеното и отчаяно човешко стадо от Даниловия дол — всичко това последователно и неизбежно насочваше и неговия живот към една нова деятелност, неподозирана досега и от самия него. Общата неволя и участ слагаха упорито в неговото съзнание и едно съдбоносно задължение, тежко, пълно с неизвестности и опасности, което го смущаваше и му допадаше едновременно. Подгорието чакаше своя войвода. Впечатлението му от петдесетината души мъже, които по негова поръка Сокол беше довел още на другия ден след завръщането му при него на егрека, окончателно беше затвърдило една внезапна и, смела идея за отпор срещу татарите. Мъжете, които той повика там, не излъгаха очакванията му. Прав беше Сокол, като казваше, че и те го бяха очаквали. Заедно с лъковете и брадвите те бяха донесли там, на егрека, самочувствието и готовия дух на една още малка, но жилава селска дружина от отчаяни люде, готови да поднесат всеотдайно живота и силите си на една народна борба за освобождение и на самия Бърдоква. По много невидими пътеки на духа и обичта към силния неговото име бе спечелило вече тяхното доверие и надежди. Нямаше друг. Той бе единственият, който вдигаше знамето за съпротива и честна борба. Нему се падаше и честта да ги поведе.

В същия ден овчарят Сокол закла най-добрите си и тежки овни за курбан. Запращя месото им г върху жарта на буйни огньове, за да се посрещнат, нахранят и изпратят по човешки най-надеждните и първи представители на пробуждащото се Подгорие. Дълго приказва Бърдоква с тях. Никога вдъхновението и правдата не се бяха обличали в по-красноречиви и възторжени думи от ония, с които през този ден той обжегваше душите и мъжеството на тия хора. Когато се разотиваха, всички те усещаха, че драговолно са приели една съдбоносна власт над главите си и че цялото съществуване и бъдеще на Подгорието отсега нататък беше сложено в ръцете на Бърдоква.

Прозорлив и ловък, Бърдоква не прибърза да вдигне веднага тревога, след като на другия ден пристигна в Даниловия дол. Той познаваше душата на своя народ, оплетена като синджири в страшни суеверия и в беззъбата власт на старейте. Трябваше да се пипа по-внимателно, да се опита да спечели и тях. Там, в тия повехнали складове на годините и опита, той предвиждаше, че страхът няма да отстъпи лесно и изведнъж мястото си за неговата рискована идея. И затова трябваше да не се бърза. На първия и надвиснал като безжалостен меч над главите на хората от новото село въпрос за татарите той отговаряше ясно и просто:

— Трябва да ги прогоним!…

Как? Никой не можеше да си представи това изведнъж. Съмнението, недоверчивото поклащане на главите беше отначало отзвук на тия смели думи. На пръв поглед това беше лекомислие, от което непосветените още селяни останаха разочаровани донейде, защото смятаха, че не подобава на техния Бърдоква… Очевидно той знаеше всичко, познаваше широкия свят и хората, носеше юначно сърце, но не познаваше само едно, най-важното — татарите и тяхната сила. Та това не бяха познатите чуждоземни заробители, нито гърци, ни латини, о не! Това бяха самите дяволи, наскачали на хвъркатите си коне от самия пъкъл върху мирната родна земя, за да обърнат и самата нея в пъкъл!

В първите дни може би само отец Данил измежду непосветените долавяше особеното значение във връщането на Бърдоква, а и той беше ходил да се разговори с него на няколко пъти и в тези разговори старецът съвсем ясно прозираше новата и буйна намеса, изразена още само в думи, тежки, ясни и смели, които прозвучаваха като призив за един истински бунт не само против татарското иго, но и против малодушието на робите. Отец Данил, макар и смътно още, предвиждаше, усещаше и по-нататъшните намерения на Бърдоква. В неговото лице старецът ясно и с тиха радост откриваше още един еретик в Даниловия дол, макар и с по-друго направление, смело опълчил своето негодувание срещу грабежа, насилието и мъката, в които пъшкаше до изнемога простият, неук и духом обезоръжен народ.

Всяка ерес носи дълбоко в своята същина тревогата на бунта. Богомилството беше венецът на този бунт. В започващата деятелност на Бърдоква сега с вълнуваща надежда старецът виждаше едно истинско превъплъщение на собствения си дух, на своята избеляла идея за човешка правда, духовно пречистване и добруване, с тази разлика само, че другият, вместо с расо, молитви и опрощения, щеше да воюва с меч и огън. Те и двамата, монахът и боецът, тръгваха от различни точки, за да се срещнат в ъгъла на една обща цел. На Бърдоква трябваше да се помогне. Несъмнено той беше пратеник на провидението. Старецът разбираше това добре. Неговата известна по целия Хемус и Тракия висока и чиста духовна слава едва ли не на светия беше също необходима за делото, което се започваше. И той с радост и без остатък я пожертвува.

Когато старейшините около две седмици след идването на Бърдоква запитаха отшелника какво мисли той и дали трябва да се вярва в една решителна съпротива срещу татарите, за която постоянно намекваше завърналият се син на Вукола, той, който всеки миг през последните денонощия беше очаквал неизбежно този съдбоносен въпрос, отговори спокойно и ясно:

— Аз вярвам.

— Чудно! — почесоха бради старейшините. — Ами как тъй, отче… Без цар, без боляри и войводи нима може да се води война с тази напаст?…

— Щом бог поиска, може…

— Ами войска?

— Бърдоква ще я събере.

Едва след тази среща и разговор с отшелника поотвориха очи старците и видяха неща, които бяха пропуснали да забележат досега. По колибите и дупките на Даниловия дол неусетно и безшумно бе закипял един нов живот, който като пролетно пълноводие беше изскочил из сухото корито на отчаянието и безсилието. На стремителни вълни той тичаше, задъхан от растящото напрежение, пак надолу към запустелите и опожарени селища под планината. Отложиха рунтавите си капи старците, поогледаха се наоколо и цъкнаха езици:

Вуколовският ковач Ристак беше едър, силен и хитър мъж, изкусен като дявол в занаята си Дълго време преди идването на татарите той беше ковал мечовете, копията и брадвите в Лациславовата оръжейна при кулата. А ето че сега и тука той беше успял да издълбае в самите корени на буките три огнища и постави до тях три още неизсъхнали ковашки мехове от прясна волска кожа. Невидими хора засъбираха и донасяха при него изоставените скъпоценни парчета ръждясало желязо, вехти секири и нови палешници от цялото запустяло Подгорие. Дойдоха отнякъде още непознати майстори ковачи, помощници и любители и в Даниловия дол като тревожна песен отекна звънът на стоманени наковални, върху които людете зачукаха своето просто и първобитно оръжие от брадви, мечове и острошипи боздугани. Овчари-дърводелци засушиха и засвйваха край огньовете жилави дрянови пръти за лъкове и стрели с железни върхове. Бежанците започнаха да лягат и стават въоръжени, кой с каквото намираше, с повишеното самочувствие на въстаници, които очакват нещо и броят дните. Изведнъж в топлите вечери момите пропяха протяжно и тъжно забравената песен за юначния овчар Бърдоква.

Старейшините гледаха навъсени, слушаха и клатеха глави. Виждаше се, че навсякъде и във всичко се изпълняват желанията на сина на покойния Вукол. Името му като че ли беше изместило всичко друго в сърцата на хората от Подгорието и се преплиташе дори и из устата на сополивите и голи малчугани от колибите. Един бунт се раждаше. Неизбежен, той растеше като гороломна буря по снагата на Хемус, ала все още малцина бяха ония, които вярваха в неговото тържество. Засега това беше само пробудилият се и отчаян човешки нагон за отбрана до смърт, ненадеждната сламка пред очите на давещия се. Бърдоква разбираше това добре. Хората още не вярваха в собствените си сили толкова, колкото в неговото име на вожд, като в някакъв талисман, който само по пътя на чудото можеше да им донесе спасение.

Една проста сметка на съобразителност може да крие в себе си понякога и една гениална стратегия. Войникът Бърдоква не смееше да мечтае още за една макар и малочислена бунтовна войска. Сега му трябваше само една малка дружина от хора — вълци, една отчаяна глутница, която трябваше да носи със себе си сили да прегризе дословно със зъби гърлата на първата татарска шайка, която срещнеше, за отмъщение и показ. Пред мисълта за тази среща с непознатия и кръвожаден враг той стискаше широките свой челюсти до болка, от което страните на лицето му потрепваха като от треска. Това беше гърчът на див звяр, приготвил се да се хвърли в борбата до смърт или победа срещу друг звяр. Във въображението му се преплиташе още картината не на една схватка или обикновена битка между врагове, а на някаква бясна ярост и невиждана човешка жестокост, пред които й най-издръжливото войнишко сърце трябваше да се огъне. Татарите трябваше да запомнят първия удар. В този удар Бърдоква залагаше всичко, съдбата на цял народ и главата си.

Най-тежкото бе, че трябваше да се бърза. Всеки нов ден можеше да донесе изненадата предивременно да бъде пак подгонен бежанският мравуняк от Даниловйя дол. Втора страхотна паника не биваше да се допуща. Съгледвачите от устието все по-често донасяха обезпокоителни новини. Личеше, че татарите се канят скоро да нахълтат и тука. Но и Бърдоква беше Неуморим в безсъницата и напрежението на работата си, той ту обмисляше, мълчалив и затворен в себе си, нещо, ту пък в тихи разговори с хората от своя малък селски щаб споделяше плановете и намеренията си. Понякога той ругаеше и се сърдеше и на най-доверените си съучастници и им искаше почти невъзможни неща.

Навръх празника на Свети дух той поиска от Сокола й още няколко други овчари да свалят стадата си от планината и ги пуснат на паша по поляните до входа на Давиловия дол. Овчарите отвориха уста от изненада и уплаха. Това беше равносилно сами да се хвърлят в лапите на злодеите.

— Ще ни видят и хванат! — едва успя смутено да изрече Сокол.

— Та затова ви и пращам, я! — студено го изгледа Бърдоква. — Все пак — смекчи тона на своето искане той — гледайте да не ви хванат. Щом забележите татарите, прибирайте бързо стадата насам, но тъй, че да разберат и те, че бягате от тях… Хайде, утре рано всички трябва да сте там, долу!

Сокол и другарите му заминаха, изпратени от едва забележимата и тревожна усмивка на Бърдоква подир тях.

— Радул! — продължи той, като се обърна и го потърси с очи между двадесетината мъже, с които се запозна още в егрека на Сокол и които оттогава не го оставяха сам.

— Думай! — пристъпи към него мечкоподобният овчар.

— Стадата няма да стигнат! — делово обмисляше нещо Бърдоква, навел глава и без да го погледне. — Ще трябва да се събере и една черда от говеда и закара също надолу…

Радул изпъшка, като че ли се задави от недостигащия в този миг въздух за рунтавите му и открити гърди.

— И воловете?

— Всички.

— Но старейте няма да ги дадат… Ще ме пребият с тоягите си, ако поискам това от тях!… Помисли, Бърдоква!

— Не — каза твърдо другият. — Вземи ги насила и не жали никого. Може да пребиеш някого, ако стане нужда… Онзи, който не дава сега за нас, помага на татарите. Напомни им, че поганците и без това утре или в други ден, все едно, ще им вземат всичко, ако не ги спрем!

Отмина и Радул.

— Кузман! — изреждаше Бърдоква.

— Ето ме…

— Кажи на дружината, че тази нощ тръгваме надолу и ние!…

— Добре, Бърдоква!

Бърдоква сне кожения си войнишки калпак с подигнати наушници, обърса с ръкав потта от широкия си мургав лоб и с бавни крачки пое по стръмната пътека, която водеше към пещерата на отца Данила. Юнското слънце разливаше по върховете на планината златото на чуден залез.