Водител

ЕХ, ЧЕ СИЛА!…

Цвилят конете, сърдити и неспокойни от бавния вървеж на проточилата се като ленива змия Подгорска дружина, тръгнала в поход. Няколкостотин конници и пет пъти по толкова пешаци воини пристъпват уморено след тях, задъхани и потни, в слънчевия зной на дните и леките облаци на праха, плувнал над друмищата. Тежко пукат разсъхналите от жегата волски кола на обозната опашка.

Какво ли не е виждала Тракия и кой ли не е тъпкал с краката си китната, й равнина? Оттука са минали страхотните воински колони на гърци и латини, насочили своята всепоглъщаща жажда ту към Константинопол и Божи гроб, ту към Дунава и Черното море. Препускали са кумански пълчища и жестоките татарски орди, тежкият спомен за които никога няма да се изтрие от нея. И кои ли не още! Благословена земя, примамлива като библейския Ханаан, и гробница на всички ония, които са протягали алчната си ръка към нея! Затова, докато свят светува, палешникът на селското орало и търнокопът ще изкъртват из тлъстия й чернозем жалките остатъци на костите, железните и каменни реликви на много чужди войнства и похитители. През нея водеха и пътищата на славата към Босфора, Клокотница и Солун.

Сега минаваше Бърдоква.

Щастлив беше пътят му. Пред него в бодрата синева на леките утринни мъгли се издигаха високо бледите още очертания на една арка към възхода и величието на собствения му дух, каквато той сам не беше и подозирал досега. Алени знамена като едри полски макове поклащаха над хилядоглавата чудна селска войска генуезкото си сукно, намерено и взето от хранилищата на Лациславовия дом. Скъпо беше сукното. Тежеше като самото сребро, с което го бяха заменили. За изящни болярски багреници, златошити женски манта и пурпурници, попръскани с бисери и рубини, беше купено и донесено от далечната му презморска родина. Ала някой беше изместил внезапно и сърдито-посоката на неговия път й вместо да отшумява като дремлива приказка из тремовете и покоите на болярския дом, той го наряза грубо с ножа си на едри квадрати и го пусна под слънцето и вятъра за една нова участ. От генуезкото сукно се издигнаха корабните платна на един бунт сред разгневеното човешко море, поругано и оскърбено от свои и чужди потисници.

Ристак беше онзи, който го наряза. Той завърши добре работата си в Лациславовата крепост. Когато пристигна под стените й, въпреки очакванията му и обичаите на този непристъпен като самотен остров каменен дом, като никога досега портите се отвориха пред неговия беден богомолнически вид и гостоприемно го пуснаха вътре. Истина е, че след като се затвориха с тежко скърцане зад него, Ристак се поуплаши. Огледа се безпомощен, като да бе попаднал в някакъв капан. За късо време се почувствува откъснат от Бърдоква, сам сред един чужд и враждебен свят, зъбите на който познаваше добре. Изведнъж долови с отчаяние всичкото безсилие на намеренията, с които се беше отправил тука. Самоувереността му бързо рухна нанякъде и той се видя отново като доброволен пленник на познатия му болярски гняв и произвол. — Има много да ме чака отсега нататък Бърдоква! — му мина печално-шеговитата мисъл през главата, когато хвърли отчаян поглед към високите крепостни зидове на кулата, които го отделяха вече от неговия свят на свободата.

Двама слуги го отведоха направо при болярина. Едър и охранен, във високи кафяви ботуши, тесни сукнени панталони и дълга, стигаща до над коленете му тъмна ленена риза, Лацислав се разхождаше по широкия калдъръмен двор и назърташе из ниските постройки на конюшните. Слуги тичаха и се суетяха край него. Гологлав, с къси посивели коси, той прехвърляше вече петдесеттех си години, но все още се отказваше да пусне обичайната болярска брада, общоприета за неговите години. Здрава и непокътната сила бликаше от цялата му фигура. Беше прочут и богат. Негови бяха безброй хектари плодородна земя и гори из Хемус и Подгорието, по които пъплеха хиляди закрепостени селяни. По пътищата на ангариите, десетъка, зимнините и травнината един оголял и многохиляден народ всяка есен изсипваше половината от своя труд в широките хамбари на кулата му. Сиви, подпухнали като от преситен сън и безделие изглеждаха този ден очите му. Обедното слънце, след дъждовната нощ, заливаше широкия и богат двор с изобилна светлина. Отвързани ловджийски песове лижеха със скимтение високите му мешинени ботуши и се търкаляха ласкателно пред него.

— Какво те носи насам, Ристак? — запита лениво Лацислав, като обърна глава и позна някогашния си ковач. — Да не се е случила някаква беда с татарите?

Ристак сложи лявата ръка вместо дясната на гърдите си под кожухчето, по-скоро да прикрие мръсната превръзка на дланта си отколкото за друго, и, без да вдигне поглед, ниско се поклони. Умът му работеше трескаво. Той знаеше с кого има работа сега. Една грешка в думите му, един смут, забелязан от Лацислава, щеше да му струва скъпо.

— Опазил ме бог, болярино!… Нищо лошо не се е случило още с мен, нито пък с челядта ми. Дойдох да те помоля да ме вземеш на работа. Не може да се живее повече навън. Татарите още лудуват, а няма вече какво да се яде… Прощавай, че избягах есенес от тебе!… Сгреших!

Лацислав сви подозрително вежди:

— А-ха… За твоето бягство аз имам да гледам стари сметки с тебе… А какво прави през това време?

— Нищо, болярино. Крихме се от поганците. А ето че пролетес се завърна отнякъде и Бърдоква, Вуколовският нехранимайко, и размири цялото Подгорие. Лошо! Сърди се той, ругае ни и срещу татарите ни праща да се бием. Като бесен е. Който му откаже нещо, веднага го почва с меча си. Не може да се трае повече. Старейшините ми поръчаха да те попитам защо не дойдеш да го прогониш пак. Молят те. Или може би не знаеш още нищо за него?

— Знам, знам! — отвърна замислено Лацислав. Той отхвърли леко с ръка възправилата се върху него и протегнала дългия си език към мустаците му снежно яла хрътка. — Ще дойда, ще дойда, не само да вържа вашия Бърдоква, но и цялото ви Подгорие да запаля!… Разбойници сте всички вие там, Ристак! Никаква полза нямам вече от вас.

— Прав си, болярино. Бих желал и аз никога да не се връщам вече там. Остави ме при тебе! Ще ти работя до гроб!…

Лацислав измери още веднъж с недоверчив поглед бившия си ковач и оръжейник, като набързо пресмяташе ползата от неговото завръщане. Конете и добитъкът му бяха обосели, а сечивата изхабени. Той познаваше от по-рано изкуството на този селянин роб, дошъл отново сега да проси милост и хляб от него.

— Остани!

Ристак беше спасен. Едва след два дена, когато, обезпокоен от закъсняването на своя пратеник в болярската крепост, Бърдоква не се стърпя и тръгна натам със своята подгорска колона, Лацислав разбра какво се беше всъщност случило с връщането на Ристак. Застанал случайно върху високата наблюдателница на кулата и сложил длан над очите си, той видя още отдалеч плътната върволица от въоръжени конници, пешаци и обозни коли, проточила се из равнината. Зрелището го порази. Това бяха мирните и боязливи кожуси и калпаци на хората от неговите земи и владения. Подгорието се познаваше отдалеч. Като в сън пред него се точеше бавно, повдигайки леки мъгли прах, едно истинско войнство, несмущавано от никаква татарска заплаха или пък болярски гняв. Накъде отиваха? Не беше ли това шайката на завърналия се и размирен Бърдоква?

Изведнъж Лацислав трепна и притаи дъх. Главата на колоната неочаквано се отмести от прашната лента на пътя, гъвкаво извита в далечината към изток, и зави направо към крепостта. Не оставаше никакво съмнение. Идваха към него. Все така внезапно, като по нечия заповед, конницата се откъсна бързо от общата колона на дружината и лудо препусна напред. Боляринът се завъртя слисан около себе си. На наблюдателната площадка той беше сам. Не се мяркаше нито стража, нито слуги. С бързи крачки, тичешком, той се спусна по каменните стъпала надолу към двора. В обедния задух на деня, кулата изглеждаше като обезлюдена, мъртва, сякаш всички бяха изпозаспали в нея.

— Гадове! — изръмжа гневно Лацислав, като удари и повали с тежкия си плесник първия срещнат слуга на пътя си. — Вдигай тревога!… Вратите подпрени ли са?… — Без да дочака отговор от уплашения слуга, той продължи да тича тежко й задъхан през широкия двор към изходната врата на крепостта. Пробудени от следобедна дрямка хора заподаваха глави из преддверията на пристройките, конюшните, стражевите и ратайски помещения, изскачаха на двора и се затйчваха след него, изумени от ругатните и виковете му, като че беше пламнал пожар в крепостта… Закъснял беше Лацислав. Когато дотича до портите, той ги намери широко отворени, като че очакваха някакви царски гости. С бесен вик заедно с няколко слуги се впусна да притвори тежките железообковани крила, но те и не помръднаха. Ръждясалият железен механизъм на затварянето им, изработен някога от изобретателния гений на ковача Ристак, беше развален сега и отказа в тия скъпи мигове да се подчини на човешката сила и воля.

— Ристак! — изхриптя отчаяно боляринът, като се огледа наоколо. — Хванете го!… Той е направил това… Ех, юди!… ще ви разчекна още днес, кучета!…

Ала напразен беше вече болярският гняв. Нахълтаха подгорските бунтовници с Татарските си коне и пометоха всичко пред себе си. Лацислав отстъпи блед, изтегли меча си и го вдигна за удар. Но не успя. Блъснат от живата и стремителна вълна на конските гърди, той се отметна назад като подкосен и изчезна между стотиците конски копита. По-късно, обезобразен и смачкан, боляринът издъхна върху плочите на двора със същите мъки, с които някога старият Вукол се беше разделил със света… И добре, че свърши така. Ако беше останал да поживее здрав и читав само до същата вечер, той щеше да види такива неща, неизбежни спътници в превратностите на човешката душа, пред картините да които стократно би предпочел да бъде смачкан от конските копита.

Позавъртяха се подгорците с вик и смехове из крепостта и обърнаха всичко в нея с главата надолу. Като истински домакин и гостоприемен стопанин ги поведе Ристак навсякъде, където заслужаваше да се надзърне, из зимници, складове, гостни и покои. Охолно й пълно беше всичко в болярското гнездо. В оръжейната намериха лъкове, брадви и копия за цяла нова дружина. Из конюшните изведоха четиридесет охранени ездачни коне и тридесет чифта витороги волове със здрави коли. От хранилищата и зимниците те изнесоха цял хълм жито, тежки волски мехове със сирене, мед, бъчви болярско пиво и вино, пъстри чуждоземни платове, меки и лъскави като лисичи кожи, и великолепните доспехи на самия болярин. Всичко това се натовари весело на новите коли и когато още същата вечер подгорците си тръгнаха, никой не остана след тях в овдовелия болярски дом освен белоликата и млада болярска жена Агрипина с челядта си. Наведена над окървавения труп на Лацислава и разбита от ужаса на преживяното, нежната гъркиня оплакваше с тихи стонове и сълзи не друго, а собствената си съдба.

Две седмици се бяха изминали оттогава, а дружината не спираше своя поход напред. Тласната веднъж от една буря, тя нямаше вече сили да спре, сякаш се плашеше от мъртвилото на покоя. Като пролетно наводнение тя повдигаше всеки нов ден своите води, разливаше се между все по-широки брегове, пробиваше нови пътища и отнасяше разбунено препятствията, които заприщваха нейния устрем. През Тракия, между Хемус и Родопа, минаваше сега не някакво познато и бляскаво войнство, обковано с ризници, шлемове, железни ръкавици и калцуни, а могъща вълна от полуголи, простодушни овчари и орачи, несретни скитници, побягнали болярски слуги и ратаи и какви ли още не, всички люшкани от опиянението на една фанатична идея за събаряне на тежкото иго, под което досега бяха пъшкали. Брадвите бяха последното оръжие на тая нова непозната досега войска-тълпа. Една вяра, по-твърда от желязото на всички брони, и един дух, по-опасен ог най-острия меч, разчистваха нейния път. Всеки нов ден от близки и далечни краища, неканени от никого, се преливаха към подгорската дружина притоците на все по-нови и нови тълпи. Ратаи отваряха нощем потайно вратите на болярските крепости и домове за дружината. Забягнали царски войници се завръщаха за нови служби при Бърдоква. Явиха се самозванци воеводи й боили, някогашни калугери или водачи на разбойнически шайки, всеки повел след себе си и отред от разбунени селяни. Някой си Лаконас, дошъл някъде отгоре по течението на Марица, доведе със себе си и една дружина от около петстотин души, конници и пешаци, след като беше разбил и прогонил, също като Бърдоква, една татарска шайка из клисурите на Крайчинско. Всеки идваше и търсеше непознатия, но чутовен вече Бърдоква, за да му поднесе своите сили и безпределната си вярност за взаимно бойно другарство.

Бърдоква приемаше всичките.

Възседнал на коня си, целият потънал в прах, той яздеше навсякъде, по всички части на колоната, мълчалив и безличен в своето просто войнишко облекло, и се губеше по цял ден незабележим из нея. Понякога слизаше от коня и тръгваше с пешаците, унесен в разговори с новодошлите доброволци в набъбващата му войска. И ако някой любопитен поглед отстрани потърсеше случайно да види и познае сам душата и вожда на тия безкрайни и въоръжени тълпи, той неколкократно щеше да се измами. Той щеше да види всичко в колоната, но него нямаше да разпознае. Щеше да види Ристак, горд и величествен пред конницата, надянал върху коня и себе си целия Алтаев музей от дрехи, оръжия й украшения, на които и самият хан Ногай би завидял. Щеше да види след него мечкоподобния Радул в Лациславовите доспехи, които така добре бяха прилегнали на широките му плещи, като че търновските шивачи бяха взели мярка направо от него. От доскорошния овчар не беше останало никакъв белег. Новите му болярски ботуши, широки като фунии над колената, ризницата, по гърдите на която блестяха като звезди срещу слънцето скъпоценни камъни, шлем, чието удобство той на няколко пъти беше вече използувал, за да си напои коня по пътя — всичко това му придаваше осанката на истински болярин по рождение й вкус… Само Сокол беше като че позакъснял в това външно и суетно преображение на подгорските овчари. Освен тежките железни ръкавици, които му беше подарил някой от Лациславовата стража, той не успя да се накичи с нищо друго. Ръкавиците, тази страхлива емблема на латинските рицари, висяха като вериги на ръцете му й тъй като бяха напечени от слънцето, той усещаше как кожата до лактите му се припържваше в тях като във вряло масло. Той ги поноси няколко дни, и ги захвърли разочарован из пътя. И ако имаше сега нещо, което възбуждаше истинска завист в очите му, това бе кадифето на някакъв червен плащ, набръчкан от безброй дипли с пришити едри бели кръстове на плещите. Подгорецът, който беше намъкнал върху себе си този ярък, прекрасен и може би графски трофей, останал още от кръстоносците, беше едва шестнадесет-годишният Мацурка, сестрин син на Бърдоква.

— Мацурка — приближи се веднъж към него Сокол, като погали с ръка мекия плат. — Ще ти дам две татарски сребърни ками и един боздуган, ако ми отстъпиш тази дреха. На тебе защо ти е? Виж, че ти е дълга и само се спъваш в нея!

Мацурка обърна хитро глава, без да се спре, и му отвърна:

— Не бой се. Всеки носи онова, което му прилича!

— Ще я взема! — закани се ядосано другият.

— Не, не можеш — отвърна спокойно момъкът, този път без да го погледне. — Бърдоква снощи каза, че ще отреже ръцете на онзи, който се опита да открадне чуждото. Къде ти са ръкавиците?

Сокол плюна от мъка и подгони коня си напред. Всичко това щяха да забележат любопитните люде, застанали по селища и кръстопътища, наизлезли да посрещнат и изпратят своето войнство, с единединствен въпрос в очите и устата, кой е между всички тия нови пъстроцветни воеводи и юнаци Бърдоква. А колоната бавно отминава напред. Една прекатурена волска кола от обозната опашка задръства пътя на следващите я. Разнасят се викове, ругатни и гневни удари на остени по сивите гърбове на добитъка. Прашни селяни уморено се суетят край катурнатата кола, сърдят се някому, спорят, умуват и се почесват по тиловете. Но колата с разпилените около нея торби, булгур лежи като слънчасала на пътя и не помръдва. Никакви баения не й помагат. Единият вол се задушава вече, неизпрегнат в ярема. Брех!… Но ето че идва някой. Едър и снажен мъж, с широк меч на кръста, разбутва леко с лакти натрупалата се малка тълпа, поглежда катурнатата кола сърдито, навежда се, подпира с кръста си едната й страна и с едно усилие на мускулите си я връща отново да стъпи върху колелата. Хората ахват, изпреварени в нещо, процъкват езици учудено и някой със страхопочитание споменава името на Бърдоква.

— Бърдоква?… Та това ли е?… Я гледай ти!…

Селските старци, случайни свидетели на тази случка, отлагат калпаци и поклащат многозначително глава след него:

— Е-ех, че сила!

Жените го посочват на децата, облечени в кални конопени ризи. На весели рояци те препускат с мръсните си крачка край колоната, увират се през колите и конете, за да настигнат с вик и писък живия, действителния герой от най-новата приказка на тяхното време.

— Ей, Бълдок!.

Бърдоква ги дочува. Това бяха птичите гласове, щастливото и свободно бъдеще на неговия народ, пред звънливата закачка на които той се усмихваше разнежен сам като дете… Той отмина бързо напред. Грижата е за него всичко. Хората бяха уморени от дългия път. Някои бяха изостанали далеч назад. Но какво да се прави? Въпреки всичко трябваше да се бърза. Накъде, всички вече знаеха това. От двадесет дни, в една безстрашна гонитба, той търсеше за среща татарските орди, довчера препускали по тия краища, а откриваше само димящите още огнища на техните опразнени нощни станове. Бърдоква ги гонеше, без да ги стигне. Дато дяволи, те сякаш потъваха в дън земята. Невидими и неуловими, те бягаха от един призрак, с когото не смееха да се срещнат лице срещу лице.

Денят преваля, а в безкрая на друма, между хълмове, гори и равнини още пълзи сивата и прашна лента на колоната. Умора и жажда пресъхва гърлата на воините. Цвилят конете. Гладни са. Ала още малко и ще спрат. Скоро ще ги настигне негде край някоя река, поляна или дъбрава ободрителният лъх на вечерника заедно с протяжния вик на роговете за почивка, храна и нощувка. В ярката жар на лумнали огньове ще заврат котлите с булгурена каша. Ще задими месото на опечени волове, юнци и овни. И до късно през нощта под безкрайния и светъл небесен покрив звездите ще трепкат и слушат, усмихнати отгоре, затихващата като морски отлив глъч на чудното и ново войнство.