Войната на завоевателите

18.

— А сега внимателно — рече Арик и се отдръпна, за да направи място на четиримата едри йикромански мъжкари, които вдигнаха сто и десет милиметровото севкоордско оръдие на раменете си. Ако се съдеше по габаритите на оръдието, теглото му вероятно надхвърляше двеста килограма и Арик почти бе готов да побегне настрани, в случай че забележи и най-малко колебание и неувереност в движенията на йикроманците.

За щастие всичко вървеше гладко. Като издаваха причудливи звуци, които наподобяваха сумтене, те поставиха оръдието на стойката под едно от крилата на изтребителя, който се издигаше над тях. Други двама мъжкари вече чакаха на крилото, готови да пристегнат оръдието с метални скоби.

— Страхотно — промърмори Арик, след като се успокои, че всичко е наред, приближи се и огледа оръдието отблизо. Скобите, с които бе прихванато, едва ли биха издържали при продължителни сътресения, но целта им бе да го закрепят на място за около двайсет минути, за да може да се втвърди лепилото. — А сега трябва да свържете кабелите — тези, които излизат от крилото — с ей тия контактни клеми тук.

Един от двамата йикроманци на скелето изсумтя и се залови за работа. Някакво движение встрани привлече вниманието на Арик и той извърна глава. Към него се приближаваше йикроманка, загърната в полукъсо служебно наметало, показващо високия й правителствен сан.

— (Здравейте, Арик Кавана) — каза тя и огледа с черните си очи приведените над оръдието работници. — (Има ли напредък?)

— Ако няма, ще има скоро — обеща й Арик. — Веднага щом включим кабелите и подадем захранване към магнитния щит, ще можем да управляваме модула от разстояние. Разчитам на щита да реши проблемите с фазовите смущения.

— (И тогава?)

Арик махна с ръка нагоре.

— Ще покрием кабелите с бронирани панели и с това приключваме. После ще се върнем при първите три, които нагласихме доста набързо, и ще отстраним дефектите. Сега вече поне знаем каква е правилната процедура.

— (Нуждаят ли се от твоята помощ?)

Арик я погледна намръщено и стомахът му се сви от неясно предчувствие.

— Какво искате да кажете?

— (Ти оказа неоценима помощ на йикроманците) — отвърна тя. — (Пак те питам: имат ли нужда тук от твоята помощ?)

— Е, не бих казал. — Арик пристъпи от крак на крак. — Сигурно мога да им подскажа още едно-две неща, но ще се справят и без мен. Трябва да призная, че вашите хора схващат доста бързо.

— (Благодаря ти) — рече тя и сведе поглед към него. — (Моля те, последвай ме.)

Придружена от неизменните двама телохранители, жената закрачи към изхода на подземния хангар, преведе Арик по лабиринт от безкрайни коридори и накрая се изкатери право нагоре по една стълба, която водеше към сградата на държавното учреждение, където го бяха отвели преди три дни, когато пристигна на Формби. Този път спряха пред една врата, която се охраняваше от четирима.

— (Си Йятуур те очаква) — заяви тя. — (Сбогом, Арик Кавана.)

Обърна се и се отдалечи, но телохранителите й останаха. Единият отвори вратата и Арик влезе.

Стаята беше просторна, богато украсена и претрупана с мебели и музейни експонати. В центъра й, седнала в резбовано кресло и издокарана с церемониален шлем и извезано наметало, се мъдреше Кливерес си Йятуур. Срещу нея, на по-ниски столове, бяха настанени двама млади мъже, които извърнаха едновременно глави при влизането на Арик.

— (Той е тук както обещах) — вдигна ръка Кливерес и го посочи. — (Арик Кавана, тези човеци са дошли на Формби, за да те търсят.)

— Така ли? — вдигна вежди Арик и пристъпи напред, а двамата се изправиха. Не помнеше да ги е виждал. — Какво има?

— Казвам се Дашка, от Дипломатическата служба на Общността — представи се единият и размаха пред очите му лъскава карта. — А това е моят колега Чо Минг. Доста се поизпотихме, докато ви открием, господин Кавана.

— Не съм си давал сметка, че някой ме търси — отвърна Арик, протегна ръка към картата, взе я и я разгледа внимателно. Не посмя да я задържи дълго, тъй като това щеше да е открита проява на недоверие. А и Кливерес сигурно вече ги бе проверила.

— В метафоричния смисъл — намеси се Чо Минг. — В действителност, господин Кавана, ние бяха малко разтревожени за вас.

— Ами? — учуди се за втори път Арик. — Вие двамата лично, или цялата дипломатическа служба?

Лицето на Дашка дори не трепна.

— Но сега ви намерихме и установихме, че сте в безопасност. Какво по-хубаво от това, нали?

— Винаги съм си мислел… — поде Арик, но млъкна. — Всъщност, ако това е всичко, ще ви помоля да ме извините…

Дашка вдигна пръст.

— Не е всичко, господин Кавана. Всъщност дойдохме тук, за да ви върнем на Едо.

Арик погледна към Кливерес, но на лицето на този безстрастен крокодил не можеше да се прочете нищо.

— И защо?

— По съвсем банален въпрос — успокои го Чо Минг. — Изгубили са се някои от документите, свързани с разследването, и бюрократите на Едо вдигат вой, че не са спазени необходимите процедури. Нали ги знаете какви са бюрократите?

— Ужасно съжалявам за бюрократите — рече Арик и огледа двамата с внезапно събудена подозрителност. На картата на Дашка бе указано, че в момента е на служба на Мра-ект, един от колониалните светове на мрачанците, където, ако си спомняше правилно, по думите на адмирал Рудзински, работел и Питър Бронски.

Само дето той вече знаеше, че Питър Бронски съвсем не е дребен служител от Дипломатическия корпус, а старши офицер в Севкоордското военно разузнаване. Дали Дашка и Чо Минг не бяха негови подчинени?

— Знаехме, че ще ни разберете — кимна Дашка. — Бъдете така добър да ни последвате — корабът ни очаква.

— Не може ли да попълня тук тези проклети формуляри? — попита Арик. — Надявам се, че ги носите със себе си?

— Боя се, че е малко по-сложно, отколкото си представяте — намеси се любезно Чо Минг. — Истината е, че се налага личното ви присъствие на Едо. Уверявам ви, че няма да ви отнеме много време.

— Но тук се нуждаят от мен — запъна се Арик. — Изпълнявам важна задача за йикроманците, която е от особено значение за войната със завоевателите. Той погледна към Кливерес. — Си Йятуур ще го потвърди.

Кливерес се намести леко в креслото.

— (Съобщиха ми, че работата ви тук е приключила — произнесе тя. — Можете да заминете с вашите сънародници.)

— Но…

„Не желая да тръгвам с тях“ — тези думи останаха непроизнесени. Вероятно Дашка вече бе убедил Кливерес в това, за което настояваше.

— (Арик Кавана, ние сме ви много задължени за службата) — каза официално Кливерес. — (Йикроманците никога няма да забравят оказаната им помощ.)

— Е, разбира се — промърмори Арик. Беше си свършил работата, а сега го хвърляха хладнокръвно на вълците. — Аз също няма да го забравя.

Отвън ги очакваше кола с йикромански шофьор. Пътуването до космодрума бе кратко и протече в мълчание.

Корабът на Дашка се оказа сравнително стара шхуна от тип „Волфганг“. Когато пристигнаха, багажът на Арик вече бе стоварен в подножието на рампата, а йикроманският персонал приключваше с подготовката за старта.

— Трябва да призная, че няма по-изпълнителни работници от йикроманците — отбеляза Чо Минг, докато качваха багажа по рампата. — Никой не може да се сравнява с тях по ефективност.

— Едно от качествата, което ги прави толкова опасни — намеси се Дашка с кисело изражение, след като включи херметизацията на външния люк. — Имам предвид комбинацията от изпълнителност и упоритост.

— Аха — кимна Чо Минг и хвърли поглед към Арик. — Като стана дума за упоритост, да забеляза нещо странно в тази история? Показваме се тук изневиделица, питаме за Кавана и си Йятуур ни го тиква в ръцете. Без мънкане за суверенни права, настояване да види документи или изтърпяване на досадни процедури — нищо подобно. Просто ни го предаде.

— Забелязах — съгласи се Дашка и също погледна Арик.

— Да не сте ги ядосали с нещо, Кавана?

— И да е тъй, не съм го забелязал — отвърна Арик. — Може би Кливерес се изнервя, когато трябва да разговаря с хора от Севкоордското военно разузнаване.

Дашка се засмя, но лицето му беше напрегнато.

— Умно момче — призна той. — Какво направи тя, да не ти показа подписите на Бронски върху нейното копие от споразумението, дето го издейства баща ти? Между другото, къде е многоуважаваният лорд Кавана?

— Нямам представа.

— Си Йятуур също — изсумтя Дашка. — Или поне така твърди.

— Може би затова ни предаде този — предположи Чо Минг. — Да има какво да дъвчем, докато тя прикрива лорда на сигурно местенце.

— Доколкото ми е известно, той не е тук — обади се Арик. — Ще бъда много изненадан, ако се окаже, че се лъжа.

— А, не се и съмнявам — рече Дашка. — Да видим сега дали ще можем да открием нещо. Метни си багажа в каюта номер три и ела в контролната.

Когато влезе в контролната, Арик се изненада. Предната й половина напълно отговаряше на размерите й разположението на контролна зала в кораб от клас „шхуна“. Но задната секция, в която по принцип се разполагаха мониторите на инженерната и животоподдържащата система, бе разширена и оборудвана с учудващо много електронни прибори.

— Добре дошъл в подвижната станция на Севкоордското военно разузнаване — разпери ръце Чо Минг. — Това ти е първо посещение, предполагам?

— Ами да — призна Арик, докато се оглеждаше. Не повече от половината апаратура му се струваше смътно позната; за предназначението на останалата можеше само да гадае.

— Навярно ще ти е и последното — провикна се Дашка откъм пилотското кресло. — Излишно е да ти напомням, че всичко, на което си свидетел тук, попада под закона за Охрана на държавната тайна. Сядай и си слагай колана — току-що получихме разрешение за излитане. И не пипай нищо.

Арик избра креслото до Чо Минг.

— Открихте ли нещо?

— Само, че йикроманците изведнъж се разтичаха като мечка около кошер — отвърна Чо Минг, докато тракаше с пръсти по клавиатурата. — Доста оживен трафик на информация имат — трябва да е десетина пъти по-обемен, отколкото би подхождал на местенце като Формби. Повечето от съобщенията са кодирани — сигурно с правителствени кодове. Нещо със сигурност ги е развълнувало.

Корабът се разтърси.

— Дали пък не е вашето отпътуване? — подметна Арик.

— Кавана, ние плашим хората само когато се появяваме — рече сухо Дашка. — Не и когато си тръгваме.

— И транспортният трафик се увеличи рязко — продължи с доклада Чо Минг. — И най-вече откъм… хм.

— Какво? — попита Арик.

Чо Минг втренчи поглед в един от мониторите.

— Дашка, помниш ли голямата ремонтна работилница, която йикроманците вдигнаха в Северните степи?

— Където предишния път открихме лорд Кавана? Разбира се.

— Изглежда, сега я напускат.

Корабът се издигна плавно над земята.

— Сигурен ли си? — попита Дашка.

— Напълно. В момента обектът е отвъд хоризонта, но улавям отразените сигнали от йоносферата на поне осемдесет корабни идентификационни сигнали. Или излитат, или вече са във въздуха.

Дашка изруга нещо на руски.

— Толкова по въпроса за йикроманските гаранции. Обзалагам се, че се готвят да нападнат мрачанците.

— На такова ми прилича — съгласи се Чо Минг. — Ние какво можем да направим по въпроса?

— Ами нищо — отвърна Дашка. — Освен да пратим спешно съобщение, но дори в такъв случай едва ли ще има достатъчно мрачанци, които да ги посрещнат.

— А миротворческите сили? — попита Арик ядосано. Той също знаеше за техните гаранции — нали баща му ги бе подписал. На всичко отгоре им беше помогнал да си въоръжат корабите. А сега йикроманците се готвеха да подхванат една война, която бе затихнала преди близо четвърт век.

— Доколкото ми е известно, не разполагат с нищо съществено оттук до Мирмидонската платформа на Гранпара — рече Чо Минг. — Или по-точно нищо, което би могло да спре един атакуващ флот.

— Ако атаката вече не е започнала — посочи Дашка. — Нищо чудно това да е втората вълна. Сега вече си обяснявам защо си Йятуур бе толкова нетърпелива да ни прогони. Я провери килватерния детектор — да видим дали ще улови нещо.

— Умно. — Чо Минг се наведе над съседния пулт. — Надявам се, че разполагаме с образци от тахионни килватерни следи на йикромански кораби. В противен случай няма да е никак лесно…

Той млъкна и Арик извърна глава към него. Лицето на Чо Минг внезапно бе станало напрегнато.

— Какво има? — попита Арик.

Чо Минг си пое въздух с пълни гърди.

— Дашка, струва ми се, че можем да зачеркнем теорията за нападение срещу мрачанците. Погледни тук… насам се приближават десет, не, единадесет кораба. — Той се обърна и погледна към Дашка. — Кораби на завоеватели.

Настъпи продължителна тишина.

— Сигурен ли си? — наруши я пръв Дашка.

— Напълно. Освен ако някой на Едо не ни е въвел погрешна програма.

— Приблизително време на пристигане? — попита Дашка.

— След около деветдесет минути. Чакай малко. Улавям още нещо. С малко по-различен вектор, но също се приближава… Божичко!

— Какво? — попита Дашка.

— Не зная. — Чо Минг не откъсваше поглед от монитора. — За това нямаме никаква предварителна информация. Но е огромно. Ще копирам сигнала.

— Да не е някой нов тип завоевателски кораб? — попита Арик с внезапно пресъхнали устни.

— Надявам се, че не — отвърна Чо Минг. — Ако разполагат с толкова големи кораби, здравата сме загазили.

— Може да е йикромански кораб — намеси се Дашка.

Докато следеше сигнала, Арик се сети нещо друго.

Нападателен отряд на завоевателите само на деветдесет минути полет от Формби — това би могло да означава, че йикроманците са ги засекли поне преди половин час.

— Значи затова Йятуур ви позволи да ме отведете — подметна той. — Знаела е, че идват, и е искала да сме далеч оттук.

— Боя се, че ще бъде разочарована — промърмори Дашка. — Чо Минг, разполагаме със седемдесет до осемдесет минути да се спотаим някъде, откъдето ще можем да наблюдаваме всичко, без да им се мотаем в краката.

— Няма ли да напуснем района? — попита Арик.

— И да пропуснем възможността да видим какво ще стане, когато йикроманските кораби нападнат зхиррзхианците? — попита Дашка. — Сигурно се шегуваш.

— Знаем добре какво ще стане — отвърна Арик. — Йикроманците ще бъдат нарязани на парчета.

— Толкова по-важно е значи да останем — рече Чо Минг. — Ако йикроманците загубят, кой ще докладва за тази битка?

— Много оптимистична мисъл — изсумтя Арик. — Да не мислиш, че завоевателите ще ни оставят да си тръгнем?

— Ако имаме късмет, може въобще да не разберат, че сме били тук — увери го Чо Минг. — Този кораб е оборудван със заглушители за всякакви видове сензори, също като шпионските кораби на миротворците.

— Значи ще стоим тук и ще гледаме как изтребват йикроманците? — Арик се намръщи.

— Ако настояваш да вземеш участие в битката, мога веднага да те върна долу — предложи Дашка и го изгледа над облегалката на креслото.

Арик отмести поглед. Едва овладя гнева си. Тези двамата просто щяха да се скрият някъде и да наблюдават с безразличие предстоящата кланица. А той щеше да е само безпомощен свидетел.

Защото беше повече от очевидно какво предстои. Йикроманците не бяха готови да се изправят срещу завоевателите. Но въпреки това предпочиташе сега да е с тях. Фелиан със сигурност щеше да постъпи по същия начин, ако имаше подобна възможност. Мелинда бе в капан на Доркас, но и тя би избрала подобно решение. Как би могъл да се колебае? Може би защото се боеше? Ето това бе истината — беше се уплашил. Веднъж вече бе рискувал живота си, но заради брат си, заради член на семейството. Да го рискува втори път, при това заради чужди същества — на това вече не можеше да се реши.

Въпреки това беше дълбоко убеден, че трябва да го направи. Та нали собствените му родители го бяха възпитали по този начин.

— Какво е пък това? — обади се Чо Минг. — Прилича ми на късове от малък астероид в ниска планетарна орбита над полюса — дали не са останки от миньорска операция? Какво ще кажеш?

— Не е зле — отвърна Дашка. — Достатъчно големи са да се скрием сред тях. На какво разстояние се намират?

— На около пет минути полет с максимална тяга — рече Чо Минг. — Или на петдесет, ако летим с минимален разход на гориво. Ти избираш.

— Никога не харчи гориво, освен ако не е крайно необходимо — философски каза Дашка. — Особено когато попаднеш в ситуация като нашата. Ще летим с минимален разход.

Корабът едва забележимо се разтърси от промяната на курса.

— Предложението се оттегля, Кавана — обяви Дашка. — Оставаш с нас.

— Знаех си — промърмори Арик. Това беше значи. Решението бе взето и той почувства облекчение.

Ала въпреки това продължаваше да изпитва съмнения. Кой знае защо, му се струваше, че ще помни този момент до края на живота си.

— Боя се, че са ви информирали погрешно, монсиньор Маршан — извиняваше се мрачанският рецепционист, докато приглаждаше с нервен жест фосфоресциращата си коса. — Главен посланик Валойтаджа в момента е на медитиращ отдих и няма да приема посетители в обозримото бъдеще.

— Ах — въздъхна Бронски и на лицето му се изписа разочарование. — Аз, разбира се, много се радвам за главния посланик, но… Не се ли правят изключения?

— Никакви изключения — отвърна мрачанецът с глас, в който се долавяше съжаление и състрадание. — Искрено ви съчувствам за разочарованието.

— Но ние работехме по поръчка на самия главен посланик — продължи да настоява Бронски и посочи Кавана. — По негова молба сеньор Фортунори разработи бизнес план на семейството му. Приключихме с подготовката на плана и нямаме търпение да му го представим. За нас това е голямо разочарование.

— Давам си сметка, разбира се — отвърна мрачанецът и отново приглади косата си. — Дали една среща с някой от роднините на главния посланик не би могла да ви свърши работа?

— Едва ли ще е същото, но все пак е нещо — склони неохотно Бронски. — Ще ми кажете ли къде мога да го открия?

— Но разбира се. — Мрачанецът се наведе над терминала и скоро от процепа се подаде карта, която той връчи на Бронски. — Тук са изписани имената и адресите на тримата най-близки роднини на главния посланик. Сигурен съм, че поне един от тях с радост ще ви услужи.

— Само ако е в състояние да накара главния посланик да ни приеме — въздъхна Бронски. — Благодаря за грижите и нека семейството ви процъфтява.

Тримата излязоха на улицата.

— Сигурно осъзнаваш на какъв риск се излагаме тук — промърмори Кавана, докато крачеха по тротоара към мястото, където бяха оставили колата.

— Е, чак пък риск. — Бронски повдигна рамене. — Може да отговарям за мрачанските операции, но не съм идвал на Мра от няколко години. Освен това за тях е доста трудно да различават хората един от друг. Също както и за нас да различаваме мрачанците, между другото.

— Но за какво беше всичко това? — попита Колчин.

— Главен посланик Валойтаджа — обясни Бронски — е водещият мрачански експерт по чужди култури. Неговото загадъчно и необяснимо изчезване може да се окаже нишката към играта, която са подхванали мрачанците.

— Защо да е загадъчно? — попита Кавана. — Доколкото си спомням, медитиращият отдих е нещо съвсем естествено за мрачанския бит.

— Така е — съгласи се Бронски. — Само дето се провежда веднъж годишно. При Валойтаджа това бе едва преди три месеца.

— Ясно — рече Кавана. — И сега какво? Ще дърпаме конеца, докато се развие кълбото?

— Ще ми се да не действаме толкова припряно — рече Бронски. — В\ девет от десетте случая, когато задърпаш някоя нишка, тя се къса. Нека първо да проверим накъде води. Ще започнем с тези трима роднини и ще се опитаме да разучим къде може да е Валойтаджа.

— Само за момент — спря го Кавана, загледан в надписа върху монитора на витрината, покрай която минаваха. На десетина различни езика се съобщаваше, че това е информационен център за гости. — Почакайте ме тук, веднага се връщам.

Върна се след две минути.

— Да не си ги питал къде е Валойтаджа? — подсмихна се подигравателно Бронски.

— Не, не стигнах чак дотам — отвърна Кавана. — Хрумна ми обаче, че ако мрачанците осъществяват някакъв таен план, той би изисквал просторна и сравнително изолирана територия. Ето защо взех всички най-нови туристически брошури.

— Не е зле — захили се Бронски, докато разглеждаше брошурите. — Никак не е зле. Колчин, ти карай. Връщаме се на кораба.

Вече бяха напуснали столицата и се приближаваха към космодрума, когато Бронски вдигна глава от брошурите.

— Браво, Кавана — заяви той с мрачно задоволство. — Ето какво ни трябва: Пувкит Тру Кай — Градината на Лудите скулптури или още: на обезумелия каменоделец. Преди два месеца е била обществен парк.

— И внезапно е затворена за освежаване? — попита Колчин.

— Не чак толкова очевидно — отвърна Бронски. — Все още е в списъците, само че на грешен адрес.

— Я повтори — обади се Кавана.

— Променено е местонахождението — рече Бронски. — Това, което сега наричат Градина, е само малка група от скални образувания на двеста километра северно оттук. Достатъчно близо до истинската градина, та онези, които знаят за нея, да не забележат разликата и достатъчно далече да не подушат какво става там.

— Какъв ще е следващият ни ход? — попита Кавана.

— Ще идем да проверим какво става в Градината, разбира се — отвърна Бронски. — Я да погледна… — Той се порови из компютъра. — Ще вземем кораба до Дувремром — около три часа полет. После още три часа с кола под наем и сме там.

— Няма ли по-близки космодруми? — попита Кавана.

— Разбира се, че има — отвърна Бронски, докато прибираше джобния си компютър. — В интерес на истината, един от тях е до самата Градина. За щастие обаче космодрумът при Дувремром е близо до един от домовете на роднините на Валойтаджа.

— Аха — изсумтя Кавана. — Ако някой ни проследи, да си помисли, че отиваме там.

— О, ще ни проследят, не се съмнявай — увери го Бронски. — Ако не сега, то в момента, в който прекосим невидимия периметър около Градината, където най-вероятно се помещава центърът на този техен изследователски проект върху „завоевателите без причина“.

Което означаваше, че там ще ги чакат други бурти…

— И след това? — попита Кавана, надмогвайки страха си.

— Ще се придържаме към стандартната процедура — обясни Бронски. — Открием ли нещо, веднага си плюем на петите.

— Винаги е добре, когато имаш план — промърмори Кавана.

— Не се безпокой за това. Все още пазя онази фалшива червена карта, която използвах заради теб в Миг-Ка. Трябва да срещнем някой наистина високопоставен мрачанец, за да не се стресне от нея.

Кавана направи кисела физиономия.

— Някой, като Валойтаджа, може би?

— Ами да — засмя се Бронски. — Точно като него.