Войната на завоевателите

19.

Повечето йикромански кораби бяха заели предварително назначените им позиции доста преди да изтече първият час. Изгасили двигателите, те се носеха в дрейф, различими единствено когато скриваха светлината на звездите зад тях. Виждаха се само няколко пламъка от маневрените двигатели на последните кораби, които бързаха да заемат местата си. Под тях нощната страна на Формби постепенно потъваше в мрак — разпилените на големи разстояния йикромански селища гасяха светлините си, за да лишат врага от възможността да се ориентира по тях.

Бойните позиции бяха заети. Завоевателите се приближаваха.

— Изглежда, вече са готови — отбеляза Дашка. — А ние?

— Ние също — успокои го Чо Минг. — Енергоподаването е на минимум, включени са всички заглушители, а датчиците са настроени на максимален обсег.

— Кога ще бъдат тук завоевателите?

— Очаквам ги всеки момент — рече Чо Минг. — Ще имаме около десетсекундно предупреждение, щом започнат да пристигат в системата.

В контролната зала се възцари мълчание. Седнал на мястото на втория пилот, откъдето имаше добра видимост към мониторите, Арик рееше поглед през прозрачния купол, заслушан в равномерното думкане на пулсациите в ушите си. Нещо се удари лекичко в корпуса на кораба и той подскочи, изопвайки предпазните колани, преди да осъзнае, че най-вероятно са остъргали с корпуса някой отломък.

— По-спокойно, Кавана — рече му Дашка. — Остави си малко адреналин за голямото преживяване.

— Извинявай — въздъхна Арик. — Надявах се, че ще успея да си овладея нервите.

— Каквото и да правиш, гледай да запазиш самообладание — посъветва го Дашка. — Напрежението е хубаво нещо, защото те държи нащрек и изостря рефлексите.

— Добре — започва се — прекъсна ги Чо Минг. — Десет секунди до навлизане в системата.

— Двойна проверка на всички записващи устройства — нареди Дашка и затрака с пръсти по клавиатурата. — Какво стана с онзи гигантски кораб?

— Приближава се — отвърна Чо Минг. — Все още липсва идентификационен сигнал. Три, две, едно…

И изведнъж те се появиха, нахлувайки един след друг: познатите конгломерати от млечнобели хексагони, неизменен знак на бойните кораби на завоевателите.

— Дотук преброих шест — обади се Дашка, докато нагласяваше увеличението на максимална степен. — Прегрупират се, вероятно се готвят да заемат бойна формация. Къде са останалите?

— На около петнадесет хиляди километра по-назад — отвърна Чо Минг. — Пет са.

— Резерв — изсумтя Дашка.

Арик се намръщи. Сякаш им бяха необходими повече от шест кораба срещу йикроманците.

Корабите на завоевателите приключиха с маневрирането и за един кратък миг настъпи затишие. Сякаш и двете страни преценяваха противника. После, внезапно, зад опашките на десетина йикромански кораба изригнаха пламъци и те се понесоха към врага.

— Йикроманците нападат — докладва отсечено Чо Минг. — Изглежда, откриха огън с шрапнелни оръдия.

— Това са стари келадонски модели — обясни Арик. — Видях доста от тях в ремонтния хангар.

— Сигурно защото се набавят най-лесно — бе коментарът на Дашка. — Едва ли ще направят нещо на корпусите на проклетите завоевателски кораби.

Тънък лазерен лъч бликна от предния край на един от зхиррзхианските кораби — различим само благодарение на йонизираните атоми от горните слоеве на атмосферата и прахообразните останки от проектили. Водещият йикромански кораб се озари в ярка светлина, а килватерната му струя внезапно затрептя като опашка на ранена птица. Нови два лазера откриха стрелба от други хексагони на същия кораб и след още две изригвания килватерната струя угасна напълно.

Сякаш това бе сигналът, който очакваха всички, защото почти едновременно останалите кораби на завоевателите откриха огън и в продължение на няколко ужасяващи минути чернотата на космоса се озаряваше от смъртоносните пожарища на подпалените йикромански кораби. Към първата група щурмуващи йикромански кораби се присъедини втора, после трета и четвърта. Лазерните оръжия на завоевателите следваха систематично това движение, без да пропускат нито една цел.

И после, също толкова бързо, колкото бе започнало, всичко приключи с угасването на последната килватерна следа.

Върховният командир Прм-жевев примлясна объркано с език, взрян в мониторите.

— Сигурни ли сте? — попита той старейшините, които витаеха като облак над него.

— Няма никакво съмнение, Върховни командире — отвърна един от тях. — Това е всичко, което открихме в пределите на нашия обсег.

Появи се друг старейшина, който се присъедини към групата.

— „Какво става? — попита той. — Докладвайте, Върховен командир Прм-жевев“.

Прм-жевев изплези обидено език. Беше забравил какво е да си от тази страна на комуникационната линия и да губиш безценно време, докато описваш ситуацията.

— Току-що отбихме една атака, в която участваха предимно дребнокалибрени съдове — рече той. — Съвсем малки, почти невъоръжени. Районът гъмжи от такива и всичките са оборудвани с подобно оръжие.

Старейшината кимна и изчезна.

— Проверете отново целия регион — нареди Прм-жевев на останалите старейшини. — Предайте на останалите кораби да се разпръснат малко. Честно казано, не виждам никакъв смисъл в това, което става.

Първият старейшина се появи отново.

— Говорител Цвв-панав: „Какво чакате? Унищожете ги и започнете наземна атака!“

Прм-жевев щракна ядно с език. Типичният стил на говорителя на Дхаа’рр: не се налагаше дори да му предават чие е изказването.

— Чакам, говорителю, защото тези кораби със сигурност не принадлежат на хората-завоеватели, които предполагахме, че ще срещнем тук — каза той натъртено. — Нямам никакво намерение да изпепеля цял един свят само за да потренирам мерачите си.

Старейшината кимна и изчезна.

— Върховни командире? — обади се един от войниците в командната зала. — Получихме съобщения по директната линия с другите кораби. Командирите им искат да знаят кога ще започне атаката.

— Когато дам заповед — изръмжа Прм-жевев. — Дотогава да се води само отбранителен бой.

Старейшината се върна.

— Говорителят Цвв-панав: „Вашите принципи заслужават възхищение, Върховни командире. Но не и по време на война. Ако хората-завоеватели са подготвили клопка, вие просто действате според техните очаквания“.

Изникна още един старейшина.

— Върховният вожд: „Проверихте ли дали на повърхността, или от другата страна на планетата, не ви дебнат още кораби?“

— Прегледахме повърхността на планетата с най-мощните телескопи, но не открихме нищо — отвърна Прм-жевев, решил, че бележката на говорителя Цвв-панав не заслужава отговор. — Що се отнася до наличието на евентуални сили отвъд хоризонта, оставих част от корабите назад и встрани, откъдето да следят за флангови удари.

Старейшината изчезна.

— Приближава се нова група кораби, Върховни командире — извика един от войниците.

— Отблъснете и тази атака — нареди Прм-жевев.

— Подчинявам се.

Върховният командир въздъхна. Не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава. И да се опита да определи какво точно става.

Арик преглътна мъчително. Едва сега забеляза, че е вкопчил пръсти в предпазните колани.

— Те нямат никакъв шанс — прошепна той. — Никакъв шанс.

— Лоша работа — съгласи се Дашка. — Само с тези жалки оръдия ли разполагат?

Арик въздъхна. Корабите на завоевателите не помръдваха от местата си — изчакваха с арогантно търпение йикроманците да решат кои от тях ще са следващите жертви.

— Не — каза той и се опита да се отърси от вцепенението си. — Всъщност разполагат с известно количество ракети „Деткнел XII“ космос-космос и ограничен брой сто и десет милиметрови севкоордски оръдия. От модификацията, която правеха на Надежда.

— Доколкото си спомням — обади се Дашка, — навремето, когато за пръв път се срещнахме с тях, имаха някои доста опасни нещица. Дано са запазили поне едно-две от тях.

На екрана се очерта нова група килватерни следи, поне петдесет — носеха се в самоубийствен полет право срещу корабите на завоевателите.

— Откриха стрелба със сто и десет милиметровите — докладва Чо Минг. — Прилича ми, сякаш… Боже, проклет да съм!

— Какво? — не изтърпя Дашка.

— Първата атака не беше толкова безнадеждна, колкото предполагах — отвърна видимо впечатлен Чо Минг. — Водеха прицелна стрелба по всички корпусни люкове на зхиррзхианците, в които са разположени лазерните им оръдия.

Арик втренчи поглед в екрана.

— Искаш да кажеш, че са се жертвали само за да обезвредят лазерните оръдия?

— Нещо подобно — отвърна Дашка. — Казах ви, че ще си заслужава да запишем цялата битка.

Този път сражението продължи малко по-дълго. Но не чак толкова, защото в края на краищата йикроманската офанзива отново бе премазана без видимо усилие.

— Някакви поражения при завоевателите? — попита Дашка.

— Трудно е да се каже — отвърна Чо Минг. — Но изглежда, десетина-петнадесет от лазерните им оръдия са извън строя.

И още докато го казваше, се появи нова група йикромански кораби.

— Тръгна трета вълна — каза Чо Минг. — Отново вземат на прицел лазерните кули.

Лазерните оръдия на завоевателите отвърнаха на огъня и космическият мрак отново се озари от ярки изригвания.

— Четвърта вълна! — извика Чо Минг. — Веднага след третата. Получавам сигнали за изстреляни ракети… ето ги и тях.

Арик се наведе над монитора. Сред килватерните пламъци на йикроманските кораби се стрелкаха и по-малки, оцветени в синкави пламъчета, вероятно от ракетите. Лазерните оръдия концентрираха огъня върху тази нова заплаха и всеки път, когато намираха целта, тя се озаряваше в ярко сияние. Арик стисна коланите…

И в този момент едно много по-ярко, ослепително бяло сияние разцъфна сред корабите на завоевателите.

— Удариха един! — извика Арик и стовари юмрук върху пулта.

— Спокойно — посъветва го Дашка. — Преди да отваряш шампанското, да видим дали има някакви поражения. Чо Минг?

— Трудно ми е да определя — отвърна той. — Страничните смущения са твърде силни. Но със сигурност са уцелили поне един.

Арик кимна мълчаливо; възторгът му отпреди малко бързо угасваше. Корабите на завоевателите водеха непрекъснат огън, а йикроманските съдове един по един се превръщаха в кипяща плазма. По средата на цялата тази суматоха още две ракети „Деткнел“ намериха целите си в две ярки сияния. Но дори тези взривове да причиняваха някакви щети, Арик не можеше да определи какви.

Нито пък Чо Минг.

— Възможно е да има поражения — заговори той, — но според мен са съвсем незначителни.

— Толкова по въпроса за ракетите — изръмжа Дашка. — Както и за тайните способности на йикроманците. Да имаше поне някоя добра новина.

— Имам цял наръч — отвърна Чо Минг. — Петте кораба, които останаха в резерв, току-що включиха двигателите си и потеглиха насам.

Арик поклати невярващо глава.

— Колко кораба са им нужни, за да превземат тази планета?

— Може би не възнамеряват да я превземат — изсумтя Дашка. — Може би Формби е нещо като наказателна акция.

Арик погледна лазерните отблясъци и усети, че го побиват тръпки. Сети се за онзи, другия приближаващ се кораб, с гигантските размери…

— Смяташ, че затова са пратили големия кораб? — обърна се той към Чо Минг. — Че е предназначен да… не зная, да изгори цялата планета, може би?

— Все още смятам, че е йикромански — настоя Дашка. Но този път в гласа му не се долавяше предишната увереност.

— Скоро ще узнаем отговора — обади се Чо Минг. — Чудовището пристига след петнадесет минути.

— Горе-долу по същото време, когато и петте бойни кораба? — попита Дашка.

— Почти.

Арик си даваше сметка, че с темпото, с което действаха тези шест кораба, скоро всички йикромански съдове щяха да бъдат унищожени и планетата щеше да остане съвсем беззащитна.

— А ние още тук ли ще бъдем? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Дотогава, докогато е възможно. — Дашка го погледна със съчувствие. — Ако искаш обаче, не гледай. Ще ти съобщим в каютата, ако нещата тръгнат на зле. Чо Минг, каква е ситуацията?

Арик с усилие отново се съсредоточи върху монитора.

След зачестилите лазерни отблясъци изчезваха и последните килватерни следи на йикроманските кораби, но отзад вече се показваше нова вълна. И този път му се стори, че вижда стрелкащите се пламъчета на ракетите.

— Чо Минг? — повтори Дашка.

— Чувам те — отвърна другият, но изглежда, бе озадачен от нещо. — Стрелят с нещо, но не мога да разбера с какво. Прилича ми на ракети стелт…

— Ето там! — извика Арик и посочи. На корпуса на един от корабите на завоевателите разцъфна бяло облаче. Той млъкна учуден. Облачето не се разрастваше, нито изчезваше.

— Какво е пък това?

— Каквото и да е, изстреляха още шест такива — отвърна намръщено Дашка. — Четири удариха предния хексагон на същия кораб. Хайде, Чо Минг, кажи нещо.

— Работя по въпроса, търпение… — изсумтя Чо Минг. — Албедото е невероятно високо… може би това са някакви целеуказващи маркировки. Ще опитам да ги анализирам…

Гласът му заглъхна сред тракането на клавиши. Арик надзърна през стъкления покрив и мярна още три експлозии, които изригнаха върху водещия кораб и останаха там. Ако наистина бяха целеуказващи маркери, би трябвало след тях да летят ракетите. Но досега не ги следваше нищо.

Изведнъж зад гърба му се разнесе хриптящ звук, който по нещо напомняше смях.

— Не мога да повярвам! — викна Чо Минг. — Дашка, представяш ли си: това е боя!

— Какво?

— Най-обикновена старовремска бяла боя — продължаваше да се киска Чо Минг. — Е, не съвсем старовремска. Всъщност, изглежда, е доста усъвършенствана. Бързосъхнеща, с полепващ коефициент в горния край на скалата и албедо на косъм над единица. И всяка една от тези боядисващи топки цъфна по някоя от лазерните кули на завоевателите.

Дашка бавно поклати глава.

— Проклет да съм.

— Нищо не разбирам — промърмори Арик. — Да не се опитват да запечатат кулите?

— В известен смисъл — обясни Чо Минг. — Но има и още нещо. Албедото е мярка за отразителната способности е в граници от нула до едно. В случая това означава, че белите петна са с отразителна способност на рефлектор. Рекат ли зхиррзхианците да открият стрелба с тези лазери и… разбираш ли?

— Ясно — кимна Арик. Едва сега започна да схваща замисъла. — Лъчът ще се отрази и ще удари обратно в механизма.

— Което едва ли ще причини вреда някому — продължи Чо Минг. — Само дето оръдието е извадено от строя — до края на сражението.

Още един белезникав облак разцъфна върху корпуса на зхиррзхианския кораб, последван от нови два.

— Пак ли „Деткнел“? — попита Дашка.

— Някои от тях само — рече Чо Минг. — Другите са ракети стелт — снабдени са с доста мощни бойни глави. Изглежда, ги насочват към съчленителния ръб между първите два хексагона.

— Някакви поражения? — попита Дашка.

— Трудно е да се каже. И ще става все по-трудно, защото пространството се изпълва с отломки.

Останки от йикроманските кораби и от тези, които ги бяха пилотирали.

— Някакви сигнали от спасителни капсули или скафандри? — попита Арик.

— Не съм засякъл — отвърна Чо Минг. — Което не значи, че няма. А, ето и информацията от последния залп… изглежда, сред отломъците има и късове от зхиррзхиански корпус. Малки са, но ги има.

— Което също не означава нищо — изсумтя Дашка. — От корабите, които взривиха „Ютландия“, също имаше отломъци…

— Той се оттегля — възкликна Арик; сочеше предния кораб на завоевателите. — Вижте, оттегля се!

— Възможно е — съгласи се неуверено Дашка. — Но дали отстъпва, или нещо друго…

И млъкна, когато изображението на зхиррзхианския кораб премигна и изчезна — той бе напуснал системата.

— Един по-малко — обяви Чо Минг с нотка на мрачно задоволство.

Арик огледа останалите пет зхиррзхиански кораба, чиито лазерни оръдия методично превръщаха корабите на йикроманците в искрящ прах. В далечината зад тях се виждаха кърмовите следи на другите пет кораба, които бързаха да се присъединят към битката.

— Няма да успеят — промърмори той. — Не им достига огнева мощ.

— Да, така е — съгласи се Дашка. — Чудно, нали? През цялата си кариера съм следвал едничката цел да не позволявам на йикроманците да се превърнат във военна заплаха за Общността. А сега ми се ще да не си бях вършил свястно работата.

Арик се намръщи. Кливерес си Йятуур и хората й бяха работили толкова всеотдайно върху отбранителния си проект. Арик бе един от непосредствените свидетели на усилията им и дори се бе сприятелил с неколцина от тях. За него това бе необичаен опит, а също и възможност да разчупи стереотипните представи за йикроманците, с които бе израсъл.

Нима всички тези усилия бяха отишли напразно? Съвсем скоро Кливерес и сподвижниците й щяха да са мъртви.

— Започва се — изръмжа Чо Минг. — Всеки момент гигантският кораб ще се появи в системата. Остават пет секунди.

Арик облещи поглед в монитора, стиснал неволно коланите. Вече не вярваше, че корабът е йикромански. Секундите се нижеха бавно…

И после, изведнъж, той се появи — над и зад линията на завоевателите.

Дашка изруга учудено.

— Разбрано, „Омикрон Четири“ — отекна в ушите на Куин гласът на Швайгофър, командира на изтребителите. — Спуснете се зад „Капа Две“ по план „Чарли“.

— Прието — отвърна Клипер. Чу се тихо изщракване, докато превключваше на честотата на групата. — Паладин, заеми позиция, Маестро, оставаш да прикриваш отгоре. Да действаме.

Куин издигна леко корвина, пропускайки останалите изтребители от ескадрилата, които заемаха резервна позиция зад групата на Самурай. От седалката зад него се дочу недоволно сумтене.

— Много бавно — промърмори Бокамба. — Прекалено бавно.

— Сигурно е заради вятъра — обясни Куин. Премести устни три пъти: наляво, надясно и пак наляво — и на дисплея пред него се появи векторната карта на корвина. Точно в средата се виждаше тесен поток от високоскоростен вятър, който прорязваше горния слой на атмосферата в посока, срещуположна на избраната от копърхед. — Швайгофър се е насочил право срещу въздушното течение.

— Само защото не е могъл да намери ураган или гръмотевична буря, през която да те прекара — отвърна Бокамба. — Може би очакваш, че зхиррзхианците ще бъдат толкова добри да ни осигурят подходящи климатични условия за атака?

— Нито очаквам, нито се оплаквам — кротко каза Куин. — Просто ти обяснявам.

— Знам де — изсумтя отново Бокамба.

Куин пак размърда устни и изображението изчезна.

— Знаеш ли, всички се справят доста добре за краткия период на подготовка — подметна той.

— Да — отвърна Бокамба. — Мечтателката и Хитрушата са доста добър тим. Забележително добър за копърхед.

— Искаш да кажеш за жени?

Отзад се чу тихо поскърцване и Куин предположи, че Бокамба се намества сконфузено върху седалката.

— Не смятам да се оправдавам заради възгледите си относно участието на жени в бойни действия — изсумтя той. — Но съм сигурен, че ако дам гласност на мнението си, такива като теб ще се окажат малцинство.

— Може и да си прав — съгласи се Куин. — Знаеш ли, според мен въпросът опира до индивидуални права и отговорности.

— Така е, защото ти винаги си поставял човешките права над онова, което е най-добро за обществото като цяло — посочи спокойно Бокамба.

Последва кратък период на турбуленция.

— Нямам какво да възразя на това — съгласи се Куин. — Но едва ли сме първата цивилизация, избрала подобен път.

— Сигурно си прав — отвърна Бокамба. — Това, което ме безпокои обаче, е циничният начин, по който Севернокоординационният съюз експлоатира подобни културни различия за собствена изгода.

Куин сбърчи вежди. Ето че пак се почваше: тази неизлечима мания на Бокамба, който вярваше, че Севернокоординационният съюз доминира и манипулира останалите членове на Общността. И друг път бяха спорили на тази тема, още по времето, когато Бокамба бе негов командир.

— Да разполагаш с някой готов пример подръка?

— Ами примерът лети точно пред теб — отвърна Бокамба. — Мечтателката и Хитрушата, заедно с Ястреба и неговия навигатор — Експерт. И двамата знаем, че сред копърхед жените са истинска рядкост. А тук имаме цели три, които скоро ще се отправят към вражеска територия. Не си ли се питал защо?

Отпред изникна плътен облак и бързо погълна атакуващите сили. Куин примижа, усили наблюдателните системи на корвина и се гмурна след останалите.

— Мисля, че са ги взели заради пълното окомплектоване на екипажите.

— Какво, не са могли да изискат два корвина от отбранителния гарнизон на Земята? — изсумтя Бокамба. — Знаеш, че не е така. Тези жени са назначени в „Трафалгар“ съвсем преднамерено.

— Клипер, получих изображение на Цел три — обади се Дазлър, вторият пилот на Паладин. — Засичам три високи сгради и дванадесет летящи машини.

Предаденото чрез майндлинк изображение се насложи върху купола на корвина.

— Прието — отвърна Клипер. — Наш ред е, копърхед.

Групата изви към обозначената зона. Превключил датчиците на максимален обсег, Куин набързо огледа района. Засега не виждаше противникови единици, но не се съмняваше, че ги очакват.

— И защо според теб са били назначени? — продължи той разговора с Бокамба.

— Искам да разбереш, че това са само мои лични възгледи — обади се вторият пилот. — Засега не разполагам с никакви доказателства. Но съм дълбоко убеден, че Миротворческото командване е решило да ги превърне в жертвени агнета. Самата идея, че сме изгубили няколко храбри жени в бой със зхиррзхианците, е достатъчна да предизвика всеобщ гняв и чувството за вина сред всички нации и държави, членуващи в Общността.

Стомахът на Куин се сви.

— Това ми изглежда доста жестоко.

— Ами че то си е жестоко — съгласи се Бокамба. — Но войната по принцип е жестока. Напоследък си имал възможност, покрай лорд Кавана, да се докоснеш до голямата политика. Нима се съмняваш, че в Севкоордския парламент са способни на подобна жестокост?

Куин прехапа устни.

— Ами…

— До всички копърхед, говори Швайгофър — прекъсна ги командирът на изтребителите. — Приключваме занятието, повтарям: приключваме занятието. Всички изтребители да се върнат незабавно на „Пеликан“.

— Прието — отекна гласът на Самурай. — Всички копърхед, обратен завой и преформиране на групите. Действайте.

Куин стръмно издигна корвина, като подаде допълнителна тяга от задните двигатели. Зад гърба му Бокамба превключи интеркома на обща връзка.

— Командир Швайгофър, тук Бокамба. Това част от занятието ли е?

— Не, Бокамба — чу се напрегнатият глас на Швайгофър. — Искам да се приберете колкото се може по-бързо. Давайте, момчета.

„Пеликан“ беше горивоносач от клас „Арктур“, използван през последните три дни на тренировки от Швайгофър и групата му като оперативна база. Куин приземи корвина на определеното му място, до изтребителя на Клипер, и само след три минути вече бе на мостика на „Пеликан“. Самурай и останалите членове на „Капа 2“ вече се бяха скупчили около Швайгофър, но Мечтателката и нейните хора тъкмо пристигаха. Капитан Ирдани, командирът на „Пеликан“, беше в наблюдателната станция и разговаряше доста оживено с един от офицерите.

— Копърхед, получихме сведения за местонахождението на противника — обяви без встъпление Швайгофър. — Засега са доста далече от нас — почти на границата на нашите килватерни датчици, — но няма никакво съмнение, че са там. По непотвърдени данни става въпрос за единадесет зхиррзхиански кораба, чиито вектори сочат, че целта им е Формби.

Из стаята се разнесе ропот.

— Какво, по дяволите, ще търсят на Формби? — попита Клипер.

— Може би не им се ще да си имат работа с миротворците — подметна Хитруша. — И сега си търсят някой, който да не се зъби толкова.

— Или някой, с когото да сключат съюз — подметна начумерено Самурай. — Йикроманците от години чакат подобна възможност да ни го върнат.

— Може и да си прав — намеси се Швайгофър. — Доколкото ми е известно, всички Миротворчески сили са били изтеглени от йикроманското космическо пространство. Чудесен момент да се спогодят.

— Някакви вести от комодор Монтгомъри? — попита Бокамба.

Швайгофър поклати глава.

— Флотът вече е потеглил насам. Надявам се скоро да пристигнат.

— Командир Швайгофър? — намеси се Ирдани. — „Вълчата глутница“ ще навлезе всеки момент в системата.

— Разбрано, сър — рече Швайгофър и се отдръпна встрани.

— Включете ги на главния монитор — нареди Ирдани и зае току-що освободеното място.

Изображението застина недалеч от мястото в космоса, където според офицера от наблюдателната станция би трябвало да се появи „Вълчата глутница“. До Куин седна някой, той се обърна и видя, че е Мечтателката.

— Не зная какво мислиш, Маестро — каза тя с дрезгав глас, без да сваля поглед от монитора, — но според мен тази идея с „Вълчата глутница“ е голяма глупост.

— Според мен пък — обади се Бокамба — това е идеалното решение срещу разпръскването на корабите. Не можеш да осъществиш успешна светкавична атака, когато микросекундни разлики във времето на материализиране в системата и векторите могат да разсеят флотата на хиляди километри из космоса.

— О, съгласна съм с това. Исках само да кажа, че „Вълча глутница“ не е решение на този проблем.

В този момент на екрана нещо трепна.

— „Вълчата глутница“ пристигна — промърмори някой.

Куин вдигна поглед към монитора. Към дългата и широка много километри метално-композитна рамка, в която блещукаха точици. Или по-скоро цяла колекция от гигантски прозоречни рамки, подредени една до друга в необяснима, нямаща нищо общо с военната флотилия структура.

Подобно на голямо задружно ято, четиринадесетте кораба от „Трафалгар“ се носеха в една от тези рамки. Мечтателката смяташе идеята за глупава, но ето че те се бяха появили заедно.

— Сигнализирайте на „Трафалгар“ — нареди Ирдани на комуникационния офицер. — Не отделяйте флотата от „Вълча глутница“. Повтарям: не отделяйте флотата от „Вълча глутница“.

Куин гледаше причудливото явление, изпълващо екрана, и се питаше дали съобщението ще стигне до Монтгомъри, преди корабите да започнат да разкачват свързващите ги въжета и да се измъкват извън рамката. До този момент почти всяка подобна процедура на разкачване бе съпътствана с дребни проблеми и неудачи, които караха Монтгомъри да не бърза с разделянето, докато не бъдат предотвратени всички технически трудности. Куин се надяваше, че поне днес това няма да се случи…

— „Пеликан“, говори Монтгомъри — прокънтя гласът на комодора от говорителя на мостика. — Швайгофър?

— Тук съм, комодор — докладва Швайгофър. — Хората на капитан Ирдани току-що уловиха килватерни сигнали от зхиррзхиански флот.

Последва продължителна пауза.

— Прието — разнесе се гласът на Монтгомъри. — Установихме, че вероятната им цел е Формби.

— Такива са и нашите сведения, сър — каза Швайгофър. — Реших, че ще искате да го знаете, преди да отделите флотата от „Вълча глутница“. В случай, че решите да се телепортирате отново.

— Така и ще направя — потвърди Монтгомъри. — Капитан Ирдани?

— Да, сър?

— Кога най-скоро можете да докарате „Пеликан“ в гнездото му във „Вълча глутница“? — попита Монтгомъри. — Не, оставете — ще изгубим твърде много време. Швайгофър, вкарайте хората си в изтребителите и поемайте насам. Напускаме системата след петнайсет минути.

— Слушам, сър — отвърна Швайгофър и изгледа присъстващите. — Знаете какво трябва да се прави, копърхед. Действайте.

Само след дванайсет минути и половина Куин вече бе прибрал своя корвин в силоза на „Трафалгар“. Точно две минути и половина по-късно корпусът на „Трафалгар“ се разтърси и цялата „Вълча глутница“ се телепортира.

След пет минути, докато двамата с Бокамба вървяха към дневната, го повикаха за доклад на мостика.

Останалите командири на изтребители бяха вече там, както тези от „Ексхед“ и „Адамант“, така и тримата командири на трафалгарския контингент, всички подредени в полукръг около Монтгомъри, Швайгофър и Джърмейн. Когато Куин влезе, Джърмейн вдигна глава и му даде знак да спре. Куин кимна и се отдръпна, докато персоналът изпълняваше стандартната следтелепортационна процедура; чудеше се за какво ли го е повикал Монтгомъри.

Срещата приключи пет минути по-късно и докато командирите на изтребители напускаха мостика, Джърмейн му даде знак да се приближи.

— Лейтенант Куин — поде Монтгомъри. — Радвам се, че сте с нас. Трябва да ви попитам нещо и очаквам искрен и прям отговор.

— Разбира се, сър — рече Куин.

— Имам предвид наистина прям отговор — повтори Монтгомъри, впил поглед в лицето на Куин. — Не ме интересува какво може да ви е казал някой друг. Не искам да чувам за някакви официални и тайни предписания, за личната ви чест или за Всемогъщия. Искам само истината.

Другите двама офицери го гледаха, без да мигнат. В израженията им нямаше нито вражда, нито дружелюбие.

— Разбрах ви, сър — рече Куин.

— Добре. — Монтгомъри направи пауза. — Няколко години сте били в тясно сътрудничество с лорд Стюарт Кавана. Това, което искам да ви попитам, е — все още ли той е свързан с политиката на Севернокоординоционния съюз? И по-точно: имал ли е някакво дипломатическо назначение от страна на Севкоордския парламент или Миротворческото командване?

Това бе последният въпрос, който Куин би очаквал.

— Сър, доколкото ми е известно, в момента лорд Кавана действа само като частно лице.

— Ясно. — Монтгомъри не сваляше поглед от него. — И сте напълно сигурен, че не поддържа никакви връзки с правителството?

— Не, сър, не мога да бъда сигурен в това — отвърна Куин и почувства, че започва да се изпотява. За какво беше всичко това? — Лорд Кавана не споделя с мен всички свои дейности.

— Но въпреки това ви избра да ръководите спасителната операция на неговия син — упорстваше Монтгомъри.

— В действителност, сър, аз сам предложих услугите си. Мога ли да попитам какво общо има всичко това с мен?

— Нищо конкретно, лейтенант — отвърна Монтгомъри — Само дето ни предстои да се отклоним от предварително начертания маршрут и бихме искали да знаем какво може да ни очаква на Формби — най-вече от страна на йикроманците. Дали да ги третираме като жертви, като потенциални врагове, или като… — той се намръщи — наши съюзници.

Съюзници? Йикроманците?

— Не зная, сър — рече Куин.

— Комодор — намеси се Джърмейн, — дали да не му покажем комюникето?

— Май ще е най-добре — съгласи се неохотно Монтгомъри, пресегна се и вдигна една карта, върху която се виждаше гербът на Миротворческото командване. — Лейтенант, надявам се, давате си сметка, че става въпрос за поверителна информация?

— Да, сър.

— Чудесно. — Монтгомъри включи една от страниците на картата и му я подаде. Беше строго секретно съобщение, изпратено от Едо преди десет дни и адресирано до всички висши миротворчески офицери, чиито сили бяха разположени в периметър от трийсет светлинни години около йикроманското космическо пространство. В него се описваше новото съглашение за превъоръжаване между Миротворческото командване и Йикрома.

— Както виждате — продължи Монтгомъри, — името на лорд Кавана се споменава два пъти — в гаранцията за йикроманските намерения и в заявлението на Миротворческото командване. Въпросът е дали това са напълно оторизирани документи, или става дума за нещо друго.

— Като например част от някой частен бизнес план на лорд Кавана — добави Джърмейн. — Или за нещо, с което йикроманците са се сдобили под натиск.

Куин прегледа отново текста.

— Доколкото виждам, отдолу се мъдри и подписът на един високопоставен офицер от Военното разузнаване — посочи той.

— За съжаление споменатият офицер не е идентифициран — изръмжа Монтгомъри. — Доколкото разбрах, направено е от съображения за сигурност, но това ме поставя пред необходимостта да приема съюзничеството на йикроманците на голо доверие. Което никак не ми се нрави.

На езика на Куин бе да отвърне, че това е начинът, по който той и всички останали офицери приемат заповедите на своите началници, но той успя да издържи на изкушението.

— Вътре приложени ли са копията на оригиналните документи? — попита вместо това.

— Да — отвърна Монтгомъри — Но и там името на офицера от разузнаването е изтрито.

— Мога ли да ги видя?

Монтгомъри сбърчи вежди.

— Защо?

— Ще се опитам да определя дали подписът на лорд Кавана е изтръгнат чрез принуда.

Комодорът погледна Джърмейн, който вдигна едва забележимо рамене.

— Това ще е доста сериозно нарушение на военните разпоредби — рече Монтгомъри и взе картата от Куин. — Но след като сме стигнали дотук, предполагам, че вече няма значение. — Той превключи картата на ново положение и му я върна.

Куин изгуби почти пет минути да прелиства трите страници изписан с трудно разгадаеми юридически термини текст, но след като свърши, вече бе напълно убеден.

— Комодор, лорд Кавана не е бил принуждаван да подпише този документ — обърна се той към Монтгомъри. — Дори и да е имало някакво намерение за измама от страна на йикроманците, той не е бил осведомен за него. Доколкото мога да определя, и двата документа са подписани съвсем доброволно.

— Изумително — промърмори Джърмейн. — Нима е толкова лесно да се определи?

— Да — увери го Куин. — Има предварително уговорени знаци, които лорд Кавана би оставил, ако е бил принуден със сила или други средства да подпише какъвто и да било документ. Някои особености на изразяването, ключови думи — такива неща. — Той кимна към електронната карта. — Тук всички знаци са правилни.

— Разбирам — рече Монтгомъри и с неохота откъсна поглед от картата. — В такъв случай решението е взето. Отиваме като съюзници, докато не получим противоположни сигнали. Благодаря ви, лейтенант — свободен сте. — Той се обърна към Джърмейн.

— Само още нещо, комодор, ако ми позволите — спря го Куин. — Доколкото разбрах, моят навигатор още не е пристигнал.

Монтгомъри погледна Швайгофър и вдигна въпросително вежди.

— Така е, сър — потвърди командирът на изтребителите. — Трябваше да е тук преди два дни, но още го няма. Не зная какво може да му се е случило.

— Кой знае къде са тикнали заповедта — изсумтя Монтгомъри. — Лейтенант, това обаче означава, че ще трябва да си останете на топло.

Куин направи недоволна гримаса.

— С цялото ми уважение, комодор, категорично отказвам. Не искам да прозвучи нескромно, но ще имате нужда от уменията ми, когато се изправите срещу единадесет зхиррзхиански бойни кораба.

— Ще имаме нужда от целия Осми флот — поправи го сухо Монтгомъри — Но ще трябва да се справим без него.

— Знаете правилата, лейтенант — намеси се Швайгофър. — Не разполагаме с никакви свободни копърхед, а не можете да летите без навигатор. Никакви изключения.

— Познавам добре правилата, сър — потвърди Куин. — Но в този случай…

— Свободен сте, лейтенант — прекъсна го рязко Джърмейн. — Върнете се в каютата си.

Куин не помръдна.

— Комодор, ще са ви нужни всички сили и средства, с които разполагате — не отстъпваше той. — Освен това на борда има свободен пилот.

Джърмейн вдигна ръка към охраната на изхода.

— Ще трябва да ви изкарат насила…

— Успокои се, Том — прекъсна го меко Монтгомъри — Лейтенант, предполагам, че намеквате за тактически координатор Бокамба?

— Резервен командир на крило Бокамба, сър — поправи го Куин. — Той може да лети с мен.

— Бокамба напусна действителна служба преди пет години — припомни му Швайгофър. — Пенсионира се по съвсем заслужени причини. Освен това той е водещ пилот, а не втори.

— Но може да се справи с работата — настоя Куин. — Сигурен съм, че ще се радва да се качи отново в кабината.

— Не в това е въпросът — рече Монтгомъри — Едно е да се използват силите и средствата, друго — да се пропиляват.

— Няма да ги пилеете, сър — увери го Куин, поколеба се и добави: — Моля ви.

Монтгомъри втренчи за миг поглед в него. После въздъхна и поклати глава.

— Командир Швайгофър, предайте на тактически координатор Бокамба, че го назначавам за навигатор.

Швайгофър се покашля смутено.

— Сър, ще позволите ли да ви припомня причината, заради която Бокамба напусна действителна служба…

— Причината ми е добре известна, командире — прекъсна го Монтгомъри. — Известна ми е също така и репутацията като пилот на лейтенант Куин. Той е прав: не можем да си позволим да го оставим на резервната скамейка. Съобщете на тактически координатор Бокамба за новото назначение. — Той погледна Куин. — А вие, лейтенант, напуснете най-сетне мостика. Незабавно.

— Слушам, сър! — Куин се изпъна. — Благодаря ви, комодор.

Горната устна на Монтгомъри трепна.

— Ще ми благодарите, когато двамата с Бокамба се приберете здрави и читави — отвърна той тихо. — Не преди това.