Войната на завоевателите

22.

— Часовоите от Пост две са го забелязали преди половин час — каза Такара на Халоуей, докато двамата изкачваха стръмния хлъзгав склон, опасващ северния периметър на лагера. — Помислили са, че преследва нещо, или че е било ранено. Рейли Нощния мечок го прострелял, но като го огледал отблизо, веднага се обадил в щаба.

Животното се въргаляше в изпомачканата трева. Единият му рог се беше забил в шумата. Трима души — двама миротворци и един цивилен — се бяха скупчили около него.

— Добре, да чуем доклада — рече Халоуей. — Докторе?

— Рейли е бил прав, полковник — отвърна докторът. — Това е халуцинна болест.

— Страхотно — въздъхна Халоуей. — Карай накратко.

— Лоша работа. — Докторът поклати глава. — Е, не чак толкова, колкото можеше да бъде. Халуцинът е водно пренасян вирус, който лесно се неутрализира и филтрира. Дори и да премине през защитата, оказва съвсем слаб ефект върху човешкия мозък. — Той стисна устни и се наведе над животното. — Много по-страшен е за едрите диви животни.

Халоуей погледна високия чернокож цивилен ловец.

— Рейли, дали е възможно да проследиш обратния път на животното до мястото, където е пипнало вируса? Ще ми се да обеззаразим района, преди да е започнал да се разпространява.

— Можем да опитаме, полковник — рече Рейли и поклати глава. — Но не смятам, че ще помогне. Миризмата вече се усеща във въздуха.

— Каква миризма? — попита Такара.

— Миризмата на болен шипорог — обясни докторът и посочи животното. — Тя ще привлече хищниците и ще прокуди останалите шипорози. Но ако е достатъчно силна, ще прогони и едните, и другите.

Вятърът духаше право от север и отнасяше миризмата към бивака.

— След колко време ще стане това?

— Ами вече е започнало — така поне докладваха другите трапери — обясни Рейли.

— Мда, и положението само ще се влошава — добави докторът.

Халоуей се намръщи.

— Колко време се развива епидемията?

— Последната халуцинна епидемия на този континент е прогонила всички шипорози от район с площ приблизително осемдесет квадратни километра за четири месеца — отвърна докторът. — Самият вирус изчезва след два, но минават още два месеца преди животните да започнат да се завръщат.

Халоуей прехапа устни. Четири месеца. А до началото на зимата имаше само три.

— Добре — въздъхна той. — Рейли, върви при ловците и траперите и им предай, че искам от тях да работят с удвоени усилия — да наловим всичко, което успеем, преди животните да започнат да се изтеглят. Докторе, от теб искам да анализираш миризмата на това животно и да опиташ по някакъв начин да я неутрализираш. И прати хора по близките водоеми да видят кой от тях може да е заразен. Открият ли го, незабавно да го дезинфекцират.

— Разбрано — каза докторът. — Хайде, господа, да отнесем животното в лагера.

Халоуей повика Такара и двамата се спуснаха обратно по склона.

— Нищо няма да се получи — каза Такара, след като се отдалечиха. — Но и ти го знаеш. Рано или късно ще трябва да си съберем багажа и да се махнем оттук.

— Нямаш представа какво говориш, Фуджи — тросна се Халоуей. — Да преместим близо двайсет и пет хиляди души на поне петдесет километра през пресечен планински терен? При това под вражеско наблюдение и обстрел?

— Не съм казал, че ми харесва. Като си представя само колко души ще изгубим по пътя… Но докато отлагаме, рискът да посрещнем зимата без нужните припаси само ще расте. А тогава не врагът, а гладът ще ни види сметката.

— Трябваше да настоявам да си тръгнат всички. — Халоуей поклати глава. — Трябваше да ги натъпчем в корабите преди да пристигнат зхиррзхианците.

— На корабите нямаше достатъчно място за всички, Кас — рече Такара. — Пак щяхме да разполагаме поне с хиляда души.

Комуникаторът на Халоуей изписука.

— Десет срещу едно, че пак ще е някоя подобна „добра“ новина — рече той кисело. — Халоуей слуша.

— Докладва Крей, сър — чу се глас. — Първи наблюдател току-що е засякъл въздушен взрив югозападно от базата.

Халоуей погледна намръщено Такара. Досега поне зхиррзхианците не бяха използвали взривове.

— Какъв тип експлозия?

— Гаспери тъкмо анализира спектъра на взрива — отвърна Крейн. — На пръв поглед прилича на ракета… или на космически кораб.

По гърба на Халоуей полазиха студени тръпки. Космически кораб?

— Побързайте с анализа — нареди той. — Идваме веднага.

— Командир Кавана?

Фелиан отвори сънено очи.

— Да, Макс?

— Стигнахме системата Доркас, командире — докладва компютърът. — След десет минути излизаме от хиперпространството.

— Благодаря — отвърна Фелиан и потърка очи. — Имаме ли някаква представа къде може да са се разположили миротворците?

— Засега не разполагаме с насочваща информация — отвърна Макс. — Предполагам, че са в една доста обширна зона, към която бяха насочени векторите на снабдителните полети, докато двамата с доктор Кавана чакахме да пристигне копърхед звеното на командир Мейсфийлд.

На екрана се появи районът около главното селище.

— В планините на изток има няколко подходящи за лагеруване места — продължи Макс. — Ако успеем да се приближим във визуален обсег, миротворците ще свършат останалото.

— Да се надяваме, че са нащрек — рече Фелиан и отново се сгуши в спалния чувал. — И че зхиррзхианците не са. Сигурен ли си, че този твой план с внезапното излизане от хиперпространството ще свърши работа?

— На теория всичко изглежда чудесно — рече Макс. — Направил съм необходимите изчисления така, че да може да снижим скоростта, преди да навлезем в атмосферата на Доркас. Но при реални ситуации винаги има непредвидени фактори.

— С други думи, всичко е поставено на карта — заключи Фелиан.

— Но шансовете ни са доста големи — увери го Макс. — Не бих се съгласил, ако е твърде опасно.

— Е, поне няма да е така, както беше, когато се появихме сред онези зхиррзхиански кораби.

— Все още можем да се откажем — припомни му Макс. — Разполагаме с достатъчно гориво да се приберем в Общността.

— Убеди ме, че семейството ми е в безопасност на Доркас, и веднага ще получиш заповед за прибиране. — Фелиан провери коланите и кимна. — Готов съм. Предстартово броене.

Минутите се нижеха бързо. Фелиан се стегна, взрян в екраните, докато Макс привършваше с предстартовото броене…

Очакваше стандартното разтърсване, което обикновено съпровождаше излизането на малогабаритни космически съдове от хиперпространството. Въобще не беше подготвен за оглушителния трясък, който разтърси и подметна танкера като детска играчка, а него запрати с всичка сила върху обезопасителните колани.

— Макс! — извика той над боботенето.

— Всичко е наред — провикна се Макс. Върху контролното табло мигаха червени лампички, които постепенно се сменяха със зелени или оранжеви, докато Макс превключваше или спираше отделните системи. — Квантумен хистерезис предизвика изместване на точката на излизане в атмосферата с 8.6 метра по-ниско от предвиденото. Турбуленциите се дължат на кондуктивен резонанс с планетарното магнитно поле и всъщност са част от стандартната процедура.

— Няма що — промърмори Фелиан и се наведе към един от екраните, който следеше работата на сензорния датчик на района. Целта на това сложно упражнение всъщност бе да излязат от хиперпространството зад линията на зхиррзхианските кораби. Той замръзна. Ето един от тях — по-високо и вдясно, с типичния осмоъгълен силует на зхиррзхиански боен кораб.

— Засякох един — обади се той.

— Виждам го — потвърди Макс. — Ориентир едно-едно-две на шест-две-четири, дистанция четиристотин осемдесет и два километра.

Фелиан разтърси глава. Не очакваше, че идват тук да се забавляват, но пък при подобна близост просто нямаха никакъв избор.

— Спускай се — нареди той. — Право в атмосферата.

— Прието.

В продължение на няколко агонизиращи секунди не се случи нищо. Фелиан не откъсваше поглед от зхиррзхианския кораб — очакваше всеки момент да зърне проблясъците на лазерните му оръдия.

Последва ново сътресение, което отново го запокити към коланите, докато танкерът задейства предните си двигатели, снижавайки рязко скоростта. Почти веднага турбуленциите намаляха. Свалил скоростта си наполовина, танкерът падаше право към повърхността на планетата — на шестстотин километра под тях.

Фелиан преглътна с мъка. Сега вече бяха в относителна безопасност, прикрити зад плътен слой атмосфера. Въпросът, разбира се, беше да не се разбият в повърхността с тази скорост. Вече навлизаха в истинската атмосфера и той дори чуваше шума от триенето на корпуса. Зхиррзхианският кораб все още не бе показал признаци на активност и Фелиан за пръв път си позволи да хвърли един поглед към мониторите, които показваха картина на онова, което лежеше под тях.

Гледката не беше никак окуражаваща — гъста облачна завеса напълно скриваше терена. На всичко отгоре право по посока на техния вектор се разгръщаше характерната атмосферна спирала на тропически ураган. Ама и временце ги очакваше на планетата!

— Макс, знаеш ли къде се намираме?

— Имам груба представа — отвърна компютърът. — Като се вземе предвид изминалото време от последното ни посещение и ротационният индекс на Доркас, предполагам, че сме на девет хиляди и четиристотин километра югозападно от планините, където очакваме да открием миротворческите сили.

Фелиан погледна монитора с векторната информация, направи няколко бързи изчисления наум и каза:

— Ще ни трябва малко допълнителна инерция.

— Потвърждавам — отвърна Макс. — Но атмосферата над нас все още е твърде тънка, за да ни осигурява защита от лазерен обстрел. Предпочитам да изчакам, докато се спуснем на шейсет километра, преди да преминем към хоризонтален полет.

Фелиан прехапа устни. Да се управлява подобна бракма, сякаш е въздушна кола, изискваше колосален разход на гориво, което означаваше да посегнат на резервите, които разчиташе да предостави на полковник Халоуей. Но и по-малко гориво беше по-добре от никакво, в случай че ги сваляха.

— Добре — каза той. — Но не по-ниско от шейсет километра.

— Слушам, командире.

Свистенето отвън продължаваше да се усилва и Фелиан вече долавяше слабо покачване на температурата в каютата. Зхиррзхианският кораб все още не бе реагирал на появата им. Дали въобще ги бяха забелязали?

— Макс, някаква информация за онзи кораб?

— Вече е извън обсега на пасивните ни датчици. Да опитам ли с активните?

Фелиан се намръщи — спомни си как след битката с „Ютландия“ зхиррзхианските кораби бяха използвали аварийните радиосигнали на спасителните капсули, за да насочват лазерите си. Активните сензори използваха подобни електромагнитни вълни.

— По-добре недей — рече той. — Някакви други кораби наблизо?

— Никакви, доколкото мога да определя.

Фелиан задиша малко по-спокойно. Може би щяха да се измъкнат невредими.

Стигнаха шейсет километра височина и почувства натиск в гърдите от страничните двигатели на танкера, които го изравняваха в хоризонтален полет.

— Ще изправим на петдесет километра — докладва Макс. — Каква скорост да поддържам?

Фелиан хвърли бърз поглед на мониторите. Бяха намалили разстоянието до планините на пет хиляди километра. Четири часа и половина полет, ако преминеха на подзвукова скорост — като се имаше предвид, че танкерът не бе конструиран за продължителни полети в атмосферата, свръхзвуковата скорост щеше да е твърде рискована.

— Постарай се да избягваш турбуленциите. И слез на пет километра височина, там машината ще се управлява по-лесно.

— Прието.

През следващите часове Фелиан не откъсна поглед от мониторите — очакваше напрегнато някакъв сигнал, че са преследвани. Нямаше никаква представа дали зхиррзхианското орбитално присъствие се ограничава до самотен наблюдателен пост, или е част от по-големи сили — каквото и да беше, скоро щеше да узнае истината. Колкото повече се приближаваха до лагера на миротворците, толкова по-големи шансове имаха да им окажат подкрепа в случай на внезапна атака.

Стига, разбира се, зхиррзхианците вече да не бяха унищожили лагера.

Намираха се на по-малко от хиляда и сто километра от предполагаемата цел, когато се появиха първите признаци за задаващи се неприятности.

Всичко започна със съскащ звук, наподобяващ хвърлено на скара месо, придружен от леко накреняване на танкера на десния борд.

— Макс? — извика Фелиан и се взря в контролното табло. Цяла редица лампички под надписа „Стабилизатори“ премигваше тревожно в червено.

— Стабилизаторите губят самозареждащата си способност — докладва Макс. — Опитвам се да рестартирам програмата.

Танкерът се наклони отново, този път на противоположната страна.

— Колко време ще ти отнеме?

— Около три часа в ремонтния цех — рече Макс. — Но има и съкратени варианти за аварийни ситуации. Нито един от тях не се препоръчва, но при тези обстоятелства нямаме кой знае какъв избор.

— Да, нямаме — съгласи се Фелиан, без да откъсва поглед от екрана. Все още се намираха извън обсега на лазерния комуникатор, за да опитат да се свържат с Халоуей. Нищо чудно миротворците въобще да не се досещаха за присъствието им. — Трябва да намерим начин да се свържем с Халоуей преди да паднем. Каква е максималната далекобойност на нашите ракети „Шрайк“?

— Данните не са записани в спецификацията — докладва Макс. — На такава височина и изстреляна под подходящ ъгъл, вероятно може да достигне шестстотин и осемдесет километра.

Фелиан се намръщи. Крайно недостатъчно, та ракетата да бъде забелязана от планините, отстоящи от тях на хиляда километра.

— Колко още ще изкараме, преди стабилизаторите да откажат съвсем?

— Нямам точна информация. Има петдесет процента вероятност да прелетим още двеста до триста километра преди да бъдем принудени да се приземим. Но тогава вече ще сме изгубили височина.

А малката височина означаваше и намален ракетен обсег.

— Зареди две ракети — нареди Фелиан. — Изстреляй първата при оптимален ъгъл веднага щом забележиш, че започваме да губим височина. Програмирай и двете да се възпламенят във въздуха — да се надяваме, че някой ще ги забележи.

— Разбрано.

Скърцането и свистенето продължаваха да се усилват все по-заплашително. Фелиан разделяше вниманието си между мониторите и контролното табло, като същевременно се опитваше да изработи резервен план, в случай че миротворците не забележат нито една от ракетите.

Някъде на разстояние от 850 километра до целта се появи нов звук, който надделя над останалата какофония: бумтежът на изстреляна ракета.

— Първият „Шрайк“ потегли — докладва Макс. — Ще се опитам да се снижа плавно — може пък това да помогне за възстановяването на стабилизаторите.

— Давай — рече Фелиан. — Само внимавай да не се блъснем в нещо.

Носът на танкера се наклони напред.

— Засега не ми се струва маневрата ти да помага с нещо — посочи Фелиан.

— Така е, командире — призна Макс. — Не мога да обещая нещо повече от това да се задържим още малко.

— Ясно. — Фелиан си даваше сметка, че изгубят ли стабилизаторите, приземяването им ще се превърне в крайно рисковано начинание. — Изстреляй втората ракета и търси място за кацане.

— Имам нещо подходящо точно отпред — отвърна Макс, след като утихна и вторият бумтеж. На мониторите се появи мигащ в червено кръг, който според оразмерителната линия бе на четирийсет километра пред тях. — Изглежда, пожар е изгорил всичко на склона на полегат хълм. Чудесна видимост, в случай че се наложи да чакаме спасителен отряд, и удобна позиция за старт на похода на север, ако първата възможност отпадне.

— Какво? Няма ли ресторанти?

— Моля?

— Не ми обръщай внимание — въздъхна Фелиан. Понякога полуразумните компютри бяха наистина досадни. — Съсредоточи се върху задачата да ни свалиш долу здрави и читави. По-късно ще уточняваме подробностите.

— Беше малко извън пределите на локаторите — докладва Крейн. — Но все пак я засякохме — няма никакво съмнение, че е наша ракета. Гаспери каза, че е „Спърлинг“ или „Шрайк“.

— Някаква представа откъде може да идва? — попита Халоуей.

— От югозапад — рече Крейн. — Според Гаспери, ако е „Спърлинг“, обсегът й е осемстотин километра. На „Шрайк“ е само шестстотин.

— Шестстотин до осемстотин километра — повтори Такара. — Е, това стеснява размерите на района.

— Съжалявам, сър, но не знаем нищо повече — извини се Крейн.

— Разбирам. — Такара погледна Халоуей. — Е, ще проверим ли за какво става въпрос?

— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна Халоуей. — Или е не попаднала в целта ракета, или опит да се подаде сигнал. И в двата случая са миротворци, които имат нужда от помощ. Крейн, какво е положението с машините?

— Разполагаме с въздушна кола и товарен транспорт. Позволих си да предупредя Дагън да сформира група.

— Браво — одобри Халоуей. — Идете и потвърдете заповедта ми.

— Слушам, сър.

— Смяташ ли, че трябва да пратим Бетман с тях? — попита Такара.

Халоуей поклати глава.

— Нямам никакво намерение да рискувам единствения си боеспособен корвин. Дори ако трябва да спасявам адмирал Рудзински. Питам се обаче как ли се е промъкнал покрай зхиррзхианските кораби.

— Може да е снабден със сензорни заглушители — предположи Такара. — Или пък се е телепортирал под тях и се е промъкнал, докато са зяпали в другата посока.

— Ако е така, трябва да го поздравим — рече Халоуей. В главата му започваше да се оформя една все още мъглява идея. Ако зхиррзхианците наистина бяха съсредоточили вниманието си другаде… — Да се надяваме, че поне носи резервно гориво.

— И че ще го открием преди зхиррзхианците — добави Такара. — Едва ли само ние сме забелязали взрива на ракетата.

— Кой знае? — Халоуей сви рамене. — Някаква реакция отстрана на зхиррзхианците в селището?

Такара погледна към монитора.

— Няма съобщения за раздвижване на техни части и машини.

— Дори да са забелязали взрива, дано не се досещат за предназначението му. А може да си помислят, че се опитваме да им отвлечем вниманието в друга посока.

— Дано — съгласи се Такара. — Или да го сметнат за незначителен инцидент.

— И в двата случая ще следят само нас — продължи Халоуей. — Ако имаме късмет, Дагън ще стигне там, без да го забележат.

— Малко ми прилича на надбягване — промърмори Такара.

— Ами то си е надбягване — съгласи се навъсено Халоуей. — Да се постараем да стигнем там първи.

— Ето тук — рече старейшината и забоде пръст в картата. — На това място падна космическият кораб.

— Труден терен — бе коментарът на Трр-мезаз, който оглеждаше снимките на района. — Сигурен ли си, че не е катастрофа?

Старейшината кимна и изчезна.

— А какво се знае за втората експлозия?

— И тя е без никакви опасни последствия за нас — отвърна Клнн-вавги. — Поне според доклада на старейшините. Можем да пратим на разузнаване една жилоптица.

— Никакви жилоптици — заяви решително Трр-мезаз, загледан замислено в картата. „Реквизит“ бе проследил две последователни ракети, изстреляни от космическия кораб на хората-завоеватели в приблизително една и съща посока. Нито една от ракетите не бе причинила щети, което означаваше, че не това е било предназначението им. Сигнали?

Старейшината се върна и докладва:

— Техниците казаха, че не могат да са абсолютно сигурни дали корабът не е катастрофирал. Орбиталната скорост ги е извела извън обсега на наблюдателните им прибори, преди да съберат достатъчно информация.

И щяха да се върнат над мястото едва след цял тентарк.

— Разбрано — рече Трр-мезаз.

— Доколкото разбирам, не смяташ експлозиите на ракетите за предвестник на вражеска атака? — попита Клнн-вавги.

— Мисля, че са по-скоро своего рода сигнал — обясни му Трр-мезаз. — Хората-завоеватели в планините не биха могли да засекат приближаващия се кораб. След като са разбрали, че ще паднат, завоевателите вероятно са пратили ракетите като предупреждение.

— Добре, да приемем, че е така — склони Клнн-вавги. — Но въпреки това трябва да го проверим, нали?

Трр-мезаз примлясна замислено с език: опитваше се да се постави на мястото на вражеския командир. Без съмнение първата му реакция щеше да е да прати спасителен отряд. И то възможно по-бързо, ако забележеше, че в същата посока летят жилоптици. Може би щеше да отдели дори от своите воини копърхед като допълнителна защита.

Но ако му докладваха, че зхиррзхианците си седят спокойно и не предприемат никакви действия, може би нямаше да реагира толкова спешно…

— Съобщение до корабен командир Фмм-клоф — заговори той на един от старейшините. — Искам да прати транспортен кораб до мястото на аварийното кацане и да докара тук всички оцелели хора-завоеватели.

— Подчинявам се. — Старейшината изчезна.

— На твое място нямаше да очаквам кой знае какво — предупреди го Клнн-вавги. — А и Фмм-клоф едва ли ще е настроен позитивно към идеята да се занимава с оцелели от кораба на хората-завоеватели. Сигурно е ядосан, задето така лесно се промъкнаха през обсадата.

— Ще видим — отвърна уклончиво Трр-мезаз.

Вратата се отвори и влезе Трр-гилаг.

— Получих съобщението ти — рече той на брат си. Дишаше тежко. — Какъв е този кораб?

— Падна точно тук. — Трр-мезаз посочи на картата. — На седемстотин и трийсет хилядоразкрача от нас.

— Оцелели?

Появи се старейшината от „Реквизит“. Трр-мезаз му даде знак да изчака и отвърна:

— Предполагаме, че има. Помолих корабния командир Фмм-клоф да прати един транспортен кораб да провери.

Трр-гилаг кимна и загледа картата, като помръдваше развълнувано опашка.

— Направихте ли снимки на района?

— Още не — отвърна Клнн-вавги. — Предполагам, че са направили на „Реквизит“, но в момента те са извън обсега на директната връзка.

— Аха — промърмори Трр-гилаг: мислите му очевидно бяха някъде другаде. — Трр-мезаз, трябва ни поне един оцелял от този кораб. Според моята теория за човешката агресия трябва да съществуват измерими метаболитни промени, когато двама или повече човеци се намират в непосредствена близост един до друг. За съжаление до момента не разполагаме с подобна информация.

— Зная — рече Трр-мезаз и погледна старейшината с крайчеца на окото си. — Давам си сметка също така колко важно е това за успешния изход на войната. Не ми ли каза, че това били точните думи на Върховния?

— Да, казах ти — потвърди Трр-гилаг и погледна намръщено брат си. Трр-мезаз премигна два пъти — уговорен още от детството им сигнал, който използваха, когато се налагаше да мамят родителите си. Лицето на Трр-гилаг се проясни. — Да, той наистина каза, че това е единствената възможност да открием и използваме слабост във врага — рече той, вече влязъл в играта. — А може би дори да преобърнем хода на войната.

— Да се надяваме, че е така. — Трр-мезаз погледна към старейшината, която все още чакаше да предаде съобщението на корабния командир Фмм-клоф. — Какво каза командирът?

— Само за миг, ако обичате — промърмори объркано старейшината и изчезна.

— Добре изиграно — промърмори с нескрито възхищение Клнн-вавги. — Кланът Гхуурр е един от ярките поддръжници на Върховния вожд.

— Което е вярно, вярно е — потвърди Трр-гилаг.

— Толкова по-добре.

Старейшината изникна отново.

— Корабният командир Фмм-клоф нареди веднага да приготвят транспортен съд с един отряд войници — обяви той. — Напускат орбита веднага щом е възможно.

— Чудесно — каза Трр-мезаз. — Предупредете ги да не се приближават към крепостта на хората-завоеватели.

— Подчинявам се.

Той изчезна.

— Втори, съветвам те да се приготвиш за нови гости — обърна се Трр-мезаз към Клнн-вавги. — Ако имаме късмет, ще са тук до един тентарк.