Всеки мой дъх

Осма глава

Кейт остави Мичъл да направи поръчката и отиде в луксозното тоалетно помещение на хотелския апартамент, за да се подготви. Огледа се, почисти сламките и песъчинките, полепнали по панталоните й, но от едната им страна видя тъмно петно.

Знаеше, че това ще я забави малко, но отвори гардероба и се загледа какво може да избере. Вечерта преди заминаването за Ангила беше оставила по-голямата част от приготвянето на багажа на Холи, защото имаше едно от онези ужасни главоболия, които я измъчваха след смъртта на баща й. Холи беше подбрала красиви тоалети, подходящи за романтичната почивка с Ивън, по конкретно за този случай всичко й се струваше недостатъчно подходящо.

Накрая се спря на панталони от кремава коприна с широк колана, поръбен с фина златна бродерия и туника с дълги ръкави. Този тоалет беше прекалено официален за вечеря в хотелската стая с почти непознат мъж, но пък покриваше цялото й тяло.

Преоблече се набързо и обу златисти сандали. Спря за малко пред огледалото над полираната месингова мивка, за да разреши косата си и да освежи червилото си. Беше решила да компенсира всички неприятности, които Мичъл изтърпя от нея, както и да положи максимални усилия да направи вечерта изключително приятна за него, а това означаваше да не го кара да я чака прекалено дълго.

Докато слагаше червилото, започна да звъни телефонът и тя механично протегна ръка към апарата на стената до огледалото, но се поколеба и го остави да звъни. Всяка вечер по това време се обаждаше Ивън и сигурно пак беше той. Ако се обаждаше, за да каже, че на другия ден няма да може да се върне, щеше да бъде достатъчно да остави съобщение на телефонния секретар. Ако ли пък се обаждаше, за да потвърди, че пристига, тя ще чуе съобщението му, но малко по-късно. В този момент обаче имаше дълг към мъжа в другата стая и единственият начин да му се отплати беше да му предложи внимание и гостоприемство.

На излизане се погледна още веднъж в огледалото и тръгна към другата стая.

Очакваше да завари Мичъл на терасата, да се наслаждава на лунната вечер, той обаче стоеше с ръце в джобовете до спящото куче и го гледаше с озадачена усмивка. Тя се закова на прага, пленена от изражението на лицето му, като се питаше какви ли мисли го изпълват в този момент, но внезапно се сепна от друго: той изглеждаше така както когато пристигна. Гъстата му черна коса беше перфектно сресана, гънка не личеше нито по снежнобялата му риза, нито по бежовите панталони, а кафявите му мокасини бяха излъскани. Само тъмносиньото сако, с което дойде, висеше на облегалката на стола, ръкавите му бяха навити над лакътя, и като се изключи тази разлика, иначе по нищо не личеше, че малко преди това е помагал за пренасянето на носилка на огромно безжизнено куче.

Когато го видя в ресторанта, у нея остана впечатлението, че е красив, но тогава не обърна особено внимание на този факт, защото беше ужасно потисната от инцидента с чашата. В часовете след това мислите й бяха насочени предимно към Макс и тя не беше успяла да се загледа по-внимателно в мъжа, който така благородно откликна на молбата й за помощ, но в този момент осъзна, че той е не просто красив, а възхитителен. Беше висок около метър и деветдесет, строен, с широки рамене. Лицето му беше издължено и с лек загар, имаше гъсти вежди, а дългите тъмни мигли подчертаваха красивите му тъмносини очи, които я впечатлиха още при първата среща.

Кейт не харесваше мъжете красавци, защото обикновено бяха суетни, повърхностни и дори леко женствени, но човекът пред нея беше с дълбок нежен поглед и имаше изключително мъжествен вид. Гледаше го как стои все така неподвижен в дневната с ръце в джобовете и усещаше каква невероятна мъжка мощ и сексапил се излъчват от него.

Като се замисли за многобройните му качества, Кейт си даде сметка, че никога не е срещала по-привлекателен мъж. Помисли си, че сигурно доста красавици го чакат само да им направи знак, за да се втурнат в обятията му. Тя обаче не беше от висшата категория на красавиците и неочаквано й стана дори приятно от този факт, защото така той нямаше да я вижда като обект на своите желания и да влага силата на своя чар и усърдие. И без друго емоциите през тази вечер бяха изчерпали енергията й и нямаше желание да понася напрежението от бездушните опити за близост от страна на този убийствено привлекателен мъж. Изведнъж се усети, че го наблюдава твърде дълго, и веднага влезе в стаята, изричайки първото нещо, което й хрумна:

— Извинявай, че се забавих…

Щом чу гласа й, той веднага се обърна, но вместо да отговори, я огледа внимателно с възхищение, което й подейства твърде объркващо и приятно. Пристъпи към него. Той я погледна отново в очите и тя се напрегна в очакване на смущаващ комплимент.

— Тази вечер къдриците ти изглеждат доста покорни — забеляза меко той.

Кейт избухна в смях.

— Укротих ги с четка и сешоар — приближи се към него. — А как е нашият пациент? — Приведе се към Микс и го почеса леко зад ушите. По пръстите й полепна бял прах, поръсен и върху белия килим под него, и това я озадачи. Тя се извърна смутено и показа ръцете си. — Имаш ли представа какво е това?

— Пудра против бълхи. Помолих камериерката да я донесе, но ти още се обличаше.

— А защо смяташ, че има бълхи?

— Защото видях как се влачи към вратата, за да се отърве от тях — отвърна сериозно той и хвана ръката й. — На твое място най-напред бих изчакал този препарат да подейства, иначе нищо чудно и себе си да почесваш зад ушите цяла нощ.

Кейт се изправи, изненадана и трогната, че той така благородно й беше помогнал отново, и се загледа изпитателно в красивото му лице. Развълнувана и пленена от изключителната му красота, изрече с нежна откровеност:

— Толкова си мил.

Той правеше това не от доброта, а от страст, за пореден път се загледа в зелените й очи и се замисли, че сигурно има нещо вярно в твърдението, че очите са огледало на душата. Миг подир това насочи вниманието си към сочните й устни и изпита неудържим порив да ги целуне, но тъкмо тогава местен оркестър подхвана буйните ритми на ямайски танц.

Кейт се отдръпна стреснато, после надникна с усмивка през отворените врати на терасата, за да види откъде идва музиката:

— Много харесвам импровизирана музика. Да не би и това да е по твоя поръчка след пудрата против бълхи?

Тя се измъкна така непринудено от ситуацията, че Мичъл едва не си помисли, че напрежението на момента не й е направило впечатление, но по гладките й страни плъзна издайническа руменина. Нейната престорена разсеяност го развесели, стори му се абсурдна и малко комична. Не бяха деца, между тях явно съществуваше привличане и беше съвсем естествено тези чувства да ги отведат до огромното легло, покрито с балдахин. Изглеждаше му нелепо да се преструват, че нещата стоят другояче.

— Ако беше по моя идея — увери я той с шеговит тон, — щях да им кажа поне началото да е с по-отмерен темп…

Кейт се вцепени от многозначителния подтекст на пумите му. Вярно, че вече му беше обяснила, че „умее да се възползва от обстоятелствата“, но пък едва ли съзнателно прескачаше така директно от разговора за кучешки бълхи към нагло сексуално внушение.

Ами ако го правеше съзнателно?

Кейт усети, че прекалено дълго мълчи и разсъждава, и веднага си напомни, че целта на тази вечер е да му предложи своето любезно домакинство.

— Нека да донеса нещо за пиене — побърза да се усмихне. — Какво предпочиташ?

— Водка с тоник, ако имаш лед, ако не — само водка.

— Не може да няма лед — каза тя и веднага щом отпори капака на кофичката, се увери в това. — Обслужването тук е идеално. Хората от персонала ти носят дори ледени кърпи, докато стоиш на плажа.

Тя извади от хладилника бутилчица водка, тоник и пресен лимон.

— Докато ти се преобличаше, някой звъня по телефона — каза той.

Върху телефона на бюрото мигаше укорително червената лампичка за оставено съобщение. — Кейт само хвърли един поглед към нея и продължи да отваря шишето с водка. — Да, чух. Но после ще проверя съобщението.

— Кога го очакваш да пристигне?

Тя се стресна, но успя да запази самообладание, погледна към него, усмихна се и откровено отговори:

— Предполагам, че ще пристигне утре вечер. — Сложи лед в чашата му и изчака да чуе неговия коментар, но той не каза нищо, ето защо реши да премахне неловкото мълчание с малко повече информация за своя приятел, за когото изобщо нямаше желание да разговаря с него. — Поел е много важно съдебно дело и през деня се занимава с това, а вечер до късно работи за постигане на споразумение между страните. Преди четири дни пристигнахме тук заедно, но после разбра, че съдията няма намерение да продължава делото, и се наложи незабавно да се върне. Надяваше се това дело да приключи бързо, но то се проточи твърде много.

Кейт замълча и се замисли, че всъщност направи доста добре, като добави някои подробности за Ивън. По такъв начин не само потвърди предположенията на Мичъл, че си има приятел, но допълнително насочи вниманието му към този факт, за да осъзнае, че между тях съществува преграда. И ако коментарът му за предпочитанията му към „по-отмерено темпо“ действително съдържаше сексуален намек, след този разговор тя беше сигурна, че няма повече да чува подобни реплики. Нито пък ще изпита отново нелепото изкушение да се поддаде на желанието му да я целуне. Без значение колко чаровен и привлекателен беше този човек, тя не знаеше нищо за него, а двамата бяха съвсем сами в хотелска стая.

— Двамата с него сме заедно от години — добави тя за всеки случай.

Кейт наля водка върху бучките лед в чашата на Мичъл уверена, че това, което каза за Ивън, ще направи тази приятна вечер спокойна и Мичъл няма да се опита да флиртува с нея.

Той я наблюдаваше, безкрайно доволен от факта, че нейното приятелче адвокат нямаше да бъде пречка двамата заедно да завършат вечерта в леглото. По всичко личеше, че Кейт не изпитва особени чувства към този адвокат — влюбените жени ясно и недвусмислено умееха да подсказват за това, особено когато говореха за своя любим, а у Кейт Донован не личеше и следа от това.

И даже малко вероятно беше приятелят й да се окаже неудобно препятствие, ако двамата с Кейт решат да се порадват един на друг още ден-два. От опит знаеше, че когато адвокат предвижда някое „важно дело“ да бъда завършено за няколко дни, значи мами или себе си, или някой друг, в случая — Кейт.

Мичъл си представи преуспяващ мъж на средна възраст, който сигурно беше успял да омае Кейт няколко години преди това, малко след завършването на колежа. С няколко допълнителни въпроса сигурно щеше да се увери в предположенията си, но за атмосферата на вечерта беше крайно неподходящо да обсъжда с нея друг любовник. Пък и чувстваше, че ще бъде проява на лош вкус в такъв момент да любопитства за повече подробности около личността на приятеля й. Според нравствените принципи на Мичъл, базирани на европейските морални норми за сексуална етика, интимният контакт с чужда жена е допустим само при съгласие от нейна страна. Но обсъждането на партньора й беше крайно непристойно накърняване на личното му достойнство. То беше проява на непочтеност. А Мичъл ненавиждаше непочтеността.

Кейт добави резенче лимон към водката с тоник, без изобщо да подозира, че разговорът за Ивън на практика беше довел до съвършено обратния резултат, и взе чашата, за да я занесе на Мичъл. Тя му я подаде, а той престорено уплашено отстъпи назад, а после много внимателно пое чашата от ръката й. Кейт много харесваше чувството му за хумор, може би защото размяната на шеги й позволяваше да отклони вниманието си от красивата му външност и да изпита облекчение. Тя прие шегата с усмивка и му зададе първия въпрос, който й дойде наум:

— Къде си научил холандски?

— В Холандия — беше неговият отговор.

— Кога си живял там?

— Когато бях на около дванайсет.

Сякаш нямаше особено желание да разговарят за това, но Кейт упорито реши да продължат, защото й се струваше като добро начало.

— Защо си бил там?

— Ами на един мой съученик родителите му живееха в Амстердам и той ме покани да прекарам няколко ваканции при семейството му.

— Никога не съм била в Европа — отбеляза Кейт, — а Амстердам е едно от местата, където страшно много искам да отида. Знаеш ли с какво свързвам Амстердам?

— Не — отвърна Мичъл, загледан в косата й, която падаше почти до кръста й като водопад от нежни къдрици. — С какво го свързваш?

Тя го стрелна с поглед, преди да клекне пред хладилника.

— Ами със същите две неща, с които, убедена съм, го свързваш и ти.

— Марихуана и проститутки? — предположи уверено той.

Тя държеше бутилка перие и не отговори веднага, защото се мъчеше да я отвори. Мичъл тръгна към нея, за да й предложи помощта си, но в следващия момент забеляза как раменете й се тресат от смях и той се спря в недоумение.

— Когато се спомене Амстердам — подчерта уверено той, — има две неща, за които човек веднага се сеща, това са ресторантите с марихуана в менюто и проститутките.

Тя се разсмя още повече, като поклащаше глава, а косата й се разпиля като алена завеса над изящните й рамене.

— Не, не става дума за това — изрече колебливо тя тъкмо когато успя да отвори бутилката и наля в чашата.

— Ами за какво става дума тогава? — попита той.

Тя се извъртя към него.

— Лалетата! — осведоми го, грабна чашата си и тръгна право към него. — И каналите. Това са двете неща. Щом се спомене градът, всеки се сеща за лалетата и каналите.

— Току-що стана ясно, че не всеки — отбеляза Мичъл.

— Да, така излиза — съгласи се тя, но нямаше намерение да остави разговора да завърши в негова полза. — Бих искала да ти напомня обаче, че на календарите снимките от Амстердам показват просторни поля с ярки лалета и красиви канали. Няма снимки на ресторантски менюта, в които марихуаната се предлага като пикантна добавка, нито пък на проститутки.

— Марихуаната се предлага в списъка на отделно меню — уточни Мичъл и му стана забавно да се върне в позабравения момчешки навик да води оживени спорове за банални неща с дръзко момиче, с което му е приятно и забавно. — И не в колоната на „пикантните добавки“.

— А защо да не е — реагира веднага Кейт и моментално прецени нещата от позицията на собственик на ресторант: — Марихуаната е полезна за възбуждане на апетита.

— Това от личен опит ли го знаеш? — подхвърли закачливо той.

— Да, имам даже диплома за това — отвърна тя. Кейт нямаше желание да бъде атакувана повече и вдигна ръка, за да обяви край на разговора. — Не казвай нищо повече за Амстердам, защото ще промениш представите ми за този град още преди да съм го видяла. И без друго прогони от главата ми прелестните картини на поля с жълти и червени лалета и на тяхно място сега виждам ресторанти, от които се носи смрад на марихуана, изчезна от ума ми и представата за красиви канали, защото вместо тях виждам улици с проститутки. Пък и да не забравяме — добави тя точно когато някой почука на вратата, — че нашата вечеря е тук.

Мичъл долови облекчението в гласа й и си даде сметка, че тя действително изпитва неудобство да разтварят за престъпен секс и наркотици. Нещо, което буквално го изненада, но в крайна сметка беше факт, че почти всяка нейна постъпка будеше у него или смущение, или недоумение. Тя отиде да посрещне сервитьорите на вратата, като ги наставляваше умело как да редят на терасата богатата трапеза, сякаш животът лукс и охолство беше нейно ежедневие. Същата тази жена, която два часа преди това коленичеше до ранено улично куче и гледаше умолително към Мичъл с насълзени очи, а минути по-късно той я завари седнала на бордюра до преминаващи коли, забравила за собствената си безопасност, за калта и за смущението у другите гости на хотела. А когато разбра, че всеки момент ще пристигне помощ, тя вдигна поглед към него с нежна усмивка на благодарност.

Той добре виждаше, че Кейт го харесва и не крие това, но въпреки всичко… усещаше, че нещо у него я смущава. Беше прелестна, дори несравнима и когато се появи с тези ефирни панталони и красива бяла туника, той показа възхищението си, но… видя у нея такова смущение, че побърза да й направи комплимент за косата. Пък и малко след това ги делеше миг от първата им целувка… но оркестърът на брега провали всичко и тя веднага побърза да се отдръпне, като се правеше, че не се е случило нищо.

Като размишляваше за тези неща, Мичъл изпита съмнение дали не е преценил погрешно чувствата й към адвоката. Навярно имаше чувства, щом толкова години беше останала с него, или пък… просто беше решила да не му изневерява. Горещо се надяваше обаче да греши, защото привличането помежду им беше силно и взаимно.

Докато гледаше как сервитьорите излизат, той се замисли, че тя всъщност беше завладяла душата му.

Чу мекия й глас откъм терасата:

— Вечерята е сервирана.

Мичъл се обърна — тя стоеше до масата в светлината на свещите, от лекия ветрец огнената мантия на косата й се полюляваше.

Беше го завладяла изцяло.

Докато Мичъл вървеше към масата, тя прибра кичур коса зад ухото си. Той я гледаше така, сякаш никога дотогава не беше виждал този женски жест.

— Заповядай — покани го любезно, когато Мичъл тръгна към нея. — И без друго ти се наложи да чакаш прекалено дълго за тази вечеря.

Кейт вече беше по-уверена. Чувстваше се в свои води до изящната трапеза в светлината на свещите и в компанията на специален гост, на когото искаше да засвидетелства цялото си уважение. Владееше до съвършено това изкуство. Беше усвоила уменията си под ръководството на изключително вещ наставник, който нямаше равен на себе си. Това беше баща й, когото никога повече нямаше да види.

Кейт се пресегна да вземе отвореното шише с вино на масичката встрани от нея, като примигваше, за да спре сълзите.

— Да ти налея ли вино? — погледна го тя с усмивка, и напиращите сълзи й попречиха да забележи ненадейната развеселеност в погледа му.

— Стига да гледаш добре къде го наливаш и как го наливаш.

Болката в сърцето й моментално премина и тя се засмя.

— Умея да се справям перфектно — отвърна уверено.

— Не съм останал със същите впечатления — отбеляза Мичъл. Той с удивление видя как тя наля точното количество вино, като го гледаше усмихната право в очите, за да му докаже обратното.

— Пък трябва да знаеш, че и предния път го излях там, където ми се искаше.

Кейт се извърна моментално и Мичъл не успя да прецени дали го изрече сериозно. Тя се намести на стола срещу него, а той я гледаше изпитателно.

— Искаш да кажеш, че нарочно ме заля с питието? — поинтересува се той.

— Известно е, че червенокосите са доста темпераментни жени — отвърна тя, като извади носната си кърпичка, но в следващия момент се наклони към него, сякаш се сети за нещо кошмарно, но и забавно. — Надявам се обаче да не ти хрумне, че избирам за косата си такъв възмутителен цвят именно с подобна цел?

Мисълта, че е плиснала питието върху ризата му заради нараненото си честолюбие, порази Мичъл. Не му се искаше да повярва, че си е създал погрешна представа за нея, нито пък да се запита защо намираше за толкова важно преценката му за същата тази жена да е вярна. Той попита с престорено равнодушие:

— Наистина ли е било умишлено?

— Обещаваш ли да не се сърдиш, ако ти кажа истината?

Отвърна й с усмивка:

— Не обещавам.

Тя се засмя смутено, защото този отговор беше в пълен контраст с нежността в погледа му.

— Ами, тогава, обещай ми, че ако ти кажа истината, никога повече няма да споменаваш за това?

Той се усмихна:

— Не обещавам.

Кейт стисна устни, за да не се разсмее.

— Е, поне си откровен… макар да го показваш някак странно.

Тя нямаше желание да срещне погледа му, затова се пресегна към кошничката с пресни кифлички и му ги поднесе.

— Искам да чуя дали си откровена? — не отстъпваше Мичъл, като си взе една кифличка.

Независимо от любезния му тон у Кейт се надигна странното усещане за нещо недоизказано. Играеше с нея като котка с мишка и по всичко се виждаше, че е изпечен „котарак“, но тя долавяше, че нещо в играта не му допада. И все пак целта й тази вечер беше да се отблагодари, като бъде любезна и гостоприемна, затова реши да прекрати тази игра на думи.

Погледна го право в очите и обясни:

— Не беше нарочно. Казах ти обаче обратното, за да те подразня, защото ти за втори път се шегуваш с мен за това.

Мичъл чу какво му казва, но беше запленен от невероятната й нежност и красота и реши, че е без значение дали е имало умисъл в постъпката й. В следващия миг осъзна, че съмненията му са били излишни, и се почуди защо го прие като факт от такава изключителна важност. Питаше се от кой ли град, от кой ли свят, от коя ли планета идваше тази интелигентна, изискана, непредсказуема жена със странно чувство за хумор, завладяваща усмивка и невероятна привързаност към наранени бездомни кучета?

Той се пресегна да вземе нож за масло.

— Откъде те е донесъл вятърът?

— От Чикаго — усмихна се сепнато тя от странния тон.

При, което той я изгледа с присвити очи, сякаш не вярваше на ушите си, и Кейт побърза да повтори още по-ясно:

— От Чикаго. Там съм родена и там съм израснала. А ти откъде си?

От Чикаго значи. Мичъл успя да прикрие неудоволствието да чуе този отговор, но стана предпазлив.

— Трудно е да се определи откъде съм, защото никъде не съм оставал да живея за дълго — даде по навик уклончивото обяснение, което следваше след подобен въпрос. Пък и не беше нужно повече. Хората имаха навик да задават този въпрос и не обръщаха особено внимание на отговора. Кейт Донован обаче не беше от тези хора.

— И все пак къде си израснал, къде си живял… — не отстъпваше тя и добави язвително: — Кажи поне част от тях, щом са толкова много и никъде не си оставал за дълго, и щом ти е толкова трудно да определиш от къде си?

— Ами живял съм в различни части на Европа — отвърна Мичъл с решението да смени веднага темата на разговора.

— А сега къде живееш? — изпревари го тя със своя въпрос.

— Където ме отведе работата. Имам апартаменти в няколко европейски градове и в Ню Йорк.

Работата му често го водеше и в Чикаго, но не желаеше да споменава това пред Кейт, за да избегне непредвидени разговори за евентуални общи познати. Малко вероятно беше тя да познава лично някого от висшите среди на фамилията Уайът, но това име беше широко известно от медиите в Чикаго. Пък и той самият носеше същото име, така че нищо чудно Кейт да го попита дали има нещо общо с тях, но го отблъскваше мисълта да говори за това, още повече — да обсъжда подробности по този въпрос.

Кейт изчака да чуе в кои градове са апартаментите му или каква е работата му. Но той не обясни нищо повече, което й подсказа, че предпочита да приключат с тази тема. Това й се стори доста странно. Беше си изградила убеждение, че мъжете обичат да говорят за успехите и кариерата си. Нямаше желание да любопитства за неща, които Мичъл не искаше да споделя, но пък и не можеше да мине направо на друга тема, ето защо каза:

— И не можеш да определиш произхода си?

— Не. — Забеляза учудения й поглед: — Виждам, че намираш това за странно?

— Не, не точно странно, ами трудно за разбиране — Реши, че ако му даде пример, като предложи повече информация за себе си, той навярно ще направи същото — Изкарах детството си там, където съм родена, в един ирландски квартал. Моят баща притежаваше ресторант там и над него имаше апартамент, в който живяхме много години. Вечер хората от квартала се събираха в ресторанта, за да се хранят и да се срещат с приятели. Заедно с другите ми приятели учех в кварталното училище „Сейнт Майкъл“. По-късно се записах в университета в Лойола. След като го завърших, започнах работа близо до същия този квартал, но там вече нищо не беше както преди.

Мичъл усети как го обзе чувство на удивление от факта, че беше пламнал така неудържимо по едно красиво, червенокосо момиче с ирландска кръв и католическо възпитание, израснало в сплотено американско семейство от средната класа. Това беше нещо съвършено ново и необичайно за неговия опит и вкус, ето защо нямаше нищо странно, че тя му изглеждаше така различна.

— Какво си работила след колежа?

— Работих в Министерството на социалните грижи, като служителка в отдела за деца и семейства.

Мичъл едва не се изсмя. Значи това червенокосо ирландско момиче беше не просто с католическо възпитание и от добро семейство, ами имаше даже активно ангажирано социално съзнание.

— И защо предпочете социалната работа пред ресторантьорския бизнес? Навярно защото вече ти е било поомръзнало? — предположи той в отговор на собствения си въпрос.

— Това не беше точно ресторант. Повече приличаше на уютен ирландски клуб, където менюто не беше богато, но включваше вкусни ирландски ястия и сандвичи. Много обичах това място… доставяше ми истинско удоволствие да слушам вечер как някой свири на пиано, а хората пеят ирландски песни. За ирландците караокето, отбеляза тя с усмивка — е любимо забавление от векове, само че ние не го наричаме с това име.

За Мичъл „караоке“ не беше чуждо понятие, той си имаше даже няколко любими заведения в Ирландия, така, че добре разбираше какво има предвид тя.

— И? — прояви интерес той, като взе чашата с вино. Значи си харесвала музиката…

Личеше, че слуша с интерес, каза си Кейт. И реши да продължи разказа си с надежда, че той ще вземе пример от нея и ще разкрие нещо повече за собствения ги живот.

— Много ми харесваше, но от спалнята не чувах добре, пък не ми позволяваха да оставам на долния етаж след пет часа и щом бавачката ми заспеше, се промъквах в дневната и слушах оттам. Когато станах на седем, вече бях научила всички песни — и тъжни, и революционни, и неприлични. Не разбирах значението на всички думи, но пък умеех да ги произнасям с типичния ирландски акцент. Всъщност истината е — сподели тя, — че бях гледала по телевизията много мюзикли и мечтаех до стана певица в нощен бар, да нося красиви рокли като жените от тези филми. Даже си представях, че масата в кухнята е моето пиано, и обичах да се облягам на него, като държах пред себе си дръжка от метла… моя микрофон.

Мичъл реагира със смях на описанието, с което тя му представи себе си.

— И случи ли ти се да имаш възможността да пееш в ресторанта пред публика?

— О, да, бях на седем, когато направих първото си официално представяне.

— И как мина?

Тя обърна поглед към градината и се запита дали ще може да разкаже, без да се натъжи, тази забавна случка, която включваше и баща й.

— Ами ще ти кажа с две думи… представях си го другояче — завърши.

Мичъл почти забрави за храната. Нейната искреност го беше спечелила още преди това, а след споделянето на тези спомени за първите й песни в ресторанта тя излъчваше обаятелна плахост, която възбуди у него желанието да научи още. Но редно беше да не й досажда прекалено много по време на вечеря, ето защо сдържа любопитството си.

Главният готвач на „Айлънд Клъб“ беше много добър и ястията бяха вкусни, но той почти не поглеждаше вечерята си. Когато тя изяде част от салатата си и от основното ястие, той взе чашата с вино и изрече сериозно:

— Преди малко те попитах за твоя дебют в пеенето.

Гласът му проряза настъпилата тишина и Кейт стреснато вдигна поглед от чинията. Като се стараеше да прикрие какъв ефект й оказа гласът му, тя се опита да демонстрира нещо като шеговита надменност:

— Няма да разказвам по-нататък, докато не чуя някоя забавна история от твоя живот.

Но вместо да се съгласи или да отстъпи, той се отпусна назад и изпитателно я изгледа.

Кейт направи опит да отвърне с абсолютно спокойствие на погледа му, но избухна безсилна в смях.

— Предавам се… за какво, по дяволите, се замисли така?

— Чудя се с уловка ли да опитам, или с принуда.

— Пробвай с уловка — поощри го смело тя, защото беше убедена, че ще й предложи някоя евтина примамка.

— В такъв случай утре ще дойда с каишка и нашийник.

Тя ококори очи с насмешлив ужас.

— Ти или си се побъркал, или нямаш абсолютно никакъв вкус към аксесоари. Остани си по-добре с вратовръзка…

— … и ще ти помогна да отведем любимия ти Макс на ветеринар в Сейнт Мартен — продължи той, без да обръща внимание на шегата.

Тя го погледна с благодарност и със странното усещане, че ще станат приятели. Той срещна погледа й — в сините му очи имаше нежна топлина… не, не топлина, забеляза Кейт. А нежен копнеж! Тя се сепна и побърза да отклони разговора, като се пошегува:

— Умно, няма спор. Хайде тогава да видя как ще се опиташ да ме принудиш?

Той сключи замислено вежди, а на устните му потрепваше усмивка.

— Не си ли ми длъжница? — напомни й той.

Искаше й се да затвори очи, да запуши уши само, за да се скрие от погледа и гласа на този човек. От него струеше неустоима сексуална енергия дори само докато си седеше отпуснат на стола. А когато се смееше, у него имаше нещо безкрайно прелъстително. Тя едва устояваше на изкусителната му усмивка. А щом се вторачваше в нея безмълвно и замислено, както миг преди това, от него се излъчваше нещо завладяващо… и неповторимо, физическата му привлекателност, умът и финесът му я изпълваха с такава влудяваща нежност и възхищение, че беше готова да му се довери, при все че на Карибите едва ли имаше друга жена, способна да направи подобна глупост — да се довери в хотелска стая на такъв мъж. Той беше силен магнит, пред който тя се чувстваше като кламерче, което правеше отчаяни опити да се откопчи от неудържимата му привлекателност, но усещаше как сантиметър по сантиметър отива право в обятията му.

Забеляза, че се чувства по-спокойна и по-уверена, когато го разсейва с шеги, но нямаше сили да издържи секунди дори в мълчание пред пронизващия му поглед, ето защо предпочете да отстъпи и да продължи разказа си.

Той усети моментално какво е решението й.

— Кое имаше по-голям ефект? — поинтересува се той с шеговито задоволство. — Уловката или принудата?

— На уловки не се поддавам никога — заяви категорично Кейт и понечи да добави, че е неподвластна и на принуждения, но той я изпревари с думите:

— Добре. Ще дойда да те взема утре в десет. Хайде сега да чуя историята за твоя дебют като певица в заведението на баща ти?

Кейт започна разказа с въздишка:

— Беше в деня на Сейнт Патрик и към седем часа вечерта масите вече бяха заети, хората се веселяха. Още преди това видях, че баща ми се качи горе, за да вземе портфейла си, и разбрах, че излиза по работа, ето защо се промъкнах долу, макар че ми беше абсолютно забранено да отивам там без него. Барманът също знаеше това правило, но аз бях дребничка, а заведението — препълнено, така че никой не ме забеляза. В началото само стоях на долното стъпало и си припявах тихо в такт с музиката, но оттам не виждах нищо, ето защо направих няколко крачки навътре… после още няколко… и още няколко… и така в един момент се озовах до самия бар. От лявата страна зад мен беше пианото, а на бара от дясната ми страна седяха мъж и жена на средна възраст. Изобщо не знаех, че през цялото време са ме наблюдавали. В един момент мъжът се надвеси над мен, усмихна се и ме попита коя е любимата ми песен. Казах му, че това е „Дани Бой“, защото името на татко беше Даниел… — Кейт взе чашата да отпие глътка вино, за да прикрие чувствата при спомена за песента, нито беше пяла през сълзи и при последното сбогуване с баща си, на неговия гроб, заобиколена от ридаещи от мъка хора.

— По-добре да не ставам досаден, от мен не можеш да вечеряш — извини се Мичъл.

Кейт хапна малко, но Мичъл почти не докосваше храната си. Стори й се доста странно, че такъв едър и снажен мъж като него не обръща внимание на храната.

— Ти сама ще прецениш кога да довършиш разказа си… — каза той след няколко минути.

В усмивката му имаше нещо ободряващо, което повдигна духа й и тя също му се усмихна, после продължи разказа са, без да усеща мъчителната скръб.

— Мъжът на бара стана от стола си и явно даде някакви пари на пианиста, защото той засвири „Дани Бой“. Тогава мъжът ме вдигна на стола си и се провикна към всички да запазят тишина, защото съм поискала да изпея „Дани Бой“. — Тук Кейт отново направи пауза, но този път, за да сдържи смеха си от спомена за това преживяване. — Ето така настъпи моментът на моята голяма изява. Цялата треперех от напрежение, и когато отворих уста да запея, се чу само немощно хриптене.

— И сигурно с това приключи?

Тя поклати глава със смях:

— За съжаление — не.

На Мичъл му беше безкрайно любопитно да научи какъв е бил завършекът и побърза сам да отгатне:

— Накрая си успяла да запееш по-силно, но не се е получило нищо?

Усмивката му избледня, като си представи каква мъчителна гледка е заведение, пълно с пияници, за момиченце в подобна ситуация, но Кейт поклати глава и отвърна със смях:

— Моят финал на историята звучи доста по-приятно от твоя.

— Ами да го чуем, щом е така.

— Справих доста добре. Или поне достатъчно добре, за да накарам всички да замълчат и да ме слушат, тяхното мълчание продължи и няколко секунди след края на песента ми, а после започнаха да ръкопляскат.

— Сигурно са били бурни аплодисменти?

— Да, така беше. Аз го приех като поощрение и изпях още една песен — нещо по-прочувствено, с което ми се искаше да им покажа колко добре владея типичния ирландски акцент. Докато пеех втората песен, някой ми сложи зелена качулка като на ирландско джудже и ми подаде нещо подобно на тояга. И то малко преди… — не успя да сдържи смеха си тя — … да влезе баща ми. Божичко…

— Сигурно се е разстроил — предположи Мичъл, макар че според него не е имало причина за това, щом тя се е справила така блестящо.

— Да, донякъде — потвърди тя и се разсмя още повече. — Ами да, когато той влезе, аз стоях вече на бара. Крачех наперено със зелената си шапчица и с тоягата в ръка, като пеех „Елате, вие, скитници и търговци“. А сигурно знаеш, че тази песен е доста нецензурна.

— И какво стана?

— Дъхът ми секна и аз занемях.

— А той какво направи?

— Той ме сграбчи и ме свали от бара, а на другия ден помоли чичо ми да уреди да ме приемат веднага в „Сейнт Майкъл“ и там сестрите да… хм… да се погрижат за възпитанието ми. Дотогава учех в кварталното училище, защото беше най-близо до дома ни, и само в съботите ходех в „Сейнт Майк“ на уроци по катехизис.

— И това сигурно е бил краят на твоята певческа кариера? — попита Мичъл.

— Да, може да се каже. Защото след това пеех само в църковния хор.

Той едва не се задави, когато чу „хор“.

— Слава Богу, че сестрите не са те подмамили да останеш в манастира — изрече.

Тя се засмя:

— Да ме подмамят ли каза? Даже да ги бях молила, те нямаше да ме допуснат сред тях! Аз непрекъснато нарушавах реда и пренебрегвах правилата, но не успях да укрия нито едно от провиненията си, както и през онази вечер, в бара. През всичките ми години там са ме наказваха да оставам след училище за една или друга моя простъпка — черните дъски бяха буквално протрити от моето писане, защото ми налагаха да пиша по сто пъти „Ще спазвам училищния ред“ и „Ще се придържам към правилата“. Сестрите ме търпяха само защото имах „ангелско“ гласче и пеех в хора.

Мичъл мълчеше и я гледаше с недоумение, защото никак не успяваше да съчетае образа на ангелогласна хористка с този на изкусителната червенокоса красавица срещу него, а накрая тя добави:

— Всъщност моят певчески талант едва ли щеше да ме спаси от изключване, ако не беше чичо ми.

— Чичо ти сигурно е плащал доста пари за църквата?

— Той отдаваше труда си, не пари. Чичо ми беше енорийският свещеник.

Мичъл се ококори с престорен ужас. Кейт го погледна:

— Странно ти се струва сякаш…

— По-странно щеше да бъде, ако беше казала, че си монахиня.

— Че какво толкова странно щеше да бъде?

Той се почуди какво му е трудното за разбиране. Но щом му задаваше този въпрос, значи трябваше да научи отговора. Плъзна многозначителен поглед от изкусителните й устни надолу към гърдите, после — обратно, накрая — право в очите.

— Ами ти как смяташ, Кейт?

Подтекстът на тези думи беше недвусмислен и в същия миг тя усети как възбудата я прониза като електрически ток. Тя се стресна от острата, неудържима реакция на тялото си и едва се сдържа да не се изсмее нервно, след което се изправи.

— Винаги ли си толкова откровен?

— Искам да съм сигурен, че гледаме в една и съща посока.

— Между нас дори е невъзможно да има обща посока — отвърна Кейт и смутено приглади косата си. В следващия миг ръката й застина на челото и тя цялата поруменя, защото в погледа му прочете възхищение и безкрайно завладяваща нежност.

Той забеляза смущението й и се усмихна:

— Напротив, има.

За да отклони разговора, Кейт го погледна развеселено:

— Явно си доста самоуверен.

— Не, не чак толкова — отвърна невъзмутимо той. — Възможно е да съм се заблудил, но останах с впечатлението, че привличането между нас е взаимно. Ако е така, значи е въпрос на самоизмама, не на самоувереност.

Като капак на неловкото положение, в което я беше поставил, той повдигна вежди и каза:

— Това е. Ти сама трябва да решиш кое от двете ти допада повече.

Искаше й се да му отговори: „Ти гледаш в твоята посока… между нас няма място за обща посока… мамиш се“, но неустоимите му сини очи и многозначителната усмивка я обезкуражиха, пък вече и сама не вярваше на думите си. За да се измъкне някак от тази убийствена ситуация, тя каза със смях:

— Въпросите с подбрани отговори не са ми по вкуса. Смятам, че ме лишават от достатъчно голям… избор.

— И за да го изпревари, преди да е казал нещо, с което отново да я постави в неудобно положение, тя побърза да добави: — Отивам да видя как е Макс и да донеса още малко лед. Ще дойда след малко, ти вечеряй.

Стана и бързо излезе.

Не взе обаче кофичката за лед, а отиде в банята, запали лампата и затвори вратата. Там отпусна глава с тежка, дълбока въздишка и се опита да възвърне самообладанието си. Но си представяше само как Мичъл я прегръща и целува.

Ядосана на себе си, Кейт вдигна глава и се вторачи в огледалото. Недоумяваше как е възможно да й мине през ума дори само мисълта за такава глупава любовна авантюра с човек, за когото не знаеше нищо. Отговорът идваше сам: мъжът на терасата беше невероятен… толкова духовит, привлекателен, изискан, наблюдателен, нежен и… о, да… изумително красив и сексапилен. Самата атмосфера беше така идилична: вечеря под лунната светлина на тропически остров, докато индианските чинели огласят крайбрежието. И моментът за това беше подходящ, помисли Кейт, защото и без друго смяташе вече да сложи край на продължителната си връзка с Ивън.

Тези мисли направо я тласкаха в обятията на Мичъл, подмамвайки я да направи опасна стъпка, за която сигурно щеше да съжалява. Никога не си беше позволявала удоволствия за една нощ, даже и в колежа не я блазнеха краткотрайните авантюри с връстниците. Ако от този момент допуснеше това да се случи, ако не успееше да се овладее, честта и личното й достойнство щяха да станат на пух и прах.

„Горе главата!“ — насърчи се тя. Съмняваше се, че една зряла жена ще се чувства точно така, когато нощта отмине. Сигурна беше обаче, че ако пропусне възможността да прави любов с него, след това месеци наред ще съжалява, че не е опитала от тази наслада.

Кейт реши, че няма смисъл чак толкова да го обмисля. Протегна ръка да натисне ключа на лампата точно до телефона на стената. Червената светлина на телефонния секретар не спираше да мига настоятелно и тя реши — дали от безпокойство, дали от угризение — да чуе какво съобщение е оставил Ивън. Взе слушалката и натисна бутона за приемане на информацията.

„Имате едно пропуснато телефонно обаждане“, чу и веднага след това — познатия глас на Ивън: „Кейт, аз съм. Сигурно си отишла да вечеряш.“ Недоволството и отегчението в тона му веднага й подсказаха каква ще бъде останалата част от съобщението. „Съжалявам, но ще трябва и утре да остана тук. Знаеш, че полагам всички усилия, за да приключа този случай. Сигурен съм обаче, че утре ще приключа и ще си дойда вдругиден. Обещавам.“

Вече трети ден чуваше това „обещавам“.

Тя затвори телефона.