Всеки мой дъх

Шеста глава

— Добър вечер, госпожо — поздрави я портиерът, който тя мина през фоайето на централната хотелска сграда няколко минути преди осем.

Ярки нощни фенери осветяваха целия вход и ограждаха дългата алея отпред. В двете посоки се разминаваха множество двойки — част от тях облечени за вечеря в ресторанта, други пък по шорти отиваха да потърсят развлечение по нощните заведения на острова.

— Да ви повикам ли такси? — попита той.

— Не, благодаря.

Кейт се загледа в редицата паркирани коли и вяло си помисли, че почти всички бяха бели или червени наети автомобили, а в следващия момент си спомни, че някъде беше прочела, че серийните убийци имат предпочитание към малките модели на фолксваген. Ето защо реши, че няма да се качи, ако Уайът се появи с такава кола. Вместо да го чака във фоайето, тя тръгни бавно по тясната павирана пътека — вървеше покрай стена от храсти от лявата й страна, а успоредно отдясно се спускаше главната алея. Вече почти наближаваше края на зелената стена, когато по алеята се появи черна кола с отворен сгъваем покрив, но в същия момент от другата страна на шубрака се разнесоха гневни мъжки крясъци, които я изпълниха с неприятно предчувствие и тя забърза към мястото на врявата.

Двама хотелски помощници я задминаха, явно с намерението да се намесят в създалата се бъркотия. Кейт чу думата „куче“ от устата на единия и се втурна в същата посока, а от другата й страна Мичъл Уайът закова спирачките на луксозния си автомобил. Забеляза недоумението, което се изписа на лицето му, щом я видя как притича покрай колата му, но нямаше време да спира и да обяснява.

Кейт заобиколи храстите, застана до хотелските помощници и страхът й отмина, а гледката почти я развесели. Двама вбесени градинари размахваха гребла след Макс и с крясъци го гонеха в кръг, но не успяваха да го докоснат дори.

Точно зад гърба й Мичъл Уайът отбеляза с равен глас:

— Накара ме да си помисля, че сигурно тичаш към колата ми, защото нямаш търпение да ме видиш пак.

Кейт го погледна през рамо с разсеяна усмивка.

— И се почувства поласкан или уплашен?

— Ти ме подмина още преди да ми дадеш време да почувствам нещо. — Веднага след това той добави с шеговит тон: — Какво ще кажеш да направим облог за изхода от това преследване, аз залагам десет срещу едно за градинарите.

— Твърде нищожен облог за мен, аз залагам двайсет срещу едно — отвърна Кейт с категорична усмивка.

Той засмя на тази дяволита закачка и нелепите й страхове, че този човек може да е убиец, неочаквано я напуснаха. Остана още няколко минути, за да се увери, има ли опасност да заловят Макс, и после тръгна с Мичъл към колата му.

— Иска ми се да го оставят на мира — сподели тя. — От една прислужница разбрах, че на някои острови имат сериозни проблеми с бездомните кучета, но то не е опасно. Просто е гладно. Не би причинило зло никого.

— Хотелските служители преди малко говореха, че това куче съсипва градините, защото има огромно тяло — обясни Мичъл, като й отваряше вратата на колата си. Казаха също, че плаши хотелските гости. Миналата седмица скочило към едно момиченце и то щяло да се побърка от страх.

— Той е просто самотен — отбеляза натъжено Кейт и си спомни как се облегна на нея и затвори блажено очи, когато го погали. Тя седна в колата и попита: — На какъв език говореше портиерът? Тук почти всички служели използват френски, но това не беше френски.

— Немски, но може да не съм разбрал всичко… — опита се да обясни той, но остър звук на спирачки накара и двамата да се обърнат рязко. В същия момент видяха как кучето бяга неудържимо между колите по алеята, а двамата градинари го преследват с количка за голф. Те даже успяха да отбият към бордюра и да спрат точно когато трябваше, едно пристигащо такси също натисна спирачки навреме, но по средата на алеята набираше скорост в обратна посока друго такси и Кейт изкрещя на кучето, за да го предпази. Щом чу гласа й, Макс веднага се обърна, за да се затича към нея. И тогава таксито го блъсна.

Тя изскочи моментално от колата, но Мичъл я настигна и сграбчи ръката й.

— Нека първо да видя какво е станало — настоя той.

— Трябва да му помогна — изкрещя нервно Кейт, като се мъчеше да освободи ръката си от него. — Пусни ме.

Мичъл я пусна — остана изумен, че тя има намерение да се намесва в подобна кървава сцена — и я последва.

Тя заобиколи рязко таксито и гледката пред капака му я изпълни с ужасна болка. Макс лежеше неподвижен на една страна с глава върху бордюра, а очите му бяха затворени. Тя клекна до него и започна да опипва напрегнато врата му, за да усети пулс. Почувства туптенето на сърцето му и това я изпълни с облекчение.

— Жив е — каза веднага, — но има нужда от помощ. — Вдигна глава към хотелските служители и градинарите, които се бяха скупчили около нея заедно с шофьора и Мичъл. — Повикайте веднага ветеринар — нареди на служителите.

Единият от тях погледна с недоумение първо градинарите, после — колегата си.

— Ветеринар? — повтори думата той, докато Кейт се вглеждаше в кървящата рана на главата на Макс.

— Лекар за кучета — с раздразнение поясни Мичъл на английски език, после го повтори на немски.

Градинарите погледнаха слисано, а служителите не отстъпваха.

— Не, няма защо да викаме лекар, госпожо — обясни единият. — Оставете ни ние да се оправим с кучето, вие идете да се забавлявате.

Кейт бързо осъзна как щяха „да се оправят“ тези хора с едно огромно, вредно животно, което буди смут и негодувание у гостите на хотела, а за някои техни деца изглежда страшно и опасно.

— Какво ще направите? — попита.

— Ще го изтеглим, за да освободим пътя за автомобилите, после ще го отнесем.

— Не! — Кейт поклати категорично глава. — Няма да го местите. Колите ще го заобикалят. Може да е засегнат гръбнакът му или да има счупени кости. — Личеше, че им е все едно какво им говори, затова побърза да се обърне към мъжа, който я беше поканил на вечеря: — Не бива да го оставяме така!

Мичъл се вгледа в красивото й лице и видя колко голяма е надеждата й той да се съгласи, че са длъжни да спасят калното и бездомно псе. И за свое учудване реши да я подкрепи, но не от съчувствие към кучето, а заради нейните красиви очи. Стана му смешно, като осъзна какво въздействие имаха върху него тези пленителни зелени очи, и отговори със сериозен тон:

— Ще проверя какво можем да направим.

Щом видя, че Мичъл върви към него, портиерът веднага се усмихна любезно:

— Добър вечер, господин Уайът.

Мичъл реши, че портиерът сигурно е бил свидетел на инцидента, ето защо си спести поздрава и обясненията, минавайки директно към проблема:

— Кучето е ранено тежко. Къде се намира най-близкият лекар за кучета?

— Има само един на острова, но е късно и сигурно е приключил — в доказателство за своето твърдение той погледна многозначително към залязващото слънце.

Мичъл така или иначе предполагаше, че ще чуе подобен отговор, затова го подмина и тръгна право към бюрото на рецепцията, където две двойки чакаха да получат регистрация, а един мъж търсеше информация. Почти беше прекосил фоайето, когато от някаква врата встрани се появи управителят на хотела и веднага се втурна да го посрещне.

— Господин Уайът! — възкликна радостно.

Мичъл бръкна в джоба си.

— Не знаех, че сте гост на нашия хотел — каза управителят и протегна ръка към него. — Бях прекалено зает последните дни с моя нов заместник, защото ще трябва да поеме управлението през следващите дни. На мен ми се налага да замина спешно за Щатите и ми се струва, че той е твърде притеснен.

Мичъл се ръкува с него, пъхвайки в дланта му банкнота от сто долара.

— Радвам се, че срещам теб, Морис, защото преди малко на алеята пред хотела стана инцидент с един автомобил и имам особена нужда от твоята помощ.

— О, не! Има ли пострадали?

— Да.

— Някой от нашите гости?

— Не, едно от вашите безстопанствени кучета — каза Мичъл, като крачеше към телефона на рецепцията, а Морис мигом се втурна след него. — Трябва веднага да дойде линейка с лекар.

— Искате да кажете, че… че трябва да повикам линейка за ранено безстопанствено куче?

Вместо да отговори, Мичъл грабна слушалката на телефона и я подаде на вцепенения от изумление управител:

— Да, точно така, и им кажете, че трябва да дойдат възможно най-бързо. Това куче е мой любимец.

Управителят хвана слушалката и натисна първата цифра, но после се колеба.

— Сигурно ще откажат да се занимават с куче.

— Напомнете им за човешката хуманност — отбеляза хладно Мичъл, извади пачка от джоба на панталона си и отдели цяла купчина банкноти, за да предложи по-добро „поощрение“ за шофьора на линейката и за лекаря.

Управителят се вгледа в него за момент, после побърза да набере останалите цифри.

Мичъл се задържа, докато той успее да уреди и линейка, и лекар, после му остави „поощрението“, за да го разпредели между получателите.

Когато излезе от хотела, видя, че Кейт е останала сама на алеята. Шофьорът седеше в таксито си, градинарите и хотелските служители се бяха разпръснали и тя беше подвила крака на тревата до бордюра, където лежеше кучето. Нежно го галеше, косата й се спускаше по раменете като копринено наметало, обляно от светлината на фенерите, и тази гледка беше невероятна.

Щом чу стъпките на Мичъл, тя вдигна обнадеждено глава и го погледна въпросително.

— Лекарят ще дойде всеки момент — обеща той и клекна до нея. — Как е пациентът?

Докато отговаряше, тя пак се обърна към кучето.

— Струва ми се, че дишането му се подобри. Мисля, че няма счупени кости, раните му също не са дълбоки, но е възможно да има някакви вътрешни кръвоизливи. Преди няколко минути започна постепенно да се съвзема, или поне така ми се иска да бъде.

Тя не каза нищо повече, а и Мичъл замълча, защото се напрягаше да долови конкретен звук. Малко след това този звук стигна до ушите му… сирената на наближаваща линейка.

Кейт не обърна внимание на сирената, защото под пръстите си усети потрепване на мускули и изведнъж Макс отвори очи.

— Браво на теб! — възкликна щастливо тя. — Стой кротичко — побърза да го предупреди и леко го притисна с длани, защото той се помъчи да се вдигне. — Лекарят ще дойде всеки момент — обеща му. После попита Мичъл, без да вдига глава: — А какъв лекар ще дойде?

Въпросът й беше заглушен от шум на мощен двигател и звук на спирачки пред входа на хотела.

— Ето какъв — отвърна той и се изправи.

Кейт се приведе напред, после вдигна поглед към него с усмивка и изненадано възкликна:

— Линейка? Ти си повикал линейка?

Не успя да каже нищо повече, защото Мичъл веднага тръгна към линейката, а замаяното от удара куче взе да се раздвижва немощно в желанието си да се вдигне на крака. Като не преставаше да успокоява Макс и да го гали, Кейт се загледа как от линейката слязоха двама мъже, а веднага след това пристигна тъмнозелена кола и закова спирачки зад тях. Шофьорът изскочи от колата, понесъл голяма черна чанта.

Кейт веднага разбра, че това е лекар, но не смееше да се зарадва, защото изпитваше страх, че лекарят и линейката ще потеглят обратно, щом чуят кой е пациентът им. Тя наблюдаваше напрегнато как Мичъл сочи към кучето в ръцете й.

Дъхът й застина.

Лекарят погледна натам и тръгна веднага към нея. Шофьорите на линейката изтичаха зад колата и извадиха носилка:

Изненадана и зарадвана, Кейт прошепна на кучето:

— Струва ми се, че имаш късмет, Макс.

Сама се увери в това, когато лекарят клекна до нея, погледна неспокойното, измъчено животно и отвори черната чанта.

— Нашият ветеринар е в отпуск, но преди да тръгна, се обадих на друг, който е мой приятел, и той ми каза какво да взема. Хайде сега да видим — каза спокойно той, — кучетата ме намират за симпатичен, струва ми се. Дано и това да ме приеме така, защото не ми се иска да го упоявам веднага. Наранявания по главата… — протегна бавно ръката си към кучето, като не спираше да говори — … навярно…

Кучето дрезгаво изръмжа и се озъби. Лекарят моментално отдръпна ръка.

— Ранените животни са склонни да реагират агресивно при опит за контакт — осведоми я той и пак протегна ръка към кучето, но този път предпазливо. — И все пак, щом този приятел позволява на вас да го галите, значи ще позволи и на мен. Може би се страхува от мен… и това озъбване беше по-скоро само за… сплашване.

— Аз обаче си мисля, че… — Опитът й да го предупреди беше прекъснат от болезненото му стенание.