Вълнуващи нощи

5

— Как се е добрала до теб, а, момчето ми? — Робърт говореше тихичко на Блейз и го наблюдаваше внимателно. Двегодишният арабски жребец имаше отлична кръв и беше твърде силен и див за една дама. Въпреки това Кларис се справяше с него с учудваща лекота. — И къде господарката ти се е научила да укротява силни жребци като теб? — Робърт хвърли бърз поглед към вратата на шивачницата. — Знам какво ще ми отговори тя. Ще каже, че се е учила да язди от опитен коняр. Нали е принцеса…

Блейз изпухтя и отметна глава назад.

— И аз казвам същото. Чувал ли си някога една принцеса да обикаля сама дивата Британия? Не, нали? Вестниците пълни ли са със съобщения за изчезнала принцеса? Не, нали? — Робърт развеждаше жребеца по площада й му говореше тихо и успокояващо. Знаеше как да укротява коне като него. — Велики боже, да знаеш какви лъжи съм слушал… войниците ми се хвалеха с какви ли не геройства и историята всеки път звучеше различно.

Блейз имаше прекрасен ход и беше добродушен, макар и с огнена кръв. Но където и да отидеха, хората държаха под око танцуващите му копита и бързаха да се отдръпнат. Жребецът гледаше мъжете с подозрение, сякаш очакваше удар. Робърт не можеше да си обясни какво го е направило толкова недоверчив, но усещаше, че може да му се довери.

— Моите войници бяха криминални престъпници, получили право да избират между армията и бесилката. Какво извинение има твоята господарка за лъжите, които ни наговори? Сигурно в сравнение с него всички други неистини изглеждат дребни, а? — Робърт помилва меките ноздри на жребеца. — Във всеки случай — призна той — това я прави идеална за плановете ми.

Блейз го огледа с кафявите си очи, сякаш преценяваше характера му. Може би изпитваше известна неловкост, но Робърт си каза, че в живота си е правил и по-лоши неща, отколкото да шантажира една мнима принцеса, и то без такива сериозни основания.

— Милорд! — повика го Томас Мактавиш, когато се приближиха до кръчмата. — Докарайте животното тук, за да можем да го огледаме.

Робърт изкриви лице. Наистина ли се интересуваха от жребеца? Да, сигурно им харесваше. Но вероятно искаха да поговорят още за жената, когато отиде при тях, старците се ухилиха и се размърдаха на столовете си като ято стари сводници.

— Възхитителен жребец — отбеляза Джилбърт Уилсън.

— И още по-възхитителна жена — мина директно на въпроса Хамиш Макуин. — Много се гордеем с вас, милорд, че я завладяхте толкова бързо.

— Не съм я завладял. — Не и по начина, за който си мислеха. — Само ще я заведа там, където мога да я държа под око. — И да я използвам, добави наум той.

— Какво? — Хенри Макълох сложи ръка зад ухото си и се обърна към Томас.

— Каза, че ще я заведе някъде, където може да я разглежда! — изрева Томас.

— А, да я разглежда, разбрах. — Хенри смушка съседа си с лакът. — Бих казал, че трябва да я разгледа много добре. Хванали сте си истинска красавица, милорд.

— Нямам интерес… — Робърт се поколеба.

— Да изчеткате къдриците й? — предложи с готовност Бенет Мактавиш.

Крякащият смях на старците подплаши коня и Робърт отново започна да го развежда по площада. Защо бе отишъл при петимата възрастни мъже? Може би защото — за разлика от другите жители на селото — те не се преструваха. Възрастта, бедността и самотата бяха смъкнали маските от лицата им. Казваха, каквото мислеха, и мислеха, каквото казваха. След толкова години, изпълнени с лъжи, това беше много освежаващо.

Когато отново се приближи, от кръчмата излезе Хюина Грей, бършейки ръце в престилката.

— Не им обръщайте внимание, милорд. Седят тук по цял ден и клюкарстват като перачки. Заемат най-добрите места, а често не си поръчват дори по една бира.

Робърт знаеше, че старците живееха при роднини, които нямаха време да се занимават с тях. Освен това нямаха достатъчно пари, за да си купят бира и да намокрят пресъхналите си гърла. Обвинителните думи на Хюина ги накараха да се изчервят. Затропаха с крака и се заиграха с бастуните си. Стари селяни, стари моряци, стари търговци… Всички щяха да се радват, когато старците най-после си отидеха, всички освен Робърт. Той обичаше да седи с тях и да слуша как си говорят за минали времена и събития. Никога не му се налагаше да говори за себе си и да се преструва на весел. Пред тях не беше нужно да крие дълбокия мрак в душата си.

— От днес нататък ще носите на всеки по канче бира, Хюина, и ще го пишете на моята сметка.

Кръчмарката отпусна ръце.

— Но, милорд…

Той я погледна развеселено.

— Мога да си го позволя.

— Естествено, че можете, милорд. Не исках да кажа… — Като видя лицето му, тя пребледня и заекна: — Аз… отивам да донеса бирата, милорд.

Когато Хюина изчезна в кръчмата, Хенри каза:

— Много сме ви благодарни, милорд. Но не беше нужно…

Бенет побърза да се намеси, преди гордият Хенри да отхвърли предложението на господаря.

— Наистина сме ви много благодарни.

Когато съкрушената Хюина донесе пет канчета бира, той протегна ръка, взе едното и доволно облиза пяната.

— Всеки ден ще пием за ваше здраве.

— Не очаквам повече. — Робърт продължаваше да милва копринените ноздри на Блейз.

Мъжете вдигнаха канчетата, а после жадно пиха от силната тъмна течност. Хемиш въздъхна доволно.

— Като майчино мляко.

Джилбърт хвърли зъл поглед към Хюина.

— От доста изсъхнала цица.

При тези думи кръчмарката моментално възвърна острия си език.

— Щом изворът не ви харесва, няма нужда да пиете.

Джилбърт понечи да отговори нещо хапливо, но видя как Робърт едва забележимо поклати глава и продължи да си пие бирата.

Очевидно освежен от питието, Томас остави канчето си на масата.

— Вижте, милорд, в крайна сметка всички сме мъже. Не ни убеждавайте, че не се интересувате от красивата принцеса.

Робърт не позволи да го притиснат до стената.

— Тя е твърде млада за мен. Освен това не се занимавам с принцеси.

— На колко ли е години? — попита замислено Бенет.

— На седемнайсет или осемнайсет — предположи Робърт. На възрастта на сестра му Прюдънс. Твърде млада, за да е лъжкиня.

— Според мен е поне на двайсет и две — намеси се Хюина. — Искате ли и вие бира, милорд?

— Благодаря. — Не искаше бира, но знаеше, че ако откаже, тя ще се притесни. Със сигурност ще си каже, че го е разгневила с поведението си, макар че в действителност изобщо не го беше грижа. Не се интересуваше нито от възрастта на Кларис, нито от неудобството на Хюина. Може би кръчмарката ревнуваше от младата принцеса? Затова ли твърдеше, че е по-възрастна? Или виждаше нещо, което му убягваше? Ако беше вярно и Кларис наистина беше на двайсет и две, тогава…

Той беше на тридесет и една и след безброй битки, воня, смърт и глад се чувстваше прастар. Не би покварил младо момиче, но ако Кларис беше по-възрастна и имаше известен опит… Тогава щеше да промени начина си на действие. Мъжът можеше да убеди жената да направи някои неща и без да прибягва до шантаж…

Кискането на мъжете внезапно престана и отслабналите стари очи се устремиха към едно място. Очевидно принцесата бе излязла от шивачницата.

— Идва право към нас — пошепна дрезгаво Томас.

— Направо ще се подпаля — изохка Бенет.

— А моят комин вече изпуска пламъци! — Грачещият глас на Хенри отекна чак до английската граница.

Докато другите старци му шъткаха, Робърт се обърна към шивачницата. Да, принцесата идваше към тях. Приличаше на ангел и беше дръзка като демон, но въпреки това, като я видя, слабините му се стегнаха. Не защото дълго време не беше имал жена. Не, тя, само тя бе предизвикала това чувство. Усмивката й, походката, косата, тялото… Какво тяло!

Русата коса беше стегната в мрежичка на тила, но няколко кичурчета падаха около лицето и на гърба. Слънчевата светлина се улавяше в тях и тази гледка беше в състояние да накара кръвта на всеки мъж да закипи. Тъмнорусите вежди се извиваха елегантно над кехлибарените очи, в които светеше хумор. При това излъчваха чувственост, за която всеки мъж би повярвал, че е насочена към него.

Хюина промърмори нещо не особено прилично, размаха ръце и се скри в кръчмата. След миг отново провря глава през вратата.

— Няма по-голям глупак от стария глупак! — изсъска гневно. Когато изчезна окончателно, старците заклатиха глави.

— Спешно й трябва малко мед — отсече Джилбърт.

— По-добре заедно с пчеларя — подкрепи го Хамиш.

— Трябва й съпруг! — обобщи Томас.

В следващия миг и петимата загубиха интерес към Хюина защото принцесата застана пред тях и се усмихна приятелски. Старците се изправиха с мъка.

— Лорд Хепбърн — изрече тържествено Кларис, — ще бъдете ли така добър да ме представите на тези чудесни джентълмени?

Сбръчканите лица на мъжете почервеняха. Когато Робърт го представи, Джилбърт направи толкова елегантен и дълбок поклон, че едва не загуби равновесие.

Кларис побърза да го подкрепи, но без да даде да се забележи, че е усетила несигурността му.

— Желая ви добър ден, джентълмени — каза ведро тя. — Как върви играта на домино?

— Много добре. — Томас изпъчи мършавите си гърди. — Аз спечелих.

— Ако измамата може да се нарече печалба — изръмжа Бенет.

Принцесата подаде ръка на Томас.

— Много отдавна не съм играла на домино. Може би някой ден ще дойда да изиграем няколко игри… ако лорд Хепбърн ме освободи от другите ми задължения.

— Би било прекрасно, Ваше височество. — Томас несъзнателно помилва нежната й ръка с изкривените си от артрита пръсти.

— Аз, например, не съм подъл измамник, Ваше височество — намеси се Хенри.

Кларис отметна глава назад и се засмя. Весел, искрен смях, от който очите на старците светнаха.

— Милорд — обърна се Бенет умолително към Робърт, — ще й позволите да дойде някой път, нали?

В никакъв случай. Не можеше да я остави да се скита сама по пътищата. Смяташе да я подкупи, да я прелъсти, да я шантажира, ако не можеше другояче, но нямаше да и позволи да откаже предвидената за нея роля в малкия му план. Не можеше да загуби още една жена. Не и когато до бала оставаха броени дни.

— С удоволствие, джентълмени. Дори лично ще я придружа дотук.

И Кларис го изгледа презрително.

— Пътищата между Макензи Майнър и Фрея Крегс понякога са много… самотни — обясни любезно той.

Кларис бавно освободи ръката си от ръцете на Томас и застана пред лорда. Вдигна глава към него и изрече с ясен, обвиняващ глас:

— Може би е по-добре да наредите да охраняват пътя, милорд, за да сте сигурен, че няма да се случи нищо лошо на пътниците… или на някого от семейството ви.

Тази жена изобщо не се страхуваше от него. Тя не се страхуваше от нищо. Кръвта на Робърт се стопли като бренди над пламък и той усети горещината на опиянението. До днес беше вярвал, че следващите дни ще са същински ад. Може би наистина го очакваше ад, но поне щеше да има свой личен ангел, който да го придружи в чистилището.

Кларис посегна към юздите на Блейз. Робърт не оттегли ръката си и пръстите й докоснаха неговите.

— Умен съвет. Вероятно ще го последвам.

Той втренчи поглед в очите й и не се отдръпна. Кларис преглътна, но не извърна поглед.

Добре. Много добре.

Блейз духна в ухото й, сякаш й пошепна някаква тайна, и тя го отведе няколко крачки настрани. Остави след себе си невероятен аромат на свежи цветя и подправки. Парфюмът й беше прекрасен.

— О, Ваше височество, не е чак толкова лошо. — Хенри се опря тежко на бастуна си. Някога беше изпълнявал длъжността кмет на Фрея Крегс и се чувстваше задължен да защитава родното си място. — Имаше двама скитници, които нападаха мирните пътници и селяните. Големи побойници, и двамата, служеха си умело с тоягите. Докато лордът отсъстваше, се показваха открито. Ала когато постави патрули, негодниците избягаха. Сега сигурно се подвизават някъде по пътя за Единбург.

Кларис се усмихна тържествуващо на Робърт.

— Значи мога да сляза във Фрея Крегс без никакви притеснения.

— Боя се, че като видят върволицата от великолепни карети по пътя за Макензи Метър, много крадци ще се почувстват привлечени от богатата плячка и ще се върнат. — Робърт наистина се опасяваше от подобно развитие на нещата. В същото време се надяваше крадците да се върнат, най-добре през някоя от нощите, когато не можеше да заспи. Тогава щеше да се изправи лице в лице с тях и да им даде да разберат, че е крайно време да си потърсят друга професия. Или поне други ловни полета. О, да, той умееше да бъде много убедителен. — Разберете, Ваше височество, длъжен съм да ви придружа, ако решите да се разходите до Фрея Крегс.

— Виж го ти младия елен — изръмжа Джилбърт. — Да знаете, Ваше височество, страх го е, че може да ви откраднем!

Усмивката замръзна на устните й.

— Но аз не му принадлежа.

Робърт едва не се изсмя. Я да видим как Джилбърт ще се измъкне от тази ситуация!

— О, разбира се, че не, Ваше височество, не исках да кажа това… Имах предвид… — Старецът погледна безпомощно другарите си и Хамиш му се притече на помощ.

— Сигурен съм, че знаете много интересни истории, Ваше височество.

Кларис изгледа мрачно Робърт, сякаш за всичко бе виновен само той. Лордът й отговори с невинно вдигане на веждите.

— Например — продължи бързо Хамиш, — как сте намерили този прекрасен кон.

— Наистина е прекрасен. Наполовина арабски, наполовина бомонтенец. Едно от най-хубавите животни, които някога съм яздила. — Тя помилва Блейз, сякаш беше куче, а не огромен жребец, който като нищо можеше да я стъпче с копитата си. — Подарък от баща ми, краля.

Робърт отбеляза, че лъжата излезе съвсем гладко от устата й. Очевидно имаше опит. Това го зарадва. Също като слабия, неподдаващ се на дефиниране акцент и леко дрезгавия глас, неустоим за мъжете. Тя беше лъжкиня, опитна лъжкиня и той щеше да я използва, за да изпълни мисията си.

Хенри се олюля. Дългото стоене прав го изморяваше. Кларис го забеляза и се обърна към Робърт.

— Готова съм, милорд. — Говореше му сериозно, съвсем различно от непринудената любезност, с която бъбреше със старците. Кимна на своите нови приятели и обясни: — Пътувала съм дълго и имам нужда от почивка. Затова ви моля да ме извините, джентълмени…

— Естествено, естествено. — Хенри се ухили и другите старци го последваха. — Време е двамата млади да се приберат в Макензи Мейнър. Прекрасно място, Ваше височество. Убеден съм, че лорд Робърт ще ви приеме, както подобава.

Старците кимнаха окуражително на господаря си. Държат се, сякаш принцеса Кларис е последният ми шанс за спасение, помисли си раздразнено той.

В действителност тя беше последният му шанс да си отмъсти на смъртния враг, който му бе отнел честта и бе предал приятелството им.

Последният шанс за сладко и славно отмъщение.