Вълнуващи нощи

3

Кларис изтръгна ръката си. Не! Най-красивият мъж в града не можеше да е едновременно и най-могъщият. Това беше просто нечестно!

Ала когато погледна в очите на лорд Хепбърн, тя разбра, че беше точно така. Авторитетът буквално избликваше от всичките му пори. Късметът беше на път да й изневери, но тя вече се беше измъквала и от по-лоши ситуации.

— В никакъв случай не бих искала да се натрапя на гостоприемството ви.

— За натрапване и дума не може да става. За мен е чест да подслоня в дома си такава възхитителна дама.

Гласът на лорд Хепбърн беше мек, дълбок и неумолим. И видът му беше същият.

Кларис можеше само да се надява, че нейният глас не я е издал — дори в собствените й уши звучеше стъписано, едва ли не уплашено.

— Не е особено… прилично. — Мястото, където я бяха докоснали устните му, беше влажно и вятърът охлаждаше кожата й. Трябваше да свие пръсти, за да се отърси от странното усещане.

— Имам сестри и десетки прислужници, които с радост ще изпълняват ролята на компаньонки. Обещавам ви, че няма да ни изпускат от очи. — Кафявите му очи бяха обкръжени от дълги мигли, черни като косата, и тя бе впила поглед в тях, сякаш е открила безценно съкровище.

Но тя не искаше съкровище. Не искаше и самата тя да стане съкровище на някой мъж.

— Моята работа ще попречи трайно на мира във вашия дом.

— Аз винаги посрещам в дома си посетители от града, преди всичко дами, а вие… вие сте нещо много специално. — Робърт се огледа и жените, които стояха наблизо, му се усмихнаха. Всички бяха наострили уши, за да не изпуснат нито една сричка от разговора им.

Местните явно бяха податливи на чара му и крякаха като цяло стадо гъски, похапнали зелена тревичка.

Кларис не откри в думите му нито капчица сарказъм, но въпреки това беше убедена, че някъде дълбоко, скрито под благозвучния, респектиращ глас, дебне цинизъм. Този човек не вярваше, че тя е принцеса. Но по причина, позната само на него, бе решил да я покани в дома си.

— Но аз не мога…

Мис Розабел отново я ощипа, този път толкова силно, че със сигурност щеше да й остави синьо петно.

Кларис не можеше да пренебрегне този знак. Трябваше да капитулира. Той бе спечелил този рунд. Никога не беше изпитвала такава трудност да изрече следващите три думи.

— Много ви благодаря. — Дари го с усмивка. Най-красивата, най-кралската, най-изисканата усмивка. — Много мило от ваша страна. Ако желаете да тръгнете напред, аз ще уредя делата си в града и ще ви последвам.

— Предпочитам да ви чакам тук. — Робърт се усмихна с небрежна учтивост — Никога не бих си простил, ако се… заблудите.

— Да, прав сте. Наистина е възможно да се заблудя. — Как го мразеше да намека, че вероятно ще напусне града презглава, ако той се отдалечи.

Преди всичко, защото беше прав. Ако й дадеше шанс, тя щеше да избяга. Всичките й инстинкти биеха тревога. Не беше подбрала добре мястото, за да предложи стоката си. Но ако не спечелеше пари във Фрея Крегс, я очакваше глад, а може би и престой в дома за работнички. Не, в никакъв случай нямаше да си отиде просто така, все едно какво я съветваха инстинктите.

Опита се да игнорира мъжа и да слезе сама от цокъла, но той я изпревари, хвана ръката й и й помогна. Постъпи като истински джентълмен, защото помогна и на мис Розабел да слезе, а после се скри в навалицата.

Мис Розабел изчезна веднага в магазина на шивачката, докато Кларис се занимаваше с жените, които я наобиколиха и изваждаха монети от джобовете си. Продаде четиринайсет кутийки с крем на четиринайсет развълнувани клиентки и се опита да се разговори с другите жени, които се тълпяха около нея. Познаваше характерите им от разговорите в други градове, Сплашени от кралския й произход, повечето не смееха да се обърнат направо към нея. Може би и нямаха достатъчно пари да купят стоките й. Ала Кларис се постара да ги улесни. Ако се страхуваха, че ще кажат нещо не както трябва, нямаше да купят нищо. Тя беше длъжна да се погрижи да се чувстват добре.

Жената с тъжното лице стоеше малко настрана, наблюдаваше я учудено, но не казваше нищо. Кларис веднага забеляза, че дамата носеше дрехи с много високо качество. Със сигурност не принадлежеше към обикновените селянки. Въпреки това имаше нужда от помощ, за да разнообрази гардероба си. Пък и се държеше твърде плахо. Макар че няколко пъти я дари с окуражителна усмивка, дамата не се приближи.

Но и не си отиде.

Когато навалицата започна да се разотива, лорд Хепбърн отново се приближи към Кларис.

Селските жени се разстъпиха, за да му сторят път, но останаха наблизо. Всяка искаше да се наслади на сензацията, че е разговаряла с истинска дама със синя кръв.

Лордът беше едър, почти с цяла глава по-висок от нея, жакетът с цвят на охра подчертаваше широките рамене. Въпреки това Кларис не се чувстваше заплашена от него, поне не физически. Но той владееше сетивата й, макар че очевидно не полагаше усилия. Високата му фигура закриваше небето, миришеше на чисто и свежо, а докосването му… вече го бе преживяла и нямаше никакво желание да повтори опита.

— Готова ли сте? — осведоми се той.

От звука на гласа му по гърба й пробягаха студени тръпки.

— Не съвсем. — Той я бе принудил да приеме гостоприемството му, но сега тя модулира гласа си, както я бе научила баба й, и направи последен опит да се отърси от властта му. — Обикновено моля дамите да ме посетят, за да им покажа как да използват кремовете и мехлемите. Сигурно няма да ви е приятно да ги каня в дома ви, нали, лорд Хепбърн?

Дамата с тъжното лице излезе напред и улови ръката на лорда.

— Ще се радвам да изпълня ролята на ваша домакиня.

Кларис се изненада, а Хепбърн направо се слиса.

— Наистина ли искаш, Милисънт? Би било прекрасно. — Той погледна дамата с нежност, която свидетелстваше за дълга близост.

Милисънт сигурно беше съпругата му. Значи гостуването на Кларис в Макензи Мейнър щеше да бъде над всякакви съмнения. Вече беше готова да спи там, след като знаеше, че мъжът с властни очи прекарва нощите си с жена, която цени високо.

Само дето информаторката й от града не бе споменала, че той с женен. Кларис погледна по-внимателно жената и прозрението й причини шок. Милисънт не беше съпруга, а сестра! По-възрастна сестра. Бедничката! Като се вгледа в лицето й, Кларис веднага откри приликата между двамата. Кестенявата коса на Милисънт беше вдигната на кок, жълтата рокля правете тена й още по-блед, а същите черти, които придаваха на лорд Хепбърн аристократичен вид, изглеждаха не на мястото си върху продълговатото лице на сестра му.

Тази жена имаше нужда от нова прическа и от козметика, за да се промени. Също и от няколко урока как да се движи, как да говори и да се усмихва. Развеселена, Кларис си представи каква рокля би могла да ушие на Милисънт. Може би дамата имаше предвид тъкмо това, като предлагаше да изпълнява ролята на домакиня. Милисънт сигурно беше недоволна от външността си и искаше да се промени. Най-доброто е, че тя разполага с достатъчно пари, за да плати подобаващо услугите ми, каза си развеселено Кларис.

Отлично. С удоволствие ще й помогне.

Крайно обезпокояващо обаче беше облекчението й при откритието, че лорд Хепбърн е необвързан.

Това чувство не й харесваше. Ама никак не й харесваше. Тя умееше да контролира емоциите си, да се съсредоточи върху целта, която преследва, а сега идваше този мъж и объркваше всичките й планове само с появата си, само с погледа си — сякаш проникваше през дрехите и фасадата и виждаше в сърцето й. Още по-лошо: сякаш разголваше душата й.

Лордът се усмихна на Милисънт и заговори с тон, много по-мек от този, с който се бе обърнал към Кларис:

— Това е сестра ми, лейди Милисънт. Милейди, ще позволите ли да ви представя принцеса Кларис?

Двете жени се поздравиха с придворен реверанс.

— За нас е привилегия, Ваше височество. — Гласът на Милисънт беше приятен и мелодичен, тя гледаше Кларис без всякаква преструвка.

— Благодаря ви за великодушието, милейди — отговори Кларис. — Но ако желаете да бъдете моя домакиня, това ще ни отклони от другите ви задължения.

— Тук живеем твърде спокойно и жадуваме за компания. — Милисънт се усмихна и обикновеното й лице внезапно стана лице на красавица. — Освен това много скоро къщата ни ще се напълни с гости. Възнамеряваме да дадем бал, по много специален случай. Знаете ли…

Робърт направи едва забележим жест с дясната ръка.

— Аз не съм свикнала да организирам такива празненства — завърши изречението Милисънт.

Кларис беше сигурна, че е искала да каже нещо друго.

— Предполагам, че вие, Ваше височество, знаете как се организират подобни балове — продължи дамата.

— Да, знам.

— Предполагам, че всички принцеси разбират от тези неща — намеси се Робърт.

Язвителният му тон я обиди.

— Прав сте. Обучаваха ме да се грижа за дворците, в които един ден ще царувам. Баба беше много строга учителка и не търпеше някой от семейството да не е подготвен за задачите си.

— Значи наистина имам нужда от помощта ви — кимна Милисънт с искрена любезност. Очевидно такъв й беше характерът. — На бала ще въведем малката ни сестра в обществото. Тя е малко несигурна и няма да ми прости, ако допусна да отседнете някъде другаде, а не в Макензи Мейнър.

Лорд Хепбърн изкриви неодобрително лице и съвсем заприлича на нормален брат.

— Прюдънс направо не е на себе си. Говори само за рокли и шапки… да, и за косата си… Предчувствам как ще трябва да купя няколко галона от вашия кралски крем.

— И малкото количество прави истински чудеса, а за момиче, което отбелязва дебюта си, вероятно изобщо няма да ни трябва. — Тя се усмихна съзаклятнически на Милисънт. — Установила съм, че ако направя младите дами твърде красиви, ние, възрастните, бързо реагираме намръщено.

— Прюдънс е първата, която ще ви признае, че е трудна за общуване. — Милисънт скръсти ръце и стисна устни, но в очите й светна дяволитост. — Впрочем, аз ще съм втората.

Кларис се засмя и установи, че харесва тази жена. А това винаги беше опасно. Тя не можеше да си позволи да се привърже към някого, защото после щеше да й бъде много трудно да го напусне.

— Значи се уговорихме. — Лицето на лорд Хепбърн придоби тържествен вид, за да подобава на мига, но той не се постара да скрие, че е получил, каквото е искал. — Милисънт ще изпълнява ролята на домакиня при вашите делови разговори, а вие ще помогнете на Прюдънс да блести на дебюта си. Дамите от града ще се забавляват, а вие ще участвате в моя бал.

Кларис издиша шумно, макар да се стараеше да не издава звук. Но бе длъжна да възрази.

— Бал ли? Не съм казала, че ще участвам в бала ви. — Това би било катастрофа!

— Но вие сте принцеса.

Кларис прехапа устни. Той си играеше с нея, това бе очевидно. Най-доброто средство да обезоръжиш такъв негодник беше да му кажеш простата истина.

— Простете, милорд, но сигурно сте наясно, че принцеса, която продава кремове и мехлеми, е позор за страната си. — А пък ако я видят хора, които не трябва, няма да е само позор. Това би означавало затвор, линч, сигурна смърт.

Блейз отметна глава назад и изпръхтя нетърпеливо.

— Конят ви е неспокоен — отбеляза лордът. — Ако искате, ще поговорим за участието ви по пътя към Макензи Мейнър.

Кларис си спомни задълженията си.

— Много искам да поговоря на четири очи с мис Розабел. Да й дам някои указания как да оправи косата и облеклото си.

Лорд Хепбърн вдигна вежди.

— Но тя не ви плати.

— Понякога принцесата проявява любезност към хората, които не са облагодетелствани от съдбата. — В гласа на Кларис почти нямаше следа от небрежността, с която според предупрежденията на баба й трябваше да говорят членовете на кралското семейство.

— Разбирам. — Робърт посочи магазина на шивачката. — Не бързайте — С удоволствието на мъж, който обича коне, той добави: — През това време ще поразведа коня ви.

— Бъдете внимателен — предупреди го сериозно Кларис. — Той не обича мъже.

Лорд Хепбърн протегна ръка и я поднесе към жребеца. Остана напълно неподвижен, докато Блейз душеше пръстите, лакътя и рамото му, а накрая духна в ухото му. Лордът помилва меките ноздри и се усмихна.

— Мисля, че ще се разбираме добре.

Блейз е предател! — помисли си безпомощно Кларис. Обикновено конят й се държеше прилично само с жени, но повечето дами се страхуваха да се приближат до него. А днес този мъж, който миришеше на аристократизъм, цинизъм и недефинируема мъжественост, го държеше за юздата и го милваше, сякаш е домашно кученце. При това Блейз съвсем не беше кротък. Кларис мушна два пръста под яката на костюма си. Като видя, че Хепбърн я наблюдава, бързо отпусна ръка. Нямаше да се държи като виновна. Нищо лошо не беше извършила. Поне не тук. Още не.

— Благодаря ви, милорд, много сте любезен.

Кларис се запъти към магазина на шивачката, но само след десетина крачки се обърна.

— Името му е Блейз. Бъдете добър към него. — Погледна предизвикателно лорд Хепбърн и когато се увери, че е завоювала вниманието му, продължи: — Страдал е от зли хора, но сега е мой приятел.

Лорд Хепбърн се поклони в знак, че е разбрал думите й.

— Разбира се.

Погледът му остана прикован в гърба и хълбоците й. Тя вървеше с безгрижна грация, от която той не можеше да се откъсне. Огледа площада и принуди всички други мъже, които зяпаха подире й, да сведат погледи. Тя продаваше кремове на жените, но със смелите си думи и крехкото, добре оформено тяло продаваше на мъжете нещо съвсем друго.

Щастие. Нали така бе казала.

Може би и той беше готов да плати за другата й стока.