Възкресителят

9.

Артър излезе в градината си да се наслади на слънцето с чаша чай и бележник в ръка. Беше се събудил като пресен безработен, а в главата му звучаха думите на Санди Марина: „А всъщност ни трябва рицар, който да яхне коня си и наистина да тръгне да търси Граала. Трябва ни съвременен Галахад“.

Сега разполагаше с времето да се заеме с това. Шумотевицата около съкровището беше зад него. Бюджетът на отдела вече не бе негова грижа. Личните му финанси бяха осигурени от обезщетението. И нервите му бяха опънати до скъсване от опасения, че онзи с пистолета може да се появи отново.

Граалът щеше да погълне цялото му внимание.

Направи две отметки в бележника си: 12 март и Монсерат.

Трябваше да разбере къде е бил Холмс на 12 март. Вече беше говорил с чешитите, за да провери дали Ендрю не е споделял нещо за пътуването си — посещение на библиотека, музей или архив — но остана с празни ръце. Хрумна му, че може да е споменал нещо на някой от факултета си или на колега от колежа. Трябваше да състави списък с имена. Да не пропусне и приятелите на Ан. Кой знае, нищо чудно тя дори да е била с него през онзи ден и да е разказала на някого.

Да не забравя и Монсерат. Манастирът бе с по-нисък приоритет, но нищо не му пречеше да пише на абата, за да му съобщи за ненавременната смърт на Холмс и да помоли за разрешение да проучи отново писмото от дванайсети век в архива им.

Грабна телефона. Секретарката на Холмс се съгласи да му прати номерата на негови познати от Оксфорд. Директорът на лабораторията по микробиология на Ан в медицинското училище го свърза с най-добрата й приятелка в работата и след сърцераздирателен разговор, който не хвърли никаква светлина върху 12 март, Артър получи от нея списък с други приятели на Ан.

След около два часа разговори, които не доведоха доникъде, Артър напусна градината, изми чашата си и се качи горе да се преоблече в спортния си екип, за да потича и да си проясни главата.

На улицата имаше малко коли и пролетният въздух беше чист. Бърз поглед го убеди, че папараците са престанали да го дебнат.

Артър се затича, като периодично се озърташе през рамо за фотограф или някой с по-лоши намерения. По пътя майки с колички поглеждаха голите му крака и му пускаха закачливи усмивки. Двайсет минути по-късно бе изминал добро разстояние по Лондон Роуд на път към околовръстното на градчето и равномерното натоварване го беше вкарало в медитативно състояние.

Дишаше ритмично и плавно редуваше пета с пръсти, като се опитваше да не обръща внимание на дискомфорта в ребрата. Мислите му се понесоха към Холмс. Още не можеше да повярва, че ексцентричния любимец на толкова хора го нямаше.

Отново болезнено преживя онази нощ. Пристигането в дома на Холмс, даването на подаръка на Ан, обяснението, че ще трябва да изчака след вечеря, за да научи за откритието на Холмс, пътуването до ресторанта, внезапното връщане обратно в къщата, неканеният посетител, ужасът. Събитията се редуваха отново и отново с всеки следващ километър, който пробягваше. И на третото проиграване, докато тичаше по Мърдок Роуд в края на обиколката си, мислите му се препънаха в пътуването с колата и подигравателния коментар на Ан за джипиеса на Холмс.

Джипиесът!

Холмс не можеше да се ориентира в собствения си квартал без сателитна навигация. Ако е пътувал някъде на 12 март, адресът би трябвало да е в устройството.

Пробяга на спринт останалите осемстотин метра и когато се прибра у дома, бързо събу маратонките и изпи глътка вода от чешмата.

Задъхан, звънна на секретарката на Холмс и я попита дали знае какво е станало с колата на професора.

— Аз самата се чудех — отвърна тя. — Никой не ми се е обаждал да пита за нея. Седмица след пожара отидох с едно от момичетата от факултета… нали разбирате, просто да отдадем почит и да сложим букет. Колата на професора бе паркирана на тротоара, малко очукана. Запитахме се дали пожарникарите не са я изкарали от алеята, докато са гасили пожара.

— Той пазеше ли резервни ключове в кабинета си?

— Да. Беше доста разсеян. Често губеше ключове и други дреболии, затова внимавах да има резервни наоколо.

— Може ли да мина и да ги взема? Сетих се, че оставих нещо важно в колата онази вечер.

На Артър никак не му се искаше да се връща при дома на Холмс, но преживяването не се оказа толкова травматично, колкото си беше представял. Къщата беше разрушена от съображения за безопасност и всички отломки бяха извозени. По-трудно бе да свързваш емоции с празен парцел, изровен от тежки машини.

Колата наистина беше отпред, паркирана малко накриво и с посмачкана дясна страна благодарение на противопожарната служба. Артър се огледа за съседи, не видя никого и отключи вратата на шофьора.

Джипиесът си беше на мястото и се захранваше от запалването. Списъкът със запазени адреси бе дълъг, вероятно в хронологичен ред, но нямаше начин да се определи кой точно адрес е бил посетен на 12 март. Артър извади малък бележник и си записа всички дестинации на Холмс.

Върна се у дома и се настани на канапето с лаптопа. Адресите бяха предимно в Оксфордшър и Лондон, но се срещаха и други в Къмбрия, Уоруикшър, Шотландия, Уелс и Девън. Артър намери онлайн карта и се захвана за работа.

Още в началото се изкиска. Някои от дестинациите бяха места, които Холмс посещаваше от десетилетия, в това число собственото му работно място и любимите му кръчми. Ан беше права. Ендрю беше истинска трагедия, когато ставаше въпрос за ориентиране. Лондонските адреси бяха предимно на ресторанти и паркинги. Единият се оказа на адвоката на Холмс, чиято секретарка направи справка и го увери, че професорът не е идвал на 12 март. Друг адрес принадлежеше на някой си Кристофър Уестли — име, което не му говореше нищо. Артър набра номера и установи, че е племенник на Холмс — млад мъж, който се отдаде на спомени и го задържа известно време на телефона.

Номерата в Девън и Къмбрия бяха на малки хотели. След доста увещания и уверения, че въпросът е важен, Артър успя да научи, че Холмс не ги е посещавал напоследък.

Адресът в Уоруикшър беше Монкс Кърби, Милърс Лейн 6. Името, което се появи на уебсайта, накара дъха му да секне.

Елизабет Мелъри.

Мелъри. От Уоруикшър. Графството на сър Томас Малори.

Артър скочи на крака и изтича горе до килера в свободната стая, където държеше кутиите с вещите на баща си. Няколко минути по-късно разлистваше старата адресна книга, пълна с имената на роднини. Сред тях обаче нямаше Елизабет Мелъри, нито пък Мелъри в Монкс Кърби.

Върна се долу, набра номера и зачака. Канеше се да се откаже, когато тих възрастен глас отговори с повтаряне на номера — старомоден обичай, който Артър помнеше от детството си.

— О, здравейте — каза той. — Ужасно съжалявам, че ви безпокоя. С Елизабет Мелъри ли разговарям?

— Да.

— Аз съм Артър Мелъри. Фамилията ми е същата, но не това е причината да ви търся.

— Вие ли сте младежът, за когото четох във вестниците? Онзи, който дари съкровище на Британския музей?

— Всъщност, да.

— Е, мисля, че постъпихте чудесно. Запитах се дали случайно не сме роднини, но така и не намерих време да проверя родословията. А трябва да го направя.

— Зная, че въпросът ми е странен, но случайно да познавате професор Ендрю Холмс от Оксфордския университет?

— Ами да, разбира се. Неотдавна ме посети. Момент да проверя календара. Да, ето го. Дойде в Монкс Кърби на 12 март.

Излизам. ТГ.

Артър си представи как Холмс си записва в календара и се усмихна. ТГ. Търсене на Граала.

Монкс Кърби се оказа приятно малко селце в Уоруикшър, незабележима точка на картата с население под петстотин души. Артър беше сигурен, че е идвал в района и преди, макар че никога не бе минавал през самото селище. Наблизо се намираше Нюболд Ревъл. Никой уважаващ себе си потомък на сър Томас Малори не би пропуснал обиколка на Нюболд Ревъл, където е бил домът на рицаря, макар че сега в него се помещаваше Кралският колеж за надзиратели.

По време на посещението си преди няколко години Артър се бе срещнал с директора на Затворническия музей, който се намираше на територията на колежа. След като Артър изтъкна родовата си връзка със сър Томас Малори, директорът постла червения килим и го поведе на частна обиколка из имението. Сградата външно нямаше нищо общо с къщата от 15-и в., която е обитавал сър Томас Малори. Била преустройвана неведнъж, особено през викторианската епоха, когато били добавени тежките корнизи и балюстрадите. Директорът обаче преведе Артър през общите зали и класните стаи на колежа и му показа скритата къща вътре, оригиналната средновековна постройка с по-дебели стени и стари пещи, разположена във формата на буквата Н. Естествено, не пропусна да отбележи очевидната ирония, че някогашният дом на рицаря, прекарал толкова много години в кралските затвори, където и написал „Смъртта на Артур“, сега е перла в короната на съвременната система на затворите.

Елизабет Мелъри живееше в изолиран имот на Милърс Лейн, недалеч от църквата „Сейнт Едит“. Артър слезе от колата си и се протегна, докато се възхищаваше на просторната къща от епохата на Тюдорите, с боядисана в светлорозово гипсова замазка и тъмни, почти почернели от времето греди. От комина се издигаше ароматен пушек от горящо дърво и се смесваше с неподражаемия букет миризми на провинцията. В градината имаше навес за дърва и грижливо поддържани розови храсти, разположени като стражи покрай пътеката до входната врата и около къщата. Артър съжали, че не е лято — тогава градината със сигурност щеше да прелива от ярки цветове.

Жената, която го посрещна, отговаряше на гласа по телефона — крехка, възрастна, официална. Беше облечена с рокля на цветя и тънка плетена жилетка, закопчана накриво. По време на срещата Артър се измъчваше от малката дилема — не му се искаше да я засрами, като й посочи, че се е закопчала накриво, но и не искаше жената да се почувства неудобно, след като сама открие гафа си. Накрая предпочете да премълчи.

Камината в дневната топлеше добре, но освен нея имаше и електрическа духалка, която бръмчеше до очуканото й кресло. Къщата нямаше централно отопление, но Елизабет Мелъри изглеждаше здрава и пъргава, докато слагаше дърва в огъня и поднасяше чай и бисквити.

— На осемдесет и три съм — каза му тя, докато пиеха чай. — Ще познаете ли откога живея в тази къща?

Артър вежливо направи предположение.

— Не, повече — рече тя. — Осемдесет и три години! Родена съм в трапезарията. Ето там. Не зная защо на горката ми майка не са й позволили да ме роди в леглото си. Предполагам, че горе е било прекалено студено.

— Направих проучване, по-скоро баща ми го е направил преди години — обяви тя, след като допи чая си. — И ми е приятно да ви съобщя, че ние наистина сме роднини и несъмнено сме потомци на сър Томас Малори.

И Елизабет започна да обяснява надълго и нашироко. Пропуснатото копче беше чиста случайност — умът й бе остър и ясен. Според разказа й Томас Малори се оженил за жена на име Елизабет, вероятно Елизабет Уолш от Уонлип, някъде през 40-те години на 15-и в., горе-долу по времето, когато бил посветен в рицарски сан. Имали двама синове, Томас и Робърт, но родът бил продължен от Робърт, тъй като Томас умрял като дете. Робърт Малори се оженил за друга Елизабет, която родила Никълъс, а той пък взел за съпруга Катрин Кингстън.

— Никълъс бил лорд на Нюболд Ревъл, Уинуик и Суинфорд — продължи тя. — Както сигурно знаете, според официалната генеалогия Никълъс имал само две дъщери и кръвната линия на сър Томас Малори приключила преди шестнайсети век.

— Но това не е вярно, нали? — попита Артър.

— Не. В противен случай нямаше да пием чай заедно, нали така? — отвърна тя с усмивка, от която лицето й се покри с бръчки. — Разбира се, записите за ражданията са били водени от свещениците, а в началото на седемнайсети век в енорийската църква в Уинуик избухнал пожар, при който архивите били унищожени.

Артър кимна.

— Но през трийсетте години на миналия век един изследовател от Лийдс открил записи в Ковънтри, които посочват, че Никълъс е имал и момче. Джон Малори.

— Това е вашето родословие — рече тя. И добави весело: — А моето е от друг син, Томас. Разбирате ли, Артър, баща ми доста се интересуваше от генеалогия и е ровил упорито, докато не открил съществуването и на Томас. Винаги е подозирал, че във вените ни тече рицарска кръв и с гордост мога да кажа, че успя да го докаже. Трябва обаче да добавя, че баща ми винаги се противопоставяше на твърденията на някои учени през годините, че сър Томас Малори е бил по-скоро разбойник, отколкото рицар. Някои смятат, че бил крадец и дори изнасилвач. Наистина е прекарал много години в затвора. Какво мислите вие?

— Не приемам, че е бил обикновен престъпник — категорично заяви Артър. — Това би било плесница за всичките рицарски принципи, за които пише. Мисля, че има и друго обяснение. Той е имал врагове, сред които е бил и херцогът на Бъкингам. И тези врагове може да са имали причини да го пъхнат зад решетките.

— Е, определено е живял колоритен живот.

Артър се съгласи.

— Значи има съвсем друг клон на рода, за който изобщо не съм подозирал. — Той стана и я целуна по бузата. — Здравей, братовчедке.

Жестът се хареса на Елизабет и въпреки възрастта си тя се изчерви като младо момиче.

— Така и не се омъжих и се боя, че моята линия ще прекъсне с мен — въздъхна тя. — Но ти си друга история. Мога ли да те попитам дали си женен?

— Не съм.

— Е, но пък си млад. Имаш предостатъчно време за това. Още чай?

Той вдигна чашата си, докато тя му наливаше. Ръката й леко трепереше, което по думите й беше ранен симптом на паркинсон.

— Местният шарлатанин ме увещава да пия хапчета, но аз не вярвам на такива неща. Започнеш ли веднъж да гълташ лекарства, диагнозата се изпълнява сама, нали така? — Тя седна отново на мястото си. — Наистина много се радвам, че се запознахме, Артър. От прочетеното във вестниците останах с впечатлението, че си чудесен млад мъж, и сега се уверих със собствените си очи.

— Благодаря. И аз много се радвам, че се запознах с роднина, особено от клон на рода, за чието съществуване не бях и подозирал. — Артър изобщо не изпитваше нетърпение, но все пак попита: — Можеш ли да ми кажеш как се запознахте с професор Холмс? Той ли се свърза с теб, или ти с него?

Тя извади писмо на бланка от Оксфорд и му го показа.

Артър остави писмото с насълзени очи.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Да, добре съм. Не зная дали си научила от новините, но професор Холмс загина миналия месец.

— Боже мой — промълви тя. — Каква трагедия. Какво е станало?

— Нахлуване в дома му. Ужасна работа, наистина ужасна. Както и да е, опитвам се да възстановя проучванията му. Чувствам се длъжен към паметта му да завърша последния му труд.

— Да, разбира се. Беше такъв мил човек.

— Значи си отговорила на писмото му, предполагам.

— Да. Веднага му звъннах.

— Разполагаш ли с някакви документи?

— Да. В един сандък на тавана. Да ти разкажа ли за тях?

Като момиче Елизабет била запленена от стария сандък. Ако таванът не бил толкова страшен с всички онези оси, миши изпражнения, прах и призрачни сенки, щяла да си играе повече със съдържанието му. В него имало сребърни свещници и подноси, проядени от молци дрехи, една-две стари библии и малък пакет документи, завързани с лента. Баща й винаги казвал, че сандъкът се предава от поколение на поколение, от Малори на Малори, и съдържа останки от славното минало на рода. Не го била преглеждала от много години. Вече и не можела да се качва по стръмната стълба на тавана. Единственият път, когато развързала лентата, за да прегледа документите, бил преди половин век, след като баща й починал и тя се запознавала с наследството си. Било й трудно да разчете повечето документи, тъй като били написани на средновековен английски със ситен почерк с много заврънкулки. Подозирала, че баща й също не е бил в състояние да ги прочете. Но доколкото можела да прецени, те били сбор от нотариални актове, правни документи и писма. Едно писмо й направило особено впечатление, защото носело ясния подпис Thomas Maleoré, рицар — името било изписано по същия начин, по който се срещало и в книгата му Le Morte D’Arthur. И запомнила две думи, които успяла да различи в основния текст на писмото и които прошепна развълнувано на Артър — Екскалибур и Граал.

Подписът на Томас Малори върху документ беше нещо рядко, но не и необичайно. Но доколкото знаеше Артър, не бяха запазени никакви писма, написани от собствената му ръка. Като прибавиш към това споменаването на Граала! Искаше му се Ендрю Холмс да беше до него в този момент.

— Аз нямам наследници, Артър. Смятам да даря къщата и цялото си имущество на църквата „Сейнт Едит“. Викарият е от Уганда, представи си само, но е толкова мил човек, и двамата със съпругата му бяха много добри с мен. Бих искала обаче да ти дам сандъка. Трябва само да го свалиш от тавана и е твой, можеш да го вземеш още днес.

Артър изгаряше от нетърпение да си прибере наследството, но уважи правилата й. Първо трябваше да си допият чая. После тя трябваше да върне подноса в кухнята и да сложи още дърва в камината. Елизабет енергично отказа помощта му. Артър я гледаше с възхищение как изпълнява бавно и целенасочено задачите си и се надяваше и той да бъде толкова жизнен, когато стане на нейните години.

Когато приключи, Елизабет го поведе нагоре по стълбите и по мразовит коридор покрай три стаи, всички обзаведени и с оправени легла. В края на коридора от тавана висеше въже с дръжка от полирано дърво. Елизабет му каза да го дръпне и Артър разбра защо задачата й е била трудна. Капакът се отвори след доста здраво дърпане и разкри сгъваема стълба, която той хвана и спусна надолу.

— Горе има светлина — каза му тя и Артър се закатери към тъмния леден таван. — Ще видиш сандъка в средата отляво, до стената.

Таванът беше точно такъв, какъвто го беше описала — всичко бе покрито с дебел слой прах и навсякъде се търкаляха безброй изсушени трупове на оси и мухи, примесени с изпражнения на гризачи. Покривът бе стръмен и Артър можеше да стои изправен само в центъра. Когато видя сандъка, прашен и забутан в ъгъла сред други мебели, той спря и продължи на четири крака, докато не стигна до него.

Въпреки дебелия слой прах си личеше, че е стар, нещо друго обаче най-напред привлече вниманието му. В прахта личаха следи, които водеха до сандъка, както и отпечатъци от пръсти по капака и отстрани. Изглеждаха пресни, тъй като отгоре им се беше събрала съвсем малко прах. Следите бяха големи и определено не можеха да принадлежат на Елизабет. Бяха на Холмс, сякаш негови призраци. Бе толкова тъжно.

Самият сандък беше от орех, дълъг около метър и двайсет, грубо скован, с железни ленти и панти — здраво и практично средновековно ковчеже. Артър го издърпа от стената и го повдигна. Можеше да се справи. Единствената трудност, докато го сваляше по стълбата, беше облакът прах, който задръсти гърлото му и го накара да се закашля.

— Съжалявам за бъркотията — извини се той, когато се озова обратно в коридора. — Тук ли ще го почистим?

— Не, свали го долу, аз ще постеля кърпи, върху които да го сложиш.

Елизабет настоя да извади старата си прахосмукачка и да махне голямата мръсотия, като отново забрани на Артър да й помага по какъвто и да било начин, но след като приключи, му позволи да доизбърше сандъка със салфетки. Артър хвърли мръсните салфетки в огъня, а тя седна на мястото си да гледа как той ще вдигне капака.

Най-отгоре бяха дрехите. Артър ги извади внимателно и ги положи на пода. Имаше чифт стари кожени ботуши, сплескани като палачинки, невъзможно сухи и напукани. Под тях лежеше някакво неразпознаваемо кожено облекло, може би гамаши. Проядена кадифена горна дреха, вероятно двоен жакет. Сгънат лен, пожълтял като зъбите на заклет пушач. След това дойде ред на библиите — две, дебели, с доста хубави подвързии. Бърз поглед на кориците показа, че са от 16-и и 17-и в. Под тях бяха сребърните предмети. Свещниците бяха доста големи, с примитивна изработка и без много украса. Подносите обаче бяха съвсем различни и от изящната им гравировка сърцето на Артър се разтуптя. Пред него бе гербът на Малори — шеврон на фона на хермелинови опашки.

— Приближаваме нашия човек — каза Артър и потупа единия поднос.

— Виждаш ли документите? — попита Елизабет от стола си.

Пакетът беше почти на дъното на сандъка — колекция от кремави листа пергамент, вързани с избеляла и трошлива на вид лента с цвета на яйце на червеношийка. Артър внимателно го извади.

— Мога ли да ги прегледам тук?

— Много бих искала — отвърна тя. — Потърси писмото, за което споменах, и виж дали няма да го разчетеш.

Артър се опасяваше, че лентата ще се разпадне между пръстите му, но тя успя да оцелее при внимателното развързване. Свитъците бяха сухи и набръчкани. Артър клекна до стола на Елизабет, за да може и тя да гледа. Опитът му на Граал чешит го беше подготвил за нечетливи средновековни почерци. Докато преглеждаше писанията, повечето от почерците му се видяха претрупани, но в общи линии поддаващи се на разчитане, макар че някои ситно изписани думи го объркваха. Архаичните средновековни букви далеч не бяха стихията му и драматично забавиха прегледа. Повечето документи наистина бяха актове, полици за продажби и феодални документи, подписани от различни хора, не от Томас Малори. В средата на купчината обаче Артър откри писмото.

— Мисля, че е това — рече той.

Елизабет го погледна.

— Да, точно него му разреших да фотографира.

Писмото беше без дата, с едри, свободно изписани букви; мастилото беше почервеняло от годините. Големият уверен подпис долу изглеждаше точно както го беше описала Елизабет — Thomas Maeoré knight. Колкото и изумително да беше, че вижда с очите си редкия автограф, вниманието на Артър бе привлечено от получателя на писмото. То започваше с My Dere Waynflete.

Възможно ли бе това да е Уилям Уейнфлет, епископът на Уинчестър? Артър, който се интересуваше от всичко свързано с Томас Малори, си спомни, че Уейнфлет е бил доверен приятел на рицаря. И беше исторически факт, че единственото известно копие на „Смъртта на Артур“, написано от ръката на самия Малори, е открито през 1934 г. от един учен, който се ровил в някакъв шкаф в спалнята на директора на Уинчестър Колидж.

Артър обясни на Елизабет кой е въпросният Уейнфлет и продължи да чете писмото колкото се може по-бързо. И ето че го откри — сведение за пътуване до Уинчестър и гостуване при епископа. Но след няколко допълнителни любезности писмото продължаваше доста по-мрачно. Споменаваше се за някаква голяма опасност. Свитък, който му бил донесен в Нормандия на място, което той наричаше Maleoré Sur Seine, което според Артър би могло да бъде днешното градче Ла Мелерей сюр Сен. Зли мъже — наричаше ги кем — го преследвали. Рисковано пътуване до пещера. Меч. Екскалибур!

Това беше писмото, което Холмс се е канил да му покаже и което бе изгоряло в пожара.

Явно изражението му се бе променило, защото Елизабет неочаквано постави ръка на рамото му и го попита дали не му е прилошало.

— Не мога да повярвам — промълви той с погледа на човек, получил внезапен световъртеж. — Нека ти го прочета и ще се опитам в движение да го предам на по-модерен език. Ето какво пише Малори: „Сърцето ми се зарадва да ви видя, скъпи епископе, и да споделя поразителната истина, че кръвта ми произлиза от кръвта на крал Артур. Той също бил горд Малеоре от нормански произход. Той също имал благородното тринайсето ребро. В чест на великия крал се кълна, че ще опиша благородните му дела и славна смърт в книга, която ще нарека «Смъртта на Артур». Освен това, скъпи ми епископе, знаете, че открих великия меч на Артур и чрез него съм близо до небесната награда, най-святото от всички неща, известни на човека, а именно Сангреала на нашия Христос. Сега с ваша помощ разбирам по-добре значението на меча и ще тръгна с цялата си жар да търся Граала, като се моля да не бъда отклонен от пътя си. За да попреча на всички врагове да научат тайната, последвах съвета ви и скрих отново меча. Защото без Екскалибур Граалът не може да бъде открит. Ако падна по време на моето дирене, ще оставя следа за моите потомци. Нека този мъж бъде добродетелен и достоен за наградата. Молете се, скъпи епископе, диренето ми да успее, и се молете да донеса на Римската църква Светия Граал“.

Елизабет забеляза, че Артър разтърква все още чувствителния си ляв хълбок.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита тя.

— Просто имам едно ребро в повече — отвърна той. — Всички мъже от рода имат.

Елизабет се усмихна.

— Баща ми също имаше.

Артър се изправи и разсеяно започна да прибира вещите в сандъка, сякаш беше изпаднал в транс.

— Също и крал Артур — рече той. — Представи си само, Елизабет. Ние сме потомци на Артур, някогашния и бъдещия крал!