Възкресителят

2.

Англия, наши дни

Беше необичайно топло за началото на март. Докато изминаваше краткото разстояние от паркинга до офиса, Артър Мелъри вдъхна плътните органични аромати от влажната почва и обърна лице към слънцето да усети топлия му допир. За първи път след края на зимата беше зарязал зимното си палто на закачалката у дома и бе излязъл само по тънко спортно сако. Без дебелата дреха с ватена подплата, вълнената шапка и ръкавиците се чувстваше свободен като минзухарите, пробиващи си път през пръстта. Радостно залюля куфарчето в ръката си. Адски хубав ден да започнеш седмицата.

Административните и маркетинговите отдели на „Харп Индъстрис Лимитид“ бяха съсредоточени в Бейсингсток. Единственият завод на „Харп“ във Великобритания се намираше на север, в Дърам. Иначе компанията бе разпръснала производството си по целия свят, следвайки евтината работна ръка, голяма част от която в момента се намираше в Азия. Артър обичаше да пътува до заводите, да се среща с инженерите и служителите, да яде храната им, да се потапя в културата им, да отскача до исторически места. Посочваше на началниците си, че не може да пласира добре продуктите на „Харп“, ако не познава задълбочено цикъла на работа върху дадена стока. Но епохата на скайпа и видеоконференциите настъпваше все по-агресивно и за негов ужас крилете му непрекъснато биваха подрязвани.

Рецепционистката, непретенциозна жена с широка усмивка, го посрещна грейнала в лобито.

— Добро утро, хубавецо.

— Такъв съм, но освен ако не се е случило нещо през уикенда, ти си омъжена, скъпа.

— Не го казвам аз — рече тя и размаха наръч фирмени бюлетини. — Тук го пише.

— Господи, дай ми един. Изобщо не трябваше да се съгласявам.

По пътя към кабинета трябваше да изтърпи добродушните подмятания на колегите, на които отвръщаше с „Ще ти го върна“ и „Ще ти дойде времето, друже“, но когато затвори вратата, беше сигурен, че бузите му са зачервени. Седна и зачете първата страница, на която имаше негова снимка, седнал на ъгъла на бюрото си и вперил честните си сини очи в обектива.

На вратата се почука и Артър остави бюлетина.

— Влез.

Беше Сюзан Брет от „Човешки ресурси“.

— Харесва ли ти?

— Всъщност е доста смущаващо.

Сюзан му се ухили многозначително. Беше необвързана. Той също. Но тъй като отговаряше за фирмената политика спрямо сексуалния тормоз, тя го оставяше на мира, като се изключат само някои закачки — за огромно облекчение на Артър.

— Не се смущавай. Всички твърдят, че материалът е чудесен — похвали се тя. — Пък и може да намериш съмишленици в компанията. Тук работят две хиляди души. Кой знае откъде може да изникне нещо.

Към края на сутринта на Артър толкова му беше писнало да отговаря на имейли и обаждания от колеги в „Харп“, които го подкачаха във връзка със статията, че за малко да не вдигне телефона на бюрото, когато иззвъня. С крайчеца на окото си обаче видя номера на обаждащия се. Беше Ендрю Холмс, така че вдигна с радост.

— Здрасти, Ендрю — поздрави Артър, след като превключи на спикърфон. — Ама че изненада. Как я караш?

Холмс беше един от най-популярните професори в Оксфорд и курсът му лекции „Въведение в средновековна Британия“ бе абсолютно задължителен за първокурсниците. Сред безбройните му чудатости беше изключителната му ексцентричност, изразяваща се в навика му да се облича като човек от епохата на крал Едуард и в нелепото му витиевато красноречие. Ораторското му изкуство не се ограничаваше само с лекциите. На Артър му се беше случвало да хваща мазоли на ушите от приказките му.

— Здравей, Артър! Така се радвам, че те засичам. Много се потискам, когато се налага да оставям съобщения на онези ужасни телефонни секретари.

— На твоите услуги.

— Чудесно, чудесно. Виж, Артър, знаеш, че имам егалитарни нагласи относно държането на чешитите в течение на разни интересни клюки, но въпреки това реших, че не е зле да ти съобщя за едно откритие, направено неотдавна.

Такова нещо се случваше за първи път. Макар двамата с Холмс да бяха близки, Артър никога не беше получавал информация преди останалите членове на групата им — Граал чешитите, както ги беше кръстил Ендрю. До десетина души, в зависимост от вечерта, се събираха няколко пъти в годината в любимата кръчма на Холмс в Оксфорд, за да разменят смахнати теории за Светия Граал и да пият — най-вече второто. Някои се шегуваха, че сбирките им били съвременен вариант на Кръглата маса, в който Холмс играе ролята на крал Артур в качеството си не на най-стария, а на най-мъдрия и като човека с несъмнено най-голям академичен авторитет. Всички в неговата област се съгласяваха, че е най-видният познавач на Артур във Великобритания.

Артър попадна в групата преди около осем години благодарение на един общ познат на име Тони Феро. Бяха се запознали в Бристол. По онова време Тони беше специализант по история и водеше курсове, които Артър беше записал, за да разнообрази учебната си програма. Веднага щом откри, че има голяма вероятност Артър да е потомък на Томас Малори, Тони се заинтересува от него и двамата бързо се сприятелиха. Сега Тони преподаваше средновековна история в Лондонския университетски колеж и неотдавна беше добавил към програмата си нов курс „Крал Артур — мит или реалност“, който Артър се надяваше някой ден да изслуша.

Холмс винаги беше много взискателен към хората, които приемаше във вътрешния си кръг. Не търпеше никакви последователи на ню ейдж, зяпачи в кристали и религиозни фанатици. Всеки чешит трябваше да сложи нещо конкретно на масата, така че повечето бяха сериозни учени в една или друга област, макар че ако не притежаваха задължителния, макар и не съвсем ясен „дух“, Холмс ги прокуждаше. Артър мина бариерата още по време на встъпителната бира. Отговорът му на първия въпрос на Холмс му беше осигурил мястото в групата.

„Защо се интересувам от търсенето на Граала ли? — бе повторил той, за да спечели време да си събере мислите. — Ами, защото си мисля, че нашият модерен свят е отклонил вниманието си от високите цели. Препускаме напред с представата, че можем да постигнем моментално удовлетворяване на много от нуждите си. Гладен ли си? Ей там е заведението за бързо хранене. Трябва ти информация за нещо? Отвори «Гугъл». Самотен ли си? Влез в някой сайт за запознанства. Тъжен ли си? Има си хапчета за това. Но едно духовно търсене не може да бъде удовлетворено моментално, нали? То изисква труд и всеотдайност. Може би в края на дните си ще постигнем известно духовно удовлетворение, може би не. За мен търсенето на Граала е въплъщение на това духовно дирене. Това е древно начинание, но не виждам защо да не може да бъде също така модерно и уместно. А ако се окаже нещо повече от метафора? Ами ако Граалът наистина съществува? Представете си само какво ще е да държиш подобна прелест в ръцете си.“

Сега Артър вдигна слушалката и изключи спикърфона.

— Целият съм слух, Ендрю. Какво си открил?

— Ами чувствам се така, сякаш ме е блъснала каруца с подкови. Никой няма правото да е такъв късметлия. Може пък да е от уменията. Знам ли?

— Да не би да е свързано с онова писмо, за което съобщи на групата преди два месеца? Писмото от Монсерат?

— О, не. Около писмото има някои подробности, които ще публикувам скоро, но не това е причината да ти се обадя. Става въпрос за втора находка, много по-важна, направо земетръсна, ако подобно нещо е възможно за документ. И е свързана с теб, момко.

— С мен ли?

— Да, с някой си Артър Мелъри, жител на Уокингам, Англия, спец по маркетинг денем и търсач на Граала нощем. Изникна от една странична работа, с която доста се гордея. Вероятността да се отплати беше много малка, поради което съм особено доволен, че се получи. При това по забележителен начин.

— Господи, Ендрю, би ли изплюл камъчето, ако обичаш?

След типичната за Холмс пауза Артър чу:

— Би ли искал да намериш Граала, синко? В смисъл, наистина да го намериш?

Артър откри, че се усмихва.

— Знаеш, че да.

— Добре. Защото, ако съм прав, името ти е изписано по целия Граал. Мисля, че той наистина може да бъде намерен, но ще ми трябва помощта ти.

— Всичко, каквото поискаш, Ендрю. Знаеш, че винаги съм на линия. Макар да съм зает, на линия съм.

— Да, и аз самият съм доста затрупан с работа. Освен че се потопих в благотворните неща, които се случиха, учебната ми програма е много натоварена, плюс това ми се налага да се занимавам с някакъв глупак, който влязъл с взлом и преобърнал наопаки няколко кабинета, включително и моя. Не мисля, че е изчезнало нещо, но още не съм приключил с инвентаризацията. За щастие, държа важните неща у дома. Артър, какво ще кажеш да поговорим на четири очи как да счупим славния орех? Можеш ли да прескочиш в четвъртък вечерта? Ан има рожден ден и те каним на вечеря. Резервирали сме маса в любимото й заведение. Тогава ще ти разкажа всичко.

— Разбира се. Ще дойда.

— И само още нещо, преди да те оставя да се посветиш на работата си да прилъгваш хората да купуват неща, от които може и да нямат нужда. Случайно да имаш едно ребро в повече?

На лицето на Артър се изписа пълна изненада.

— Всъщност наистина имам. Откъде си разбрал това, за бога?

Той беше дребен оплешивяващ човек в голяма тъмна стая, осветена почти театрално от халогенна лампа за четене. Жената на Джеръми Харп го повика през затворената врата на библиотеката и той сърдито й позволи да влезе. Тя много добре знаеше, че това е личната му територия, неговата светая светих, но май трябваше да й го напомни отново, нали?

— За бога, Лилиан! Къщата ли се е подпалила?

— Съжалявам, Джеръми, но се обажда Стенли Енгил. Каза, че звъни от Тибет. — Тя го гледаше с опасение, сякаш очакваше да бъде скастрена. Беше истински скелет благодарение на протеиновата диета и цигарите, а лицето й бе прекалено гладко от козметичните процедури.

— Крайно време беше да се свърже с мен. Ще вдигна.

Беше чул звъна на телефона и бе предположил, че онзи идиот синът й се обажда за още пари за дрога, както правеше най-редовно. Когато се ожени за Лилиан след развода й, момчето беше сравнително сладък дребосък. На трийсетгодишна възраст обаче в него не бе останало нищо сладко.

— Стенли. Крайно време беше. Какво правиш в Тибет, по дяволите?

Линията шумеше ужасно.

— Обаждам се по сателитния. Съжалявам за качеството на връзката. На трекинг съм. Току-що получих имейла ти в хижата. — Макар да беше утвърден професор по физика в Санта Барбара, носовият бруклински акцент на Енгил си оставаше силен. — Сигурен ли си, че линията е сигурна?

— Ако говориш по телефона, който ти дадох, значи е сигурна. Изпратих ти кодиран аудиофайл на телефонно обаждане на Ендрю Холмс до Артър Мелъри тази сутрин. Какво мислиш за него?

— Интересно е, разбира се. Много интересно. Напоследък подслушването на Мелъри започва да дава плодове. Какъв е следващият ни ход?

— Чул си какво каза Холмс за важните документи. Че ги държи у дома си. Това обяснява защо Григс не намери нищо в кабинета му. По-важното е, че явно е открил нещо повече от писмото от Монсерат. Май е попаднал на нещо конкретно. Ще пратя моя човек да проникне в къщата на Холмс следващия четвъртък, докато са на вечеря. Това е идеалната възможност. Те почти не излизат.

— Не мислиш ли, че е малко рисковано?

— Без риск няма награда. Но Григс ще се постарае да сведе риска до минимум.

— Е, какво искаш от мен?

— Работим чрез консенсус. Искам съгласието ти да действаме агресивно.

— Имаш го. Какво казват останалите?

— Всички са на мнение, че трябва да действаме.

— Добре. Аз казвам същото. Щастлив ли си?

— Много.

— А каква е онази история с реброто? — попита Енгил.

— Нямам представа. Нещо съвсем ново. Страшно ми се иска да науча повече. Трябва да ти кажа, за първи път през живота си съм изпълнен с надежда за Граала. Наистина изпълнен. Чувствам го с костите си.

— С костите, а? Силно твърдение от страна на един учен от световна класа.

Харп изсумтя.

— Граалът е изгубен от две хиляди години, Стенли. Готов съм да използвам главата си, сърцето и дори кокалите си, за да го намеря.