Възкресителят

18.

„Стонли Парк Лодж“ се намираше само на няколко минути път с кола от острова на Ейвън. Артър и Клер се регистрираха в хотела и се качиха обратно в джипа. Багажникът на колата бе пълен с вещите им, металотърсача, няколко мощни фенера и чифт армейски очила за нощно виждане, които Артър беше купил преди години, но рядко бе използвал.

Излизането от безопасния пашкул на „Кантли Хаус“ го беше натоварило много и той трескаво се оглеждаше за евентуални преследвачи. Беше почти сигурен, че зад тях е чисто.

Както беше посочил Джим Моби, островът се намираше в земите на манастира Стонли, които отдавна се използваха за цели, нямащи нищо общо с църковните. Хенри II основал манастира през 1154 г. и той процъфтявал като цистерцианска обител в продължение на четири столетия, докато Хенри VIII не помел тухлите и хоросана на католицизма от кралството си. Сградите и земята били дадени като подарък на приятелчето на Хенри Чарлс Брандън, херцог на Съфолк; старото абатство останало в частни ръце и претърпяло серия преустройства и добавки до 1996 г., когато било предоставено на една благотворителна организация. Междувременно било провинциален център на фамилията Лий, предците на Джейн Остин, и къщата вдъхновила писателката за „Доводи на разума“ и „Менсфийлд Парк“. Сега беше музей и банкетна зала; когато Артър и Клер спряха на слънчевия паркинг, фирма за кетъринг тъкмо опъваше голяма тента за предстоящо сватбено празненство. В центъра за посетители си купиха два билета за обиколка на градината и Артър побъбри с момичето на гишето, за да научи повече за сватбата. Празненството щяло да се проведе вечерта и било доста голямо, с триста и петдесет гости.

— На младоженеца ли ще бъдем приятели, или на булката? — попита Артър на входа към градината.

Клер промълви на френски „Боже мой!“.

— Нямам подходящо облекло — обясни тя.

— Имаме предостатъчно време да напазаруваме.

Територията на манастира обхващаше 700 акра паркове и поддържани градини покрай Ейвън, но Артър се интересуваше единствено от острова, до който можеше да се стигне по мост от грижливо окосената поляна до оранжерията. Островът бе нисък, равен и затревен, само с няколко дървета и две пресичащи се, добре отъпкани пътеки. Артър посърна. Трябваше да преслуша най-малко два акра земя, а съдейки по наклона на брега и онова, което им беше казал Моби за дълбочината на реката, един хвърлен преди векове предмет можеше да се намира на два или три метра под повърхността. Дори ако мечът беше тук — а това „ако“ бе много съществено — намирането му щеше да е неимоверно трудно.

Запази притесненията за себе си — нямаше смисъл да демотивира Клер. Двамата бяха единствените посетители на острова и Артър обхвана с жест идиличната зелена поляна.

— Добре. Да кажем, че си Томас Малори и стоиш на един от бреговете. Искаш да метнеш меч в тези води, които по всичко приличат на езеро. В средата ли ще се целиш, където е най-трудно да бъде намерен? Или ще го хвърлиш по-близо до брега, за да е по-лесно да го прибереш после?

Клер постави ръце на кръста си и погледна през слънчевите си очила.

— Бих направила компромис. Достатъчно далеч от брега, за да не може някой рибар да забележи блясъка на метал, но не и в най-дълбоката част. Все пак е искал мечът да бъде намерен някой ден от подходящия човек.

Артър кимна.

— Съгласен. Да се надяваме, че е бил умен като теб.

Вечерта се очертаваше хладна. Празненството започваше в седем и половина, един час преди залеза. Същия следобед Клер си купи дълга ефирна рокля и шал. Артър се задоволи със спортното си сако. След като се увериха, че никой не проверява за покани, двамата се смесиха с група пристигащи гости и стигнаха до тентата, където си взеха ордьоври и по чаша вино. Бързо решиха, че най-безопасно ще е да стоят настрана от масите и да се навъртат край дансинга. Нито веднъж не им се наложи да твърдят, че са приятели на Джейсън от училище и че са много щастливи за него и Роуз.

Клер обяви, че Артър е доста добър танцьор за английски химик, а той отвърна, че и тя е pas mal10 за френски физик. По време на един бавен танц Артър я притисна плътно до себе си и усети гърдите й върху своите.

— Добра вечер за начало на търсене — прошепна в ухото й.

Посочи към подиума. Бащата на булката беше станал и правеше знак на оркестъра.

— Трябва да внимаваме с онзи тип. Той плаща храната и питиетата ни.

Двамата останаха назад, докато се произнасяха речи, режеха се торти и се танцуваха първи танци. Когато се стъмни, те тихо се измъкнаха до паркинга. Артър извади брезентовия сак от багажника на колата и го метна на рамо.

Полумесецът хвърляше слаба светлина, достатъчна да намерят пътя през ливадите до моста към острова, без да им се налага да палят фенерите. От острова оркестърът звучеше унесено и далечно, и ако нямаха работа за вършене, Артър като нищо щеше да придърпа Клер на хладната трева. Вместо това извади металотърсача, включи го и настрои чувствителността му за голям, дълбоко заровен предмет. Не искаше да си губи времето с монети или някое изгубено украшение.

Екскалибур или нищо.

Приел мнението на Клер, че Томас Малори би метнал меча не много близо, но и не много далеч от брега, Артър остави сака под едно дърво, сложи си слушалките и започна да обикаля в концентрични кръгове из острова. Тръгна от моста и продължи по часовниковата стрелка, докато не се върна в изходната точка. На всяка крачка извършваше пълно преслушване отляво и отдясно в радиус около метър и осемдесет, след което правеше следващата широка крачка. Когато започнаха, наближаваше десет вечерта. Артър се вслушваше за подходящия сигнал; Клер гледаше луната и звездите и слушаше оркестъра и далечния смях.

Първата обиколка отне цял час. Накрая Артър свали слушалките.

— Хладно ли ти е? Искаш ли сакото ми?

— Добре съм. — Нямаше вятър и въздухът дори бе по-топъл, отколкото в началото на претърсването. — Чу ли нещо?

— Добрата новина е, че не бяхме забавени от заблуждаващи сигнали. Лошата е, че не намерихме нищо.

— Бива. Струва ми се добро съотношение сигнал — шум.

Артър почти беше забравил, че красивата жена, която вървеше в ефирна рокля до него, е всъщност учен.

— С това темпо май ще ни отнеме цяла нощ.

— Нямам нищо против. Тук е много приятно.

Мина час, после два и внезапно музиката спря. Сватбеното празненство беше приключило. От паркинга долитаха пиянски викове, а накрая тентата потъна в мрак. Облаци скриха нощното небе, задуха лек вятър и Артър настоя Клер да облече сакото му. След като организаторите приключиха с прибирането, абатството потъна в пълен мрак и едва тогава Артър се почувства достатъчно сигурен да запали фенер. Със свалени слушалки и без нито една жива душа наоколо двамата чуваха тихия ромон на реката. Клер осветяваше пътя му. Артър прецени, че ще направят последната си обиколка около центъра на острова след около час.

— Добре, да направим още един курс — рече той.

Двама мъже седяха мълчаливо в черна кола, спряна на паркинга на манастира. Григс беше насочил уреда за нощно виждане към двете светещи, подобни на призраци фигури далеч от тях.

— Мотаят се в проклети кръгове — съобщи той.

Другият мъж погледна светещия си часовник.

— Май ще прекараме тук цяла нощ. — Хенгст беше бивш агент на SASS, разузнавателната агенция на Южна Африка. Бе по-млад от Григс.

— Трябва да ми целуваш задника, че те отървах от дежурството на портала.

Хенгст се навъси.

— Сваляй гащи тогава. Това е повече по моята част.

— Много ли наблюдения си водил в специалните служби?

— Не питай. Фасулска работа.

Григс се пресегна към задната седалка, взе един тактически сак и го постави в скута си. Разкопча го и извади отвътре компактна снайперистка карабина.

— Дай да погледна — каза Хенгст.

Григс му подаде оръжието и младият мъж го огледа с опитно око.

— Харесва ли ти? — попита Григс.

— Бива си я. Каква е?

— Американска. Пустинна тактическа карабина. Петдесет и шест сантиметрова цев, пет килограма, титаниев заглушител, оптичен мерник „Моро Вижън“ за нощно виждане, лазер „Барска“.

— С какво стреля?

— „Лапуа Магнум“, триста трийсет и осми калибър.

— Мамка му. Пушка за слонове. Колко струва?

— Напълно оборудвана ли? Шест хиляди.

— Харп ли ти позволи да я купиш?

— Абсолютно.

— И аз искам.

— Не ти трябва в онази портиерна.

Григс взе оръжието и свали предпазните капачки. Спусна наполовина стъклото на колата, за да има опора за цевта, и нагласи фокуса, докато главата на Артър не изпълни оптичния мерник.

— Целта е прехваната.

— Какво е разстоянието?

— Около петстотин и петдесет или шестстотин метра. Няма вятър. Мога да улуча в девет опита от общо десет.

— И Харп ще ти вземе скалпа.

— Майната му на ситното лайно.

— Ласкаво говориш за тип, който ти е купил играчка за шест хилядарки.

Григс бързо кипна.

— Онази нощ Мелъри не видя лицето на Харп, нито пък твоето. Има само един начин да съм сигурен, че няма да ме прекара.

— Заповедите са си заповеди, нали, друже?

— Не ми пука за някакви си шибани заповеди. Моят врат е на дръвника.

— И какво му е толкова важното на онзи Граал? — попита Хенгст, докато палеше цигара.

— Харп не говори за това, но швейцарецът, за когото работех, беше бъбрив. И той беше физик, адски богат. Двамата с Харп са членове на някаква група, свързана с Граала. Каза ми, че Граалът имал определени… свойства, май така се изрази, които искали да овладеят.

— За какво да ги овладяват?

— Така и не каза.

Хенгст дръпна силно от цигарата.

— Тези богати копелета имат твърде много свободно време.

Артър започна нова обиколка и на третото преслушване вляво му се стори, че чува нещо. Не толкова ясно изразен тон, колкото усещане за звук. Това го подсети как бяха проверявали слуха му като дете. Лекарят постепенно намаляваше децибелите, докато не остана само намек за звук.

Преслуша вдясно, но там нямаше нищо. Върна се отново на предишното място и пак долови нещо. Направи половин крачка напред и повтори търсенето. Може би нещо отляво, нищо отдясно. Дисплеят си оставаше празен. Като правеше по половин крачка, Артър продължи напред, докато едва доловимият тон, ако изобщо имаше такъв, не изчезна.

Той свали слушалките.

— Има ли нещо? — попита Клер.

— Може би да, може би не. Много слаб сигнал и нищо на дисплея.

— Какво смяташ да правиш?

— Да се доверя на инстинкта си. Ще покопая малко. Стой тук, отивам за лопатите.

Намираха се в края на острова от страната на манастира, на петнайсетина метра от най-близкия бряг. Артър се върна с брезентовия сак и извади права лопата.

Започна да копае на мястото, където за първи път засече сигнала, като внимаваше да запази чимовете, за да ги върне после обратно. На светлината на фенера разчисти един квадратен метър и потъна на около шейсет сантиметра. Почвата беше влажна и плътна, идеална за копаене. След като приключи, Артър взе отново металотърсача и преслуша изкопа.

Този път тонът бе по-ясен и детекторът регистрира сигнал в обхвата извън желязото. Злато. Сребро. Бронз. Все добри метали.

Артър продължи да копае и с напредването на работата се наложи да разшири изкопа с половин метър във всички посоки, за да му е по-лесно. Колкото повече потъваше, толкова по-силен ставаше сигналът. Вече беше постоянен, с показател 70 на скалата. Там долу имаше нещо. Злато, сребро или бронз. Артър заработи по-бързо въпреки болката в хълбока. Утрото нямаше да ги чака.

На два метра дълбочина почвата се превърна в кал и копаенето стана трудно. На Артър му се прииска да беше разширил повече изкопа. Стените бяха нестабилни и тук-там се свличаха. Нямаше време обаче да оправя проблема. Без стълба щеше да му е трудно да излезе от ямата. Щеше да се наложи Клер да засипе изкопа достатъчно, за да може да се измъкне.

Небето постепенно губеше чернотата си. Артър заработи още по-бързо, като прати болката по дяволите. С помощта на другата лопата Клер прехвърляше пръстта настрани, за да не се свлече обратно долу. И двамата бяха здравата изкаляни.

Тонът в слушалките вече беше почти болезнено силен.

Артър поиска градинската лопатка и когато Клер му я пусна, клекна и започна да изтребва с нея калта.

Нещо се закачи в лопатката и от калта се подаде тъмен предмет. По-късно Артър щеше да каже на Клер, че му напомнил на щръкнала от тинята ръка, досущ ръката на Дамата от езерото, която според легендата уловила Екскалибур и го отнесла в подводното му хранилище.

Не можеше да определи какво е. Беше от метал, с дължина над трийсет сантиметра.

— Дай ми фенера — извика той, като се мъчеше да овладее вълнението си. — Мисля, че в сака има бутилка вода. Пусни и нея.

Задържа фенера с брадичка и поля парчето метал с вода, мъчейки се да го почисти възможно най-добре с пръсти. Проблесна сребро.

Нямаше начин да греши. Пред него лежеше дръжка на меч, с напречен предпазител и ефес. Нямаше острие, а само груба буца ръжда в основата на предпазителя.

— Това ли е? — попита отгоре Клер.

— Това е — отвърна той. — Господи, това е.

Тя започна да хвърля пръст обратно в изкопа и Артър отъпка рампа, по която да се качи. След като излезе, уви находката в шала й и се зае да запълва ямата колкото се може по-бързо. Небето ставаше розово и Артър се боеше, че някой ранобуден кучкар може да се натъкне на тях. Докато се трудеше, Клер прибра всичко освен правата лопата в сака и отнесе инструментите на паркинга, където остана да го чака, без да забележи двамата мъже, скрити в една от малкото други паркирани коли.

Накрая плувналият в пот Артър подскочи няколко пъти върху пръстта, за да я отъпче, и подреди отгоре чимовете. Слънцето тъкмо изгряваше, когато огледа резултата от работата си. Не изглеждаше много красиво, но пък и не се набиваше на очи. В далечината видя да се задава човек с две кучета. Реши, че е по-добре да не минава покрай него с лопата, затова я метна в реката, доволен от симетрията на жеста.

В хотела взеха душ, но пропуснаха любенето — и двамата изгаряха от желание да почистят меча. Увит в хавлия, Артър използва четката си за зъби, за да изтърка дръжката под чешмата.

Среброто заблестя гордо като в деня, в който е било излято. Тежкият предпазител бе дълъг цели двайсет и пет сантиметра, по дванайсет и половина от двете страни на острието. Ако то още беше на мястото си, мечът щеше да прилича на кръст. И докато Артър търкаше сребърния предпазител, под четката започнаха да се появяват букви.

Клер се наведе напред. Хавлията й се разтвори и падна, но тя не направи опит да се покрие. Двамата се вторачиха в надписа.

— На какъв език е това? — попита тя.

— Нямам представа. Но ето думата, която искахме да видим. Грал. В надписа се говори за Граала!

Артър се обърна към нея и се усмихна, като видя голотата й. После го завладя желание, което така и не разбра напълно. Пръстите на дясната му ръка се свиха около дръжката и той вдигна тържествуващо меча високо над главата си. И докато го правеше, Клер пристъпи напред и дръпна хавлията му.