Възкресителят

29.

Сърцето на Хенгст се разтуптя. Хората, които следеше, бяха изчезнали.

Следваше ги на идеалното разстояние, нито много близо, нито много далеч, беше и облечен в един вид камуфлаж — джинси и поло, слънчеви очила и американска бейзболна шапка. Сигурен беше, че не са го разпознали сред многобройните туристи.

Когато Мелъри и Понтие се върнаха в криптата, той изчака няколко минути, преди да ги последва, от опасение, че оредяващата тълпа ще се окаже проблем. Но когато слезе долу, криптата беше празна, затова предположи, че са се качили по другото стълбище.

Горе обаче нямаше и следа от тях и Хенгст направи още няколко обиколки, но така и не ги откри. Накрая се върна в криптата малко преди да затворят, и опита да отвори вратата на ризницата и да ги потърси там, но се оказа заключено. Човек от охраната направи последна проверка на криптата и му показа часовника си. Наложи се да си тръгне.

На площада Хенгст гледаше как последните туристи излизат и портите се затварят за през нощта. Обиколи катедралата и неохотно набра телефонния номер. Безпокойството му си личеше ясно.

— Извинете, че ви досаждам, господин Харп.

Харп веднага долови напрежението в гласа му.

— Какво има?

— Изгубих ги. Катедралата току-що затвори. Отидоха в криптата, последвах ги след една-две минути, но бяха изчезнали.

Харп целият пламна.

— Изгубил си ги?

— Да, сър.

— Мислиш ли, че още са в криптата?

— Би могло, но не знам къде биха могли да се скрият. Не видях никакви подходящи за целта места.

— Да не би да са се върнали в хотела си?

— Би могло.

Харп изобщо не се опита да скрие подигравателния си тон.

— Би могло, би могло. Ясно. Бихте ли могли да ги намерите, господин Хенгст? И когато го направите, бихте ли могли да ми звъннете отново и да ме уведомите?

Осветлението угасна първо в криптата, после и горе в базиликата. Клер и Артър не останаха в пълен мрак, тъй като светлините на аварийните изходи продължаваха да светят в червено. Краката им бяха изтръпнали от клечане в тясното пространство зад олтара на свети Йосиф, но въпреки това не мръднаха още цял час, за да се уверят, че вече наистина са сами. Клер трепереше от студа в подземието и Артър я прегърна и я задържа в обятията си да я постопли.

После се надигна и надникна над олтара. Потупа Клер по главата, за да й покаже, че всичко е спокойно.

— Мислиш ли, че има нощна охрана? — прошепна тя.

— Нямам представа — отвърна шепнешком Артър. — Да се надяваме, че не, но трябва да сме готови за всичко.

Едно от стълбищата се намираше между скривалището им и гроба на Гауди и двамата се промъкнаха на пръсти покрай него, като се ослушваха за приближаващи стъпки. Криптата беше смълчана, както би трябвало да е смълчана гробница през нощта.

Артър подаде на Клер едно от фенерчетата и двамата започнаха огледа си на гроба, като внимаваха да не насочват лъчите настрани. Светлината от криптата можеше да проникне през прозорците в апсидата и да бъде забелязана от евентуалната охрана горе.

— Ако е тук — най-сетне прошепна Артър, — трябва да е или под пода, или в стените.

Клер за миг освети статуята на Дева Мария.

— Или зад статуята?

— Тя е долепена плътно до стената.

Клер насочи фенерчето си към гроба.

— Криптата е била завършена през 1891-ва. Гауди е починал през 1926-а. Би трябвало да е скрил Граала много преди да положат ковчега му тук. Затова не може да бъде над ковчега. Освен това, знаем, че гробът е бил осквернен през 1936-а по време на Гражданската война. Възможно е да са стигнали дори до костите му. Очевидно е, че Граалът не е бил намерен.

— Ако е под постамента, върху който е положен ковчегът — рече Артър, — значи нямаме късмет. Ще ни е нужно тежко оборудване, за да се доберем до него.

Въпреки това той се опита да избута гранитната плоча с мраморната й рамка, но усилията му се оказаха направо жалки.

Клер дори не си направи труда да му помогне.

— В такъв случай единственото достъпно за нас място са стените.

Артър се надигна и разтърка натъртените си пръсти.

— Права си.

— Помисли — каза тя. — Възможно е да го е скрил през деветдесетте, когато е строена криптата, но откъде би могъл да е сигурен, че няма да му се наложи да го премести? Възможно е било проектът да се провали поради липса на средства. Или да избухне пожар. Трябвало е да има начин да го спаси при нужда.

Варовиковите блокове на стените на параклиса бяха правоъгълни, но не и еднакви. Най-големите бяха колкото микровълнова фурна, а най-малките — наполовина по-малки. Всички идеално прилягаха един към друг и бяха споени с изключително тънки ивици хоросан.

Артър се зае да почуква всеки блок със задната част на мултифункционалния си инструмент, като започна от най-долните и продължи нагоре, докъдето можеше да стигне. Доколкото можа да прецени, звукът беше абсолютно еднакъв, макар че почукването на блоковете, към които бяха закрепени железни свещници, предизвикваше слаби метални вибрации.

Той се дръпна назад и огледа отново гробницата на светлината на фенерчето. Всяка от трите събиращи се стени, оформящи нишата на параклиса, беше дълга около метър и половина и всеки ред зидария се състоеше от два, три или четири блока.

— Опитвам се да видя дали няма някакъв модел — обясни той.

— В разположението на блоковете ли?

— Да. Когато се дръпнеш назад, виждаш ли нещо особено?

Клер поклати глава.

— Нищо не забелязвам.

— И аз. Добре, ами онези железни свещници? Уникални са.

— Ами, съгласна съм, че са много красиви, изработени са като ленти. Досега не съм виждала подобни, но тук има толкова неща, каквито не съм виждала преди. Но гробницата на Гауди не е единствената с три свещника. Параклисът, където се крихме, също има толкова.

Артър направи кисела физиономия.

— Лошо. Не бях забелязал. Е, в такъв случай вероятно не сочат нищо. — Той насочи лъча към железните части, които закрепваха свещниците към варовика. — Освен ако…