Възкресителят

24.

Пътуваха мълчаливо, тъмната планина се смаляваше в огледалото за обратно виждане.

Накрая Артър излезе от вцепенението си.

— Убих човек — рече той.

— Нямаше избор.

— Нямах представа, че съм го ударил толкова силно.

Той така стисна волана, че наранената ръка го заболя.

— Искаш ли аз да карам? — предложи Клер.

— Ще се оправя. Трябва да се съсредоточа.

— Този човек ли е убил приятелите ти?

— Не съм сигурен. Беше тъмно. Имаше брада. Може да е бил той.

— Може би е убил и Тони.

— Може би.

— В такъв случай се радвам, че е мъртъв. Да се надяваме, че всичко е приключило. И че вече няма да те преследват.

— Заинтересовани групи — монотонно рече Артър. — Това каза онази нощ. Не е приключило, Клер. Има и други. Няма да се свърши, докато не намеря Граала.

Докато караше по пустата магистрала, той се опита да пропъди мислите за падащия през стената мъж и да се съсредоточи върху онова, което бяха открили.

Антони Гауди.

Знаеше най-общи неща за този човек. Архитект. Геният зад някои от най-важните сгради на Барселона.

Намерих го!

Трябваше да идат в Барселона.

Пътят беше все така пуст. Изглеждаше, че никой не ги следи. Но Артър си бе мислил същото и докато пътуваха към Монсерат.

Подаде телефона си на Клер. Екранчето му светеше в тъмното, докато тя четеше описанията на хотелите в централната част на града. Артър избра един и Клер набра номера. Дежурният рецепционист ги увери, че могат да се регистрират преди изгрев-слънце.

Пристигнаха в Готическия квартал край Лас Рамблас. Хотел „Еспаня“ се стори на Артър особено подходящ избор, защото според описанието бил проектиран от Луис Доменек, съвременник на Гауди.

Артър отиде до машината за лед в края на коридора и сложи няколко кубчета върху подутата си ръка.

— Мислиш ли, че е счупена? — попита Клер.

— Съмнявам се. Чупил съм много кости, докато играех ръгби. Правилото е, че щом не стърчи кост, значи не е толкова зле.

Бяха твърде уморени, за да се събличат. През следващите няколко часа спаха дълбоко и ако не беше будилникът на Артър, щяха да проспят и следобеда.

Когато се събудиха, попитаха портиера за добра книжарница в района. Книжарница „Равал“ се намираше в преустроена църква от 17-и в. и беше на няколко минути път пеша. Беше просторна, с богат асортимент и оживено кафене, но след няколко минути безплодно обикаляне решиха, че се нуждаят от помощ, за да се справят с каталонския.

Помощта дойде в лицето на управителя, който приличаше на рошав академик и им предложи да ги заведе при материалите за Гауди.

— Тази сбирка за работата му като архитект е преведена на английски. За мен лично най-добрите неща за Гауди са написани от Естеве Валеспир. Снимките може и да не са най-хубавите, но анализът е изключително задълбочен. А най-добрите снимки са тук. Много са хубави, но книгата е доста обемиста и не става за разнасяне.

Артър взе и двете, а Клер побърза да се намеси:

— Трябват ни и книги за живота му. Искаме да разберем и самия него, не само сградите му.

Управителят кимна одобрително.

— Биографии, да. Това е правилният подход към пълното разбиране на Гауди. Оставам с впечатлението, че не сте обикновени туристи. Имам само две негови биографии на английски. Тази е отлична, написана е на английски от холандски автор, а тази е по-стара, преведена от каталонски, в която според мен също има някои полезни неща.

— Много ни помогнахте — благодари любезно Артър, докато управителят оформяше покупките. — Но бихте ли могли да ни насочите към някого в града — куратор, професор, с когото да разговаряме?

Мъжът сбърчи замислено чело.

— Ами, сещам се за библиотекарката от библиотека „Енрик Казанелес“ към къща музей „Гауди“. Библиотеката не е отворена за широката публика, но можете да се обадите по телефона.

— Случайно да имате номера? — попита Клер.

— Може и да го имам някъде — малко объркано отвърна управителят.

— Дали знае английски според вас? — поинтересува се Клер и му се усмихна обезоръжаващо.

Управителят въздъхна.

— Искате ли да говоря с нея от ваше име? Идвала е неведнъж в книжарницата ни. Познавам я.

— Вие сте страхотен! — възкликна възторжено Клер, при което той се изчерви.

Няколко минути по-късно управителят се върна усмихнат от кабинета си. Библиотекарката, Изабела Белвер, се съгласила да ги приеме днес следобед.

След като се върнаха в хотела, двамата си поръчаха кафе, пльоснаха се на леглото и си поделиха книгите. Прекараха следващите два часа в четене, като от време на време споделяха наученото.

— Гауди е роден през 1852-ра, така че през 1883-та е бил на трийсет и една.

— След като завършил Училището по архитектура в Барселона, влязъл в групата на модернистите, които се опитвали да изградят културната идентичност на Каталония чрез архитектурата.

— Тук пише, че Гауди зарязал традиционните основни архитектурни елементи, като кубове, сфери и призми, и ги заменил с геометрично предадени форми от природата — цветя, кости и стъбла на растения.

— Чуй това. През 1883-та бил препоръчан за проект за катедрала в чест на Светото семейство, „Саграда Фамилия“. Гауди отначало не искал да се заема и се съпротивлявал, но по-късно кой знае защо размислил и започнал да работи по нея до смъртта си четиридесет и три години по-късно. Работата по катедралата продължава и до днес. И ще бъде завършена едва през 2026-а, ако искаш, вярвай.

— 1883-та. Съвпадение ли е според теб?

— Кой знае?

— Горе-долу по същото време на практика станал семеен архитект на богатия индустриалец Еусеби Гуел и през цялата си кариера проектирал сгради и паркове за семейството му. Днес следобед ще ходим в парка „Гуел“. Гауди и Гуел живеели в съседни къщи известно време. Сега къщата му е музей.

— След смъртта на Гуел през 1918-а Гауди престанал да приема други поръчки и работил единствено върху „Саграда Фамилия“. Дори се преместил в ателието си до катедралата и останал да живее там до смъртта си.

— През 1926-а излязъл от строежа да иде на литургия и бил блъснат от трамвай. Полицията отначало го взела за бездомник и го откарала в благотворителна болница, където умрял няколко дни по-късно. Погребението му било едно от най-големите, които е виждала Барселона. Имало спорове къде да бъде погребан и накрая църквата дала специално разрешение да бъде положен в криптата на „Саграда Фамилия“.

— През 1936-а, по време на Гражданската война, ателието и архивът му за катедралата били разграбени и повечето от личните му книжа, архитектурни планове и макети били унищожени.

Когато приключиха, разполагаха със същността на живота на великия архитект, сякаш бяха изцедили сок от лимон. Но това бе просто колекция от факти, които изобщо не ги доближиха до обяснението на „Намерих го!“.

След като обядваха, взеха такси и поеха на север към хълма Ел Кармел. До срещата им с библиотекарката имаше цял час, но решиха да отидат в парка по-рано, за да го разгледат.

Внезапно Клер сграбчи ръката на Артър и посочи.

Пред тях се извисяваха кулите на „Саграда Фамилия“.

— Може ли да идем първо там? — попита тя.

— Имаме време за бърз оглед, но само толкова.

Таксито ги остави на площада пред фасадата „Рождество“ и те се загледаха благоговейно нагоре.

Беше почти невъзможно да възприемат мащабите, сложността и дързостта на сградата. Осем от планираните единайсет кули се издигаха на главозамайваща височина в светлосиньото небе; само строителните кранове се извисяваха над тях. Фасадата „Рождество“ с нейните камбанарии беше първата завършена част от катедралата и изглеждаше едновременно позната — като някоя голяма готическа катедрала в Европа, но същевременно и чужда като творба от научната фантастика. Фасадата и кулите изглеждаха твърди като камъка, от който бяха изградени, и същевременно меки като разтопен на слънцето шоколад.

И макар че бе стъпила на земята като всяка човешка сграда, катедралата сякаш растеше от нея направо пред очите на всички. По всяка колона, арка и кула можеха да се видят изключително сложни символи, вдъхновени от природата — костенурки, хамелеони, говеда, мулета, змии, птици, яйца. Знаците на зодиака. Растения — листа, клони, стъбла, цели кипариси. И човешки статуи, които сякаш нямаха край. Свирещи ангели. Молещи се пастири. Тримата влъхви. Мария, коронясвана от Иисус в присъствието на Йосиф. И въпреки изобилието от детайли, никой елемент не съперничеше на другите. Всички бяха в хармония, подобно на безбройните инструменти в симфоничен оркестър.

Артър и Клер обиколиха катедралата, като си пробиваха път през тълпите туристи, огледаха фасадата „Страстите Христови“ на изток и незавършената „Славата Божия“ на юг. Клер беше извадила мобилния си телефон и снимаше. Двамата съзерцаваха катедралата мълчаливо, разбирайки, че простите думи на изненада и възторг могат само да опошлят изживяването.

— Боже мой — въздъхна Клер, след като отново се качиха в такси. — Нима това е построено от човек? Що за ум би могъл да замисли подобно нещо?