Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Къде попадна Ян Бибиян

Ян Бибиян дълго ходи из черната огледална зала. Той се мъчеше да намери някаква врата. Искаше му се час по-скоро да излезе оттук. При това почна да го мъчи жажда.

А наоколо царуваше страшна тишина и самотност. Никакъв шум, никакъв звук не идеше отникъде. Ян Бибиян чуваше дори собсттвените си стъпки. В залата владееше някакъв синкав полумрак и той не можеше да разбере ден ли е, нощ ли е. Вътре нямаше никакви предмети. Само черният трон се издигаше сред тая пуста зала. Ян Бибиян се вгледа в тоя трон и видя, че горният край на облегалото му е украсен с някакви стъклени ръце, които се простираха звездообразно и сочеха към всички посоки. От тия стъклени ръце излизаше особеното синьо сияние, което причиняваше тоя синкав полумрак. На всяка от тия ръце имаше надписи. Ян Бибиян почна да чете:

„Ляво“, „дясно“, „право“,

„горе“, „долу“, „тук“

„стой“, „мисли“, „пази се“

От тия надписи Ян Бибиян нищо не можеше да разбере. Още повече че „ляво“ пишеше на ръката, която сочи надясно, „дясно“ пишеше на ръката, която сочи наляво, „горе“ пишеше на ръката, която сочи надолу, и „долу“ пишеше на ръката, която сочи нагоре.

Ян Бибиян изтръпна от страх. Той разбра, че е попаднал някъде, откъдето не може вече да излезе. И той турна ръце на лицето си и почна да плаче. Сълзи обилно капеха от очите му и хлипания задушаваха гърдите му. Сълзите му капеха върху огледалния под и тупкаха като зърна от разсипана леща. Това се видя чудно на Ян Бибиян. Той наведе глава и погледна пода. Там, близо до краката му, бе се образувала малка тънка вадичка от неговите горещи сълзи и тая вадичка при движението си бе написала: „Ян Бибиян, върви след нас, не бой се!“

Ян Бибиян се разплака още повече и тръгна по следите на тая изплакана рекичка. Тя пълзеше бавно, но нейните малки криволички пишеха на стих:

Това писмо от сълзите на Ян Бибиян се редеше върху черното стъкло на пода като бисерна огърлица. Ян Бибиян го следеше с учудване и надежда, докато стигна до средата на срещната стена. Тук писмото свърши и сълзите почнаха да се редят като многоточие, докато стигнаха една рязка черта, която Ян Бибиян дотогава не бе забелязал. Като разгледа внимателно, той видя, че тая черта се очертава върху черното огледало във вид на врата. понеже той искаше час по-скоро да избяга оттук и да се спаси, без много-много да му мисли, натисна силно с ръце. И наистина пред него се отвори врата и през нея видя обширна гола пустиня, покрита с пясък, блеснала от някаква ослепителна светлина. Ян Бибиян излезе и застана смаян. От двете му страни бяха безброй врати, боядисани с различни бои — червени, зелени, сини, черни, бели. И над всяка врата стоеше огромен надпис. Ян Бибиян се обърна да види какъв надпис има над вратата, из която току-що беше излязъл. И като вдигна глава, той прочете: „Великият магьосник Мирилайлай.“

Над съседната врата, боядисана с черно, Ян Бибиян с ужас прочете:

„Царство на дяволите“.

Но той бързо се успокои, като разбра, че не е в това царство. Ала изплашен да не попадне там, той поиска да се върне назад. В това време откъм царството на дяволите се чу някакъв шум и говор. Ян Бибиян се спря, за да чуе какво става там. Тоя говор скоро се превърна на крясък и страшен вик. След това се чуха удари. Навярно биеха някого, защото се понесе ужасен рев. Като се вслуша по-добре, Ян Бибиян позна по тоя писък гласа на своя приятел Фют. Любопитството го накара да се приближи до черната врата, зад която се чуваше страшният вик на Фют и силните удари от камшик, които се нанасяха по неговия гръб.

— Олеле, олеле, пуснете ме! — ревеше Фют така силно, че дори вратата трепереше.

— Къде ти е опашката? Къде ти е опашката? — крещеше някакъв страшен дебел глас, който приличаше на лъвско рикание. И след всеки въпрос се чуваше удар от камшик.

— Олеле, не ме бийте, обещавам, че всичко ще направя, но ще взема опашката си пак назад!

— Знаеш ли ти, черни сине, че докато има в човешки ръце макар само една дяволска опашка, нашата работа е свършена: ние ставаме безсилни да правим зло и не можем да се движим по земния свят.

Така ревеше страшният глас, който се прекъсваше от ударите на камшика.

— Ще си взема пак опашката — ревеше Фют. — Пуснете ме да намеря Ян Бибиян, аз ще го излъжа и пак ще си взема опашката! Той няма да избегне от ръцете ми!

— Как ще я вземеш? — гърмеше страшният глас. — Ян Бибиян е в царството на великия магьосник. Защо го остави там, глупаво дяволче?

И камшикът пак заплющя.

— От болки сбърках вратата — чу се изнемощелият глас на Фют. — Но аз ще го намеря пак, пуснете ме!

Ян Бибиян слушаше всичко със затаен дъх и сърцето му биеше силно.

Някаква радост, хубава радост, каквато той никога не беше усещал, пълнеше душата му, в него се раждаше и едно голямо желание да се спаси. Той разбра, че докато има дяволската опашка в себе си, държи заключени и обезсилени всички дяволи. И реши да я пази здраво и да не я дава никога и никому.

Ала като погледна в ръцете си, той видя, че тя не е у него. Ян Бибиян подскочи като ужилен и се върна назад през вратата, от която бе излязъл.