Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Чудната книга

Когато Ян Бибиян влезе отново в черния огледален салон да търси опашката на дяволчето, той остана изумен и отначало много се уплаши. Тук, гдето царуваше страшно мълчание, гдето не бе се мярнало никакво живо същество, сега той видя страшен човек. Това беше един старец с бяла брада, дълга до пода, с червена широка наметка на плещите си. Той носеше в ръце грамадна книга. Такава голяма книга Ян Бибиян никога не беше виждал.

Тоя чудноват старец вървеше бавно, като че дебнеше някого. Тъкмо когато Ян Бибиян притваряше вратата зад себе си, старецът се наведе да вземе нещо от земята. Това беше дяволската опашка, която Ян Бибиян бе изпуснал и оставил тук.

Ян Бибиян не остави да му вземат опашката. Той се хвърли срещу стареца, бутна го назад, хвърли се на пода и с цялото си тяло легна върху опашката и я натисна здравата. Той очакваше, че старецът ще води борба с него, и затова здраво стисна опашката в ръка, като си каза:

— Ще умра, но опашката не давам!

Ала старецът не само че не искаше да води борба, а се уплаши много от внезапното нападение на Ян Бибиян, извика силно, изтърва огромната книга, побягна и изчезна, като че потъна в земята.

Ян Бибиян разгледа наоколо и като видя, че няма никой и че в черния салон настъпи тишина, взе опашката и стана. И за да не изгуби вече тая скъпоценна опашка, той я препаса отдолу под ризата си и хубаво се закопча.

Но самотата тоя път му се видя страшна. Желанието да се махне оттук загриза сърцето му. При това той огладня, а най-страшното бе, че ожадня. Така силно му се допи вода, както никога досега не му се е пило.

И като не знаеше какво да прави, той си спомни за черната врана, която толкова пъти му даваше съвети, и извика:

— Га, га, га!

Отведнъж из черния салон се разнесе рязък шум от криле и черната врана кацна на трона.

— Жаден съм — извика Ян Бибиян.

Още неизрекъл последните думи, враната изчезна. И след малко тя донесе в човката си една орехова черупка, пълна с вода.

Ян Бибиян бързо изпи тая малка глътчица и жаждата му мина веднага.

— Гладен съм — каза след това Ян Бибиян.

Враната пак изчезна. След малко тя отново се върна, като носеше в човката си едно гроздено зърно.

Ян Бибиян грабна зърното и го изяде. И веднага усети, че е наситен.

Тогава той падна на колене пред враната и почна жално да й благодари и да й се моли:

— Черна врано, непозната сестрице, коя си, каква си — не знам, но понеже се грижиш за мене, спаси ме оттук! Избави ме! Искам да изляза пак на земния свят, да намеря главата си и да се върна при родителите си, за които ми е много мъчно и които знам, че много страдат за мене.

Враната наведе замислено глава, очите й станаха тъжни. Тя се обърна към книгата, която странният старец изпусна на пода, посочи я с глава и каза:

— Чети тая книга и когато я прочетеш цялата, тогава ще се спасиш!

Като каза това, враната пак изчезна, сякаш потъна в земята.

Ян Бибиян остана пак сам. Обкръжи го пак страшната тишина. Той се приближи до голямата книга, която лежеше на пода, и прочете заглавието й. С големи златни букви върху сребърната подвързия, обсипана с брилянти, бисери и всякакви безценни камъни, пишеше: „Аз съм книгата на живота“, а под това заглавие пишеше по-ситно: „ Който ме чете — не ожаднява, който ме изучи — не огладнява“.

Какво можеше да прави тук Ян Бибиян! Самичък, изгубен сред тая тишина, той би се пукнал от скука. И той отвори голямата книга и се зачете. Най-първо той се почуди на странното писмо. Буквите в тая книга бяха малки живи човечета, които, наредени едно до друго, образуваха думи, редове и страници. Всички тия малки човечета бяха хубави, весели и облечени в разноцветни, пъстри облекла. Някои от тях се смееха, други плачеха, трети се плезеха, четвърти се блещеха. При все това Ян Бибиян разбираше тия букви, това писмо му се хареса, всяко от тия човечета му стана познато.

И той се увлече в четене.

Отначало четеше тихо, на ума си, после почна шепнешком и най-после гласно.

В тая книга бяха написани чудни приказки. В нея се разправяше за живота на разни хора от всички времена, от всички страни, от всички народи и от всички раси. Тук се разправяше за вечната борба на хората с природата, за техния вечен труд да изкарат прехраната си, да се издигнат, да станат по-богати и по-добри. Тия приказки бяха толкова увлекателни, че Ян Бибиян четеше неуморно, без да вдигне глава.

Когато прехвърли така няколко страници, той внезапно се спря, защото между два листа намери дебел слой влажна пръст. Той изтърси тая пръст на купчина пред себе си и пак почна да чете. Ала между други два листа той намери няколко житни зърна. Ян Бибиян изтърси тия житни зърна върху купчинката пръст и като повдигна глава, усети, че е гладен.

— Ах! — въздъхна Ян Бибиян.

Тогава две букви, А и Б, изскочиха бързо из книгата, разтичаха се насам-натам из залата, излязоха из една малка, колкото дупката на ключалката врата и след малко се върнаха, като носеха в ръцете си големи блюда, пълни с най-хубаво ядене.

— Заповядай, Ян Бибиян!

— Благодаря ви, А и Б! — каза Ян Бибиян, като пое ястията.

А и Б се изправиха пред него, а той почна да се храни с такъв апетит, че буквите-прислужници отстъпиха настрана от страх да не бъдат погълнати заедно с вкусната храна.