Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Към горния свят

Колко време чете Ян Бибиян тая грамадна книга, той не можа да разбере, защото не знаеше кога е ден, кога е нощ. При това той толкова се увлече в нея, че не усети как хвръкна времето. Когато прочете последната страница, книгата изчезна, като че никога не е била тук.

Ян Бибиян тогава се изправи, поразкърши тялото си и тръгна да се поразходи из салона, все още шеметен от вълшебната книга, която прочете. Като се погледна в огледалната стена, той видя, че е пораснал с десетина сантиметра.

След прочитане на книгата Ян Бибиян се ободри. Страхът, който го беше обзел, като попадна тук, му премина и душата му се изпълни с надежда.

От книгата той беше разбрал, че човек, каквито грешки и да прави в живота, може да ги поправи, стига да има воля и смелост. Каквото зло и да се случи на човека, той може да се бори с него и да го надделее.

Няма тежко положение, от което не може да се излезе, стига да има човек смелост и постоянство да се бори със злото и с пречките и да върви напред всякога смел, всякога горд, всякога пълен с надежда.

И Ян Бибиян, който досега беше роб и подчинен, реши да се спаси, да излезе оттука, да намери главата си и да се върне при родителите си.

И той почна да обмисля разни планове. И като се разхождаше из този стъклен салон, той почна да си представлява интересните приключения, които може да му се случат, и как ще се справи с тях. Облада го смелост и той почна да свири с уста, а после викна, та запя:

Гласът на Ян Бибиян силно и свободно заехтя в пустотата. Черните огледала затрепераха и зазвънтяха. Това насърчи още повече Ян Бибиян. Той искаше да изпочупи със силата на главата си тия черни стъклени стени и викна по-силно:

Стъклените стени почнаха да трещят и се пукат като от земетресение. Стаята светна и почна да трепти.

Отведнъж по всички четири стени се отвориха бързо малки вратички и през тях, разтреперани от страх, се втурнаха някакви малки човечета, облечени в разноцветни дрехи, паднаха на колене пред Ян Бибиян и с умоляващ глас почнаха да викат:

— Ян Бибиян, млъкни, не викай! Не пей, че ще събудиш нашия господар, великия магьосник Мирилайлай.

Ян Бибиян извади бързо от пазухата си дяволската опашка, размаха я гневно и извика:

— Проклет да бъде вашият Мирилайлай, изведете ме оттук или ще ви избия всичките!

При вида на дяволската опашка малките човечета изпищяха ужасени и попадаха върху пода като мъртви.

— Станете! — викна Ян Бибиян. — Изведете ме оттук!

Ала малките шарени човечета не мърдаха. Те лежаха вцепенени от ужас. Само малките им очички, ококорени от страх, безсмислено мърдаха.

— Станете! — викна още по-силно Ян Бибиян. — Заведете ме при вашия Мирилайлай!

Малките човечета почнаха да се гърчат и да се свиват на малки топчета, прилични на таралежчета без бодли.

Ян Бибиян, като видя тия безпомощни малки човечета, се разсмя. Той скри опашката пак под мишницата, наведе се, хвана за яката едно от тях, вдигна го като врабче и почна да го разглежда.

Тогава всички други, които бяха се свили на пода, рипнаха и почнаха да бягат с писък към малките вратички, където бързо изчезнаха.

— Олеле, Ян Бибиян, моля ти се, пусни ме! — извика уловеното човече.

— Не бой се! — каза Ян Бибиян, — кажи ми само как мога да изляза оттук!

— Не знам, не знам! — извика човечето.

— Не бой се! — усмихна му се Ян Бибиян, като го видя, че трепери.

— Страх ме е от дяволската опашка, Ян Бибиян. В нашето царство за най-страшно се смята дяволската опашка. Великият Мирилайлай отдавна търси такава опашка, за да я обезсили с магиите си, но не е могъл да намери. Той много се бои от нея, но ако ти му дадеш само едно косъмче, той ще те пусне оттук.

— Заведи ме при Мирилайлай! — извика Ян Бибиян. — Няма нищо да ти сторя.

— Ще те заведа, Ян Бибиян, само ме пусни.

— Добре, но ако побегнеш, ще те набия с опашката.

— Пусни ме, Ян Бибиян, няма да те излъжа!

Ян Бибиян пусна малкото човече.

— Върви след мен! — извика то и като наближи до една от стъклените стени, намери една малка колкото точка дупчица, вкара в нея едно ключенце, малко колкото игла, и натисна. Отведнъж цялата стена се открехна като врата и пред Ян Бибиян се изпречи безкрайна гора, която миришеше на люляк. Небето над нея бе синьо, слънцето грееше хубаво. Навред се чуваха весели птичи гласове.

Малкото човече, като се видя нашироко, побягна и се скри в гората.

Ян Бибиян помисли, че е спасен, че това е горният свят, който той отдавна бе оставил и тръгна по първата пътека, която му се изпречи. Отведнъж и гората тръгна и се отдалечи. Той забърза да я догони — и тя забърза пред него.

Но Ян Бибиян не се уплаши. Той извади опашката, замахна с нея и извика към гората:

— Стой!

Гората се спря. Ян Бибиян навлезе в нея.

Из гъстия буренак се преплитаха много пътеки. Без да му мисли, той тръгна по най-правата. Като вървя доста по нея, пред него се изпречиха три чешми, от които струеше бистра студена вода.

Ян Бибиян беше жаден. Той се спря пред първата чешма и се наведе да пие. Ала веднага водата се превърна на желязо.

Ян Бибиян се наведе да пие от втората, но тя се превърна на злато. Третата се превърна на сребро.

Ян Бибиян се упъти по-нататък. Отведнъж над него изграка черната врана и извика:

— Ян Бибиян, не върви по тоя път! Ела с мене да те заведа при Мирилайлай!

Враната тръгна напред и Ян Бибиян тръгна след нея. Скоро в гората се показа пушек. Когато се приближиха, Ян Бибиян видя същия старец, който бе забравил голямата книга, че седи пред един силен огън и бърка с дълга лъжица в една глинена тенджера, поставена на огъня.