Жените на Мирилайлай

Когато Ян Бибиян хвана Мирилайлай за брадата, великият магьосник трепна като уплашен от тежък сън и направи движение да стане, ала не можа. Той се почувствува вцепенен, очите му широко се отвориха, устата му замърдаха да кажат нещо, но не се чу никакъв глас.

Тогава Ян Бибиян разрови брадата му и намери в нея трите косъма, за които му каза Лю-лю. Без много да му мисли и без да се страхува, Ян Бибиян хвана железния косъм и го дръпна с все сила. Косъмът иззвънтя като желязна струна и се отскубна. После отскубна златния косъм.

Оставаше само да отскубне и сребърния. Ала Мирилайлай се развика и размърда страшно. Отведнъж избухна пожар. Огнен обръч от високи пламъци се появи наколо и го обгради.

— Да бягаме, Ян Бибиян — извика Мирилайлай, — да бягаме, че ще изгорим живи! Лю-лю е запалил двореца.

Магьосникът скочи на краката си и хукна с всичка сила, като буташе Ян Бибиян настрана. Ян Бибиян не се уплаши, той се държеше здраво за брадата на Мирилайлай и не се пущаше. А когато магьосникът го заведе към пламъците, Ян Бибиян извади дяволската опашка и силно я размаха. Отведнъж пламъците угаснаха и изчезнаха, а Мирилайлай падна на колене пред Ян Бибиян и почна да се моли:

— Пусни ми брадата, Ян Бибиян, не скуби сребърния косъм! Обещавам ти, че тоя път ще те изведа на земния свят.

Ян Бибиян, който толкова пъти беше лъган от магьосника, тоя път не се излъга. Той намери сребърния косъм в брадата му, хвана го внимателно и го откъсна.

След това Ян Бибиян пусна магьосника, като му каза:

— Върви си в железния дворец!

— Няма да те оставя — каза жално Мирилайлай. — Няма да оставя жените си сами. Те се мразят страшно, може да се изядат една друга, ако аз не съм при тях.

— Махни се скоро в двореца! — извика Ян Бибиян, остави магьосника и тръгна из желязната гора. Магьосникът тръгна след него. Тогава Ян Бибиян го подгони с опашката.

Мирилайлай побягна пълзешком, като се подпираше на ръцете си. Той тичаше толкова бързо, че Ян Бибиян едвам го настигаше. И когато го стигаше, удряше го силно с опашката, а Мирилайлай тичаше още по-силно. Най-после стигна двореца си и влезе бързо вътре.

Ян Бибиян тръгна самичък из страшната гора.

„Какво да правя сега? — мислеше той. — Ако завържа тия косми, трите жени на Мирилайлай може да ме изядат. Нека ги преобразя една по една. Първата — лошата — не ми е потребна, втората ще ми изяде очите. Нека се срещна само с третата. Тя ще поиска да й пея. Добре, ще и попея.“

Той взе сребърния косъм и почна да го връзва на възел, според както му беше казал Лю-лю.

В това време върху ръката на Ян Бибиян капна една гореща капка. Той вдигна глава нагоре. Върху клоните на желязното дърво стоеше неговата приятелка — черната врана. Неподвижна и тъжна, тя плачеше. От очите й падаха едри топли сълзи. Една от тия сълзи бе капнала върху ръката на Ян Бибиян.

— Га-га-га! — извика й Ян Бибиян.

Ала черната врана стоеше неподвижно и не отговори нищо на Ян Бибиян.

— Черна врано, вярна моя приятелко, сестро, която си ми помагала и си ме упътвала, обади ми се и в тоя труден час! Кажи ми какво да правя! Да завържа ли сребърния косъм?

Враната поклати отрицателно глава.

— Да завържа ли златния?

Враната пак поклати отрицателно глава.

— Да завържа ли железния?

Враната поклати утвърдително глава.

Ян Бибиян вярваше на черната врана.

Без да се двоуми, той взе железния косъм, сви го и го завърза. Отведнъж пред Ян Бибиян се изпречи едра и грозна жена със зелени очи.

— Кой си ти? — викна тя, като съгледа Ян Бибиян, и посегна да го хване за гушата.

Ян Бибиян вдигна дяволската опашка и каза:

— Мълчи!

Страшната жена отстъпи назад, разтреперана от страх.

Тогава Ян Бибиян завърза на възел и златния косъм. Веднага пред него застана тънка и суха жена. Очите й бяха кротки. Тя се наведе, поклони се ниско на Ян Бибиян и каза:

— Кой си ти и какво търсиш тук?

— Аз съм Ян Бибиян, владетел на дяволската опашка, пленник на Мирилайлай.

— Какво искаш от нас? — попита пак сухата.

— Искам да изляза от вашето магьосно царство, искам да се върна пак на земния свят.

Още неизказал думите си, сухата жена се спусна като усойница срещу него и протегна костеливи пръсти с остри и дълги нокти към лицето на Ян Бибиян.

Ян Бибиян я удари така силно с опашката през ръцете, че сухата изпищя и отстъпи уплашена. А после каза с мек, умолителен глас:

— Ян Бибиян, дай ми очите си! Аз ям човешки очи, дай ми ги и аз ще те изведа оттук!

— Моите очи са от кал — каза Ян Бибиян. — Аз изгубих главата си и вместо нея нося глава от кал. Не вярвам да са вкусни очи от кал.

В това време Ян Бибиян завърза бързо и сребърния косъм. Отведнъж пред него изскочи чудна красавица. На устата й грееше усмивка, очите й светеха като най-чистото небе. По страните й играеха леки розови облачета.

— Ах! — извика тя учудено, като видя Ян Бибиян. Гласът й прозвънтя сладко като песен.

— Гледай я как се глези! — каза сухата жена, като се обърна към дебелата. — А би му изпила кръвчицата като змия.

— Мълчи, грознице! — каза хубавицата.

— Мълчи ти, мазнице! — рече грозната.

Трите жени на Мирилайлай се скараха. Те се мразеха и затова Мирилайлай никога не ги оставяше трите насаме. Сега им падна случай да изкажат всичката си злоба и ненавист. Дебелата и сухата се спуснаха върху хубавицата и почнаха да я дърпат за дрехите и за косите. Тя почна да плаче и да вика:

— Мирилайлай, къде си да ме спасиш? Ян Бибиян, нима можеш спокойно да гледаш как ме бият пред очите ти!

Ян Бибиян тогава се спусна и почна да шиба с опашката двете грозни жени. Отведнъж те паднаха на земята и се вцепениха като умрели.

— Благодаря ти, Ян Бибиян — каза хубавицата. — Ти ме спаси от тия грозни чуми. Каква награда искаш за това?

— Хубавице, помогни ми, спаси ме, изведи ме на земния свят!

— Много искаш, Ян Бибиян. За да те спася оттук, ти трябва да ми попееш. Аз много обичам да ми пеят.

Хубавицата се подпря на едно желязно дърво и отправи сините си очи към Ян Бибиян.

— Чакам! — каза тя повелително.

Ян Бибиян застана пред нея смутен и пленен от нейната хубост. Някаква чудна, необикновена сила изпълни гърдите му. Той запя вдъхновено.

Загрузка...