Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Пак на земния свят

Ян Бибиян вървеше след хубавицата, която пръскаше с живата вода наоколо. И в миг всичко се преобразяваше, всичко се оживяваше. Железните дървета се преобръщаха на хубави буки и дъбове, покриваха се със зелени листа и весело шумяха. Черният железен пясък бляскаше като злато. Мъртвите железни отломъци ставаха канари, покрити с мъх. Тъмните облаци, що висеха над тоя омагьосан свят, бягаха и чезнеха. Късове от синьо небе се откриваха и викаха погледа.

А Ян Бибиян и хубавицата все вървяха и вървяха.

Далече, далече някъде се мярна и се изпречи на хоризонта като сън модрият, едвам забележим силует на планина и по високите върхове блестеше сняг.

И над всичко това се показа слънцето.

— Ето нашия свят, ето нашата земя! — завика с неудържима радост Ян Бибиян, наведе се и целуна ръката на хубавицата. — Благодаря ти, спасителко моя!

— Аз на тебе трябва да благодаря, Ян Бибиян. Ти с твоето мъжество и безстрашие спаси и мене. Аз също съм от земния свят. Аз съм дъщеря на морски офицер. Името ми е Лиана. През една страшна нощ из морето излезе Мирилайлай и ни грабна с моята малка сестричка Иа. Мене магьосникът взе за жена, а Иа превърна на черна врана. Боже мой, къде ли е тя сега?

Хубавицата се спря, разгледа наоколо и извика:

— Иа, Иа!

И ето, черната врана долетя и кацна на работо на хубавицата. Лиана натопи китката в живата вода и поръси.

И отведнъж враната стана хубаво малко момиче. То се хвърли на гърдите на сестра си, притисна се о нея и почна да плаче от радост:

— Мила сестро, хубава Лиано!… Спасени сме, спасени сме!

— Да, мила Иа, радвай се, радвай се!

След това Иа се обърна към Ян Бибиян и пак през сълзи от щастие му рече:

— Ян Бибиян, аз всякога бях с тебе. Мъчех се да ти помогна, но силата на магьосника всякога ме спираше и аз жестоко бях мъчена всякога, когато можех да те видя.

— Да вървим, да вървим по-скоро! — каза Ян Бибиян, като отправяше очи към далечната планина.

Хубавицата Лиана, Ян Бибиян и малката Иа пак тръгнаха напред. Скоро те излязоха на едно широко поле и пред тях се изпречи голяма река. Ала тая река беше мъртва. Втвърдени на желязо стояха водите й, безжизнени бяха бреговете й, неподвижна лодка с вкаменени плувци стоеше върху нея.

Зад тая река се простираше обширна жива земя, виждаха се села, пътища. Стада пасяха по полетата. Чуваше се камбанен звън, мяркаха се работници.

Ян Бибиян, Лиана и малката Иа, хванати за ръце, преминаха бързо през мъртвата желязна река и стъпиха на живата божия земя.

Лиана се обърна и поръси реката с жива вода. Отведнъж заплискаха водните талази, потекоха и зашумяха. Окичиха се бреговете с трева, бурени и зелени дървета. Запяха птички. Понесе се бързо лодката и оживяха младите гребци, удариха веслата и запяха песен:

Лиана чу песента и се спря. Сърцето й заби силно. Радост развълнува душата й, радост, че не е забравена. Тя се затича към брега на реката и почна да маха с ръка към гребците. Те оставиха греблата и се обърнаха към нея. Тогава тя запя:

Като чуха песента на Лиана, момците нададоха весели викове и подкараха лодката към брега.

Лиана се обърна към Ян Бибиян и очите й се напълниха със сълзи:

— Прощавай, Ян Бибиян! Тая лодка ще ме заведе дома. Чиста е земята, на която стоим. Ти лесно ще намериш пътя си. Аз никога няма да те забравя.

— Аз всякога ще си спомням за тебе, Ян Бибиян — каза Иа. — Ако ти искаш да станеш моряк, ела при нас на морето. Баща ни ще те вземе на парахода си.

— Моряк! Аз искам да стана нещо — каза Ян Бибиян, после се замисли и додаде: — Хубаво е да бъдеш моряк. Ала най-напред аз трябва да намеря главата си и да видя бедните си стари родители, които тъжат за мене.

— Сбогом, Ян Бибиян! — каза Лиана и скочи в лодката, която беше спряла на брега.

— Сбогом, Ян Бибиян, помни ме и ти! — извика Иа и също скочи в лодката.

Гребците удариха лопатите; лодката се отдели от брега и заплава по водата.

Ян Бибиян остана самичък на брега.

Той дълго следи с поглед лодката, която се отдалечаваше. Лиана и Иа му махаха с ръка, докато се изгубиха в далечината.

Ян Бибиян се озърна наоколо. Беше сам, брегът беше пуст и безлюден. Ала него не го беше вече страх. Само му стана жално за двете другарки, които го оставиха, и не му се щеше да напусне брега, гдето се разделиха. Той седна отмалял край реката и заплака. На душата му стана топло, светло и хубаво. Сълзите миеха и чистеха всичкото зло, което бе минало през нея, и му ставаше леко.

Слънцето полека-лека зайде, стана тъмно, студ повея от реката. Ян Бибиян видя, че е настанало вече нощ.

Той стана и се упъти напосоки към далечната планина, която беше гледал през деня.

Той вървеше през широко поле. Наоколо беше тихо и пусто. Малка, утъпкана пътека се очертаваше през тревата. Ян Бибиян тръгна по нея. Небето бе обсипано със звезди; звезди, които Ян Бибиян отдавна не беше виждал. Той ги гледаше и им се радваше.

Отведнъж пред него, на пътеката, се мярна нещо. Ян Бибиян напрегна поглед. Наблизо имаше нещо, ала какво беше — не можеше да види добре. Скоро той се приближи. Там, до пътеката, върху един самотен голям камък нещо мърдаше. Птица или човек?

— Кой е там? — извика Ян Бибиян.

— Аз, аз съм — отвърна уплашено един разтреперан глас.

Този глас се стори познат на Ян Бибиян. Къде го е чувал?

— Кой си ти? — повтори твърдо Ян Бибиян.

— Аз съм Фют, твоят най-добър приятел.

— Фют, Фют, ти ли си? — зарадва се Ян Бибиян. — Какво правиш тук?

— Чакам те, Ян Бибиян. Хе, откога те чакам тук! Радвам се, че пак те видях.

Ян Бибиян се приближи. На камъка наистина седеше Фют.

Двамата стари приятели си подадоха ръце.