Ястреба и гълъбицата

Глава 15

Майлс едва кимна за поздрав на Едуина Фаръл и насочи цялото си внимание към Теди. В момента, когато очите им се срещнаха, тя се изчерви — с удивителен нюанс на розовото, който великолепно подхождаше на червените рози, избродирани върху бялата й памучна рокля, а после незабавно извърна поглед.

Нямаше съмнение — това момиче бе преживяло изпълнена с видения нощ. Нарочно я остави сама сутринта, за да се съвземе. Буквално се насили да отиде на полето, където прекара последните четири часа. Събираше тютюн и пренасяше натрупаните купчини до склада при реката. Бе го направил не само за да не й пречи. След снощното преживяване тялото му бе обхванато от демони, които трябваше да покори. В резултат на четири часа усилен труд по полето усещаше ръцете, гърба и мускулите на бедрата си да горят в сладостна умора; тя би трябвало да прогони съблазънта от мислите му.

Трябваше да се досети, че няма да се получи. Реакцията му към Теди щеше да си остане завинаги една: изостряне на физическите и умствените му сетива; никаква насилствено предизвикана умора, проява на цинизъм или отчаяно усилие на волята нямаше да потуши страстта му. Независимо от всичко изтощителният труд остави тялото му изпълнено с желания, които единствено тя можеше да задоволи.

Едва имаше търпение да остане насаме с нея, да извади фуркетите от косите й, да свали роклята от младото й тяло. Да я люби така, както заслужава да бъде любена. И въобще не го беше грижа дали копнежът не е изписан на лицето му в момента. А очевидно беше, ако съдеше по самодоволната усмивка върху лицето на Едуина Фаръл. Възрастната дама само дето не изрази с думи злорадството си, съзирайки красноречивото му мъчение. Явно го ненавижда, щом не позволява на племенницата си да изпита удоволствията на брака. По дяволите, нека злорадства за негова сметка. Това е ниска цена и е готов да я заплати, понеже знае, че наградата му е на ръка разстояние от горещите му длани и се изчервява така привлекателно в отрупаната с бродирани рози бяла рокля.

— Добре — изчурулика Едуина Фаръл. — Значи се разбрахме. Вземи си шала, Теодора. Трябва да вървим.

— Какво?

От изненада Майлс направо зяпна, а Теди побърза да мине покрай него. Движението бе стремително като повей на вятъра. Даде си сметка за почтителната дистанция, която тя запази помежду им, сякаш бе усетила копнежа му да се пресегне и да я докосне.

И сякаш не желаеше той да го стори.

Извърна се към Едуина Фаръл.

— Къде, по дяволите, мислиш да я водиш?

Едуина Фаръл го дари с леко изненадан поглед.

— Нали те предупредих, Уинчестър. Племенницата ми и аз отиваме по светски визити. Не ме ли слушаш какво говоря? Или си прекалено зает с нещо друго?

Майлс стисна зъби и цялото му мъжко его възнегодува от самодоволните пламъчета в очите на възрастната жена.

— Тя няма да дойде.

Едуина Фаръл се изсмя и потупа изцапаната му ръка с обвитата си в розова ръкавица десница, все едно го мъмреше за нещо, което трябва да му е ясно от години.

— О, налага се. Традицията изисква булката да посети всички гости от сватбеното тържество до месец след венчавката. Нали разбираш — да демонстрира своето семейно щастие, та да не започнат клюките.

— Не съм съгласен — промърмори Майлс с невероятна решителност. Никога не се бе интересувал какви приказки се носят за него и Едуина Фаръл го знаеше отлично. Отвърна на усмивката й с усмивка, макар неговата да бе така изкуствена, че само изостри бръчиците около очите му. — Но, добре. За да се уверим, че никой няма да остане разочарован или с погрешни впечатления, ще ви придружа.

— Невъзможно е да постъпиш така — отвърна Едуина бързо. — За Бога, човече, та според традицията младоженецът е изключен от тези посещения.

— Що за обичай е това? — попита Майлс и през присвити очи погледна вечно изобретателната Едуина Фаръл. — По-скоро ми прилича на някакъв заговор, ако ме извиниш за израза.

Едуина Фаръл премигна насреща му.

— Заговор ли? За Бога! И какво цели да постигне той?

Майлс скръсти ръце върху гърдите си.

— Отлично знаеш какво правиш.

С усмивка, която Майлс веднага определи като фалшива, Едуина възропта:

— Това, скъпи мой, няма да ти го простя. Никога през живота си не съм заговорничела. Държа да ти кажа, че тази традиция се спазва от Фарълови от векове. И категорично отказвам да бъда първата нарушителка, която влачи из околията нахално натрапил се младоженец. Представяш ли си какво ще си помисли Джордж?

В момента Майлс изпита странното чувство, че Джордж Фаръл ще застане на негова страна в този спор. Нахален натрапник? Как е възможно една жена да го нарече така и то в собствената му къща?

— Освен това — добави Едуина, сякаш току-що й бе хрумнало, — племенницата ми прилича на човек, който спешно се нуждае от смяна на обстановката и аз реших да й помогна. Ще ти я върна надвечер.

Ето, това бе истинската причина. Теди бягаше от него за цял ден, доброволно както изглеждаше. Зачуди се дали щеше да се измъкне, без да му се обади. По дяволите! Каква ли причина е изтъкнала пред Едуина Фаръл за измъчения си вид? Едва ли бе казала истината, защото иначе той вече щеше да танцува под заповедите на Джордж Фаръл. Дъхът му излезе със съскане, докато за миг се изкуши да направи опит да я спре. В следващия момент се отказа от подобна идея. Никога не би успял да принуди Теди да не направи нещо. Дори леля й не би успяла.

Съпругата му искаше да се махне оттук и само прилагането на физическа сила би й попречило.

— А, ето я — възкликна Едуина, хвърляйки поглед през рамо към фоайето. — Прелестна е, нали? Идвам, Теодора.

Майлс стисна зъби и реши да не допусне пъхащата навсякъде носа си Едуина Фаръл да му развали още повече настроението. Понечи да се извърне, но усети как върхът на розовото й чадърче се забива в ребрата му. Възрастната дама застана пред него и с енергични движения започна да оправя диплите на роклята, перата на шапката и какво ли не още, с което му попречи да мине край нея. Пъргавото й придвижване покрай мебелите само го ядоса още повече, защото трябваше или да върви след нея, или да прескача изпречилите се на пътя му столове, масички и шкафчета. Не се съмняваше в предумишлената й маневра да му попречи да стигне до Теди. Над клатещото се на широкополата й шапка перо той успя да зърне единствено червения шал върху раменете на Теди, докато тя забързано излизаше през входната врата, за да се настани в чакащата карета на семейство Фаръл.

Стисна зъби от яд. В следващия миг Едуина Фаръл застана на прага. Едрата й фигура и широките поли на роклята й правеха минаването покрай нея невъзможно.

Тя се засуети.

— Къде ли съм си оставила кърпичката?

— Госпожо Фаръл!

— Да? — С широко отворени невинни очи тя се извърна към него. — Мисля, че съм си загубила кърпичката. О, не! Сетих се. Оставих я върху дивана. Ако ме извиниш, Уинчестър, ще…

— Аз ще я донеса — промърмори той и с няколко широки крачки стигна до дивана, взе кърпичката и се върна при нея. — Госпожо Фаръл, един ден просто ще преминете границата на търпението ми.

— Така ли? — Пое кърпичката от него, а сивите й очи проблясваха от неприкрито забавление. — Представа нямам за какво говориш, Уинчестър. Държиш се като типичен мъж.

С тези думи тя се извърна и се насочи към фоайето. Той обаче се шмугна край нея, излезе през входната врата и се спусна по стъпалата, като прескачаше по две наведнъж. Изсумтя нещо към лакея, отвори вратата на каретата със замах и пъхна глава в тапицираната със златно кадифе вътрешност.

Там, разположена на седалката като безценно бижу, намери Теди.

Гърлото му се сви. Думи, обяснения, настоявания да му каже какво, по дяволите, прави, мигом излетяха от главата му. Усети някаква странна топлина да се разлива по тялото му. Сърцето в гърдите му заби лудо.

— Ние… Искам да кажа… Трябва да говоря с теб. — Господ знае какво му стана, но той сграбчи отпуснатата в скута й ръка с бяла ръкавица в своята едра длан сякаш така щеше да я задържи. Загледа се в широко отворените й очи и прошепна: — Ще се върнеш ли?

Тя премигна, въздъхна дълбоко и погледна през другия прозорец. Устните и потреперваха, когато отвърна:

— Да, разбира се.

— Добре. — Преглътна, за да премахне появилата се в гърлото му буца и се зачуди защо не му хрумва друго. Импулсивно притегли ръката й към устните си и ги притисна към потреперващите под бялата ръкавица пръсти. — Ще те чакам.

Вдигна глава, само за да види с какъв неприкрит копнеж го гледа. Усети как гърдите му се стягат.

— Махни се от пътя ми, Уинчестър — нареди Едуина и потропа с чадърчето по калдъръмената настилка зад гърба му.

Теди бързо се премести по-навътре, но леката извивка на устните й я издаде.

— Забавлявай се, скъпа — пожела й Майлс дрезгаво и й изпрати въздушна целувка.

С огромно задоволство забеляза как тя се напряга и чу учестеното й дишане. Кръвта му закипя.

Да, заслужаваше си да почака за наградата си още един ден.

Измъкна се от каретата и помогна на Едуина Фаръл да се качи, заради което получи едно: „Много ти благодаря, Уинчестър“ от досадницата.

— Готов съм на всичко, за да не ме смятат за нахален натрапник — промърмори той с галантно кимване на главата.

Остана загледан след каретата, докато тя не се скри от погледа му.

Теди се върна след свечеряване. Слезе от каретата и застана пред импозантните врати на къщата с възвърната самоувереност, бистър ум и изпънати рамене. Беше сякаш обновена. Денят й, посветен на „светски визити“ мина в пълен покой и отдих в имението Тимбърнек. По нареждане на леля си прекара цял час във ваната. После, облечена само в лека ленена роба, обядва плодове и обилно напоени със сметана кифлички. Следващото й занимание бе тричасов сън в приятната хладна стая, засенчена от огромна секвоя. Остатъка от следобеда прекара с леля си на южната веранда, обърната към река Йорк. Наблюдаваше как слънцето бавно се спуска във водите, докато отпиваше изстудена лимонада и слушаше спомените на леля си за младостта й в Англия. Напевният несекващ говор й действаше успокоително.

Нито една от двете не спомена Уинчестър през целия ден. Теди се постара да не мисли какво изпита, когато той целуна ръката й в каретата. Ако съдеше по настроението му не й бе ни най-малко сърдит. Тайната й, поне засега, очевидно беше запазена.

Онова, което бе останало от целомъдрието й обаче бе със сигурност застрашено. Усети го още по-силно, когато приближи входната врата на къщата. Къщата на Уинчестър. Според английските закони, Теди бе също негова собственост и той имаше право да прави с нея каквото поиска, когато поиска и където поиска.

Вместо да се изпълни с негодувание, характерно за жена с нейното образование, логичен ум и здрав разум, Теди усети как пулсът й се учестява и коленете й омекват.

Вратата се отвори точно в момента, когато тя изкачи и последното стъпало. Джили застана в светлината на двете газови лампи, поставени симетрично на входа. Със скръстени върху гърдите ръце и стиснати устни тя се загледа в приближаващата се Теди, както лъвица гледа задаваща се към бърлогата й опасност. Теди леко вирна брадичка, ускори крачка и впи очи в Джили. Но колкото повече я приближаваше, толкова по-силно изпитваше тревожно усещане. Стомахът й се сви. Нещо не бе наред. Досещаше се от начина, по който бяха стиснати устните на Джили, от погледа й: там се четеше някакво отчаяние, макар и прикрито зад безстрастното поведение.

— Ето ви и вас, госпожо — обади се прислужницата с типичния си леко неуважителен тон, в който се долови и неприязън. — Побързайте. Той има нужда от вас.

Теди усети как тежестта в стомаха й изчезва.

— Майлс ли? — прошепна тя.

Джили я изгледа рязко.

— Той никога няма да има нужда от никоя жена. Добре е да запомните това. Става въпрос за капитан Коул. Пита за вас.

— Деймиън? — Теди сепнато си пое въздух. — Но той е в Балтимор. Подготвя флота за…

Джили поклати глава и като се извърна, задържа вратите отворени.

— Ранен е. Изпратили са го вкъщи. Пристигна днес рано следобед. Лежи в стаята си в източното крило. Най-добре веднага да отидете при него. Аз… Той не иска повече да ме вижда.

— Има ли лекар при него? — попита Теди, докато минаваше край Джили и се насочваше към стълбището.

— Не. Лекарите не са в състояние да направят нищо повече за него.

Теди замръзна на първото стъпало, стиснала парапета. Усети как кръвта изчезва от лицето й. Болка прониза гърдите й. На колко ли жени се случваше нещо подобно всеки ден? И какво ли изпитват, когато съпрузите и синовете им пристигат вкъщи, не за да бъдат лекувани, а погребвани?

Не. Изключено е това да се е случило на младия, така горд и изпълнен с ентусиазъм Деймиън.

— Къде е Уинчестър? — попита тя.

— Излезе, госпожо.

Теди хвърли поглед на Джили през рамо.

— Къде отиде?

— Не знам, госпожо. Скоро, след като капитан Коул пристигна, той яхна Див вятър. Това стана преди няколко часа.

— Къде мислиш, че е отишъл, Джили? Ти го познаваш.

Горната устна на прислужницата леко трепна.

— Не, госпожо, той вече е така непознат за мен, както бе преди осем години, когато се прибра у дома. Вие го познавате много по-добре, отколкото аз някога ще го опозная.

Теди се опита да намери някаква утеха в признанието на прислужницата. Това бе признание за нейната победа. Но колкото и странно да бе, не изпита никакво тържество, вероятно защото Джили изведнъж й се стори лишена от жизненост, сякаш последните осем години й бяха отнели всякаква радост. Още една жертва на унищоженията на войната. Бе загубила сърцето и младостта си, влюбвайки се в поразен от войната мъж, без досега да си даде сметка, че никога няма да успее да стигне до дъното на душата му.

— Ако трябва да гадая, госпожо — обади се Джили тихо, — вероятно е отишъл в клуба си в Уилямсбърг. Да изпратя ли Саймън да го потърси?

— Не. Той ще се върне. — Теди прихвана полите си и тръгна нагоре по стълбите с крачка, по-подходяща за военен. — Когато е готов и престане да бяга от семейството си, ще се върне.

Вървеше бързо по коридора в източното крило, мина край тъмната спалия на Уинчестър и прекоси тесния коридор към покоите на Деймиън. Завари вратата му леко открехната. Оповести за пристигането си с две резки почуквания.

В първия момент реши, че очите й я мамят. Деймиън седеше полускрит в дълбокия тапициран стол срещу огъня в камината, облечен в тъмночервен копринен халат. Одеяло покриваше краката му. Чиста бяла превръзка минаваше през челото му и се скриваше в както винаги безупречно сресаните му златисти коси. Теди се загледа в отслабналото му лице и преглътна буцата в гърлото си, заседнала там, когато чу за раняването му. Поради някаква причина бе решила, че е на прага на смъртта. Сега изпита огромно облекчение.

— Слава Богу, Деймиън — зарадва се тя и влезе в стаята с протегнати към него ръце.

Той я погледна с изцъклени очи и безизразно лице, после бавно се надигна и се обърка към нея, оставяйки одеялото да се свлече от краката му. Едната му ръка се вдигна, за да я поздрави, а после с нея се вкопчи за гърба на стола, защото залитна. Другата ръка…

Теди замръзна, прикована на място от обзелия я ужас. Ръкавът на халата висеше свободно от лявото рамо на Деймиън. Там, където някога имаше силна здрава ръка, сега нямаше нищо.

Изхлипването се изтръгна от гърдите й, преди да успее да го сподави.

— Господи… — прошепна тя.

Усети как в очите й напират горещи сълзи, които, както обикновено, се постара да потисне. Но сега, изправена пред цялата тази несправедливост, станала така внезапно…

Този път едва ли щеше да възпре сълзите.

И все пак се помъчи, защото съзнаваше, че на Деймиън няма да му е приятно да види такъв откровен изблик на съжаление. Приближи се към него и зарови лице в дясното му рамо.

— Слава Богу, че си жив — прошепна тя.

Той остана скован, неподвижен, недостижим и очевидно изгарян от вътрешна треска.

— Стана по погрешка — обяви той равнодушно. — Трябваше да умра.

Освободи се от прегръдката й, извърна се и се загледа в огъня.

— Трябва да си в леглото. Треската ще те повали. Сигурно е от инфекция.

— Това ли ти каза Джили? Тя греши, така да знаеш. Продължава да ми дава лауданум, за да облекчи болката. А всички лекари казаха, че мога да получа ром колкото желая и докогато го желая. В продължение на години, ако трябва. Ще са ми нужни години, за да се възстановя. — Погледна я с очи, мътни под свъсените вежди; лицето му бе пребледняло. Подобна липса на емоции — така нехарактерна за него — я изпълни с ужас. — Моля те набави ми малко ром, Теодора.

— Ела да си легнеш. За малко. Ще донеса влажна кърпа за челото ти.

— Говориш точно като Джили. Проклетата жена не ме остави на мира.

— Не трябва да бъдеш оставян сам.

— Как ли пък не!

— Говориш също както Уинчестър.

Той зяпна, а гърдите му се издуха от дълбоко поетия въздух. В очите му пламна огънче на негодувание, после изгасна. Теди знаеше, че някои мъже са родени с инстинкта да се съпротивляват срещу всякакво глезене или женски грижи, именно когато най-много се нуждаят от тях. Деймиън и братовчед му Уинчестър бяха от този тип. При тях ключът да постигнеш съдействието им бе да ги разяриш достатъчно, кръвта им да закипи и да отклониш вниманието им от болестта. Когато умът им е зает с нещо друго, има по-голяма вероятност да приемат предложенията ти.

— Ела — подкани тя и приближи леглото.

До стената лежеше стол с висока облегалка — очевидно белег от срещата на Уинчестър с Деймиън по-рано следобеда. Тя изправи стола, приближи го до леглото и седна.

— Не си ми правила впечатление на мъченица — промърмори Деймиън. Бавно се приближаваше към леглото с високо вдигната брадичка, а празният му ръкав се вееше като прокъсано знаме. — Дори мъчениците не си губят времето със страхливци.

— Те не си страхливец, Деймиън. И не ме интересува как е станало.

— Попитай съпруга си дали смята така, госпожо Уинчестър — просъска той и тежко се отпусна върху постелята. Остана загледан за миг в тавана, после покри очите си с ръка. Теди видя как адамовата му ябълка се раздвижи нагоре-надолу. — Попитай какво според него съм сторил със скъпоценното му семейно име.

— Всеки ден в битките раняват много смели мъже, Деймиън, и въпреки това те успяват да държат главата си високо вдигната в името на свободата на страната, за която се борят. Семейното потекло няма нищо общо. Няма от какво да се срамуваш.

Смехът му я прониза като нащърбено парче стъкло. Облегна се на ръката си и я изгледа свирепо с кръвясали, пълни с гняв очи.

— Битка ли? Каква битка? Нито за миг не съм участвал в битка. Дори не зърнах платно на английски кораб на хоризонта. Корабът ни не излезе от пристанището на Балтимор. Другите два отплаваха без нас. И знаеш ли защо? Защото загубих ръката си по време на рутинно упражнение по стрелба. С целия си ентусиазъм да докажа колко заслужена е репутацията ми на добър стрелец, с цялата си заслепеност на глупак, сложих прекалено много барут. Фитилът бе къс, ръката ми някак застана на пътя… Оръдието гръмна…. — Зъбите му се оголиха, а думите му бяха пълни с горчивина. Ако се бе случило по време на битка, щях да умра някъде в открито море, обграден отвсякъде с огън и кръв. Нямаше да има градски лекар, който да ме чака на брега, да ме упои и да отреже ръката ми. И с радост щях да умра от загуба на кръв, като знаех, че цялото ми нелепо поведение е известно единствено на мен и заслужавам съдбата си, щом така съм се изложил. Но вместо това трябва да нося изобличителния белег така, че всички да го виждат. И ще се наложи да разказвам нелепата история безброй пъти, докато умра. Заслужавам си го, така да знаеш. Един истински Уинчестър щеше да умре там като герой. Аз никога няма да съм един от тях.

— Напротив, ти си един от тях. До болезнена степен. — Теди усети как се разгневява и от това гласът й стана дрезгав и разпален. — Толкова ли е необходимо на мъжете от рода Уинчестър да се самоизмъчват? Или да поставят предците си на пиедестал? Да очакват от себе си невъзможни неща? Ах, тези мъже, които си превърнал в свой идеал! Как ми се ще някой от тях да е тук сега, та да влее малко ум в главата ти. Те са били хора като теб, също така уязвими или буйни. Единствената разлика между тях и теб е, че са умрели преждевременно. А на теб и Уинчестър ви е дадена по-голяма възможност и по-голям дар, след като сте оцелели. Но и двамата отказвате да го разберете.

— Защото не е така.

— И двамата се криете зад раните си — душевни или физически.

— Иска ми се да можех да го сторя.

— О, но ти правиш точно това. Също като Уинчестър. Готови сте да се откажете от живота, за да се самонакажете. Дедите ти нямаше да те съжаляват заради загубената ти ръка, Деймиън, но щяха да те съжаляват заради отчаянието ти, защото то е по-пагубно. Нищо чудно, че Уинчестър не е понесъл да се обърне с лице към него.

Деймиън се отпусна върху възглавниците. Свъси вежди и с напрегнат глас заяви:

— Той ще се удави в пиене, щастливото копеле.

— Няма да му помогне. Само ще направи болката по-силна.

— Не бива да винят един мъж, че поне ще опита.

Теди нежно сложи ръка върху челото на Деймиън. Очите му се затвориха. Известно време продължи да гали главата му, заслушана в тихото тиктакане на часовника в коридора. От време на време той се сепваше, отваряше очи, взираше се в нея, после отново се унасяше.

— Дори сега продължаваш да се бориш срещу лауданума, срещу съня и срещу всичко, което ще ти помогне да се почувстваш по-добре — промърмори тя. — Откажи се поне от тази битка.

— Попей ми, Теодора — помоли Деймиън унесено.

— Аз… Не мога да пея. Майка ми чуруликала като славей — така са ми казвали, но мен никак не ме бива. Съжалявам.

Остана загледана в равномерното повдигане и отпускане на гърдите му и си помисли, че най-после е заспал.

— Джили пее хубаво — пророни внезапно той. — Чувал съм я в кухнята, когато смята, че е сама и никой не я чува. Мисля, че пее, когато е тъжна. Често пее. Той е виновен. Проклетото копеле никога не я е обичало. Той дори не знае, че тя умее да пее. — Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Деймиън. — Пее като същински ангел.

— Ще я повикам.

Остави го и завари Джили в коридора — пребледняла, напрегната, разтревожена.

— Иска да те види — каза й Теди.

Джили премигна.

— Вероятно грешите, госпожо. Само преди половин час, бесен ме изгони от стаята.

— Може би, ако му попееш…

Пребледнелите страни на Джили поруменяха.

— Да му попея? Аз… — Тя преглътна с видимо усилие, после изправи тесните си рамене и стиска устни. — Ще опитам, госпожо, щом смятате, че това ще помогне на капитан Коул.

— Да, ще му помогне, убедена съм. Благодаря ти, Джили. Ще дойда в полунощ да те сменя. Според мен не бива да остава сам.

Теди сложи ръка върху рамото на Джили и погледите им се срещнаха за миг, преди прислужницата да се стегне и отдръпне.

Теди продължи надолу по коридора към западното крило. Чувстваше натрупаната умора в крайниците си и някаква тежест в сърцето. Часовникът в коридора отбеляза девет часа. В далечината се чу тътен на гръмотевица. Като злокобно предупреждение силни талази вятър накараха стъклата на прозорците да иззвънтят.

Тя се помоли бурята да остане навътре в морето. След три часа имаше среща с Кокбърн, за да приведе плана си за залавянето на Нощния ястреб в изпълнение. Ако не бе способна да помогне на Уинчестър или Деймиън да се справят с обзелите ги демони, поне със сигурност щеше освободи Уил от затвора му, а себе си — от принудителния маскарад. И нищо, дори природната стихия, няма да я спре този път.

— Уил изглежда оставал без сили — отбеляза Теди в момента, когато тя и Кокбърн се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не ги чуват хората от лодката. Внезапен повей на вятъра отне дъха й и развя пелерината й като знаме на кораб. Светкавица прониза небето над залива и тя зърна силуета на Уил; дори отдалеч се виждаше как главата му клюма на една страна. Когато й заговори преди малко гласът му бе съвършено немощен. — Не го храните.

Кокбърн изсумтя.

— С какво да го храним? Всички ще имаме късмет ако дажбите ни стигнат до края на седмицата.

Теди прикри тревогата си зад безизразен поглед и попита:

— Какво стана с допълнителните ви запаси?

— Склонен съм да вярвам, Теодора, че останалата част от английския флот, включително и продоволствените кораби, са ангажирани в други маневри по на север, където в момента се водят военни действия. Къде е Фаръл?

Лъжата се отрони от устните й със забележителна лекота:

— С останалата част от флота, естествено, близо до Сейнт Лорънс.

Кокбърн я погледна изключително доволно.

— Прекалено силно се е подплашил, за да проведе офанзива тук, така ли?

Теди подхрани самодоволството му, твърдо решила да не издава, че Фаръл всъщност подготвя три кораба близо до Балтимор, за да нанесе изненадваща атака.

— Фаръл сигурно знае, че Англия е господар на моретата, така както Наполеон е господар на континента.

Той я погледна рязко.

— Наполеон, мила моя, падна преди по-малко от четири месеца. Моли се и нашият край да не дойде така внезапно. Не бих пощадил живота на брат ти, за да го предам на американските диваци. — Направи пауза. — За мен започва да става болезнено ясно, че е най-добре да стъпим на брега близо до Хамптън и да потърсим храна.

Теди съзнаваше какво означава подобно слизане на брега: плячкосване, пожари, убийства и изнасилвания. Храната изведнъж щеше да се превърне в нещо второстепенно. Кокбърн и екипажът му бяха зажаднели за действие. От онова, което бе подочула, военните добре охраняваха Хамптън именно срещу подобно нападение. Уил щеше да бъде отново изложен на опасност.

— Имам начин да ви набавя храна — заяви тя бързо, за да промени плана на Кокбърн. — В голямо количество. И да ви я предам заедно с Нощния ястреб.

При проблясването на нова светкавица тя зърна изкривените в зловеща усмивка устни на Кокбърн.

— Продължавай.

— В замяна на Уил.

— Толкова си убедена, така ли?

— В стойността, която има за вас Нощния ястреб? Напълно. Както съм сигурна, че той ще пробие блокадата ви, ако не го хванете. Не понасяш лесно унижението, предполагам.

Кокбърн я наблюдава няколко мига, преди да попита:

— Не вярваш, че мога лично да го заловя с помощта на корабите ми близо до Албемаръл?

— Никога няма да успееш без моята помощ.

— Арогантността ти тази вечер ме заинтригува. Или по-скоро е проява на безразсъдство, а, Теодора?

— Предлагам ти сделка, а ти изведнъж кой знае защо не ми вярваш.

— О, вярвам ти, макар в началото да се съмнявах в способностите ти да изиграеш този маскарад. Тогава гледах на това като на вид развлечение за себе си, нещо, за което да мисля нощем. Нямах какво да губя, докато ти… Ти щеше да загубиш всичко. Но сега вече ти вярвам. Прекалено си умна, за да играеш и с двете страни, когато от това зависи животът на брат ти. А сега ми размахваш Нощния ястреб пред носа, като предлагаш себе си за примамка да бъде заловен, ако правилно съм те разбрал. Смяташ, че така ще ме подкупиш да освободя брат ти. — Вятърът отнесе бурния му смях към небето и накара студени тръпки да преминат по тялото на Теди. Кокбърн се приближи към нея и почти завря нос в лицето й, но тя не трепна, нито отстъпи. — Минавало ли ти е някога през ума, малка ми хитроумна шпионке, че като ми връчиш точно онова, което най-много искам, ще станеш незаменима за мен? Че никога няма да те освободя от ролята ти, нито брат ти от пленничеството му, докато трае войната?

Гърлото на Теди пресъхна. Не, не бе обмисляла подобен вариант, вероятно защото бе възмутително непочтен. Тя стисна зъби, за да прогони обзелия я ужас.

— Тогава няма да ти помогна да заловиш Нощния ястреб.

Очите на Кокбърн блеснаха с такова зловещо злорадство, че сърцето на Теди се сви. Тя почти чу как щракват невидими белезници върху ръцете й.

— О, напротив. И докато не го сториш, брат ти няма да получи нищо освен няколко глътки вода.

Теди почти се задави от възмущение. Трябваше да се досети! Как прояви такава глупост и реши, че може да диктува условия на мъж като Кокбърн? Защо не предвиди подобен обрат? Ако мислеше ясно, без да се разсейва, вероятно щеше да се досети. Тогава щеше да намери начин да окаже съпротива. Поне нямаше да се чувства така уязвима, така сигурно попаднала в капан.

Излизаше, че няма избор освен да играе по неговата свирка. Отново.

— Дай ми пет дни — процеди тя през стиснати зъби и едва се въздържа да не трепне при вида на злобната усмивка, появила се върху лицето на Кокбърн.

— Къде ще се срещнем?

— При носа с фара. В полунощ.

— Ще накарам моите хора да се скрият в гъсталака. И ще ги въоръжа до зъби — добави той натъртено, несъмнено за да разсее всякаква мисъл за евентуална нейна измама.

— Ще искам уверения, че Уил е добре.

— А иначе — какво? — Той отново изсумтя. — Мила моя Теодора, твоето нахалство в момента ме смайва. Но подобно на повечето ми колеги морски офицери, винаги се възхищавам от смелостта на противника. Наистина смятам, че никой мъж в твоето положение не би очаквал каквито и да било уверения от мен. А ти, жената, го правиш. Защо постоянно трябва да ти напомням, че аз, а не ти, контролирам изцяло положението?

Тя вирна брадичка и усети първите капки дъжд по лицето си.

— Ако Уил умре, ще видиш кой контролира нещата, Кокбърн. Няма по-безразсъдно същество от жена, която няма какво да губи.

След тези думи тя се извърна и тръгна към Клио, като остави Кокбърн зазяпан в гърба й, докато изчезваше сред проблясванията на светкавиците.

Теди се завърна в Мирамер и намери конюшнята така тъмна и тиха, както и когато я напусна. Изрече наум благодарствена молитва, приготви Клио за нощта и с пелерината и шапката, пъхнати под мишница, забърза към оставената от нея отворена странична врата на къщата. Вятърът фучеше в короните на дърветата и носеше дъха на приближаващ дъжд. Беше пришпорвала Клио с всички сили и успя да се откъсне от дъждовните облаци. Но само за малко. Сега светкавиците просветваха почти непрекъснато и осветяваха пътя й по калдъръмената алея. Гръмотевиците разтърсваха земята под краката й.

Първите дъждовни капки яростно се посипаха почти едновременно с безшумното й вмъкване в къщата. Спря се, въздъхна дълбоко облекчена и направи крачка към пълния със сенки коридор.

— Съпруго.

Теди замръзна на място. Уинчестър изплува от най-тъмния ъгъл. Разкопчаната му до долу риза разкриваше гърдите му от врата до колана на панталона. Косите му представляваха разпилени във всички посоки кичури. Стискаше празна кристална чаша. От него се носеше воня на алкохол и дим от пури, примесена с аромата на тръпчивия му одеколон.

Изглеждаше невероятно зъл.

Широките му рамене сякаш запушваха коридора. Високата му фигура я караше да се чувства твърде малка, твърде нищожна. Дори в опияненото си състояние щеше лесно да я залови, ако й хрумне да побегне. Да побегне…

Под набързо нахлузената си рокля все още носеше черните панталони и риза. Краката й бяха обути във високите черни ботуши. А под мишницата й бяха свитите на топка пелерина и шапка.

Нямаше да успее да даде никакво приемливо обяснение. Сгреши, като подцени Кокбърн тази вечер, и определено ще падне в собствения си капан, ако се опита да надхитри Уинчестър.

Да побегне…

Сърцето й биеше лудо. Навън светкавици раздираха небето. Ала когато той тръгна да се приближава към нея, й се стори несравнимо по-опасен от всякакви бури. Отстъпи крачка назад, после втора и се блъсна в затворената врата. Притисна се към дървената ламперия и пое дълбоко въздух — усети, че няма сили да го издиша от гърдите си, когато той облегна ръка върху вратата до главата й и бавно се наведе към лицето й. При допира на гърдите му в нейните усети как я обля топлина. Бедрата му се опираха дръзко и със скрито обещание в нейните, а от тялото му се излъчваше плам…

Долови как огънят му я облъхва, вените й неочаквано набъбнаха, всеки сантиметър от кожата й гореше. Той приближи устни към нейните и тя разтвори леко уста.

— А сега, скъпа ми съпруго — прошепна той, — очаквам да ми кажеш къде беше през последните три часа.