Юбик

12

Един по един отпадаме, мислеше си Джо Чип, докато насочваше колата сред оживеното движение. Нещо не е наред с моята теория. Еди не би трябвало да пострада, тя беше неотлъчно с групата. А аз…

Аз трябваше да съм следващата жертва. Докато летях насам от Ню Йорк.

— Ако някой от нас се почувства внезапно уморен, — предупреди ги Дон Дени, — трябва незабавно да предупреди останалите. Това изглежда е първият признак. И никой да не се отделя от групата. Чухте ли? — той огледа седналите отзад. — Почувства ли някой внезапна умора веднага да съобщи на мен или на Джо Чип — той се обърна към Джо. — И после какво?

— И после какво, Джо? — повтори след него Пат. — Какво ще правим тогава? Кажи ни, Джо, слушаме те.

— Изглежда ми странно, — отвърна Джо, — че твоята дарба тук не може да ни бъде в помощ. Въпреки че на пръв поглед ситуацията изглежда създадена именно за нея. Не можеш ли да се върнеш само петнадесет минути назад и да предупредиш Еди Дорн да не се отделя от групата? Защо не направиш онова, което стори когато за пръв път те представих на Рунсайтър?

— Дж. Дж. Ашууд ме представи на Рунсайтър — поправи го Пат.

— Значи нищо няма да направиш — поклати глава Джо.

Сами Мъндо се запревива от смях и рече:

— Снощи двете доста се посдърпаха — мис Коунли и мис Дорн. Мис Коунли никак не я обича, затова не иска да й помогне.

— Харесвам Еди — натърти Пат.

— Има ли някаква причина, поради която не желаеш да използваш дарбата си? — попита я Дон Дени. — Джо е прав, странно е, че не искаш да ни помогнеш.

Пат помълча малко, сетне отвърна:

— Дарбата ми е изчезнала. Изгубих я след взрива на луната.

— Защо не ни каза? — възкликна Джо.

— Не ми се казваше, по дяволите — ядоса се Пат. — Защо трябва да ви го съобщавам? Непрестанно се опитвам, но нищо не се получава, нищо. Никога досега не ми се е случвало подобно нещо. Тази дарба е с мен откакто се помня.

— Кога… — заговори Джо.

— Когато бяхме на луната — прекъсна го тя. — С Рунсайтър.

— Значи доста отдавна го знаеш — заключи Джо.

— Опитах в Ню Йорк, след като ти се завърна от Цюрих и стана ясно, че с Уенди се е случило нещо ужасно. Правя опити дори в момента, още откакто изчезна Еди Дорн и ти каза, че била мъртва. Може би причината е в това, че се върнахме назад във времето, може би екстрасенсните дарби не играят никаква роля през 1939. Но тогава как да си обясним случилото се на луната? Освен ако вече сме се връщали назад в този период, но не го осъзнаваме — тя потъна в мрачно мълчание, а на лицето й беше изписано огорчение.

Всичко съвпада, помисли си Джо. Напълно естествено е, дарбата й за пътуване във времето да е изчезнала. Това не е истинската 1939 година, всъщност, излезли сме извън всякакво време, точно както твърдеше Ал. Значи надписът на стената не лъже. Това е полуживотът, точно както се казваше в съобщението.

Все пак не посмя да го сподели с останалите в колата. Защо да им съобщава, че всичко е безполезно? Рано или късно ще го разберат сами. По-схватливите, като Дени например, може би вече се досещат. От думите му и от преживяното досега.

— Май наистина си разтревожен, — заговори го Дон Дени, — от загубата на нейната дарба.

— Естествено — сви рамене Джо. — Надявах се да променим положението.

— Има и още нещо — погледна го Дон Дени. — Виждам го изписано на лицето ти, усещам го в гласа ти. Нещо ужасно важно.

— Тук направо ли да карам? — смени темата Джо.

— Завий надясно — обади се Типи Джаксън.

— Ще видиш тухлена постройка с неонова реклама отгоре — обясни Пат. — Това е хотел „Меремонт“. ужасно място. А и храната е отвратителна. Единственото питие, което предлагат се нарича „Нехи“.

— На мен храната ми хареса — отбеляза Дон Дени. — Великолепни телешки пържоли, нищо общо с нашата синтетика. Истинска сьомга…

— А парите вървяха ли? — попита Джо. Изведнъж до ушите му стигна пронизителен вой, който отекваше по улицата. — Какво е това?

— Не зная — вдигна рамене Дон Дени.

— Полицейска сирена — обясни Сами Мъндо. — Не даде сигнал, когато зави.

— Ами как да дам? — възмути се Джо. — Като няма с какво.

— Трябваше да дадеш сигнал с ръка — обясни Сами. Сирената съвсем беше наближила, Джо изви глава и в този момент един мотоциклет ги задмина и препречи пътя им. — Спри до тротоара — посъветва го Сами.

Джо спря колата.

Моторизираният полицай приближи към прозореца, огледа Джо внимателно, сетне каза:

— Бихте ли ми показали книжката си, господине?

— Нямам — отвърна Джо. — Пишете глобата и да свършваме.

Вече виждаше съвсем ясно хотела.

— Вие най-добре да тръгнете незабавно — обърна се Джо към останалите. В този момент ги задмина и втората кола.

— Имате ли някакви документи за самоличност? — попита го полицаят, когато останаха сами.

Джо започна да рови в портфейла си. Полицаят попълни с нервни жестове една квитанция, откъсна я и му я подаде.

— Не сигнализирахте при промяна на посоката. Не носите шофьорска книжка. Отзад на квитанцията пише къде и кога да се явите.

Полицаят хлопна бележника си, козирува, сетне яхна мотора, даде газ и потегли, без да поглежда назад.

По някаква неясна причина Джо обърна квитанцията и прочете указанията. После ги прочете още веднъж, този път по-бавно. На гърба на квитанцията, с добре познатия почерк беше написано:

Намирате се в много по-голяма опасност, отколкото предполагах. Това което ви каза Пат Коунли

Тук бележката свършваше. По средата на изречението. Зачуди се какво ли е продължението. И дали въобще имаше такова. Погледна отпред, там нямаше нищо, после пак обърна квитанцията. Едва сега забеляза, че в долния край беше изписано със ситен текст:

В аптеката на Арчър ще намерите изпитани домашни мехлеми и рецепти с доказана стойност. На подходящи цени.

Не е кой знае колко, помисли си Джо. И все пак, подобно на попълненото с писалка отгоре, това несъмнено беше поредното Рунсайтърово явление.

Той слезе от колата и се отправи към най-близкия магазин, за сладкиши и цигари.

— Мога ли да използвам вашия телефонен указател? — обърна се Джо към задремалия собственик.

— Отзад — махна собственика и посочи с пръст.

Джо намери указателя и затърси по редовете адреса на аптеката на Арчър. Нямаше го никакъв.

Затръшна указателя и се върна отпред, при собственика.

— Да знаете, къде се намира аптеката на Арчър? — попита го той.

— Никъде — отвърна собственика. — По-точно — вече никъде.

— Защо?

— Затвориха я преди доста години.

— Кажете ми, къде се намираше? Нищо че е затворена. Ето — начертайте тук.

— Няма какво да ви чертая. И така ще ви кажа — мъжът вдигна тежката си ръка и посочи вратата на магазина. — Виждате ли ей оня стълб? Като го стигнете, ще поемете на север. Север е натам — той посочи с пръст. — Ще видите една стара сграда с фронтон. Жълта на цвят. Някои от апартаментите вътре все още се дават под наем, но магазините отдолу са затворени. Надписът над един от тях още виси „Аптеката на Арчър“. Ще го видите. Един ден преди доста години Ед Арчър научи, че има рак на гърлото и после…

— Благодаря — прекъсна го Джо. Излезе на огрения от слънцето паваж, изтича до стълба и погледна на север.

Далеч встрани се виждаше висока жълта сграда. Имаше нещо странно в изгледа й. Някакво треперене, колебание, като че ли сградата изплуваше в реалността, а сетне се отдръпваше назад в небитието. Като осцилация, на която всяка фаза продължаваше само няколко секунди, за да премине в своята противоположност, постоянна и симетрична промяна между две състояния — на съществуващата и на подлежащата структура.

Като че ли е жива, помисли си Джо.

Сигурно това е краят, рече си той. После пое към изоставената аптека, без да откъсва очи от нея, гледаше я как пулсира, следеше промените между двете фази, а с приближаването започна да различава същността на двете алтернативни състояния. В амплитудата на най-голяма стабилност, тя се превръщаше в павилион за домашни украшения от неговото собствено време, снабден с автономна система, готов да предложи на евентуалните купувачи над десет хиляди артикула за обзавеждане на модерните апартаменти — през целия си живот не веднъж бе посещавал подобни компютъризирани и високо функционални търговски обекти.

В амплитудата на нематериалност, пред него се появяваше порутена от старост дрогерия с украса в стил рококо. На витрината се виждаха колани против херния, редици от масивни очила, хаванче и чукало, стъкленици с таблетки, ръчно изписана табелка ПИЯВИЦИ, високи, здраво запечатани буркани, съдържащи може би потомството на Пандора, от патентовани лекарства и плацебо препарати… а над цялото това многообразие беше закована дървена летва с надпис „Аптеката на Арчър“. По нищо не си личеше, че магазинът е затворен, по-късното му състояние — от 1939 година — сякаш беше изчезнало.

Ако вляза вътре, помисли си Джо, или ще се върна още по-назад във времето, или ще попадна в моето собствено време. Очевидно, това което ми е необходимо е тази по-ранна фаза — от преди 1939.

Той спря отпред, долавяйки почти осезателно приливите и отливите на двете фази, влечеше го ту напред, ту назад. Край него се блъскаха минувачи, но не го забелязваха — за тях не съществуваше нито аптеката на Арчър, нито арт-павилионът от 1992 година. Това го изненадваше най-много.

В мига, когато сградата се люшна към античната си фаза, Джо пристъпи напред и пресече прага. И попадна право в аптеката на Арчър.

В дясно се виждаше дълъг, покрит с мрамор тезгях. Зад него бяха наредени кутии със сивкав цвят, атмосферата вътре в магазина беше мрачна, не само поради недостига на светлина, а сякаш целта е била всички предмети да се слеят със сенките си и да станат незабележими за времето. Въздухът беше плътен, тежък и го дърпаше надолу, като с кука. Осцилациите бяха преустановени. Поне за него, след като беше влязъл. Питаше се дали е постъпил правилно, после се замисли, макар и твърде късно, за другата възможност. За вероятността да попадне в своето време. Да напусне този плъзгащ се назад свят, неспособен да съхрани стабилност дори само за малко — да го напусне и край. Късно е вече, каза си той. После закрачи из аптеката, разгледа витрините и накрая застана пред гишето за рецепти в дъното.

Посрещна го слабичък мъж, облечен в нещо подобно на униформа, с много блестящи копчета. Двамата се гледаха известно време, без някой да заговори. Единственият звук идваше от големия стенен часовник с латински цифри на кръглия циферблат, чието махало се клатеше неуморно напред-назад.

— Бих желал да получа един буркан с Юбик — рече Джо.

— От мехлема ли? — попита аптекарят. Устните му не се движеха в синхрон с думите, а ги изпреварваха значително.

— Това мехлем ли е? — учуди се Джо. — Мислех че е за вътрешна употреба.

Известно време аптекарят не отговаряше. Сякаш двамата бяха разделени от някакво течение, от голям интервал време. Накрая той отвори уста и раздвижи устни. Малко по-късно, до ушите на Джо стигнаха и думите.

— Юбик претърпя няколко промени в процеса на усъвършенстване от производителя му. Вие вероятно сте запознат със стария Юбик.

Аптекарят се завъртя встрани, но движенията му бяха насечени като на стоп-кадър, той направи няколко бавни, отмерени, танцови крачки, с естетически приятен, но емоционално разтърсващ ритъм.

— Напоследък срещаме все по-големи трудности в снабдяването с Юбик — продължи той, докато крачеше обратно, стиснал в ръка плоска тенекиена кутия, която остави на гишето пред Джо. — Този тук е под формата на пудра, към него се добавя горена смола, но нея ще трябва да си купите отделно. Не е кой знае колко скъпа, за разлика от пудрата. Ще ви искам четирийсет долара.

— А какво съдържа? — попита изстинал Джо.

— Тайна на производителя.

Джо взе кутията и я вдигна към светлината.

— Може ли да прочета етикета?

— Разбира се.

На бледата светлина, която се прецеждаше откъм улицата, той с мъка различи буквите изписани върху кутията. Текстът напомняше указанията в долния край на квитанцията и продължаваше точно от там, където изписаното с почерка на Рунсайтър внезапно бе секнало.

няма нищо общо с истината. Тя не е правила — повтарям — не е правила никакви опити да използва дарбата си след взрива на бомбата. Не се опита да помогне нито на Уенди, нито на Ал Хамънд и Еди Дорн. Тя те мами, Джо, и това ме кара да преосмисля цялата ситуация. Веднага щом стигна до някакъв извод ще ти го съобщя. А междувременно — отваряй си очите. Между другото — пудрата Юбик притежава универсални терапевтични качества, ако се използва според предписанията.

— Ще приемете ли чек? — попита Джо. — Не нося четирийсет долара в мен, а ужасно се нуждая от вашия Юбик. Въпрос е на живот и смърт — той посегна към вътрешния джоб за чековата книжка.

— Не сте от тук, нали? — рече аптекарят. — Познавам по акцента. Съжалявам, трябва да ви познавам, за да приема чек за подобна сума. Последните няколко седмици имахме цял куп неприятности с чекове на разни пришълци от други краища.

— Тогава кредитна карта?

— Какво е това „кредитна карта“? — учуди се аптекарят.

Джо остави кутията с Юбик, обърна се и без да каже нито дума повече, напусна аптеката. Пресече улицата в посока към хотела, но после се спря и погледна назад.

Видя само една порутена стара сграда със спуснати пердета на горните етажи и със залостени врати и прозорци отдолу, зад които прозираше непроницаем мрак. Без следа от живот.

Край, рече си Джо. Изпуснах и тази възможност да си купя Юбик. Дори и да бях намерил четирийсет долара на улицата. Все пак успях да прочета докрай предупреждението на Рунсайтър. Каквото и да означаваше то. А може и да не е вярно. Да е само неясна и объркана мисъл, породена в един умиращ ум. Майчице, въздъхна той. И все пак — ако е истина?

Минувачите наоколо бяха вдигнали глави към небето. Джо забеляза това и също погледна нагоре. Като прикри очи от слънцето, той откри, че в небето се носи самолет и оставя след себе си следи от дим, които оформяха букви. Заедно с останалите минувачи и той засрича изписаното послание.

Лесно е да се каже, помисли си той. А още по-лесно е да го напишеш в небето.

Прегърбен от тревога, чувстващ в себе си надигащ се от дълбините ужас, той пое бавно към хотел „Меремонт“.

Дон Дени го посрещна в покритото с безвкусен провинциален килим хотелско фоайе.

— Открихме я, — уведоми го той. — Всичко е свършило — за нея. Гледката е ужасна, направо ужасна. А сега го няма и Фред Зафски. Все си мислех, че е в другата кола, когато тръгнахме. Но изглежда е останал на гробището.

— Всичко става толкова бързо — промърмори Джо. Мислеше си дали този вечно близък и така недостижим Юбик, наистина би могъл да промени нещо. Никога няма да узнаем, помисли си Джо.

— Има ли тук нещо за пиене? — попита той. — Ами парите? Моите не стават за нищо.

— Гробищната управа поема всички разходи. По нареждане на Рунсайтър.

— И сметката в хотела ли? — стори му се странно. Как ли е било уредено? — Искам да погледнеш тази квитанция — рече той на Дон Дени. — Когато останем сами — Джо му подаде смачканата хартийка. — Прочетох и останалата част на съобщението, затова ме нямаше.

Дени плъзна поглед по надрасканото в квитанцията, после я прочете по-бавно. След това я подаде на Джо.

— Рунсайтър смята, че Пат Коунли ни лъже — произнесе той.

— Да — кимна Джо.

— Разбираш ли какво означава това? Че тя може да неутрализира всичко това. Всичко което ни сполетя, като се започне със смъртта на Рунсайтър.

— Може би означава и много повече — отбеляза Джо.

— Прав си — отвърна Дон Дени. — Да, абсолютно си прав — лицето му се беше изпънало, а очите му блестяха. Приличаше на нещастно, уплашено хлапе.

— Да си призная честно, хич не ми се мисли за това — заговори Джо. — Не ми харесва цялата тази работа. Положението става все по-лошо. Много по-лошо отколкото си мислех, че ще стане и отколкото предполагаше Ал Хамънд. Не че имахме някакви розови представи.

— И все пак, това е най-вероятното обяснение — каза Дени.

— Докато се случваше всичко — рече Джо, — непрестанно се опитвах да разбера смисъла. Сигурен бях, че ако успея да го направя…

Не, дори Ал не предполагаше тази възможност — замисли се той. И двамата пропуснахме. Имахме други проблеми.

— Не казвай на другите — предупреди го Дон Дени. — Може и да не е вярно, а дори и да е така, знанието няма да им помогне с нищо.

— Знанието за какво? — намеси се Пат Коунли. — И какво няма да им помогне? — тя застана пред тях и ги прониза с блестящите си, черни, мъдри и спокойни очи. Невероятно спокойни. — Жалко за Еди Дорн. А и за Фред Зафски — предполагам, че и той вече е поел по своя път. Май останахме съвсем малко, а? Чудя се, кой ли ще е следващият? — нищо не издаваше каквото и да е смущение или неспокойство в нея. Тя се владееше чудесно. — Типи лежи в стаята си. Не каза, че е уморена, но вероятно точно така се чувства. Не мислите ли?

— Да, така е — кимна след кратко мълчание Дон Дени.

— Ще позволиш ли и аз да хвърля един поглед на тази бележка? — Пат протегна ръка. — Моля?

Джо й подаде бележката. Настъпи часът, мислеше си той, всичко е събрано в този миг, в настоящето. В една единствена секунда.

— Откъде полицаят е знаел името ми? — попита Пат, вдигнала учудено вежди и ги огледа. — Тук пише и за мен.

Не позна почерка, помисли си Джо. Защото не познава толкова добре Рунсайтър. Колкото го познаваме ние.

— Това е Рунсайтър — каза той. — Ти го правиш, нали Пат? Ти, с твоята дарба. Всички ние сме тук заради теб.

— И ти ни убиваш — добави Дон Дени. — Един по един. Но защо? — той се обърна към Джо. — Каква причина може да има, за да го прави? Та тя дори не ни познава.

— Затова ли дойде в „Рунсайтър асошиейтс“? — попита я Джо. Опита се да не издава вълнението в гласа си, но безуспешно. Стана му мъчно за самия него. — Дж. Дж. Ашууд те откри и те доведе. Той работеше за Холис, така ли? Значи това е било нещастието, което ни сполетя — не взривът на бомбата, а ти?

Пат се усмихна.

И фоайето на хотела избухна в лицето на Джо Чип.