Юбик

2

Ела Рунсайтър лежеше в прозрачния ковчег, обвита в ледена мъгла — със затворени очи и ръце, вдигнати към безстрастното й лице. Рунсайтър не беше я виждал от три години, но тя разбира се, не изглеждаше променена. Въпреки това, с всяко поредно възкресяване, колкото и кратко да бе то, Ела умираше по малко. Времето, което й оставаше изтичаше като пясък.

Именно тази мисъл го караше да я търси колкото се може по-рядко. Струваше му се, че с всяка среща извършва по един грях спрямо нея. Що се отнася до нейните желания — заявени предсмъртно — с годините те се бяха замъглили в съзнанието му. Пък и в края на краищата, правото да решава е негово — ако не друго, то той е четири пъти по-възрастен от нея. Какво всъщност искаше тя? Да продължи да работи като съпритежател на „Рунсайтър асошиейтс“, нещо от този род. Е, той изпълняваше желанието й. В момента, например. Както и шест, седем пъти в миналото. Съветваше се с нея при всяко възникнало затруднение. Затова бе дошъл и сега.

Проклети слушалки, ядосваше се той, докато прилепваше до ухото си пластмасовия диск. А и този досаден микрофон — все пречки пред нормалното общуване. Чувстваше как нетърпението в него расте, докато се въртеше на креслото в кабинета на този — как се казваше? — Фогелсанг или дявол знае какво. Сетне го завладя паника, докато си мислеше: Ами ако този път не успее да се събуди. Ако е изчерпала цялата си енергия и те не смеят да ми го съобщят. Или пък още не знаят. Дали да не повикам този тип — Фогелсанг — за да ми даде обяснение. Ако се е случило непоправимото?

Ела, красива, с нежна кожа и блестящи, сини очи, в онова отминало време, когато бяха отворени. Никога вече нямаше да надзърне в тях, можеше да разговаря с нея, да седи до нея, но не можеше да види очите й. Нямаше да се усмихва при появата му. Нито да плаче, когато си тръгва. Имаше ли смисъл? — питаше се той. Кой от двата пътя към смъртта е по-добрият — този, или директния? Все пак, сега тя е с мен. Другата алтернатива е небитието.

В слушалките бавно се оформяха думите й — объркани мисли, без особено значение, фрагменти от мистериозни сънища, които сега обитаваше. Какво ли е, запита се той, да живееш полуживот? Така и не успя да го разбере от мъгливите обяснения на Ела, невъзможно бе да се предаде с думи усещането, смисъла на това съществувание. Гравитацията, обясни му тя веднъж, вече не е в състояние да ти въздейства и неусетно политаш. Нагоре и нагоре. И когато полуживотът угасне, бе продължила тя, мисля че ще напусна Слънчевата система и ще отлетя сред звездите. Но тя не знаеше със сигурност, това бяха само предположения и впечатления. И въпреки това не се боеше. Не беше нещастна. И това го радваше.

— Здравей, Ела — произнесе неуверено в микрофона.

— Ох! — чу нейния отговор, изглежда я бе изненадал. Лицето й естествено остана неподвижно. Нито едно мускулче не трепна и той отклони поглед. — Здравей, Глен — произнесе тя с леко учудване. — Какво… — тя се поколеба. — Колко време е изминало?

— Няколко години.

— Разкажи ми какво се е случило.

— О, Боже, — възкликна той, — всичко се разпада, цялата организация. Затова съм тук, нали искаше да участваш във взимането на важни политически решения и един Господ знае колко ни е нужно това сега, нова политика или каквото и да било за да се измъкнем от калта.

— Сънувах, — рече Ела, — видях мъглива червена светлина, ужасна светлина. И въпреки това продължавах да се нося към нея. Не можех да спра.

— Да — кимна Рунсайтър. — В Бардо Тходол — „Тибетската книга на мъртвите“ се говори за това. Спомняш ли си, чете я по заръка на докторите, малко преди да… — той се поколеба, — …да умреш — рече накрая.

— Тази мъглива червена светлина е лоша, нали?

— Да, трябва да я избягваш — той се покашля. — Слушай, Ела, имаме проблеми. Искаш ли да ти разкажа за тях? Може би си твърде уморена, или нещо подобно и не би желала тъкмо сега да те занимавам?

— Толкова е странно. Имам чувството, че съм сънувала през цялото време след последната ни среща. Наистина ли са изминали две години? Знаеш ли какво си мисля, Глен? Мисля че всички хора, които са край мен — че ставаме все по-близки. Много от сънищата не са мои. Понякога съм малко момче, друг път — мъж, или старица с разширени вени… виждам места, където не съм била никога, занимавам се с непонятни неща.

— Е, както казват, ти си поела към новата утроба, от която ще се родиш. И мъгливата червена светлина — това е злата утроба, където не бива да ходиш. Вероятно предчувстваш своя бъдещ живот, или каквото е там. — Съзнаваше, че дърдори глупости, той самият нямаше никакви религиозни убеждения. Но полуживците водеха съвсем реално съществуване и този факт караше теолозите да излязат от кожата си. — Ей — досети се, че трябва да смени темата. — Чакай да ти разкажа какво се случи и защо съм тук. С. Доул Мелипоун изчезна от погледа ни.

След кратко мълчание Ела се разсмя.

— Кой или какво е С. Доул Мелипоун? Не може да има подобно нещо — от смеха й, познатия, неповторим смях на Ела по гърба му полазиха тръпки. Не можеше да го забрави, дори след толкова години.

— Не си ли спомняш? — попита той.

— Спомням си — отвърна Ела. — Как бих могла да забравя С. Доул Мелипоун? Не приличаше ли на хобит?

— Той е най-добрият телепат на Реймънд Холис. От година и половина насам — откакто го откри Дж. Дж. Ашууд — непрестанно го държи под око поне един от нашите неутрализатори. И за миг не сме го изпускали. Мелипоун е в състояние да генерира два пъти по-мощно е.с. поле от всеки друг служител на Холис. Засега това е последното от цяла поредица изчезвания на хора от службата на Холис — изчезнали поне от наша гледна точка. От гледна точка на всички Служби Бдителност. Ето защо си рекох, по дяволите, ще ида да попитам Ела какво да правим. Нали така поръча в завещанието си — не помниш ли?

— Помня — но гласът й звучеше отнесено. — Трябва да увеличите броя на рекламните съобщения по телевизията. Предупредете хората. Кажете им… — гласът й постепенно утихна.

— Досаждам ти, нали — рече мрачно Рунсайтър.

— Не. Аз… — тя се поколеба и Глен почувства, че отново се отдалечава от него. — Всички изчезнали ли са телепати? — попита го след известно време.

— Повечето са телепати и ясновидци. Не са на Земята, сигурен съм в това. Разполагаме вече с близо дузина бездействащи неутрализатори, лишени от подопечни и това ме безпокои все повече, защото намалява търсенето на анти-е.с. специалисти — напълно естествено, след като я няма първопричината. Но вътре в себе си съм уверен, че са събрани за някаква важна задача. Някой ги е наел за нещо и само Холис знае кой и за какво — той млъкна. С какво ли можеше да му помогне Ела? Напъхана в този проклет ковчег, изолирана от света — тя знаеше само онова, което й казваше. И въпреки това, винаги беше разчитал на нейната прозорливост, на далновидната женска мъдрост родена от вътрешно познание. Никога не бе успял да схване същината й, още докато беше жива и със сигурност не би могъл да го стори сега, когато лежеше вкочанена. Жените, с които се бе сближил след смъртта й бяха далеч по-слабо надарени с прозорливост. Нищо повече от едва доловими следи — намек за скрити възможности, които така и бяха останали недоразвити — за разлика от Ела.

— Кажи ми, — прекъсна мислите му тя, — какво представлява този Мелипоун?

— Чудак.

— За пари ли работи? Или по убеждение? Винаги съм се бояла от онази тяхна екстрасенсна мистика, усещането им за целенасоченост, за единение с космичните сили. Сарапис беше такъв, помниш ли го?

— Сарапис вече го няма. Холис го смачка, когато се опита да създаде собствена служба и да го конкурира. Дори един от телепатите му се бе опитал да подслушва Холис. Но Мелипоун е много по-опасен от Сарапис. Когато загрее, необходими са поне трима неутрализатори за да балансират полето му и от това само губим, защото получаваме хонорар само за един. Така е според новите разпореждания на Съвета и трябва да се придържаме към тях. — С всяка измината година все по-малко му харесваше Съвета на служби бдителност, гневеше се от нейната безполезност, от цената, която бе длъжен да й плаща. От нейната самовлюбеност. — Доколкото можем да преценим, Мелипоун работи за пари. Става ли ти по-леко от това? — зачака, но не получи отговор. — Ела? — тишина. Той продължи разтревожено. — Ей, Ела, чуваш ли ме? Какво стана? — О, Боже, помисли си той, отишла си е.

След кратка пауза, в слушалката отново започнаха да се материализират нечии мисли.

— Казвам се Джори.

Не бяха мислите на Ела, излъчването беше друго, по-жизнено и някак припряно. Нямаше я доскорошната нежност.

— Разкарай се от линията — рече уплашено Рунсайтър. — Говорех с жена ми, Ела, ти откъде се взе?

— Аз съм Джори, — продължи потокът от мисли — и никой не може да ми говори така. Бих искал да си побъбря малко с вас, мистър, ако нямате нищо против. Как се казвате?

— Искам да чуя жена ми, — отвърна заеквайки Глен. — Името й е Ела Рунсайтър. Платих за да разговарям с нея и сега искам да разговарям с нея. Не с теб.

— Познавам мисис Рунсайтър — продължиха да отекват в слушалката мислите, вече по-силни. — Тя често разговаря с мен, но това не е като да говоря с вас или някой друг от вашия свят. Мисис Рунсайтър е тук, при нас и не знае повече, отколкото знаят останалите. Коя година е сега, мистър? Изпратиха ли онзи грамаден кораб към Проксима? Много съм заинтригуван, не бихте ли ми разказали? А ако искате, после ще предам разказа ви на мисис Рунсайтър. Съгласен?

Рунсайтър ядно смъкна слушалките, захвърли ги на масата, изхвърча от потъналия в прах кабинет и закрачи край безчислените редици от охладителни камери. Наоколо се мяркаха служители и чиновници, но той търсеше управителя на мораториума.

— Нещо не е наред, мистър Рунсайтър? — повика го фон Фогелсанг. — Мога ли да ви помогна?

— Да, някой се вмъква в разговора ни — рече запъхтяно Рунсайтър и спря. — Друг, не е Ела. Проклети да сте с вашата работа, защо допускате подобно нещо и какво въобще значи това? — той пое след управителя на мораториума, който вече бързаше към кабинета. — Ако и аз си вършех работата така…

— Тази личност идентифицира ли се?

— Да, нарече се Джори.

Намръщен и очевидно разтревожен, фон Фогелсанг продължи:

— Значи става дума за Джори Милър. Мисля че е разположен непосредствено до вашата съпруга. В хангара.

— Но вътре е Ела!

— След продължително пребиваване в подобна близост, — обясни фон Фогелсанг, — изглежда настъпва взаимна осмоза, сливане между съзнанията на полуживците. Мозъчната активност на Джори Милър се отличава с рядко срещана сила, за разлика от тази на вашата съпруга. Вероятно това е причината за подобно неблагоприятно еднопосочно движение на протофазони.

— Не можете ли да го коригирате? — запита дрезгаво Рунсайтър и осъзна, че все още е задъхан и разтреперан. — Разкарайте това нещо от ума на жена ми и ме свържете с нея — това ви е работата!

— Ако състоянието остане непроменено, — прекъсна го фон Фогелсанг, — ще ви върнем парите.

— Кой го е грижа за парите? Да вървят по дяволите — влязоха в кабинета и Рунсайтър се настани в креслото с разтуптяно сърце. — Ако не махнете този Джори от линията ще ви дам под съд! Ще затворя това място!

Фон Фогелсанг се наведе над ковчега, пъхна слушалката в ухото си и произнесе в микрофона:

— Изключи се, Джори, бъди добро момче — той вдигна глава към Рунсайтър и рече: — Джори е починал на петнадесет, ето защо кипи от такава жизненост. Всъщност, това се е случвало и преди — появявал се е и на други места, където няма работа. — Той повтори в микрофона: — Не е честно от твоя страна, Джори, мистър Рунсайтър идва от далеч за да се срещне с жена си. Не отслабвай сигнала й, Джори, това не е възпитано. — Той се заслуша. — Знам, че сигналът й е слаб. — Отново пауза, после Фогелсанг свали слушалките и стана.

— Какво каза? — попита Рунсайтър. — Ще се махне ли? Ще ме остави ли да разговарям с Ела?

— Джори не може да направи нищо — отвърна уморено фон Фогелсанг. — Представете си два радиоизлъчвателя, единият близо, но на изчерпване, разполагащ с петстотин ватова мощност. А другият далеч, на същата честота, но мощността му е пет хиляди вата. И когато настъпи нощта…

— А нощта, — прекъсна го Рунсайтър, — вече е дошла. Поне за Ела.

А може би и за него, ако не успее да открие изчезналите служители на Холис — телепати, паракитеници, ясновидци, възкресители и оживители. Не само че беше изгубил Ела, лишил се бе от съветите й, заглушени от ненавременната поява на Джори.

— Когато я върнем в хангара, — обясняваше фон Фогелсанг, — няма да я поставяме в близост до Джори. Ако се съгласите да заплащате малко по-висока такса, бихме могли да я настаним в самостоятелна изолационна камера, чийто стени са покрити с тефлон-26 за да препятстват хетеро-физична инфузия от такива като Джори.

— Но не е ли твърде късно? — запита Рунсайтър, изплувал внезапно от погълналата го депресия.

— Може би тя ще се върне. Щом изчезне намесата на Джори. А и други биха могли да нахлуят в нея сега, когато е толкова слаба — фон Фогелсанг предъвкваше замислено долната си устна. — Но не е изключено да не й хареса изолацията, мистър Рунсайтър. Ние държим контейнерите — или ковчезите, както ги наричат другите — близо един до друг със съвсем конкретна цел. Като се носят из мислите си, полуживците получават единствената възможност да…

— Поставете я в изолация още сега — прекъсна го Рунсайтър. — По-добре в изолация, отколкото въобще да я не съществува.

— Тя съществува — поправи го фон Фогелсанг. — Просто не може да се свърже с вас. Именно това е разликата.

— Метафизична разлика, която за мен не значи нищо.

— Ще я поставя в изолация — кимна фон Фогелсанг, — но мисля, че в едно сте прав. Твърде късно е. Джори е проникнал в нея за постоянно, или поне докато съществува. Съжалявам.

— Аз също — отвърна мрачно Рунсайтър.