Юбик

10

— А сега, — обяви телевизионният говорител, — да се върнем обратно при Джим Хънтър и последните новини.

На екрана изплува слънчевото, гладко лице на репортера.

— Глен Рунсайтър се завърна днес в мястото, където се е родил, но това завръщане не беше белязано с печата на радостта. Вчера „Рунсайтър асошиейтс“, която се слави като най-добрата Служба Безопасност на земята, бе сполетяна от трагедия. В следствие на терористичен акт в една подземна инсталация на луната, Глен Рунсайтър бе ранен смъртоносно и почина преди останките му да бъдат замразени в охладителна камера. Въпреки това трупът бе откаран в „Мораториума на любимите събратя“, където бяха положени отчаяни и напразни усилия, да бъде върнат към полуживот. Когато на мястото на надеждата дойде отчаяние, опитите бяха прекратени и тялото на Глен Рунсайтър бе пренесено тук, в град Де Моне, където ще бъде положено в гробището „Симпъл Шепърд“.

На екрана се появи старомодна дървена конструкция, около която се беше скупчила малка групичка.

Интересно, помисли си Джо, кой ги е упълномощил да пренасят тялото му в Де Моне?

— Това печално, но неумолимо решение, довело до приключването на последната глава от един живот, бе взето от съпругата на покойния, — продължи репортерът. — Мисис Ела Рунсайтър, която също обитава охладителна камера и се надяваше да сподели компанията на съпруга си беше възкресена за да бъде информирана за ужасния инцидент отнел нейния благоверен и даде позволение да бъдат прекратени съживителните мероприятия. — За кратко на екрана се появи фотография на Ела Рунсайтър, направена приживе. — Всички служители на „Рунсайтър асошиейтс“ се събраха за да отдадат последна почит пред църквата на гробището.

На екрана се появи панорамен изглед на гробището, от приземилия се наблизо кораб се спускаха хора. На пътя им се изпречи репортер с микрофон в ръка.

— Познавахте ли лично своя шеф — мистър Глен Рунсайтър? — запита репортерът. — Какъв беше той като човек и ръководител?

Примигващ към ослепителната светлина, пръв взе думата Дон Дени.

— Всички го познаваме не само като наш работодател, но и като човек, като великолепен приятел, на когото можеш да се довериш в труден момент. Сигурен съм, че и останалите ще ме подкрепят.

— Всички подчинени на мистър Рунсайтър ли присъстват тук сега?

— По голямата част — отвърна Дон Дени. — Научихме за кончината от мистър Лен Нигелман, председател на Съвета на Обединените Служби Безопасност. Той ни уведоми също така, че тялото на починалия е било преместено тук, в Де Моне и ни предложи да пътуваме с неговия кораб за да почетем паметта на нашия шеф — Дени посочи с ръка ракетата зад тях. — Искам да му изразя нашата обща благодарност, за това, че своевременно ни информира за пренасянето на тялото от Цюрих до тук. Няколко човека от групата, за съжаление, не можаха да ни придружат и местонахождението им в настоящия момент не ни е известно — става дума за неутрализаторите Ал Хамънд и Уенди Райт, както и за мистър Чип, който завежда нашата изследователска лаборатория. Надявам се, че след като ни видят…

— Да — кимна репортерът, — може би след като проследят предаването, което се излъчва чрез сателит над територията на цялата планета, те ще пристигнат тук — в Де Моне — за да станат съпричастни на тази ужасна трагедия и няма съмнение, че мистър Рунсайтър би желал те да са близо до него в този прощален час. А сега да се върнем в студиото, където Джим Хънтър ще продължи с другите новини.

На екрана отново се появи Джим Хънтър и заговори.

— Рей Холис, човекът чийто екстрасенсно надарен персонал е основният обект за неутрализация от страна на Службите по Безопасност, заяви в изявление на неговата прес-служба, че дълбоко съжалява за неприятния инцидент довел до смъртта на Глен Рунсайтър и възнамерява да почете с присъствието си погребението в Де Моне. Възможно е обаче, представителят на службите Лен Нигелман официално да поиска Холис да бъде отстранен от погребалната церемония във връзка със съобщението, че първоначалната му реакция, когато научил за смъртта на Глен Рунсайтър е било зле прикрито облекчение. А сега — продължи говорителят, като вдигна поредния лист, — да продължим с другите новини…

Джо Чип натисна педала на дистанционното управление и телевизорът угасна.

Това съобщение на се връзва с графитите на стената, мислеше си той. Може би в края на краищата Рунсайтър е мъртъв. Така поне смятат ония от телевизията. А също Рей Холис и Лен Нигелман. Всички го мислят за мъртъв, единственото което говори в противоположна посока са някакви драсканици по стената на тоалетната. А тях може да напише всеки.

Телевизионният екран изненадващо блесна отново, без някой да е натискал повторно педала. Мяркаха се неясни изображения, които се меняха често, сякаш някой сменяше каналите.

Изведнъж на екрана се появи лицето на Глен Рунсайтър.

— Опротивяха ли ви вече всички вкусове? — попита Рунсайтър с познатия си дълбок глас. — Не смятате ли, че вареното зеле е завладяло домашната трапеза? Този познат до болка, тръпчив и неприятен мирис, който не можете да прогоните от печката, колкото и монети да пъхате в нея? Юбик променя всичко, Юбик ще пробуди вашите вкусови усещания, ще върне на храната ви пикантния мирис, ще я надари с примамливи ухания — на екрана, лицето на Глен Рунсайтър бе изместено от разноцветен флакон със спрей. — Само едно пръсване с препарата Юбик и незабавно ще бъдат прогонени вашите страхове, че светът се превръща във вкисната сметана, износени касетофони и архаични асансьори кабини, както и всички останали все още незабелязани прояви на разруха. Виждате ли, подобно регресивно разпадане на светоусещането е съвсем типично за пребиваващите в състояние на полуживот, особено в ранните стадий, когато връзките с реалния свят все още са силни. В мозъка се запазва остатъчен заряд, под формата на „проточваща се вселена“, който се възприема като псевдо-реалност, но е много нестабилен, поради липсата на енергийна поддръжка от страна на тъканите. Това важи с особена сила, когато бъдат засегнати едновременно няколко системи, както е във вашата група. Но всичко ще се промени ако използвате нашия мощен препарат Юбик!

Джо се отпусна замаян, впил поглед в екрана, където се сменяха изображения на новия препарат Юбик.

После се появи женско лице — типична домакиня, с опулени очи, едри зъби и конска захапка, а устните заговориха:

— Попаднах на Юбик след като опитах няколко по-слаби средства за поддържане на реалността. Тенджерите и тиганите ми непрестанно се превръщаха в ръждива пепел. Подът на къщата хлътваше. Мъжът ми, Чарли, проби с крак вратата на спалнята. Но сега вече използвам новия икономичен Юбик и резултатът е вълшебен. Погледнете този хладилник — на екрана се появи масивен хладилник със заоблени краища. — Той е регресирал поне с осемдесет години назад.

— Шейсет и две години — поправи я механично Джо.

— А вижте сега, — продължи домакинята и напръска корпуса на хладилника със спрей. Блеснаха вълшебни искри и само в миг старият ръждясал корпус се превърна във великолепен модерен хладилник с шест врати и монетен автомат.

— Да, — чу се плътният глас на Рунсайтър, — с помощта на най-съвременните постижения на науката, регресията на материята към по-ранни форми вече е обратима при това на съвсем ниска цена. Юбик се продава във всички големи супермаркети на Европа. Да не се приема вътрешно. Не го доближавайте до източник на топлина. Придържайте се към препоръките, отпечатани върху опаковката. Търси го, Джо. Не стой като закопан, иди и си купи флакон с Юбик, а после напръскай всичко около теб.

Джо подскочи като ужилен.

— Значи знаеш че съм тук — извика той. — Можеш ли да ме чуеш?

— Разбира се, че не мога нито да те чуя, нито да те видя. Тази реклама е записана предварително, направих го преди две седмици или по-точно — дванадесет дни преди смъртта ми. Знаех за взрива на бомбата — възползвах се от услугите на ясновидец.

— Значи наистина си мъртъв.

— Разбира се, че съм мъртъв. Не гледа ли репортажа от Де Моне? Знам че си го гледал.

— Ами онези графити на стената в мъжката тоалетна?

— Поредният регресивен феномен — прогърмя гласът на Рунсайтър от телевизора. — Купи си флакон с Юбик и той ще изчезне, ще бъдат преустановени всички подобни явления.

— Ал смята, че сме мъртви — рече Джо.

— Ал също регресира — засмя се Рунсайтър и стените на залата затрепериха. — Виж какво, Джо, записах тази реклама за да ти помогна, направих го специално за теб, защото сме приятели. Знам че си объркан, особено в този момент. Нищо чудно, като се има пред вид положението ти. Както и да е, дръж се, веднъж стигнеш ли в Де Моне, ще се успокоиш напълно.

— Какво е това „Юбик“? — попита Джо.

— Мисля че е твърде късно да се помогне на Ал.

— От какво е направен този Юбик? Как работи?

— В интерес на истината, надписите на стената се появиха под въздействие на Ал. Ако не беше той нямаше да ги видиш.

— Значи това наистина е запис? — попита Джо. — И ти не можеш да ме чуеш. Вярно е.

— А, да не забравя още, Ал… — продължаваше Рунсайтър.

— По дяволите — изруга Джо. Нямаше никакъв смисъл.

На екрана отново се появи изцъкленото лице на домакинята. Не след дълго изчезна и телевизорът угасна.

Значи Ал е виновен за всичко, мислеше си Джо. Тази идея не му се струваше особено логична, по-скоро внасяше допълнително объркване. Беше направо безсмислена. Но дали наистина Рунсайтър не можеше да го чуе? Ами ако се преструваше, че е на запис? За кратко време, докато течеше рекламата, той сякаш отговаряше на въпросите му, едва накрая в разговора се появи противоречие. Изведнъж Джо се почувства като като изгубена сред огромната равнина на реалността пеперуда, която разглежда обкръжаващия я свят през замътена призма.

После му хрумна нова мисъл, още по-злокобна. Да предположим, че Рунсайтър е направил този видеозапис въз основа на погрешни или съзнателно променени предвиждания на ясновидци, които са предрекли, че взривявайки се, бомбата ще убие него, а останалите ще се спасят. И така записът е направен, но той не съответства на действителността, защото в последствие загиват те, а Рунсайтър остава жив. Точно както пишеше на стената на мъжката тоалетна. Преди да отлети, Рунсайтър дава нареждане рекламата да бъде пусната по телевизията в точно определен час, но после пропуска да го отмени. Това може да обясни противоречията между думите му, произнесени от екрана и написаното с неговия собствен почерк послание на стената. И това за момента е най-правдоподобното обяснение.

Имаше и друга възможност — Рунсайтър да разиграва с тях някаква зловеща игра, като непрестанно ги изпраща ту в една посока, ту в друга. Могъща, неестествена сила, която се разпорежда със съдбата им. Надвиснала над истинския живот, или над полуживота, може би над двете. Във всеки случай, контролираща всички техни възприятия, или поне голяма част от тях. Като изключим процеса на регресия. Но защо не него? Защо? Всъщност и да го контролира, Рунсайтър не би го признал. Рунсайтър и Юбик. Ubiquity1, внезапно осъзна той, това ще е произходът на странното съкращение, с което Рунсайтър е нарекъл своя прословут спрей. Който най-вероятно не съществува. Или може би е поредната измамна следа, за да ги обърка още повече.

И още нещо, ако Рунсайтър наистина е жив, тогава би трябвало да съществуват двама Рунсайтъровци — един в истинския свят, който се опитва да се свърже с тях и мистериозният Рунсайтър, който в света на полуживота е труп и очаква да бъде погребан в церемониалната зала на Де Моне. Толкова по-загадъчни от гледната точка на подобна логика са и други присъстващи във втория свят личности, като Рей Холис и Лен Нигелман, чийто автентични двойници са останали в света на живите.

Пълна бъркотия, повтаряше си Джо Чип. Хич не му се нравеше тази работа. Макар последната теория да притежаваше определена симетрия, тя му се струваше изпъстрена с противоречия.

Най-добре, рече си той, да се върна в апартамента и да потърся флакон с Юбик, а сетне да потегля за Де Моне. Нали това ме посъветва Рунсайтър. Вероятно ако нося със себе си Юбик ще съм в по-голяма безопасност.

Ако искам да остана жив, или полужив, трябва да внимавам и в най-дребните препоръки.

Каквито и да са те.

Таксито го остави на покрива на сградата, в която живееше. С подвижната рампа се спусна до своя етаж. Намери в джоба си монета, която му беше дал някой — Ал или Пат — и отвори вратата.

В стаята миришеше на изгоряла мазнина, миризма, която помнеше от ранното си детство. Още щом влезе в кухнята, откри причината. Регресирала бе печката. Беше се превърнала в античен модел на газова печка, със закривени крака и инкрустирана вратичка, която не се затваряше добре. Той се загледа в странното изделие, после осъзна, че цялата кухня е претърпяла подобна регресия. Вестникарската машина бе изчезнала напълно. Тостерът се беше смалил на размери и се беше превърнал в някакъв очукан, ламаринен неавтоматичен модел, който дори не притежаваше механизъм за изхвърляне на филийките. Хладилникът в дъното на кухнята беше с ремъчен двигател, реликва изплувала от Бог знае колко далечно минало и беше по-стар дори от онзи хладилник от рекламата. Единствено кафеникът беше спечелил от промяната — липсваше приставката за монети и очевидно кафето щеше да е безплатно. Вероятно това важеше и за останалите уреди, осъзна той. С изключение на тези, които бяха изчезнали. Като вестникарската машина и боклукомелачката, която също не се виждаше никъде. Опита се да си припомни какви други предмети имаше наоколо, но спомените му бяха съвсем мъгляви. Накрая се отказа и се върна в дневната.

Телевизорът беше изминал дълъг път обратно на еволюцията, върху шкафа бе разположен масивен като бюро радиоапарат, над който стърчеше разкрачена антена. Майчице мила, възкликна мислено той.

Но защо регресията на телевизора не бе продължила назад до метал и пластмаса? Нали това са съставките от които е бил конструиран, а не този ранен модел на радиоприемник? Може би този факт потвърждаваше, макар и по странен начин, отдавна забравената Платонова философска представа за света на обектите, за неизменчивите и вечно съществуващи образци на реалните вещи. Така образа на телевизионния приемник е наложен над предхождащите образи, както поредицата от кадри, наложени един върху друг на филмовата лента. Във всеки обект остава малко, макар и недоловимо присъствие от предишните форми. Миналото е латентно, потопено под воала на реалността, но все още присъстващо и готово да се издигне на повърхността в случай, че по-късния образец по една или друга причина изчезне. Така в мъжа е заложено не момчето, а по-ранен мъж. Историята започваше много от далеч.

Изсъхналите останки на Уенди. Процесията от форми, заложени в нея, внезапно е срещнала своя край. И последната форма се е стопила, защото не е имало какво да я замени, не е имало нова форма, нито следващ етап на развитие, който да заеме нейното място. Сигурно това е, което ни спохожда в напреднала възраст, наближаващата пустош поражда деградация и старческа сенилност. Само че при Уенди това е станало много бързо — само за няколко часа.

И все пак — нали в теорията на Плутон се говореше за някаква вътрешна идея, която е в състояние да надживее всякаква разруха? Древният дуализъм — тяло и дух разделени. Тялото среща онзи край, който сполетя Уенди, а духът напуска гнездото като птица и отлита. Може би това е прераждането, за което се говори в „Тибетската книга на мъртвите“. Боже, дано да е така. Защото в такъв случай всички ние ще се срещнем отново. В някоя друга част на гората, като във „Вини Пух“, където момчето и неговото мече продължават да си играят… защото олицетворяват едно вечно понятие. Като всички нас. Всички ние ще намерим своя Пух, в някой друг, по-чист свят.

От чисто любопитство той включи архаичния приемник, вътре бавно засвети жълтеникава лампа, разнесе се познатият радиошум и най-сетне ясните тонове на предаваща станция.

— Време е за предаването „Семейството на Пепер Юнг“ — обяви говорителят на фона на тихо свирещ орган. — Спонсорирано от ароматния „Камей“, сапунът на красивите жени. Вчера Пепер откри, че…

Джо изключи радиото.

Я виж, сапунена опера от преди войната, мислеше си той. И тук е в сила законът за регресиите, който доминира в този свят на полуживота — или каквото е в същност.

Джо огледа стаята и забеляза в средата маса в бароков стил, покрита със стъкло, върху което бе оставен брой на списание „Либърти“. Също от преди войната, с великолепна илюстрация на текущия сериал „Светкавица в нощта“, футуристична фантазия, за въображаема атомна война. Той прелисти замислено страниците, после потърси други промени из стаята.

Гладкият под от изкуствена материя се беше превърнал в дюшеме от широки липови дъски, покрито с изтъркан и потънал в прах турски килим.

На стената бе останала само една картина, покрита със стъкло графика, изобразяваща умиращ индианец на кон. Никога преди не я беше виждал. Не събуждаше никакви спомени в него. А и въобще не го беше грижа за това.

Видеофонът бе заменен от черен бакелитов телефон, окачен на стената. Дори нямаше шайба. Той вдигна слушалката и чу далечен женски глас:

— Номерът, моля.

Джо побърза да затвори.

Термостатичната контролна отоплителна система по всичко изглежда бе потънала в небитието. В далечния край на стаята бе разположена газова отоплителна печка, от която стърчеше лъскава тенекиена вентилационна тръба и се губеше в тавана.

Джо влезе в спалнята, дръпна вратите на гардероба, порови малко и накрая се спря на черни оксфордски обувки, вълнени чорапи, голф, синя памучна риза, спортно сако от камилска вълна и каскет. Освен това извади и един чифт официални дрехи — ръчно изработен черен костюм, тиранти, широка шарена вратовръзка и бяла риза с твърда яка.

Божичко, рече си той, когато се натъкна под дрехите на торба за голф, пълна с всякакви стикове, каква реликва!

Отново се върна в дневната. Едва сега се сети да потърси с поглед онова, което бе останало от полифоничния ултракъсовълнов тунер-усилвател, но нямаше и помен от свръхсложната апаратура. На негово място се виждаше някакъв странен на вид шкаф, с капак отгоре и медна дръжка отстрани. Нямаше смисъл да вдига капака, за да види какво има вътре. Върху виктролата беше оставено пакетче с бамбукови грамофонни игли, както и десет инчова плоча предназначена за 78-оборота, с черен етикет на фирмата „Виктор“ и запис на „Турска наслада“ в изпълнение на оркестъра на Рей Нобъл. Не му оставаше друго, освен да каже последно сбогом на своята музикална колекция.

Нищо чудно до утре да бъде притежател да цилиндричен фонограф с винтово задвижване. На който ще може да пуска само приглушени рецитали от религиозни вечеринки.

Вниманието му привлече захвърленият на масичката вестник, който изглеждаше съвсем нов. Вдигна го и прочете датата: вторник, 12 септември 1939. Прегледа заглавията.

Интересно, помисли си Джо. Втората световна война е избухнала съвсем наскоро. И французите си въобразяват, че ще я спечелят. Той прочете следващото заглавие:

Цената на вестника беше три цента. Това също му се стори интересно. Какво ли можеше да си купи сега за три цента? Джо захвърли вестника и отново се зачуди на това колко нов изглежда. На не повече от един ден. Сега вече имам ориентация за времето, помисли си той, и знам колко назад е стигнала регресията.

Той продължи да обикаля заинтригуван апартамента и не след дълго се спря пред масивен скрин за покривки, върху който бяха подредени няколко поставени в рамка фотографии.

Всичките бяха на Рунсайтър. Но не на този Рунсайтър, когото познаваше. Тук имаше бебе, после малко момче и накрая младеж. Рунсайтър какъвто е бил преди много години, но без съмнение Рунсайтър.

Джо извади портфейла си, за да открие и вътре само снимки на Рунсайтър и нито една от неговото собствено семейство или приятелите. Прибра обратно портфейла и едва тогава осъзна, че е направен от естествена телешка кожа, а не от пластмаса. Сигурно, в онези дни кожените изделия са били широко разпространени.

Следващата стъпка беше пощенската ниша в дневната, която би трябвало да съдържа днешната поща. И тя беше изчезнала напълно. Замисли се как ли са получавали пощата си на времето. На прага пред вратата? Не. Май че в някаква кутия, изведнъж си спомни и термина — пощенска кутия. Добре, но къде са ги поставяли тези пощенски кутии? На входа на сградата? Имаше някакъв смътен спомен. Не му оставаше нищо друго освен да излезе и да провери. Ако притежаваше такава пощенска кутия, тя щеше да се намира на приземния етаж, двадесет нива под него.

— Пет цента, моля — произнесе вратата, когато се опита да я отвори. Поне едно нещо не се беше променило. Входната врата, която очевидно притежаваше неизчерпаем заряд на упоритост и щеше да си остане непроменена, дори когато всичко останало се промени. Щеше да я има след пълната регресия на града, в който живееше… на целия свят.

Пъхна монетата в процепа, пресече площадката и се качи на рампата, която бе използвал преди малко. Но и рампата се беше превърнала в стръмен наклон от олющени циментови стълби. Двадесет етажа, повтори си той. Стъпало по стъпало. Невъзможно, никой не би могъл да измине такъв път. Асансьорът. Понечи да го намери, но после си спомни какво бе станало с Ал. Ами ако този път аз видя онова, което той бе съзрял в предишния? Открита желязна клетка, увиснала на метално въже, управлявана от склерозирал старец с фуражка на главата. Видение не от 1939, а от 1909 година, регресия, по-масивна от всичко, с което се сблъсках досега.

По-добре да не рискува. И да се възползва от стълбите.

Той въздъхна и пое надолу.

Изминал бе приблизително половината път, когато ненадейно го сполетя някаква мисъл. Нямаше никакъв начин да се върне обратно в своя апартамент, или да се изкачи на покрива за да потърси такси. Слезе ли веднъж на приземния етаж, ще трябва да остане там завинаги. Освен ако флаконът с Юбик не съумее да върне към живот изчезналия асансьор. Ще трябва да използва наземни средства за придвижване. С какво ли, по дяволите, са се придвижвали в онези времена? Железница? Закрит фургон?

Така или иначе, вече беше късно да се връща назад. Продължи да се спуска шумно по стълбището.

Когато най-сетне стигна приземния етаж, той се озова в просторно предверие, насред което бе разположена покрита с мрамор маса, върху която имаше две вази с цветя. Четири широки стъпала водеха до входната врата, закрита с перденца. Той стисна медната дръжка и я дръпна към себе си.

Още стъпала. И най-сетне, вдясно цяла редица от пощенски кутии, всяка с табелка и миниатюрна брава, за която се искаше ключ. Значи в края на краищата се бе оказал прав. Намери кутията с неговото име, на която имаше бутон за звънец, свързан най-вероятно с неговия апартамент.

Ключът. Нямаше ключ. А може би имаше? Той се зае да рови из джобовете си и за негова изненада на пода тупнаха няколко метални обекта. Наведе се и ги разгледа. Бравата на пощенската кутия беше необичайно малка, вероятно и ключът нямаше да се отличава с кой знае какви размери. Избра най-дребния ключ от падналата връзка, пъхна го в бравата и го завъртя. Медната вратичка се отвори. Джо надникна вътре.

В кутията лежаха две писма и голям пакет, увит в кафява хартия и запечатан с лепенка. Отгоре бяха залепени оранжеви трицентови пощенски марки с образа на Джордж Вашингтон и той спря за миг за да им се порадва, като на забравена реликва от миналото. После се зае да разкъсва опаковката на пакета, без да обръща внимание на писмата. Пакетът беше доста тежък и прекалено голям, за да съдържа само флакона с Юбик. Ами ако се лъжеше — и вътре нямаше никакъв флакон? Не, невъзможно. Ако е така — чака го съдбата на Ал. Mors certa et hora certa, каза си той, после захвърли хартията и огледа картонената кутия вътре.

В кутията беше положен буркан от синьо стъкло, с масивен похлупак. На прилепения етикет бе надраскано: „Начин на употреба. Този уникален обезболяващ балсам, чиято формула бе разработена за период от четирийсет години от доктор Едуард Зондербар ще сложи край на мъчителните нощни ставания. Гарантираме спокоен и приятен сън. Да се разтвори една чаена лъжица от балсама в чаша с топла вода и да се изпие половин час преди лягане. Ако болките и неразположението продължават, дозировката да се увеличи на една супена лъжица. Да не се дава на деца. Съдържа отвара от олеандър, селитра, ментово масло, N-Acetyl-p-aminophenol, цинков оксид, въглен, кобалтов хлорид, кофеин, екстракт от дигиталис, минимални количества стероиди, натриев цитрат, аскорбинова киселина, изкуствени оцветители и подправки. ЛЕКОВИТИЯТ БАЛСАМ ЗА ЧЕРЕН ДРОБ И БЪБРЕЦИ ЮБИК е мощно и ефикасно средство, ако се използва според предписанията. Възпламеним. Да се използват гумени ръкавици. Да се избягва пряк контакт с очите. Да не се маже върху кожата. Да се избягва продължително вдишване. Внимание: продължителната употреба може да доведе до привикване.“

Това е безумие, рече си Джо. Прочете повторно списъка на съставките, а в него се надигаше ням гняв. И чувство на пълна безпомощност, което пускаше корени навсякъде в душата му. Свършено е с мен, каза си Джо. Този балсам няма нищо общо със спрея, който рекламираше Рунсайтър по телевизията, това е някаква шарлатанска смес от вмирисани билки, патентовани преди столетия лекарства, кожни мехлеми, обезболяващи, отрови и какво ли не още. Ето че и самият Юбик, за който гърмеше рекламата, е претърпял регресия. Каква ирония — средството, изобретено да преустановява регресивните промени е регресирало на свой ред. Трябваше да се досетя още когато видях тези трицентови пощенски марки.

Той огледа улицата. Пред вратата беше паркиран великолепно запазен модел Ла Сал с изящни класически линии, сякаш изваден от музея.

Дали не бих могъл да стигна до Де Моне с този Ла Сал? — зачуди се Джо. Сигурно, стига да остане непроменен до една седмица. Което е малко вероятно. Ако въобще дотогава нещо остане непроменено, това ще е само моята входна врата.

Той приближи автомобила и направи бавен кръг около него. Може и да е мой, рече си Джо, трябва да проверя, дали в джоба си нямам ключ от стартера. Нали така са потегляли едновремешните коли? Само че аз не умея да управлявам такава кола. Особено този модел с — как са го наричали — ръчни скорости?

Той отвори вратата и се настани на шофьорската седалка, зад голямото кормило. След това се загледа напред, захапал замислено устни.

Дали да не изпия една супена лъжица от балсама Юбик, запита се Джо. Като се имат пред вид съставките, нищо чудно ако хвърля топа малко след това. Дори дигиталиса да ме пропусне, ще ме довърши кобалтовия хлорид — бавно и неумолимо. Да не забравяме и отварата от олеандър. А комбинацията от всичко направо ще ми стопи костите. Сантиметър по сантиметър.

Чакай малко, каза си той. Та през 1939 година е съществувал въздушен транспорт. Ако съумея да открия Ню Йоркското летище — с помощта на тази кола — може би там ще мога да наема самолет. Някой тримоторен Форд, заедно с пилота. Ето как ще стигна до Де Моне.

Той опита подред всички ключове от връзката и последният завъртя стартера. Моторът изрева, стартерът продължи да грачи и този звук му се стори странно приятен. Ето още една интересна регресия — напълно безшумен, транспортът от неговото собствено време сякаш беше лишен от този осезаем и енергичен реализъм.

А сега съединителят, припомни си Джо. Долу и вляво. Напипа го с крак и го притисна към пода. Следва скоростният лост. Размърда го и внезапно се разнесе пронизителен звук на търкащ се метал в метал. Изглежда не беше притиснал съединителя до край. Опита повторно, този път без никакъв шум.

Колата подскочи напред, разтърси се неуверено, но продължи да се движи. Джо почувства как се изпълва с оптимизъм. Да видим сега, къде е това проклето летище, рече си той. Преди да сме се върнали във времето на първите самоделни самолети, с техните външни цилиндри и ротационни двигатели. И с пробег от петдесет мили, преди следващото зареждане.

След близо час той пристигна на летището и паркира колата край хангарите, в които бяха подредени допотопни двумоторни аероплани с дървени корпуси.

Каква гледка само, мислеше си Джо. Една отминала страница от историята. Останки от друго време, съживени отново, но изгубили връзка с познатия, истински свят. Въображаема гледка, изплувала съвсем за кратко от небитието, която скоро ще изчезне, пометена от процеса на регресия, както и всичко останало.

Джо слезе с разтреперани крака от колата — сигурно това ще е било автомобилната болест — и закрачи към най-високата сграда на летището.

— Какво мога да наема с тях? — запита той мъжа зад гишето, като изсипа всичките си пари. — Искам да стигне колкото се може по-бързо до Де Моне. Трябва да излетя незабавно.

Чиновникът отсреща, плешив, с почернени мустаци и очила със златни рамки, разгледа мълчаливо парите.

— Ей, Сам — извика той през рамо. — Ела да видиш какво има тук.

Отзад се появи втори човек, облечен в раирана риза с навити ръкави, ленени панталони и платнени обувки.

— Фалшиви са — заяви той, след като огледа парите. — От някоя игра. Това върху тях не е нито Джордж Вашингтон, нито Александър Хамилтън.

Двамата чиновници впериха погледи в Джо.

— Отвън на паркинга имам Ла Сал, модел 1939. Готов съм да го заменя за еднопосочен билет до Де Моне, на който и да е от самолетите. Интересува ли ви?

След кратко мълчание, пръв се обади чиновникът със златни рамки.

— Може би Оги Брент ще прояви интерес.

— Брент ли? — възкликна другият и вдигна вежди. — Онзи, пилотът на „Джени“? Че таратайката му ще е поне на двайсет години! Няма да стигне и до Филаделфия.

— А какво ще кажеш за МакГии?

— Може, само че го няма.

— Тогава, може би Сенди Джесперсън? Неговият „Къртис-Райт“ може да изкара до Айова — чиновникът се обърна към Джо. — Идете в трети хангар и потърсете един двумоторен самолет, оцветен в червено и бяло. Там ще намерите нисичък на ръст и леко пълен мъж. Ако той не ви вземе, никой няма да го стори, освен ако не изчакате утре да се върне Айк МакГии с неговия тримоторен „Фокер“.

— Благодаря — кимна Джо и пое към посочения хангар. Самолетът в червено и бяло се виждаше отдалеч.

Е, поне няма да летя в някоя бракма от Първата Световна война, успокояваше се Джо. Всъщност, досети се той, откъде да знам, че този „Джени“, например, не е точно такъв? Майчице мила! По всичко изглежда, че основните черти на този период са развили взаимосвързани координати в мислите ми. Нищо чудно, че успях да подкарам онзи стар Ла Сал. Вече започвам да влизам в ритъм с настоящия времеви континиум.

Нисък и пълен мъж с червеникава коса и омазнени ръце погледна към приближаващия се Джо.

— Вие ли сте мистър Джесперсън? — попита Джо.

— Така изглежда — мъжът го разглеждаше внимателно, очевидно заинтригуван от странните му дрехи, които не бяха регресирали. — Какво мога да направя за вас?

Джо му обясни.

— Вие искате да замените вашия нов Ла Сал, ама чисто нов, за един полет до Де Моне? — изненада се Джесперсън. — Добре, нищо не обещавам, първо да видим колата.

Двамата се отправиха към паркинга.

— Не виждам никакъв нов Ла Сал — рече подозрително Джесперсън.

Прав беше. Лъскавият Ла Сал беше изчезнал, на негово място се мъдреше схлупен остарял модел на форд-купе 1929 с брезентов покрив. Без никаква стойност, ако се съдеше по изражението на Джесперсън.

Положението изглеждаше безнадеждно. Никога нямаше да се добере до Де Моне. А както беше подчертал в телевизионната реклама Рунсайтър — това означаваше гибел. Същата, която бе сполетяла Уенди и Ал.

Времето беше от решаващо значение.

Като ще се мре, поне да рискувам, рече си Джо. Юбик, помисли си той. Отвори вратата на форда и влезе вътре.

На седалката до него беше оставена бутилката, която бе получил по пощата. Вдигна я и…

Откри поредната промяна, която не го изненада. Бутилката, както и колата беше регресирала. Сега вече това беше плоска дървена манерка, с издраскана от употреба повърхност. Ужасно стара на вид, капачката беше грубо издялана и цялата изработка напомняше изделие от деветнайсети век. Надписът също беше променен. Той приближи манерката към очите си и текста:

По-надолу продължаваше със ситни букви:

Рунсайтър, осъзна той. Продължава да разиграва своята садистична игра на котка и мишка с нас. Само и само да продължим забавлението. И да отложим наближаващия край. Един Господ знае защо. А може би на Рунсайтър му е приятно да ни гледа как се мъчим? Не, едва ли, не и онзи Глен Рунсайтър, когото познавах.

Въпреки това, Джо остави манерката с елексир от Юбик, която бе намислил да използва.

И се зачуди, какъв ли е този тайнствен друг начин, за който намекваше Рунсайтър.