Юбик

11

— Хей, мога ли да разгледам тази манерка? — запита Джесперсън и в гласа му се долови вълнение.

Джо Чип мълчаливо му подаде плоската дървена манерка съдържаща елексир от Юбик.

— Моята баба често разказваше за него — заговори Джесперсън като разглеждаше манерката. — Откъде го имате? Спряха да го произвеждат още във времената след Гражданската война.

— Наследство ми е — отвърна Джо.

— Сигурно. Отдавна не съм виждал тези ръчно изработени манерки. А и на времето не са произвели кой знае какво количество. Казват че лекарството било открито през 1850. Никога не се е продавало в дрогериите, клиентите сами го поръчвали. Имало три вида, които се отличавали по силата си. Това което вие притежавате е най-силното — той погледна Джо. — Знаете ли какво има вътре?

— Разбира се — рече Джо. — Ментово масло, цинков оксид, натриев цитрат, въглен…

— Оставете — прекъсна го Джесперсън. Той сбърчи вежди, очевидно замислен над нещо друго. После изражението му се промени. Беше взел някакво решение. — Ще ви откарам в Де Моне, в замяна на тази манерка с елексира от Юбик. Да тръгваме, предпочитам да летим през деня — пилотът прибра манерката и се измъкна от форда.

Само десетина минути по-късно, двумоторният „Къртис-Райт“ беше зареден догоре с гориво, помощникът завъртя витлото, а после Джо Чип и Джесперсън се понесоха по затревеното летище, подскочиха във въздуха и отново се задрусаха по земята. Джо стисна зъби и опря гръб в седалката.

— Доста сме тежички — обясни съвсем спокойно Джесперсън. Не изглеждаше никак разтревожен. Самолетът отново се издигна във въздуха, летището остана зад тях, а те се понесоха с рев над покривите на близките сгради. Право на запад.

— Колко време ще ни е необходимо за да стигнем? — извика Джо.

— Зависи от попътния вятър. Трудно е да се каже. Ако имаме късмет, ще пристигнем утре по обед.

— Ще ми кажете ли, — попита Джо, — какво има в тази манерка?

— Златни трошички, разпръснати в минерално масло — извика в отговор пилотът.

— Злато ли? Много ли е?

Джесперсън обърна глава и се ухили. Нямаше нужда да отговаря, всичко беше повече от ясно.

Старият „Къртис-Райт“ продължи да пърпори, носейки се в посока Айова.

В три следобед на следващия ден стигнаха летището в Де Моне. След като напълни резервоарите с гориво, пилотът пое в неизвестна посока, отнасяйки със себе си своята златна манерка. Целият схванат от дългия полет, Джо с мъка спусна вдървеното си тяло от самолета, приклекна за да разтрие изтръпналите си крака и после закуцука към схлупената постройка на летището.

— Мога ли да използвам телефона? — попита той чиновника, който убиваше времето си като не вършеше нищо.

— Ако оставите един долар — отвърна чиновникът и посочи близката будка.

Джо порови в джоба, подмина няколко монети с образа на Рунсайтър и накрая попадна на една истинска, с изобразен на нея бизон. Хвърли я на гишето и чиновникът изръмжа одобрително.

След като влезе в кабината, Джо отвори указателя и потърси номера на гробището. Съобщи го на телефонистката и не след дълго го свързаха със „Симпъл Шепърд“.

— На телефона е мистър Блис, гробището „Симпъл Шепърд“.

— Дошъл съм за да присъствам на погребалната служба на Глен Рунсайтър — рече Джо. — Закъснял ли съм? — попита малко разтревожено.

— Погребалната церемония на мистър Рунсайтър тече точно в този момент — отвърна мистър Блис. — Къде се намирате, сър? Желаете ли да изпратим кола, за да ви докара?

— На летището съм — обясни Джо.

— Трябваше да пристигнете по-рано — рече малко заядливо мистър Блис. — Съмнявам се, че ще успеете да хванете края на церемонията. Но мистър Рунсайтър ще остане в залата за поклонение до утре сутринта. Излезте навън и чакайте колата ни, мистър…

— Чип — добави Джо.

— Да, очакват ви. Няколко души от присъстващите ни предупредиха за вас. Както и за мистър Хамънд и … — той направи кратка пауза — мисис Райт. Те с вас ли са?

— Не — отвърна Джо. После окачи слушалката и се отпусна на полираната дървена пейка, близо до изхода, откъдето можеше да наблюдава приближаващите се коли.

Скоро ще се присъединя към останалите от групата, рече си с облекчение той. За щастие все още не са напуснали града.

— Хей, мистър, — повика го чиновникът, — не бихте ли дошли за малко?

— Какво има? — попита Джо и се надигна.

— Монетата, която ми дадохте — заговори чиновникът, като я разглеждаше в дланта си.

— Това е долар с изображение на бизон — рече Джо. — Какво не му е наред?

— Ами годината — тук пише 1940 — чиновникът се облещи в него.

Джо въздъхна измъчено, измъкна от джоба си останалите монети, намери една, емисия 1938 година и я хвърли на гишето.

— Задръжте и другата — каза той и се върна на пейката.

— Доста често ни пробутват фалшиви пари — отбеляза чиновникът.

Джо не отговори, вместо това се загледа в допотопното радио, което дрънкаше в ъгъла на чакалнята. Говорителят тъкмо рекламираше някаква паста за зъби, на име „Ипана“.

Половин час по-късно на паркинга спря изящен „Уилис-Найт“, модел 1930 година, отвътре излезе съсухрен субект, пременен в крещящо черен костюм и закри очите си с ръка, разглеждайки чакалнята през прозореца.

Джо приближи към него.

— Вие ли сте мистър Блис? — попита той.

— Разбира се, че съм аз — мъжът подаде ръка, от него лъхаше на ментови бонбони. После се настани зад кормилото и запали двигателя. — Да вървим, мистър Чип. Моля ви, побързайте. Може би ще успеем да хванем края на церемонията. Отец Абернати обикновено става доста приказлив, когато погребваме някоя важна клечка.

Джо се настани до него. Само минута по-късно вече летяха по улицата към центъра на Де Моне, вдигайки от време на време главозамайващата скорост от четирийсет мили в час.

— Вие сте работили за мистър Рунсайтър? — поведе разговор Блис.

— Точно така.

— Трябва да призная, че мистър Рунсайтър се е занимавал с доста странен бизнес. Не съм съвсем сигурен, че схванах същината му — Блис натисна клаксона за да прогони от шосето излезлия неочаквано сетер. — Какво всъщност означава „екстрасенсен“? Няколко от служителите на мистър Рунсайтър си позволиха да използват този термин.

— Парафизиологични възможности — обясни Джо. — Сили на ума, работещи директно, без посредничеството на някакви физически фактори.

— Мистични сили, това ли искате да кажете? Като да гледаш в бъдещето? Питам ви, защото същите тези хора разговаряха за бъдещето, сякаш вече съществува. Не с мен, споделят го помежду си, но аз случайно чух разговора… нали знаете, случва се понякога. Та вие сте медиуми, така ли?

— Нещо подобно.

— И какво ще кажете за войната в Европа?

— Германия и Япония ще загубят — заговори с отегчение Джо. — Съединените щати ще се включат във войната на 7 декември 1941 — той потъна в мълчание, изгубил всякакво желание да продължи. Имаше си достатъчно проблеми.

Как ли възприемат реалността останалите от групата, мислеше си той. Този момент — Съединените щати, 1939 година? Ами ако регресията продължи още по-назад, когато се присъединя към тях? В по-ранен период. Интересен въпрос. Предстоеше им, заедно, ръка за ръка, да изминат обратно пътя на регресията, до тяхното собствено време — близо петдесет и три години напред. Ако групата като цяло беше подложена на същата степен на регресия, каквато бе изживял и той, тогава с присъединяването си нямаше да помогне нито на тях, нито на себе си — освен може би в едно — да му бъде спестено неприятното усещане от още по-изразена регресия. От друга страна, тази реалност на 1939 година изглеждаше доста стабилна — вече близо двадесет и четири часа в нея не се наблюдаваше никаква промяна. А може би причината за това е близостта с групата.

Не, не съвсем — бурканът с Юбик се беше превърнал в дървена манерка, а и асансьорната кабина от 1908, като онази, която бе съгледал Ал…

Всъщност, имаше още нещо. Пилотът също беше забелязал манерката с елексир от Юбик. Значи тя не е рожба на въображението ми, дори с нейна помощ стигнах до тук. Пилотът видя и регресиралия образ на моя Ла Сал. Изглежда, че онова, което е сполетяло Ал е било нещо различно. Поне се надяваше, че е така. Молеше се.

Да предположим, каза си Джо, че не сме в състояние да обърнем посоката на регресията и останем тук до края на своя живот. Толкова ли е лошо? Ще трябва да привикнем с ламповите радиоприемници с плетени предници, ще се научим да управляваме бракми като „остин“, които се продават за сумата 445 долара — тази цифра изплува отнякъде в мислите му, но той беше сигурен, че е вярна — а като си намерим работа и се осигурим финансово, ще летим с по-модерни въздухоплавателни средства — та нали само преди четири години, през 1935 е основана транс-тихоокеанската линия с четиримоторни клипъри2. Тримоторният самолет на Форд вече е навършил единадесет години, за тези хора той е остарял, а двумоторната таратайка, с която долетях е направо музеен експонат. Виж, моят Ла Сал си го биваше, страхотно удоволствие ми достави да го карам.

— Ами Русия? — попита мистър Блис. — Тя ще участва ли във войната? Ще прегазим ли червените? Можете ли да погледнете толкова напред?

— Русия, — отговори Джо, — ще се бие на страната на американците.

С колко други неща ще трябва да привикнем, продължи мисълта си той. Медицината е страшно изостанала, всяко заболяване ще ни носи огромни рискове. Дори и пломбите сега са цяло събитие — все още работят с бормашини и новокаин3. Никой не е чувал за флоридни пасти за зъби, ще ги открият най-рано след двадесет години.

— На наша страна ли? — запелтечи Блис. — Комунистите? Това е невъзможно, те са сключили пакт с фашистите.

— Германия ще наруши пакта — поясни Джо. — През юни 1941 Хитлер ще нападне Съветския съюз.

— И ще ги изтрие от лицето на Земята, надявам се.

Джо се обърна и го погледна.

— Комунистите, — заговори Блис, — ето кое е най-страшната заплаха. А не германците. Вижте, например, отношението им към евреите. Знаете ли кой печели от всичко това? Всичките тези чифути, които се настаниха в нашата страна и си живеят от помощи. Вярно, може би нацистите попрекалиха в някои неща, но така или иначе, еврейският въпрос трябваше да бъде решен — не точно с помощта на концентрационни лагери, но нещо от този род. Тук в щатите си имаме подобни проблеми не само с евреите, но и с чернилките. Не е лошо да измислим някакво подобно решение и за едните и за другите.

— За първи път чувам термина „чернилка“ — промърмори Джо и осъзна колко чуждо и далечно му е това време. И колко много е забравил.

— Линдберг е прав, когато става дума за Германия — продължаваше мистър Блис. — Слушали ли сте речите му? Не това, което пишат във вестниците, а истинските… — той намали пред едно кръстовище. — Вземете сенаторите Борах и Най. Ако не бяха те, Рузвелт щеше да продава амуниции на англичаните и досега да сме се забъркали в тази война, която не е наша. Рузвелт е заинтересован да бъде премахнато ембаргото за продажба на оръжие, но това означава да се включим във войната. Американският народ няма да го подкрепи. Американският народ няма никакво намерение да участва във войната на Англия, а и в която и да е друга война — най-сетне светофарът даде зелено и колата продължи напред.

— Никак няма да ви харесат следващите пет години — отбеляза Джо.

— Защо? Всички жители на Айова мислят като мен. Знаете ли какъв е според мен вашият мистър Рунсайтър? От вашите думи, а и от това, което чух от другите, правя заключение, че вие сте професионални агитатори — той погледна надуто и храбро към Джо.

Джо не отговори, загледан в неизмазаните постройки край пътя, в старовремските автомобили — повечето черни — и се зачуди дали не е единственият от групата, останал в този странен период от историята на неговата страна. В Ню Йорк едва ли мислят по този начин, рече си той, но тук, това е библейският район, изолационисткият Среден Запад. Не бива да оставаме тук, трябва да се преместим на Източното крайбрежие или да поемем на Запад.

Но инстинктивно усещаше, че вече се е сблъскал с най-важния проблем. Знаем прекалено много, каза си той, за да останем в този отрязък от времето. Ако регресията беше продължила само двадесет, или тридесет години назад, нямаше да срещнем затруднения в психологическата адаптация, може би щеше да ни е малко скучно да гледаме първите полети на „Джемини“ и „Аполо“, но поне щяхме да се справим. Но в този период…

Тук все още слушат десет инчови плочи на 78 оборота. „Двете черни врани“. И Джо Пенер. Депресията не е отминала. В нашето време поддържаме колонии на Марс и луната, усъвършенстваме междузвездните полети, а тези хора не са в състояние да се преборят с пустинните области на Оклахома.

Никога няма да привикнем с мирогледа им, с техния морал, с политическата и социална среда. За тях ние сме професионални агитатори, по-страшни от нацистите, може би дори от Комунистическата партия. Ние сме най-опасните агитатори, които биха могли да се появят в този период. Блис е съвършено прав.

— От къде сте бе, хора? — попита го Блис. — Не сте от щатите, нали?

— Прав сте — отвърна Джо. — Ние сме от Северно Американската конфедерация — той извади от джоба си една монета с образа на Рунсайтър. — Заповядайте.

Блис погледна монетата, преглътна и се опули.

— Че това е… това е покойният! Това е мистър Рунсайтър! — той взе монетата и я разгледа. — Тук пише, че е от 1990 година!

— Да не я профукате наведнъж — посъветва го Джо.

Когато пристигнаха в района на гробището, церемонията вече беше приключила. На просторното стълбище на погребалната зала се беше подредила малка групичка и Джо веднага разпозна присъстващите. Ето ги най-сетне: Еди Дорн, Типи Джаксън, Йон Айлд, Франси Спениш, Тито Апостос, Дон Дени, Сами Мъндо, Фред Зафски и Пат. Моята жена, помисли си Джо, загледан в красивата й черна коса, изумителния цвят на очите й и могъщия контраст, който се излъчваше от нея.

— Не, — промърмори гласно той, докато слизаше от колата. — Тя вече не е моя жена, това беше в друго време.

Но си спомни, че бе запазила халката. Великолепният пръстен, с нефритен камък, който сама бе избрала… останал бе само той. Срещата с нея го разтърси дълбоко. За миг в него изплуваха спомени от този призрачен брачен живот, който беше изтрит. И който всъщност никога не е съществувал — ако се изключи халката. Стига да поиска, тя може да премахне и нея.

— Здравей, Джо Чип — произнесе Пат с хладен, почти подигравателен глас, а очите й го разглеждаха внимателно.

— Здрасти — отвърна той. Останалите също го поздравиха, но това сега нямаше значение. Пат му бе обърнала внимание.

— А къде е Ал Хамънд? — попита Дон Дени.

— Ал е мъртъв. Уенди Райт също.

— Знаем за Уенди — рече Пат. Все така спокойно.

— Не, не знаехме — възрази Дон Дени. — Предполагахме, но не бяхме сигурни. Аз не бях сигурен. Какво се случи с тях, Джо? От какво загинаха?

— От старост — отвърна Джо.

— Какво? — запита дрезгаво Тито Апостос. Другите се скупчиха около Джо.

— Джо, — заговори Пат, — помниш ли какво ни каза в Ню Йорк, малко преди да излезеш с Ал Хамънд…

— Помня — прекъсна я Джо.

— Спомена нещо за години — продължи Пат. — Каза, че било изминало твърде много време. Какво означава това?

— Мистър Чип, — взе думата Еди Дорн, — откакто пристигнахме тук, този град се е променил до неузнаваемост. Никой от нас не разбира какво става. И вие ли виждате това, което ние виждаме? — тя посочи с ръка погребалната зала, после улицата и останалите сгради.

— Стига, Чип — ядоса се Тито Апостос. — Не се измъквай, за Бога, всичко което искаме от тебе да ни кажеш как изглежда това място! Ето тази кола, например — той махна с ръка. — С която пристигна. Кажи ни какво виждаш, кажи ни с какво дойде.

Всички го гледаха с напрегнато очакване.

— Мистър Чип, — заека Сами Мъндо, — това е един доста стар модел автомобил, нали? — той се изкикоти. — На колко години е според вас?

— Шейсет и две — отвърна Джо след кратка пауза.

— Това прави 1930 година — обърна се Типи Джаксън към Дон Дени. — Съвсем близо до нашите предположения.

— Нашите предположения бяха за 1939 година — произнесе с равен глас Дон Дени като гледаше Джо. В гласа му не се долавяше никакво вълнение. Дори при тези обстоятелства.

— Аз намерих по-лесен начин — заговори Джо. — Погледнах във вестника, който беше пуснат в пощенската кутия на моя апартамент в Ню Йорк. Днес е 13 септември 1939. Французите си мислят, че са пробили отбранителната линия „Зигфрид“.

— Което всъщност, — промърмори Йон Айлд, — е само едно заблуждение.

— Да си призная, — рече Джо, — надявах се, че вие като група съществувате в по-късна реалност. Но виждам че греша.

— Щом казвате 1939, нека бъде 1939 — чу се пискливият глас на Фред Зафски. — Нищо не може да се направи, след като всички възприемаме реалността по един и същи начин.

— Млъквай, Зафски — сряза го Тито Апостос.

Джо Чип погледна към Пат.

— Ти какво мислиш за това?

Тя сви рамене.

— Не вдигай рамене — рече й той. — Отговаряй.

— Върнали сме се назад във времето — произнесе Пат.

— Без майтап — подхвърли Джо.

— И сега какво да правим? — продължи Пат. — Да се преместим напред, така ли?

— Никъде не сме се връщали — тросна се Джо. — Намираме се там, където сме били винаги. Но по някаква причина — или няколко причини — реалността е отстъпила, загубила е своята поддържаща структура и се е отдръпнала към по-ранни форми. От преди петдесет и три години. Но процесът на регресия може и да продължи. В този момент, повече ме интересува дали Рунсайтър ви се е явявал по някакъв начин.

— Рунсайтър, — заговори с тежък глас Дон Дени, — лежи в своя ковчег, вътре в погребалната зала и е мъртъв като скумрия. Това е единственото явление, на което сме присъствали досега и единственото, на което въобще ще присъстваме.

— А думата „Юбик“ говори ли ви нещо, мистър Чип? — запита го Франческа Спениш.

Трябваше да изминат няколко секунди, преди да схване какво го питат.

— Исусе Христе! — възкликна той. — Не можете ли да различите появата на…

— Франси бе споходена от странни сънища — прекъсна го Типи Джаксън. — Всъщност и преди ги е имала. Франси, разкажи му за съня с Юбик. Снощи го сънува — обърна се тя към Джо.

— Наричам го съня с Юбик, — обясни Франческа Спениш, — защото точно за това става дума. Вижте, мистър Чип, това не беше като нито един от досегашните ми сънища. Огромна ръка се спусна от небето, приличаше на ръката на Господа Бога. Невероятна по размери, като планина. В този момент осъзнавах колко важна е тя. Юмрукът беше стиснат и в него беше скрито нещо толкова велико и толкова ценно, че не само моят живот, но и животът на цялата планета зависеше от него. Зачаках юмрукът да се отвори и той се отвори. И тогава видях какво има вътре.

— Флакон със спрей — добави дрезгаво Дон Дени.

— Върху флакона, — продължи Франческа Спениш, — имаше една единствена дума, изписана със златни блестящи букви и тя беше ЮБИК. Нищо друго. Само тази странна дума. После юмрукът отново стисна флакона, ръката постепенно се скри в сивкавата мъглявина, която я обграждаше. Днес, преди да започне службата, погледнах в речника, а после се обадих в градската библиотека, но никой не знае какво означава тази дума или на какъв език е. Нямаше я и в речника. Библиотекарката ми каза, че такава английска дума няма. Най-близката, е латинската дума ubique, което означава…

— Вездесъщ — рече Джо.

Франческа Спениш кимна.

— Точно така. Но дума Юбик няма, а в съня видях именно нея.

— Става дума за същата дума — рече Джо. — Само че произношението е различно.

— Откъде знаеш? — попита го иронично Пат Коунли.

— Вчера ми се яви Рунсайтър — обясни Джо. — В записана предварително реклама — нямаше особено желание да се разпростира в обяснения, струваше му се прекалено сложно. Поне в този момент.

— Ах, ти, жалък глупак — просъска Пат.

— Защо? — попита я той.

— Това ли е твоята представа за явяване на мъртвец? Че тогава можеш да наречеш „явяване“ и писмата, които е написал преди смъртта си! И бележките в бележника му…

— Ще вляза да отдам последна почит на Рунсайтър — заяви Джо. После заряза групата, все още подредена на стълбите и влезе в хладната погребална зала.

Пусто. Вътре нямаше никой, само празни седалки и в далечния край, ковчег, отрупан с цветя. В една малка странична ниша имаше старомоден червеникав орган с големи тръби и дървени сгъваеми седалки. Миришеше на прах и цветя и от този аромат му се догади. Колко ли жители на Айова, помисли си той, са поели към вечността от тази зала. Полирани подове, кърпички, черни вълнени костюми… и печалната музика на органа.

Той наближи ковчега, поколеба се, сетне надникна вътре.

В единия край беше захвърлен изсъхнал обгорен скелет, който завършваше с прозрачен като пергамент череп, подигравателно захилен, с кухи черни орбити. Наоколо се въргаляха захабени парцали, сякаш раздухани от вятъра. Като че ли скелета се бе загърнал с тях, а сетне ги бе разхвърлял с диханието си. Нищо не помръдваше. Загадъчната промяна, която беше поразила Уенди Райт и Ал, и тук беше стигнала до своя край много отдавна. Преди години може би, като при Уенди.

Какво ли са видели останалите от групата? Или се е случило след церемонията?

Джо протегна ръка и дръпна похлупака на ковчега. Глухият удар на дърво в дърво отекна в празната зала. Никой не се появи.

Заслепен от напиращите в очите му сълзи, той пресече потъналата в тишина зала и излезе навън, в огрения от слънчеви лъчи следобед.

— Какво има? запита го Дон Дени, когато се присъедини към групата.

— Нищо — рече Джо.

— Изглеждаш така, сякаш някой ти е изкарал акъла — отбеляза Пат.

— Нищо! — той впери в нея поглед, изпълнен със свирепа омраза.

— Случайно да си видял вътре Еди Дорн? — запита го Типи Джаксън.

— Никъде я няма — обясни Йон Айлд.

— Но нали преди малко беше тук? — учуди се Джо.

— Цял ден се оплаква, че й е студено и е уморена — каза Дон Дени. — Може да се е върнала в хотела. Спомена, че искала да си легне веднага щом приключи службата. Сигурно така е постъпила.

— Сигурно е мъртва — добави Джо. Сетне продължи. — Мисля че вече ви казах. Отдели ли се някой от групата, чака го гибел. Не забравяйте какво се случи с Уенди Райт, Ал и Рунсайтър… — той млъкна.

— Рунсайтър беше убит от взрива — поправи го Дон Дени.

— Ние бяхме убити от взрива — рече Джо. — Знам го, защото Рунсайтър ми го каза. Беше го написал на стената на мъжката тоалетна в нашата служба. А после го видях на…

— Говориш небивалици — прекъсна го с рязък глас Пат. — Мъртъв ли е Рунсайтър, или не е? И ние — мъртви ли сме, или не? Първо казваш едно, после друго. Не можеш ли да говориш разумно?

— Опитай се — помоли го Йон Айлд. Останалите закимаха в знак на съгласие.

— Мога да ви кажа какво беше написано на стената — отвърна Джо. — Мога да ви кажа за износения касетофон, за рекламата на Рунсайтър, за бележката в кашончето за цигари от Балтимор и за етикета на елексира от Юбик. Но не мога да ви обясня връзката между тези явления. Единственото, което знам със сигурност, е че трябва час по-скоро да стигнем хотела и да открием Еди Дорн преди да е издъхнала и да се е сгърчила. Къде можем да хванем такси?

— От гробищата ни дадоха кола — обясни Дон Дени. — Ей онзи „Пиърс-Ероу“ — той посочи с ръка.

Забързаха натам.

— Едва ли ще можем да се качим всички — каза Типи Джаксън.

— Попитайте Блис дали ще ни услужи с неговата — рече Джо. Той се настани зад волана, завъртя ключа и щом колата се напълни, подкара по главната улица на Де Моне. Автомобила на Блис наду клаксон за да ги увери, че всичко е наред и се понесе след тях.