Юбик

6

— Добре дошли на луната — изчурулика Зое Уирт, а очите й изглеждаха огромни зад плътните, дебели стъкла на очилата. — От името на мистър Хауърд, позволете ми да поднеса приветствия на всички и най-вече на мистър Глен Рунсайтър, за това че съумя да се справи с организацията на групата и да я постави в наша услуга. Подземният хотел, в който се намираме, е декориран от Лада — артистично-надарената сестра на мистър Хауърд и е разположен на тридесет линейни ярда от изследователската лаборатория, която според мистър Хауърд е била инфилтрирана от противника. Вашето присъствие в подобна непосредствена близост би трябвало вече да неутрализира полето, създавано от агентите на Холис и този факт ни прави щастливи — тя плъзна поглед по лицата им. — Някакви въпроси?

Джо Чип не й обръщаше никакво внимание, погълнат от разполагането на измервателната апаратура. Независимо от изразеното нежелание на мистър Хауърд да се правят измервания на наличното поле, той възнамеряваше да си свърши работата. Така бяха решили с Глен Рунсайтър по време на полета.

— Искам да попитам, — обади се Фред Зафски, — къде се намира тоалетната?

— Всеки един от вас ще получи миниатюрна карта — отвърна Зое Уирт и кимна на присъстващата помощничка, която се зае да раздава ярко оцветените, отпечатани на гланцова хартия карти. — Апартаментът, в който се намираме, — продължи Зое, — е окомплектован с всички необходими кухненски уреди, достъпът до които е напълно свободен, а не монетарен. Предвиден е за обитаване от двадесет души, като притежава система за саморегулация на подаването и пречистването на въздуха, отоплителна инсталация, воден запас, изобилно количество храна, телевизионен приемник и високочестотна полифонична фонографска звуко-система, която за разлика от кухненските прибори, се включва с монетен автомат. За да ви улесним при ползването й, в стаята за игра сме поставили обменен автомат.

— На моята карта, — каза Ал Хамънд, — има отбелязани само девет спални.

— Всяка една от спалните, — поясни мис Уирт, — е обзаведена с две легла, следователно местата са общо осемнадесет. Освен това, пет от тези легла са двойни, така че, ако някои от вас биха желали да спят заедно по време на престоя си тук, могат да го сторят.

— В нашата служба, — рече Рунсайтър, — имаме строги правила по този въпрос.

— За, или против? — попита Зое Уирт.

— Против — Рунсайтър смачка картата и я захвърли на металния под. А и не съм свикнал да ми нареждат…

— Но вие, мистър Рунсайтър, няма да останете тук — прекъсна го усмихнато мис Уирт. — Не възнамерявате ли да се върнете на Земята, след като групата започне да функционира?

— Получи ли някакви резултати за екстрасенсното поле? — обърна се Рунсайтър към Джо Чип.

— Първо, — отвърна Чип, — трябва да измеря мощността на контра-полето, което ние генерираме.

— Трябваше да го направиш по време на полета.

— Не се ли опитвате случайно, да правите измервания? — намеси се мис Уирт. — Мистър Хауърд, както вече ви споменах, е против това.

— Въпреки това ще направим измерване — рече Рунсайтър.

— Но мистър Хауърд…

— Стантън Мик стои зад всичко това — отряза я Рунсайтър.

Мис Уирт се обърна към помощничката.

— Бихте ли помолили мистър Мик да дойде? — помощничката забърза към асансьорите. — Добре тогава, мистър Мик ще ви го каже собственолично. А междувременно, ще ви помоля да спрете всякакви измервания.

— Вече приключих — рече Джо на Рунсайтър. — Имам данни за мощността на нашето поле. Тя е доста висока. Много по-висока, отколкото очаквах. — Сигурно заради Пат, помисли си той. Но защо не искат да правим измерване? Не губим време, нашите неутрализатори вече са на място и функционират.

— В селището разполагате ли с доктор, или сестра? — попита междувременно Еди Дорн. — Понякога, когато работата е тежка получавам психосоматични кожни обриви и се налага да ги лекувам с кортизол-съдържащ вазелин. Когато тръгвах, забравих да го взема със себе си.

— В сградата се помещава миниатюрно болнично отделение, в което работят няколко медицински специалисти — увери я мис Уирт.

— И там ли е с монетни автомати? — попита Сами Мъндо.

— Цялото здравно обслужване е безплатно. Заплащат се само лекарствените автомати. Между другото, в стаята за игра е разположен автомат за сънотворни и успокояващи. Ако желаете, можем да инсталираме допълнителен автомат за стимуланти.

— А защо не и халюциногени? — попита Франческа Спениш. — Що се отнася до мен, функционирам по-добре, когато съм под въздействието на психостимулиращи препарати. Така по-лесно установявам кой е на среща.

— Мистър Мик е против използването на халюциногенни психостимуланти, защото смята че увреждат черния дроб. Но ако носите със себе си подобни препарати, можете да ги използвате.

— Откога пък са ти необходими психостимуланти за да халюцинираш? — обърна се Дон Дени към Франческа Спениш. — И без това животът ти е една безкрайна халюцинация.

— Преди две вечери, — отвърна невъзмутимо Франческа, — имах много странно посещение.

— Не съм изненадан — рече Дон Дени.

— От едно красиво извезано летящо килимче, на терасата ми се изсипа тълпа ясновидци и телепати. Отвориха проход в стената, подредиха се около леглото ми и ме събудиха с разговорите си. Рецитираха стихове и поеми от отдавна забравени книги, с което ми доставиха неописуемо удоволствие и изглеждаха така… — тя потърси подходяща дума, — така искрящи. Един от тях, който се казваше Бил…

— Чакай малко — прекъсна я Тито Апостос. — И аз сънувах нещо подобно. — Той се обърна към Джо. — Помниш ли, разказах ти точно преди да отлетим от Земята? — ръцете му потрепваха развълнувано.

— Аз също го сънувах — намеси се Типи Джаксън. — Бил и Мат. Казаха, че щели да ме спипат.

Внезапно помрачнял, Рунсайтър се обърна към Джо и рече:

— Защо не ми каза?

— Защото, — запелтечи Джо, — защото изглеждаше много уморен. Имаше други проблеми.

— Не беше сън, — поправи ги Франческа, — наистина ме посетиха. Мога да преценя разликата.

— Разбира се, че можеш, Франси — отвърна Дон Дени и смигна на Джо.

— Аз също сънувах — заговори Йон Айлд. — Но беше нещо за въздухолети. Трябваше да им запомня номерата. Помня шестдесет и пет. Искате ли да ви ги кажа?

— Съжалявам, Глен — каза Джо Чип на Рунсайтър. — Мислех, че само Апостос го е преживял, за останалите не знаех… — в този момент вратата на асансьора се отвори и всички погледнаха на там.

Към тях се приближаваше Стантън Мик, нисък, късокрак, с изпъкнало коремче. В косата му беше затъкната брошка, облечен бе в риза от змийска кожа с къси ръкави и розови гамаши от козина на тибетски як, прищипани на крачолите. Носът му, мековат и сплескан, приличаше на таксиджийски тромбон. И беше голям. Най-големият нос, който съм виждал някога, помисли си Джо.

— Поздрави на цялото анти-екстрасенсно войнство — произнесе Стантън Мик и вдигна ръка. — Екстерминаторите са вече тук — имам пред вид вас, естествено — гласът му беше тънък и писклив, като че ли притежателят му е бил кастриран. Имаше нещо неприятно в този звук, сякаш идеше от кошер на метални пчели. — Прокажните пълчища на екстрасенсните изроди са се спуснали над мирния, беззащитен свят на Стантън Мик. Но днес е велик ден за Микиград — както наричаме нашето привлекателно и живописно селище на луната. Естествено, вие вече сте се захванали за работа, което и следваше да се очаква. Защото сте най-добрите, а и така трябва да бъде, когато става дума за „Рунсайтър асошиейтс“. Трябва да призная, че съм доволен от работата ви, ако изключим онзи там, който се ровичка в приборите. Хей, не бихте ли погледнали насам, когато ви говоря?

Джо изключи полиографа и спря захранването.

— Чувате ли ме вече? — попита го Стантън Мик.

— Да — рече Джо.

— Не изключвай апаратурата — нареди му Рунсайтър. — Не си на служба при Стантън Мик, а работиш за мен.

— Няма значение — отвърна Джо. — Вече разполагам със сведения за размера на екстрасенсното поле. — Беше приключил с измерването. Стантън Мик беше закъснял.

— И каква е мощността на полето? — попита го Рунсайтър.

— Няма никакво поле — каза Джо.

— Искаш да кажеш, че е неутрализирано от нашите хора? Че нашето анти-поле е по-мощно от тяхното?

— Не — поклати глава Джо. — Казах ти вече — в обхвата на приборите не съществува никакво екстрасенсно поле. Улавям само нашето собствено поле, от което става ясно, че екипировката функционира нормално. В момента генерираме около 2000 единици мощност, като от време на време достигаме стойности над 2100. Вероятно ще можем да създадем и по-мощно поле, когато неутрализаторите ни се сработят. След десетина-дванадесет часа…

— Не разбирам — прекъсна го Рунсайтър. Всички неутрализатори се бяха събрали около Джо Чип, Дон Дени дръпна подаващия се от полиграфа запис и се зае да го изучава, сетне го подаде на Типи Джаксън. Записът премина от ръка на ръка, после всички впериха погледи в Рунсайтър. Той се обърна към Стантън Мик. — Защо решихте, че службата ви е била инфилтрирана от хората на Холис? И защо не ни позволявахте да направим измерване? Знаехте ли какъв ще бъде резултатът?

— Очевидно е знаел — подхвърли Джо Чип.

Лицето на Рунсайтър се заля от червенина, той понечи да каже нещо на Стантън Мик, после се обърна към Джо.

— Да се връщаме на Земята. Трябва час по-скоро да измъкнем хората от тук. — После продължи на висок глас: — Събирайте си багажа, отлитаме за Ню Йорк. Искам до петнадесет минути да се натоварите на кораба, който не успее ще бъде оставен тук. Джо, събирай приборите, аз ще ти помогна да ги отнесеш на кораба. — Той отново погледна навъсено към Стантън Мик, понечи да заговори…

Стантън Мик внезапно се понесе към тавана на стаята, разперил вдървено лице и изпищя с металическия си глас:

— Мистър Рунсайтър, не позволявайте на таламусът да надвие над мозъчната ви кора. Въпросът изисква не прибързаност, а дискретност, успокойте хората си и нека обсъдим взаимно всичко — закръгленото му тяло се завъртя бавно във въздуха така, че краката му сочеха право към Рунсайтър.

— Чувал съм за подобни нещо — викна Рунсайтър на Джо. — Това е самовзривяваща се хуманоидна бомба. Да се махаме от тук. Току що са я включили на автоматично управление — затова се издигна във въздуха.

И тогава бомбата избухна.

Гъстият зловонен дим, който се стелеше по стените и тавана постепенно се разсея, откривайки проснатата в краката на Джо Чип човешка фигура.

Някъде наблизо се чу гласът на Дон Дени:

— Мистър Чип, убиха Рунсайтър. Това е мистър Рунсайтър — той заекваше от вълнение.

— Кой още? — попита дрезгаво Джо, мъчейки се да си поеме дъх. Лютивият дим дразнеше гърлото му. Главата му кънтеше от взрива, по врата му се стичаше нещо топло — вероятно беше засегнат от някое парче.

Сред дима се разнесе гласът на Уенди Райт.

— Мисля че всички останали са невредими.

Еди Дорн се наведе над Рунсайтър.

— Дали да не поискаме оживител от Рей Холис? — попита тя. Лицето й беше пребледняло.

— Не — каза Джо и също се наведе. — Грешиш — подхвърли той на Дон. — Още е жив.

Но сгърченото тяло на пода щеше всеки момент да издъхне. Само след няколко минути Дон Дени щеше да бъде прав.

— Слушайте, всички — извика Джо. — Мистър Рунсайтър е ранен, сега аз се разпореждам, макар и временно — докато се върнем на Земята.

— Ако въобще се върнем — добави Ал Хамънд, като попиваше с кърпичка раната на окото си.

— Кои от вас носят оръжие? — попита Джо. Никой не бързаше да отговори. — Знам, че е противозаконно. Но уверен съм, че някои от вас са въоръжени. Забравете законите, сега не е време за това.

В настъпилата пауза, първа се обади Типи Джаксън.

— Аз имам. В другата стая, при багажа…

— Аз също — кимна Тито Апостос и измъкна от вътрешния джоб старомоден заряден револвер.

— Тези от вас, които са прибрали оръжието в багажа, да отидат да си го вземат — нареди им Джо.

Шестима неутрализатори се отправиха към другата стая.

— Трябва час по-скоро да поставим Рунсайтър в охладителна камера — промърмори Джо.

— На кораба има — каза Ал Хамънд.

— Тогава да го отнесем там — рече Джо. — Хамънд, хвани го за краката, аз ще го вдигна за раменете. Апостос, ти ще вървиш отпред. Ако ти се изпречат хората на Холис, стреляй на месо.

На вратата застана Йон Айлд, стиснал в ръката си лазерна тръба.

— Мислите, че хората на Холис са тук, при мистър Мик?

— С него или без него — каза Джо. — Може би въобще не сме имали работа с Мик, а с Холис.

Интересно, помисли си той, че експлозията на хуманоидната бомба не уби и нас. Потърси с очи Зое Уирт. Нямаше я — вероятно се бе измъкнала преди взрива. Какво ли си е помислила, — зачуди се Джо, — когато е узнала, че не работи за Стантън Мик и че ни е довела тук, за да бъдем унищожени? Вероятно вече са я премахнали. За по-сигурно. И без това не може да им е от полза — още един свидетел на престъплението.

Върнаха се въоръжените неутрализатори и зачакаха по-нататъшни разпореждания от Джо. Всички изглеждаха неестествено спокойни, като се имаше пред вид бедственото положение.

— Ако съумеем да поставим тялото на Рунсайтър на време в охладителна камера, — обясняваше Джо на Ал Хамънд, — той ще продължи да управлява фирмата. Също като жена му. — Джо натисна с лакът бутона на асансьора. — Малка е вероятността да работи. Сигурно в момента на изстрела са прекъснали тока.

Но асансьорът се появи, въпреки подозренията им. Двамата с Ал побързаха да внесат тялото.

— Трима от въоръжените ще дойдат с нас — разпореди се Джо. — Останалите…

— По дяволите! — извика Сами Мъндо. — Не искаме да чакаме тук, докато се върне асансьорът. Може и да не се върне — на лицето му се четеше паника.

— Пръв тръгва Рунсайтър — прецеди през зъби Джо. — Той натисна копчето и вратата се плъзна. Вътре бяха Ал Хамънд, Тито Апостос, Уенди Райт, Дон Дени и Глен Рунсайтър. — Нямаше как — рече им Джо, докато се носеха нагоре. — Пък и сигурно горе ще ни чакат хората на Холис. Дано не знаят, че сме въоръжени.

— Нали е противозаконно — отбеляза Дон Дени.

— Да видим дали е още жив — рече Джо на Тито Апостос.

Апостос се наведе и огледа проснатото тяло.

— Все още диша, макар и повърхностно — каза той. — Има слаба надежда.

— Да, слаба надежда — кимна Джо. Тялото му беше изтръпнало от взрива, мислите му се влачеха, студено му беше и по всичко изглежда имаше увреден слух. Върнем ли се веднъж на кораба, мислеше си той, първо ще поставим Рунсайтър в охладителна камера, а после ще се свържем със службата в Ню Йорк и ще поискаме помощ. Ще вдигнем на крак всички Служби Бдителност. Ако не успеем да излетим, те ще дойдат да ни приберат.

Но той си даваше сметка, че на практика това е малко вероятно. Докато помощта пристигне от Земята, всички те ще издъхнат — изолирани в коридорите, асансьора и кораба. Шансът да се измъкнат беше минимален.

— Можеше да вземеш още хора в кабината — обади се Тито Апостос. — Ако се бяхме понатъпкали, щяха да се качат и жените.

— Тук сме по-уязвими от онези, които останаха долу — възрази Джо. — Холис вероятно очаква всички оцелели да потърсят спасение в асансьора. Затова не са го изключили. Знаят, че ще се помъчим да стигнем кораба.

— Вече ни го каза, Джо — отряза го Уенди Райт.

— Опитвам се да ви обясня защо постъпвам така — отвърна Джо. — И защо оставих другите долу.

— Ами онова, новото момиче, с особената дарба? — попита Уенди. — Пат, или как се казваше там. Не можем ли да я пратим в миналото, преди инцидента с Рунсайтър и да я накараме да промени всичко. Забрави ли за нея?

— Да — призна неохотно Джо.

— Хайде да се върнем долу — предложи Тито Апостос. — Нали сам каза, че хората на Холис ни дебнат на повърхността и че тук сме в по-голяма опасност, отколкото…

— Вече сме на повърхността — обяви Дон Дени. — Кабината спря — той облиза напрегнато устни, докато вратата се плъзгаше встрани.

Нагоре водеше екскаватор, а на другия край, зад въздухо-непроницаемата мембрана се виждаше основата на техния кораб. Точно както го бяха оставили. Никой нямаше на пътя им. Странно, помисли си Джо Чип. Нима са били сигурни, че хуманоидната бомба ще ни избие всичките? Нещо в плановете им се е объркало, първо със самия взрив, второ, че не изключиха енергозахранването и накрая празния коридор.

— Знаете ли какво мисля, — каза Дон Дени, докато Ал Хамънд и Джо изнесоха тялото на Рунсайтър от кабината и стъпиха на подвижния екскаватор. — Мисля, че планът им се провали в онзи миг, когато бомбата излетя към тавана. Изглежда, че е била осколъчен тип и по-голямата част от парчетата са попаднали в тавана над нас. Въобще не са предполагали, че някой от нас би могъл да оцелее след взрива и затова не са изключили захранването.

— Е, тогава, слава Богу, че бомбата излетя нагоре — рече Уенди Райт. — Майчице, колко е студено тук. Взривът сигурно е повредил отоплителната инсталация — тя потрепери.

Екскаваторът бавно се носеше нагоре, на Джо му се стори, че изминаха цели пет минути, преди да достигнат мембраната. Това мъчително пълзене му изглеждаше най-неприятното от всичко, преживяно досега, сякаш Холис специално го беше организирал.

— Стойте! — извика някой зад тях и по стълбите закънтяха стъпки. Тито Апостос се извърна и вдигна оръжие.

— Това са останалите — каза Дон Дени на Джо, който не можеше да се обърне. Тъкмо провираха безжизненото тяло на Рунсайтър през мембраната. — Всички са на лице — той им махна с пистолета. — По-бързо!

Корабът все още бе свързан чрез прозрачен пластичен проход с предната част. Заслушан в познатото приглушено тропане на обувки по пода, Джо си помисли: Нима наистина ще ни позволят да се измъкнем? или ни причакват вътре в кораба? Сякаш някаква злокобна сила си играе с нас, позволява ни да драскаме по клетката като попаднала в капан мишка. И се забавлява. Отчаяните ни опити да се измъкнем й доставят удоволствие. А когато се насити, ще ни стисне в юмрук и сетне ще захвърли размазаните ни останки, като тези на Рунсайтър, на пода.

— Дени — произнесе той. — Ти ще влезеш пръв в кораба. Провери дали не ни очакват.

— А ако са там? — попита Дени.

— Тогава ще се върнеш, ще ни кажеш и ще се предадем. Ще им позволим да ни довършат.

— Защо не помолим тази Пат да използва дарбата си? — предложи Уенди Райт. В гласа й се долавяше напрежение. — Моля те, Джо.

— Да се прибираме в кораба — настоя Тито Апостос. — Не ми харесва това момиче. Не мисля че трябва да се доверяваме на дарбата й.

— Защото не разбираш нито нея, нито нейната дарба — заяви Джо. Гледаше нагоре към Дон Дени, който приближи люка на кораба, натисна контролния механизъм и сетне изчезна вътре. — Няма да се върне — промърмори задъхано Джо, като едвам удържаше тежкото тяло на Рунсайтър. — Помогни ми да го смъкнем долу — предложи той на Ал Хамънд. Двамата положиха тялото на пода. — Доста е тежичък за човек на тази възраст — каза Джо и се обърна към Уенди Райт. — Ще поговоря с Пат. — Всички останали се бяха събрали на входа на свързващия тунел. — Какво фиаско — изпъшка Джо. — А мислехме, че това ще е най-голямото ни начинание. Човек никога не знае какво го чака. Този път Холис здраво ни пипна — той придърпа Пат до себе си. Лицето й беше омазано, блузата разкъсана, виждаше се еластичният сутиен, пристягащ гърдите й. — Слушай, — заговори Джо, като постави ръка на рамото й и надзърна в очите й. Тя отвърна спокойно на погледа му. — Можеш ли да се върнеш назад? Във времето преди да избухне бомбата? Можеш ли да спасиш Глен Рунсайтър?

— Твърде късно е — отвърна Пат.

— Защо?

— Защото е късно. Измина прекалено много време. Трябваше да го направя веднага.

— И защо не го стори? — попита я враждебно Уенди Райт.

Пат се извърна и впи поглед в нея.

— А ти помисли ли за това? И да си помислила, не ми каза. Никой не ми каза.

— Значи не чувстваш никаква отговорност — заключи Уенди. — За смъртта на Рунсайтър. А с твоята дарба можеше да я избегнеш.

Пат избухна в смях.

Към тях се приближи Дон Дени, излязъл от кораба.

— Празен е — обяви той.

— Добре — Джо даде знак на Ал Хамънд. — Да го внесем в кораба и да го поставим в охладителна камера. — Двамата вдигнаха втвърденото, инертно тяло и поеха към кораба, а останалите неутрализатори ги последваха, нетърпеливи час по-скоро да се скрият на сигурно място — Джо почти усещаше излъчващия се от тях страх, плътно заобикалящото ги поле към което беше причастен и той. Единственото, което подтискаше назряващото в него отчаяние, бе надеждата скоро да напуснат пределите на луната, при това невредими.

— Къде е ключът? — изкрещя в ухото му Йон Айлд, докато се препъваха към охладителната камера. Той го задърпа за ръката. — Ключът, мистър Чип.

— Пита за стартовия ключ — поясни Ал Хамънд. — На кораба. Трябва да е в Рунсайтър, да го намерим, преди да сме го напъхали в камерата.

Джо претършува многобройните джобове и накрая откри кожен калъф с ключ, който подаде на Йон Айлд.

— Сега вече може ли да го поставим в охладителна камера? — попита разгневено Джо. — Хайде, Хамънд, за Бога, помогни ми!

Забавихме се, мислеше си Джо. Вече е твърде късно. Всичко свърши. Провалихме се. Така ни било писано.

Внезапно двигателите се пробудиха с рев, корабът се разтърси, а в контролната зала четирима неутрализатори полагаха трескави усилия да програмират компютъризираните командни рецептори.

Защо ни оставиха да си тръгнем? — питаше се Джо, докато двамата с Ал Хамънд полагаха безжизненото — поне на пръв поглед — тяло в охладителната камера. Автоматични клампи притиснаха краката и раменете на Рунсайтър, чието тяло вече се покриваше с ослепително блестяща скреж.

— Не мога да разбера, защо ни пуснаха? — повтори на глас Джо.

— Защото планът им се провали — обясни Ал Хамънд. — А вероятно не са разполагали с резервен. Също като атентаторите на Хитлер, когато видели че бомбата е избухнала в бункера, решили, че всичко…

— Да се измъкваме от тук, — прекъсна го Джо, — преди да умрем от студ — той побутна Ал Хамънд навън и после затвори грижливо вратата. — Боже, какво преживяване — възкликна Джо.

По пътя към контролния пулт ги спря Франси Спениш.

— Разполагаме ли със средства за връзка с охладителната камера? — попита ги тя. — Можем ли да се консултираме с мистър Рунсайтър?

— Никакви консултации — отряза Джо и поклати глава. — Никакви слушалки, микрофони, протофазони. Никакъв полуживот. Докато не се върнем на Земята и не го преместим в мораториум.

— Тогава, как ще разберем дали сме го замразили навреме? — попита Дон Дени.

— Никак — рече Джо.

— Мозъкът може да е загинал — подхвърли ухилен Сами Мъндо и се изкикоти.

— Точно така — кимна Джо. — Възможно е никога вече да не чуем гласа или мислите на Глен Рунсайтър. Ще управляваме „Рунсайтър асошиейтс“ без негова помощ. Или ще се вслушваме в съветите на Ела, тогава най-добре ще е да преместим службата в Цюрих, в близост до „Мораториума на любимите събратя“ — той се отпусна на една седалка, откъдето да наблюдава действията на четиримата неутрализатори, заели се с управлението. Извади замислено цигара и я запали.

Изсъхнала и изветряла, цигарата се строши между пръстите му. Странно, помисли си той.

— От взрива е — обясни Ал Хамънд, който също бе забелязал. — Топлината.

— И ние ли сме се състарили от нея? — попита Уенди Райт и се настани до Джо. — Аз самата се чувствам стара. Като твоя пакет с цигари. Всички сме остарели, заради това, което се случи. Никога не сме преживявали такъв ден.

С драматични усилия корабът се издигна над повърхността на луната, отнасяйки със себе си, колкото и абсурдно да бе, свързващия тунел.