Законът за трите отрицания

Глава 10.

Холдингът „Планета“ честваше своята десетгодишнина с известен шик, като за целта бе наел една от залите в „Славянская-Радисън“. Освен служителите, бяха поканени и почетни гости, и така наречените „приятели на фирмата“ — хора, оказали на „Планета“ едни или други ценни услуги. Разбира се, сред поканените беше и Валерий Ритер — като човек, давал на фирмата полезни и умни консултации по организацията на мениджмънта. Както изискват правилата на добрия тон. Ритер беше поканен заедно със съпругата си, но той отиде сам. Набит като мечок, с грозновато умно лице и с идеално ушит смокинг, той преминаваше от една група гости към друга, постоянно разговаряше с някого, но изразът на угриженост, забелязан от присъстващите в началото на вечерта, постепенно се смени отначало с раздразнен, а после и с разтревожен. Той непрекъснато излизаше от залата, където бе доста шумно, вадеше от джоба си мобилен телефон и се обаждаше някъде. И след всеки телефонен разговор ставаше по-ядосан и разтревожен.

— Валерий! Най-сетне те открих! Тук е пълно с народ — не можеш да си проправиш път.

Той се обърна и видя Любочка, финансовата директорка на „Планета“ и по-малка сестра на Анита.

— Сам ли си? А къде е Лариса?

— Тя работи — сухо отговори Ритер. — Лара не обича да си отвлича вниманието, когато я е споходил прилив на трудов ентусиазъм. А ти тук с кавалер ли си?

— И аз съм сама — усмихна се Люба, но на него му се стори, че устните й трепнаха, сякаш тя ей сега ще се разплаче.

— Добре, ще бъдеш моя дама за тази вечер. Да ти донеса ли нещо? За пиене, за хапване?…

— Не искам алкохол, ще се прибирам с колата. Някаква водичка, газирана… — неуверено помоли Люба.

— Може би сок? Или кафе?

— Може и сок. Вишнев. Мисля, че там има. Или от праскови.

— А за ядене?

— Нищо не искам, Валерий, не съм гладна.

Ритер взе сок за нея, а за себе си — уиски, и започна да си проправя път през плътната тълпа към Люба, като отдалече я търсеше с поглед. По вида й не можеш да кажеш, че не е гладна. А по-скоро, че от безпокойство не може да преглътне и залък. Въпреки грижливо положения грим, Люба не изглеждаше добре и красивите сенки не скриваха угасналия поглед, а пудрата само подчертаваше дълбоките гънки около носа и скръбно отпуснатите ъгълчета на устните. Дори скъпият костюм, който обикновено плътно очертаваше нейната пухкава заоблена фигурка, изглеждаше като увиснал върху манекен, сякаш й бе по-голям с два номера.

— Изглеждаш прекрасно — бодро заяви Ритер и й подаде чашата със сока. — Много си отслабнала. Или костюмът те прави толкова стройна?

— Ами, изобщо не съм отслабнала, ако се вярва на кантара, още нося всичките си килограми.

Тя отпи от сока и се постара да се усмихне, но измъченият вид на застиналите й устни не остана скрит за Валерий.

— Тогава ще го кажа другояче. Много зле изглеждаш, Люба. Случило ли се е нещо? Да не си болна?

Ритер никога без особена нужда не прибягваше до глупости като деликатност и тактичност. Някои го смятаха за грубоват, а самият той наричаше тази черта на характера си прямота.

Някъде съвсем наблизо гръмна оркестър, който бе абсолютно невъзможно да надвикаш, и Люба вместо отговор само поклати глава.

— Я да се отдръпнем — високо каза Ритер право в ухото й.

Тя мълчаливо кимна и го последва. Дори походката й беше станала някак тежка и неуверена, отбеляза си Валерий, а винаги ходеше леко и стремително, сякаш тичаше срещу нещо неизвестно, но необикновено приятно.

Успяха да намерят свободна маса по-далече от музикантите; вярно, до нея можеха само да стоят прави, но това все пак бе по-добре, отколкото да обикалят залата с чаши и чинии в ръце. Нито да се здрависаш с някого, нито да се отпуснеш.

— Ако не искаш да говориш за неприятностите си, недей. Кажи ми само мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, Валера.

Той мълчаливо преглътна това „Валера“, макар че в друг момент непременно щеше да я поправи и да й напомни, че не понася да го наричат с умалителни имена.

— Добре де, аз не мога да ти бъда полезен. А изобщо някой може ли? Ако да, бих ти помогнал да намерим такъв човек.

— Благодаря, Валера. Никой не може да ми помогне. Благодаря ти за грижите, но аз сама ще… Трябва да се справям сама.

„Сигурно е любовна история — помисли си Ритер. — В такива случаи наистина никой не може да помогне. Напразно й се натрапвам“.

— Ще се справиш — с пресилена увереност каза той и леко потупа Люба по ръката, — та ти си умна и силна. Всичко ще мине, всичко ще се забрави, повярвай ми. Я да ти донеса есетра, много е вкусна, вече я опитах.

И без да дочака нито съгласие, нито отказ, Валерий решително тръгна към бюфета. Но когато той се върна при масата, Люба я нямаше. Високата чаша от тънко стъкло с недопит вишнев сок стоеше в компанията на празната ниска дебелостенна чаша, от която Ритер бе пил уиски. В пепелника димеше цигара със следи от червеникавокафяво червило по филтъра. Къде ли е хукнала Любаша, без да дочака есетрата и без да си допуши цигарата? Сигурно е в тоалетната, плаче там. Нищо, ще се наплаче и ще се върне.

Вече щеше да хапне апетитно късче риба, когато внезапно отново го обхвана раздразнение и Ритер ядно запокити вилицата на масата. Извади телефона, набра ателието на Лариса. Никой не вдигна. Набра мобилния й телефон. Абонатът бил временно недостъпен. Изключила си е телефона? Батерията му се е изтощила? Или тя се намира на място, където няма покритие? Например в метрото. Или в някой сутерен. Макар че Ларка има собствена кола, с нейните съмнителни приятелки, лесбийки и наркоманки, тя може да се озове къде ли не. А може вече да си е вкъщи, кротко да пие чай с Нина Максимовна или да гледа телевизия? Не, не може да бъде. Нина щеше да му се обади и да му каже, че Ларка се е прибрала, майка му знае как се притеснява той, от снощи не може да намери жена си. Тя не се прибра снощи, но това беше нещо обичайно, макар че побрано винаги вдигаше телефона и Валерий знаеше със сигурност, че нощува в ателието. Цяло денонощие ни вест, ни кост от нея. Това може да означава само едно: пристрастието към наркотиците е преминало на ново ниво, сега тя или силно е увеличила дозата, или употребява нещо друго, от което мозъкът съвсем изветрява и се губи представата, че трябва все пак да се обадиш вкъщи, дори да не се прибереш, поне близките ти да знаят къде си, за да не полудяват и да не те търсят по улици, милиции и морги.

Но за всеки случай звънна вкъщи. И не чу нищо ново. Нина Максимовна също се тревожеше, вярно, по малко по-различна причина.

— Сине, ела си, моля те — жално помоли тя. — Страх ме е. Щом Лариса си позволява това, мога да си представя в какво състояние ще се прибере. Страх ме е да остана сама с нея.

Разбира се, майка му мислеше само за това какво ще се случи, когато снаха й се прибере. А на Ритер му беше все едно какво ще се случи, стига тя най-сетне да се прибере. Само да се намери. Или поне да се обади.

Трябва да отиде в ателието, да отключи със своя ключ и да погледне какво става там. Може би Ларка е сглупила да вземе голяма доза и сега лежи там сама, в безсъзнание, и няма кой да й помогне?

Тази мисъл му бе хрумвала неведнъж през целия ден и Ритер вече бе посягал за палтото си с намерението да тръгва, но изплуваше отвратителната картина, когато неочаквано влезе в ателието заедно с Анита, и отново окачваше палтото в гардероба и се връщаше в кабинета. Не, не е готов да се сблъска с това още веднъж. А може да има и нещо по-лошо, например не една партньорка, а няколко. Или групов секс, разюздана оргия. Защо му е да вижда това? Достатъчно е, че напълно допуска: това е възможно. Той разбира защо става това и знае кой е виновен. Не Ларка, а той самият. Той не направи всичко възможно, за да й помогне, а тя, глупачката, може да си помогне сама единствено по този идиотски начин, като подсилва въображението си с наркотици и изпитва здравината на емоциите си.

Но ако й се е случило нещастие и тя се нуждае от помощ? „Трябва да вървя“, повтаряше си Ритер, докато бързо си проправяше път през тълпата и машинално поздравяваше познати. Трябва да върви. Ще спре пред вратата и ще се ослуша. Ако там има шум и веселие, значи всичко е относително наред с жена му, тогава той незабелязано ще се обърне и ще си тръгне. Ако е тихо, внимателно ще отвори вратата и ще влезе. Само ще погледне. Няма да прави сцени, няма да гони никого, няма да крещи и да размахва ръце. Има нужда само да се убеди, че Лара не се нуждае от помощ, че е жива. Дори ще се постарае никой да не го усети. Само ще се убеди, ще се успокои и веднага ще си тръгне.

А ако я няма в ателието? Какво ще прави тогава?

По дългия коридор, покрай ресторанти и бутици, Ритер крачеше към гардероба, като продължаваше автоматично да отговаря на поздрави и да стиска ръце. Пред него се мярна познат костюм. Любаша?

Настигна я вече в гардероба, когато Люба трескаво пъхаше ръце в ръкавите на дългия си шлифер.

— Тръгваш ли си? — попита я учудено.

— Също като теб — през зъби отговори тя, без да го поглежда.

— Аз имам спешна работа — кой знае защо, започна да се оправдава той. — И после, все лак съм гостенин, това не е мой празник. А ти работиш в „Планета“…

— Аз работя като майка, имам малки деца.

Люба изглеждаше или разтревожена, или сърдита — Ритер не можа да разбере. Но и не му се искаше да се замисля сега: той си има свои проблеми, дано си реши тях, а настроението на Любаша ще се оправи от само себе си.

Към изхода вървяха заедно. И не си казаха нито дума, докато не се озоваха на стълбището пред хотела. Ритер се обади на шофьора си и му нареди да дойде пред входа.

— Къде е твоята кола?

— Ей там. — Люба му посочи някъде встрани. — Всичко хубаво. Предай поздравите ми на Нина Максимовна и Лариса.

— Благодаря, ще предам.

Люба слезе по стъпалата, извърна се, помаха му с ръка и се усмихна някак жално и объркано. Валерий помаха в отговор и дълго гледа как тя върви към колата с новата си походка, тежка и безрадостна.

Поканата за приема по случай десетгодишнината на холдинга „Планета“ Селуянов получи без проблеми.

Предния ден седя цели два часа в кабинета на заместник генералния директор по персонала и в крайна сметка заедно с новата информация отнесе със себе си и покана за двама, която се закле да използва не за да заведе майка на светския купон и да се натъпче безплатно, а изключително със служебна цел.

Заместник генералният директор Исканцев, както се стори на Селуянов, искрено тъгуваше за Галина Василевна Аничкова.

— При Галина Василевна ходеше дъщерята на жена ми от първия й брах. Момичето имаше извънредно тежка депресия, а след курса при Аничкова буквално разцъфтя. Без никакви хапчета. За мен беше много важно да не се тъпче с лекарства, разбирате ли?

— Разбирам — кимна Селуянов. — Вие откъде научихте за Аничкова? Кой ви свърза с нея?

— Един приятел, собственик на търговска фирма. Работите му изведнъж тръгнаха някак много успешно, аз естествено се поинтересувах къде се крие тайната за това, та той ми разказа за Галина Василевна и как сключил с Аничкова корпоративен договор. Използвал много правилен според мен метод. Нали нашият руски човек ужасно мрази да си признава, че има проблеми и ходи при психолог или при психоаналитик. И се старае да скрие това. А проблеми съществуват и е съвършено очевидно, че те пречат на успешната работа, а ако отделни служители не работят добре, какъв резултат могат да имат всички заедно?

— Никакъв — съгласи се Николай. — И какво е направил вашият приятел от търговската фирма?

— Съобщил е на целия личен състав, че фирмата плаща услугите на психолога за всички. При това никой не е длъжен да се отчита или да съобщава на някого дали ходи на сеанси при Аничкова или не. Нещо повече, дори е желателно всичко да е строго конфиденциално. С Аничкова се сключва нещо като трудов договор, в който пише, че тя в течение на шест месеца е един вид щатен психолог на фирмата и работи с всички, които пожелаят. За това й се плаша гарантирано възнаграждение, доста високо. Ние постъпихме по подобна схема.

— Нещо не ви разбрах — спря го Селуянов. — Нали на Аничкова е трябвало да бъде платен всеки сеанс?

— Да.

— Как тогава сте могли да знаете предварително колко души ще потърсят помощта й и колко сеанса ще проведе тя за тези шест месеца?

— Не знаехме. Съдехме по средните показатели. Аничкова вече на няколко пъти бе работила за фирми и от нейния опит излизаше, че към услугите й прибягва всяха десета жена от служителите, а мъжете — само в единични случаи. Крайно рядко, с една дума. Ние пресметнахме колко жени от нашия персонал може хипотетично да пожелаят да ходят при кинезиоложката, но колективът ни е предимно мъжки, жени работят най-вече във финансовия и в рекламния отдел. Та така, пресметнахме броя на жените, добавихме няколко единици за мъже и получихме сума на хонорар, която задоволи и нея, и нас.

— Ами ако при Аничкова бяха отишли по-малко хора от планираните? Щяхте да платите ненужно повече.

— Значи това е наш риск. — Исканцев разпери ръце. — Поехме го.

— Ами ако беше станало обратното, ако при нея бяха отишли повече от предвидените хора, Аничкова би трябвало да работи безплатно с част от хората.

— Това е неин риск. И Галина Василевна се съгласи да го поеме. Тя каза, че в практиката й се е случвало и така, и иначе, но в крайна сметка средностатистическият показател пак се запазва. Разберете, Николай Александрович, ние сме принудени да запазваме конфиденциалността. Ако бяхме настояли служителите да носят в счетоводството бележки от Аничкова, потвърждаващи, че с тях е проведен сеанс, цялата идея щеше да се провали. Никой нямаше да отиде при нея, освен най-любопитните. Щяха да отидат, забележете, не онези, които наистина се нуждаят от помощта на психолог, а онези, на които им е просто интересно що е то кинезиология и които освен това не страдат от комплекси и не се страхуват да признаят, че са посещавали психолог. Не, не, и моето собствено разбиране за ситуацията, и опитът на всички други фирми, с които е работила Аничкова, показват, че само пълната дискретност може да даде положителен резултат. Естествено има хора, които с удоволствие разказват на колегите си за своите посещения при такъв специалист, но те са много малко, уверявам ви.

— Тоест лично вие не знаете кой от персонала на „Планета“ е ходил при Аничкова?

— Нямам представа.

— И дори не знаете приблизително колко души са потърсили помощта й?

— Не, Николай Александрович, не знам.

— Ами ако Галина Василевна беше жива, бихте ли могли да я попитате?

— Странен въпрос… — Исканцев се повъртя във фотьойла, потърси с очи нещо на тавана, но най-вероятно не го намери, защото отново погледна Селуянов. — Тя нямаше да ми отговори. По-точно… Ако я бях попитал колко души от нашата фирма ходят на нейните сеанси, тя естествено щеше да отговори, нали това е необходимо за оценка на финансовата страна на нашите отношения с нея. Но нямаше да ми каже имена. Със сигурност.

— Защо сте толкова сигурен?

— Тя има такава репутация. Това е неин железен принцип. Никога и при никакви условия не е разгласявала имената на своите клиенти, да не говорим, че и с никого не е обсъждала техните проблеми.

Селуянов неведнъж бе чувал това, тъй като след гибелта на Аничкова оперативните работници бяха разпитали огромен брой хора — както клиенти на Галина Василевна, така и просто познати и приятели.

— Излиза, че ако намеря сред вашите сътрудници поне един клиент на Аничкова, този човек не може да ми каже имало ли е други клиенти и кои именно — уточни Николай.

— Най-вероятно така ще стане. Освен ако говорите с две близки приятелки, които знаят всичко една за друга. А вие всъщност накъде биете?

— Ами имам си едно съображение… Разбирате ли, за разлика от вас, аз знам имената на онези ваши служители, които са ходили на сеанси при Галина Василевна.

— О, нима? — вдигна вежди Исканцев. — Откъде, ако може да попитам?

— От личните книжа на Аничкова. Тя наистина не е разказвала нищо на когото и да било, но е правила бележки за себе си. И на мен ми е нужно да разговарям подробно с тези хора.

— Защо? Какво могат да знаят те за убийството? Или подозирате някого от тях? Глупости! — решително отсече Исканцев. — За какво му е на някого да убива своя психолог?

— Е, и вие пък сега, недейте така — побърза да го успокои Селуянов. — Ние не подозираме в нищо никого от тях. Но обстоятелствата са се стекли така, че всички те са били на сеанси при Аничкова в навечерието и в деня на смъртта й. И може би тя им е казала нещо, например за заплахи или че я шантажират, или че се страхува от нещо, или че някакви странни събития стават в живота й. За нас е важна всяка дреболия, включително за настроението, в каквото е била Аничкова преди убийството. Но ако аз започна да викам тези хора в милицията или да разговарям с тях в помещението на фирмата, всички ще разберат защо се интересувам именно от тях и ще бъде нарушена въпросната конфиденциалност, за която вие сте така загрижен. И струва мк се, аз знам как да разговарям с тях, за да не предизвикам у никого излишни въпроси.

Селуянов лъжеше вдъхновено и без запъване. Никой от служителите на „Планета“ не бе ходил при Аничкова нито в деня на убийството, нито предишния ден. Всички, с които тя бе общувала през последните дни преди гибелта си, вече по десет пъти бяха разпитани от детективите и много внимателно — от следователя. Галина Василевна не се бе оплаквала на никого нито от заплахи, нито от шантаж, нито от странни събития, била весела, жизнерадостна и приветлива, както винаги.

Трябваше му обаче хитър и незабележим начин да се добере до Любов Григоревна Кабалкина, която си бе уговорила среща с Аничкова, а после, кой знае защо, бе рошила да скрие този факт. Защо ли? От кого да го скрие? Та нали Аничкова и бездруго не би казала на никого.

Кабалкина има нещо общо с убийството на кинезиоложката. Но по това, че не се е скрила, а спокойно продължава да ходи на работа, личи, че не се опасява много за съдбата си. Сега не е зле да се успокои съвсем, нали от момента на убийството минаха две седмици, а никой с пръст не я е пипнал, не са й задали нито един въпрос. Значи й се е разминало. Значи името й не е изплувало и тя може да не се притеснява. Тя знае каква е репутацията на Аничкова, значи е сигурна, че никой от служителите на „Планета“ не знае нищо за нейното единствено посещение. А самата Кабалкина естествено на никого нищо не е казвала и сега е напълно сигурна, че унищоженият лист от бележника окончателно е решил всичките й проблеми. Никой никога няма да може да я свърже с кинезиоложката.

Затова не бива да се притеснява.

Но за какво може да й е потрябвало да убива Аничкова? Какво може да се е случило между тях? Каква тайна, от разгласяването на която толкова се е страхувала Кабалкина, ги е свързвала? А нали Аничкова е умеела да пази чужди тайни, тя пред никого не би се изтървала — каквото и да й е наговорила Кабалкина, в каквито и откровения да се е впуснала. Странно, много странно!

Но в календар-бележника имаше още една записка и именно тя наведе Селуянов на напълно хулиганска мисъл. От бележката ставаше ясно, че Галина Василевна е била поканена на приема по повод десетгодишнината на холдинга „Планета“.

— Доколкото знам, вие сте поканили Аничкова на своя празник — каза той на Исканцев. — Ако не греша, той ще се състои утре.

— Да — тъжно потвърди заместник-директорът по персонала, — това е много добър ход, подсказа ми го мой приятел, онзи от търговската фирма. И те също са имали някакъв повод да се съберат колективно — дали за Нова година, дали за Коледа, и той е поканил Аничкова и публично я представил на целия колектив. Сиреч, ето, ако някой още не знае, това е нашата Галина Василевна, която толкова успешно работи с доста наши колеги и много ни помага. В действителност по онова време при нея ходели само двама души, но всички повярвали, сметнали, че наистина много хора ходят, а те с какво са по-лоши? Още повече, ако помага. След това хората буквално тръгнали на тълпи при нея. Тук голяма роля играят и личните впечатления. Вие, за съжаление, не сте имали случай да видите Галина Василевна, но аз неведнъж съм общувал с нея — още когато водех там доведената ми дъщеря. Необикновено обаятелна жена, излъчваше такава положителна енергия, че само като я приближиш — настроението ти само се повдига, колкото и гадно да си се чувствал. Беше невероятна!

В думите му звучеше неподправена мъка, явно този Исканцев бе изпитвал наистина добри чувства към Аничкова.

— Трябва да присъствам на утрешния ви прием — твърдо заяви Селуянов. — Само не ме питайте защо. Разбрахме ли се?

— Няма проблеми.

Исканцев извади от чекмеджето покана с непопълнен ред след засукано напечатаните думи „Уважаеми господине (госпожо)“.

— На ваше име ли? — попита той.

— Да. Селуянов, Николай Александрович. Но за двама — за всеки случай напомни Коля.

— Естествено.

Исканцев собственоръчно вписа името в поканата и я подаде на Селуянов.

— И друго — не мирясваше Коля. — Ще дойда с човек, когото вие сигурно познавате.

— Кой човек?

— Племенникът на Галина Василевна.

— А, да, да, разбира се, много пъти съм го виждал, когато водех Леночка… Неприятен тип. Мисля, че е алкохолик.

— И аз така мисля — с лекота се съгласи Николай.

— Смятате ли, че мястото му е на мероприятие като празненството…

— Господин Исканцев — строго го прекъсна Селуянов, — смятам, че присъствието на племенника на Аничкова на утрешното празненство ми е нужно за работата. Затова ще ви помоля, ако трябва, да се престорите, че лично сте го поканили, именно за да присъства. Да не вземете да кажете, че не знаете кой е и как е попаднал там. Разбрахте ли ме?

— Разбрах ви, разбрах — с тежка въздишка отговори Исканцев.

— Тогава аз тръгвам — лъчезарно се усмихна Коля. — Всички във вашата фирма знаят, че се занимавам с убийството на Аничкова. Така че не е нужно да градите някакви тайни около моята личност. Но съдържанието на разговора ни трябва да си остане между нас. И това ли разбирате?

— И още как…

Когато излезе от офиса на „Планета“, Селуянов се отправи към жилището но Аничкова, където все още живееше нейният безпътен племенник. Нямаше го вкъщи, но благодарение на подробната проверка на версията за връзката на младежа с убийството, местата, където бе най-вероятно да го намерят, бяха добре известни. Николай методично изследва всички записани в бележника му адреси и само след час и половина намери Генадий Аничков в евтина пивница в компанията на трима приличащи си юнаци, чийто физически облик бе се спрял по средата на пътя от уличен гамен към рано състарен бездомник. Впрочем май бяха по-близо до „бездомник“.

Гена позна Селуянов и тази среща никак не го зарадва. Той, кой знае защо, грабна халбата с бира с две ръце и започна бързо да сърба мътната напитка, сякаш детективът бе дошъл единствено за да му вземе това, което още не е успял да изпие.

— Е, какво още искате? — недоволно попита Аничков, когато Селуянов дойде до тяхната маса.

— Ами много неща — позасмя се Коля. — Хайде тръгвай, трябва да си поговорим.

— Че за какво има да си говорим? По сто пъти си казахме едно и също.

— Нищо, и сто и първият път няма да е излишен. Тръгвай, тръгвай, и бездруго вече изпи всичко.

Компанията зае неутрална позиция, събратята не се намесиха в разговора и с целия си вид показваха, че щом Селуянов е ченге и има въпроси към Генка, те не познават тоя Генка, нищо не знаят и по-добре за нищо да не ги питат.

На улицата, насаме със Селуянов, Генадий явно загуби куража си: очевидно бе разчитал на подкрепата на другарите си по чашка.

— Какво искате от мен сега? — отново попита той, но вече без откровената грубиянщина.

— Трябва ми помощта ти, Гена. Не забравяй, нали ти открадна листа от бележника? Открадна го. Даде ли го на онзи човек за пари? Даде го. Тоест, ти си съучастник на убиец. Това ясно ли ти е?

— Абе никакъв… такова… не съм — опита да се възмути Аничков, но се запъна.

— Питам те: ясно ли ти е или не?

— Добре де, ясно ми е. И какво? Сега в затвора ли ще ме вкарате?

— За затвора е още рано. Ще отидеш на прием.

— На… к’во?! — облещи се Генка.

— С една дума, Аничков, слушай ме внимателно. Няма да повтарям. Сега отиваш в бръснарницата и си оправяш главата. Ей тия космалаци… — Селуянов болезнено дръпна кичура мазна безцветна коса. — … да ги няма. После се прибираш, изкъпваш се до блясък и си лягаш. Спиш до сутринта. И никакво пиене. Утре… Да, между другото, имаш ли някакъв приличен костюм?

— Имам.

— Откъде?

— Леля Галя ми го купи още лани, когато кандидатствал за работа.

— Чист ли е?

— Абе изобщо не е носен, само два пъти съм го обличал…

— Нормално, ще стане, всички и без това знаят, че не си бизнесмен. Значи утре спиш колкото може повече, не излизаш от къщи, не пиеш водка, нито бира. Ще ти напиша на листче едни думи, трябва да ги научиш наизуст и да ги казваш без усилие и непринудено, сякаш наистина мислиш така. Към пет часа трябва да си измит, вчесан и облечен. Желателно е да си измиеш зъбите. Аз ще дойда да те взема.

— За какво е нужно това, не разбрах?

— Кос „за какво е нужно“? Да си измиеш зъбите ли? — нахока го Селуянов. — Или да се изкъпеш?

— Да обличам костюм, да уча някакви думи… Не ме вкарвайте в тия работи!

— Ох-ох-ох, колко си ми потрябвал, да те вкарвам в някакви работи — презрително проточи Николай. — Че кой ще те вкарва тебе, глупак с глупак, то на теб може ли да се разчита, всякаква работа си способен да провалиш. По-добре да не се захваща човек.

Той достатъчно бе пообщувал с племенника на покойната Галина Василевна през първите дни след убийството и добре си представяше как трябва да се говори с него, за да се постигне нещо.

И то се знае, Селуянов постигна каквото искаше. Лично заведе Гена до бръснарницата, обясни на бръснаря, че не е нужно нищо сложно, само да се измие косата и лекичко да се подстриже, та да стане прилична. Освен това му плати лично, добре че не беше скъпо. Заведе момчето вкъщи, още веднъж го инструктира, взе ключовете, заключи го и си тръгна. На сбогуване каза:

— И не забравяй, Гена, ако си умен, утре ще се озовеш на едно място, на каквото никога не си бил и никога вече няма да бъдеш. Петзвезден хотел, лапачка и пиячка на корем — и всичко безплатно. Ако направиш някоя глупост, ще си изтървеш шанса, такава възможност повече няма да се повтори. Мръсен, омачкан и пиян няма да те взема оттук. Затова прибирам ключовете, а ако ти хрумне да избягаш през прозореца — не можеш си събра кокалите. Ясно?

Изглежда, Генадий Аничков не беше напълно безнадежден, защото бе усвоил казаното. Когато на другия ден Селуянов пристигна, както бе обещал, към пет часа, младежът беше с костюм и вратовръзка, избръснат и дори ухаеше на нещо приятно. Коля предположи, че това е парфюмът на леля му, защото едва ли тоя хаймана имаше собствена тоалетна вода.

— Браво — похвали го Николай. — Научи ли думите?

— Ами май да…

— Я да проверим.

Репетираха няколко пъти, според Селуянов се получи дори доста добре.

— В, Гена, да вървим — Бог напред и ние след него. Не си слагай якето, отвратително е, с него няма да те пуснат в хотела — спря го той, когато Гена се опита да навлече върху костюма дрехата, с която бе седял в пивницата.

— Ами как? Студено е — слиса се Аничков.

— Нищо, ще потърпиш. В колата е топло.

Пътят до „Славянская“ през московските вечерни задръствания отне много време, така че Селуянов и спътникът му пристигнаха на празненството, чието начало бе обявено за шест часа вечерта, чак в седем. Вече бе надошъл достатъчно много народ, та да могат лесно да се изгубят в тълпата. Сега Коля трябваше да намери Любов Григоревна Кабалкина и да издебне удобен момент. Беше я виждал веднъж, и то отдалеч — бе помолил Серьожка Зарубин да му я покаже. Серьога бе закарал Селуянов една вечер до сградата, където живееха родителите на Кабалкина, и двамата търпеливо изчакаха в колата Любов Григоревна да излезе, повела за ръце синовете си.

— А кога ще може да ударя едно? — нетърпеливо дърпаше Гена ръкава на Селуянов.

— Вече може — разреши Коля. — Само че малко, още не сме свършили работата. Като я свършим — тогава можеш да пиеш колкото искаш.

— А лапачка може ли да си взема?

Очите на момчето пламтяха с огъня на глада, възбудата и любопитството.

— Вземай, вземай, само без свинщини.

След трийсетина минути Коля видя Кабалкина. Тя излизаше от залата към фоайето. Детективът стисна Аничков за ръката, дръпна го със себе си, но на прага спря: Кабалкина разговаряше с някакъв набит мрачен мъж с внушителен вид. Не, така няма да стане, за осъществяването на замисленото трябва госпожата да е съвсем сама, с никого да не разговаря и с нищо да не се разсейва, инак Коля може напразно да си изхаби патроните. Беше задължително тя добре да чуе това, което трябваше да чуе.

— Нея ли следим? — с хазарта на новопосветен детектив прошепна Аничков.

— Аха, нея.

— А, бива си я, готика е. Защо, тя ли е утрепала леля?

— Я да млъкнеш — напълно доброжелателно го посъветва Селуянов. — Иди си вземи един-два сандвича, вземи и за мен.

Като напук, още щом Генадий тръгна към бюфета, Кабалкина остана сама, кавалерът й, или какъвто й се падаше там, също тръгна за напитки. По дяволите, колко жалко! Такъв момент изпуснаха. Добре, ще чакаме следващия.

Придружена от онзи мъж, Кабалкина се върна в залата, после оркестърът засвири силно и двойката се запъти към отдалечения ъгъл, където беше по-тихо. Застанаха до една маса, оставиха върху нея чашите, заприказваха се.

— Гледай, Гена — тихичко каза Селуянов, — спряха се до маса, значи най-вероятно ще ядат. Ако всичко е според правилата, мъжът ще отиде за храна, а жената ще остане да пази масата, защото, ако тръгнат заедно, само след пет секунди някой друг ще я заеме. Хайде, приятелче, готовност номер едно — и улавяме момента.

Николай правилно бе преценил ситуацията. Много скоро мъжът тръгна към бюфета, а Кабалкина отпи още малко от чашата си и извади от чантичката си цигари и запалка.

— Напред — изкомандва Селуянов и побутна Гена по гърба.

Застанаха зад Кабалкина, но така, че тя да има възможност, щом завърти леко глава или дори просто очи, да види лицето на Аничков.

— Не ти ли е скучно тук. Гена? — зададе въпроса си Селуянов и му намигна.

— Ами, кажи-речи, всички физиономии си ми познати — донякъде свадливо, точно както го бе помолил Николай, подхвана своята роля Аничков. — Виждал съм всеки втори у леля Галя, на всички съм отварял.

— Е, чак пък на всеки втори?

— Е, ако не на всеки втори, на всеки пети. Не вярвате ли? Знаете ли каква зрителна памет имам? Видя ли някого веднъж, до смъртта си няма да го забравя. То всъщност леля Галя, покойната, се притесняваше и не ме показваше много на клиентите, дори и когото си бях вкъщи. Но нали съм любопитен, докато тя разговаряше с тях в стаята, аз надничах през ключалката.

— Не е хубаво това. Гена — укорително каза Николай. — Защо е трябвало да надничаш?

— Е, много важно дали е било хубаво. Ей на, леля Галя, покойната, цял живот е живяла като праведница, правила е само добро, а каква полза? Убиха я гадовете, не я пожалиха, не ги интересуваше, че била праведница. Наръгали са я с ножа и са я зарязали в калта под дъжда. А тя толкова искаше да дойде на това празненство. Все за това си говорехме… Дори ми купи нов костюм…

Гена, както гласеше сценарият, заподсмърча и извади от джоба си кърпичка. Кърпичката беше чиста, защото принадлежеше на Селуянов, момчето нямаше своя, това се разбра още в дома му.

Кабалкина хвърли в пепелника недопушената цигара, отправи бърз поглед на застаналите зад гърба й мъже, бръкна в чантата си и извади мобилен телефон.

— Ало! Да, слушам!

На кого ли казва „ало“? Селуянов би се заклел, че телефонът й не беше звънял. През това време, притиснала апарата до ухото си, Кабалкина бързо тръгна към изхода на залата. Поводът явно беше, че не се чува добре, много е шумно. Селуянов прекрасно знаеше тези трикове с телефоните, за да се преместиш от едно място на друго.

Какво пък. Любов Григоревна, съобщихме ви, че има човек, който може да ви е видял у Аничкова, и ако ви е видял, непременно ще ви разпознае, има добра памет. Ще видим какво ще правите по-нататък.

Аха, стоите до стълбището и звъните на някого. Нещо не ви отговарят… Нямате късмет, Любов Григоревна. Случва се. И на детективите невинаги им върви. Да не би да се опитвате да намерите съучастника си, та спешно да му обадите крайно неприятната вест? Към вас се е запътил ревизор. От Петербург, със секретна задача.

Какво, пак ли никой не вдига? Ах, ах, колко лошо. Е, и после какво? Надолу по коридора, покрай ресторанти и бутици, към гардероба. Значи сте решили да си тръгнете от празненството. Ама защо толкова рано? Там останаха още толкова вкуснотии.

Охо, и кавалерът ви се втурна подир вас. Защо така го изоставихте, не се сбогувахте дори? Не е хубаво, не е красиво, възпитаните дами не постъпват така. Тръгвате си заедно, но като чужди, уж вървите един до друг, но сякаш поотделно. Има си хас, човек може да го разбере, не е доволен от поведението ви, а на вас не ви се иска да се оправдавате, прекалено сте угрижена от собствените си проблеми.

Е, какво, ще се разотиваме значи? Поотделно? Всеки със своята кола? Аха, ето, и с ръце си махват, наистина се сбогуват.

Добре де, ние ще си запишем номера на колата на вашия спътник и още утре ще знаем за него всичко, което ни е нужно. Може тъкмо той да е вашият съучастник? Може тъкмо на него да се опитвахте бързо да се обадите, за да не се лутате из тълпата и да го търсите из цялата зала? А той не вдигна, защото бюфетът се намира точно до оркестъра и там не се чува никакво звънене, ако ще и сто пъти да набират.

Но ако тази горила със смокинга е вашият съучастник, мадам Кабалкина, защо не си тръгвате заедно? Тъкмо сега е моментът да седнете и да си поприказвате, да обсъдите ситуацията. А вие се разделяте, всеки с колата си.

Впрочем защо ли Селуянов реши, че се разделят? Напълно е възможно да отиват на едно и също място, само че всеки със своята кола. Казват, че при богатите така било прието.

Коля видя как от паркинга потегли незабележима „деветка“ и последва колата на Кабалкина. Браво, Витьок, макар да не си титан на мисълта, разбираш си от работата. Сега той може спокойно да се върне в залата, където го чака гладният и жадуващ за пиячка Генка Аничков. Той си изигра ролята и сега трябва да получи обещаното възнаграждение. Човек трябва да изпълнява обещанията си.

Късно след полунощ съдебномедицинският експерт завърши огледа на трупа. Едновременно беше ужасно жаден и му се спеше — не можеше да определи какво иска повече.

Експертът широко се прозя, с усилие стъпи на краката си, при което ставите му изразително изпукаха. Младият оперативен работник му подаде бланката на протокола от огледа на трупа, която бе попълнил под диктовката на медика. Той бързо прегледа написаното и одобрително кимна:

— Нищо не си объркал, браво. А дали установиха самоличността?

— Че как — отговори по-възрастният оперативен работник, с когото докторът вече много пъти се бе срещал на местопроизшествия. — Лариса Сергеевна Ритер.

— Лариса Сергеевна Ритер. — Съдебният лекар произнесе тези думи бавно, изразително. — Красиво име. И момичето е било красиво. Жалко.

— А за грозните не ти ли е жал? — позасмя се оперативният работник.

— За всички ми е жал. А най-много — за себе си. Колко трупове вижда през живота си нормалният човек? А аз колко? Ето, разбираш ли сега.

Той бавно се потътри към вратата и започна да навлича вехтото си палто върху престилката. Да пие или да спи? Не, май все пак ще пие. Днес в стола бе ял някаква гадост.