Законът за трите отрицания

Глава 8.

— На, дръж! — Следователят Висоткин с гнуслива гримаса подаде на Селуянов заключенията на експертите. — Препиши си каквото ти трябва и работи.

Първото заключение беше за оръдието на убийството. От него следваше, че ножът, с който са били нанесени смъртоносните рани на Галина Василевна Аничкова, е домакински, марка „Солинген“. Такива ножове се продават в специализираните магазини „Солинген“, както и в магазините от мрежата „Бауклотц“, и не са хладно оръжие, предназначено за поразяване на жива цел. Отиваш и си го купуваш, никакви проблеми.

Във второто заключение се казваше, че годни за идентифициране пръстови отпечатъци по ножа няма. От това, което бяха написали експертите, можеше да се направи извод, че ножът отначало неведнъж е бил пипан с голи ръце, вероятно още в магазина и в момента на покупката, а после са го докосвали само с ръкавици и така са премахнали всички предишни следи.

И накрая, третото заключение. Това, което Селуянов чакаше с такова нетърпение: възстановения текст от откъснатите от бележника страници за 5-6 септември 2002 година. Както Николай и очакваше, експертите бяха успели да възстановят изцяло текста от страницата за 5 септември, тъй като 7-и и 8-и са били събота и неделя, Галина Василевна не е имала много задачи през тези дни и страницата, на която са били бележките за двата почивни дни, е била почти празна. По-зле стояха нещата с 6 септември. Бележките за този ден се бяха отпечатали на страницата за 4 септември, сряда, и тази страница се бе оказала толкова гъсто изписана, че експертите не бяха успели да възстановят всичко.

Добре, реши Коля, докато бързо преписваше в бележника си сведенията от експертното заключение, ще работим с това, което имаме, няма как. Той се ядосваше на следователя, който го бе вдигнал от работното му място и го бе накарал да отиде в прокуратурата лично, вместо просто да ксерокопира заключенията и да му ги изпрати по куриер. А ако не е имало по кого, можеше да се обади на Селуянов — така и така, изпрати някого от колегите да вземе заключенията. Не, Висоткин не обичаше да разкрива престъпления, но пък обичаше да се прави на голям шеф, който с едно телефонно обаждане „строява“ не оперативните работници, които работят непосредствено с него, а техния началник. Следователят смяташе, че е под достойнството му да общува с детективите, признаваше само ръководството и само чрез него предаваше поръченията и възлагаше задачите. Общо взето, Коля разбираше защо става така. Защото оперативният работник наистина трябва да получи задача, след като предварително с него си обсъдил ситуацията в светлината на наличните доказателства и всякаква друга информация, докато със заместника по разследването или с началника на отдела можеш да не се впускаш в подробности, а да използваш само оскъдни фрази, като „абе ти си знаеш какво трябва да правиш, няма аз да те уча“. И наистина, някак смешно ще изглежда, ако следователят започне да учи началника на детективите… Вярно, фокусът се състоеше в това, че Висоткин не можеше да научи никого на нищо, защото не беше твърде вещ в разследването на престъпления, но ловко прикриваше своята неграмотност чрез по-опитни хора, затова именно не искаше да контактува с обикновените оперативни работници, които можеха да се окажат не твърде квалифицирани поради младостта си или поради липсата на практика, а викаше при себе си изключително техните началници, които по правило трябваше да са добри специалисти.

— Всичко ли преписа? — попита с подозрение Висоткин, гледайки как Селуянов затваря бележника и го скрива във вътрешния джоб на якето си. Същински строг учител, който проверява дали слабият ученик, когото заради получена на диктовка двойка специално са оставили след часовете и са му наредили 50 пъти да напише определена фраза без грешки, не е изхитрувал и не я е написал вместо 50 само 48 пъти.

— Всичко. — Коля погледна следователя с честни очи.

— Е, върви да работиш, знаеш какво трябва да правиш, няма аз да те уча.

„Не е и нужно — мислено отговори Николай, изскочи от кабинета и се затича надолу по стълбището, — и много съм ти благодарен, че не започна да ме учиш“.

Докато преписваше сведенията, той не разсъждаваше върху тях, внимаваше единствено да не допусне грешка, стараеше се да прехвърли информацията от заключението в бележника си, без да изгуби нещо и без да го сбърка. Когато се озова в кабинета си, Селуянов извика оперативните работници, които бяха натоварени с убийството на Аничкова, и сега вече впери в изписаните листове по-осмислен поглед. След две минути му съобщиха, че нито един от извиканите служители не е тук, всички са по задачи, което не беше чудно, защото освен убийствата с двуседмична давност, на територията се извършват, и то доста, обири на жилища, грабежи, кражби на вещи от автомобили, валутни измами край обменните бюра и какво ли не още, безинтересно от гледна точка на описването му в романи, но изискващо сили и време за разследване и оформяне на документи.

Николай даде на дежурния строго нареждане да изпрати детективите при заместника по разследването веднага щом те се появят в полезрението му, после се опита да обмисли информацията, съдържаща се в откъснатия от бележника на Аничкова лист, и с ужас разбра, че… нищо не е разбрал. Да, точно преди седмица той бе обсъждал с Каменская резултатите от анализа на всички записки в бележника и по време на това обсъждане и двамата си бяха служили с имена, адреси, названия на учреждения и фирми, но… Мина седмица, цяла дълга седмица, претъпкана с информация за други престъпления и имена на потърпевши, свидетели и заподозрени. Всичко се бе смесило в главата на Селуянов и като гледаше бележката „Костя, 17,30“, той не можеше да си спомни кой е този Костя и дали е бил споменаван някъде другаде в бележника. Или ето например „Надежда Семьоновна, 7,00-9,30“. Коя е тази? Откъде се взе?

Той отвори сейфа, извади ксерокопието на календар-бележника и мрачно впери поглед в листовете. Не, не е в състояние отново да разравя тази грамада, главата му е претъпкана с безброй проблеми. Вярно, има и аналитична таблица, която състави за него Настя, може би по нея ще му е по-лесно да се ориентира? Николай погледна в таблицата и моментално го заболяха зъбите. Ах, колко мрази всичко това… ей такива едни… На него му дай жив случай, когато трябва да погнеш престъпника, а таблици, графи, сведения — бррр! Не може да си вади хляба с това.

Хляба, хляба… Да, гладен е. И работата е до гуша, все не може да открадне време за обяд.

Селуянов решително вдигна слушалката и набра номера на телефона в Болотники. Каменская не вдигна веднага, едва след деветото или десетото позвъняване.

— Да не те събудих? — Николай се опитваше да звучи бодро и делово, убеждавайки самия себе си, че има право да се обажда на Настя, нали не заради личния си интерес я „впряга“ в своята каруца, не от корист, а по волята на съдбата, която му е изпратила такова заплетено убийство.

— Луд ли си! — възмути се Настя. — Като едно почтено момиче аз ставам сутрин в осем часа.

— Да бе, знам ги аз тези почтени момичета — пресече я той. — А защо толкова дълго не вдигаше?

— Ами защото, между другото, не съм ти реактивен двигател. Едва пълзя, а сега за тренировка ходя из къщата без бастун, това става още по-бавно.

— Добре, извинявай. — Коля смутено изсумтя в слушалката, за да проличи, че се чувства виновен. — Слушай, сестро, ти имаш добра памет, ще ми подскажеш ли без справки какъв е бил някой си Костя в живота на Аничкова?

— Защо, експертите изпратиха ли заключението? — оживи се тя.

— Аха — потвърди Селуянов. — Та какво ще кажеш за този Костя?

— Костя е фризьорът, който на всеки месец-месец и половина е подстригвал Аничкова. Нали ти казах.

— Е, де, Аска, да не съм компютър? — жално захленчи той. — Казала си ми, но съм забравял. Цяла седмица мина оттогава. Знаеш ли колко случаи ми висят на главата? А ти имаш само убийството на Аничкова. Е, кой трябва да си спомня по-добре, ти или аз?

— Първо, освен твоята Аничкова, аз се занимавам с още едно убийство, не само ти си такъв умник. И второ, за какво ти направих аналитичната таблица, а?

— За да си правя справки по нея — въздъхна Коля.

— Е, и? Какъв е проблемът? Отвори я и виж.

— Абе не мога — и толкоз! От твоите таблици мозъкът ми получава гърчове! Хайде, Аска, не ставай заядлива, нека те попитам набързо за това-онова, ти ще ми отговориш и ще се разделим като приятели.

— Добре — въздъхна тя, — дяволите те взели. Само почакай да си взема записките, че и моята памет, да ти кажа, не е идеална.

Селуянов не чу характерното потропване и разбра, че Каменская е оставила слушалката на нещо меко. Сигурно на дивана, със замечтана усмивка предположи Коля. Там в хола има едно такова диванче, срещу камината, мекичко, уютничко, просто приказно. Мечтата на морния детектив. Каменская му бе казала, че спи на него, защото я е страх да се качва на втория етаж, където е спалнята. Много стръмна и тясна е стълбата дотам. Сигурно на същото това диванче ще седи сега, докато разговаря с него. Ех, да можеше и той да се просне на меките възглавнички, да се завие с одеялцето и да се отпусне поне за два часа…

Гласът на Настя го изтръгна от сладките му копнежи:

— Давай. Готова съм.

Той тръсна глава, за да отпъди карамелените видения, и придърпа бележника.

— Значи така. Надежда Семьоновна.

— Фурманова, сеанси всяка седмица, всичко единайсет, сега излиза, че са проведени дванайсет. По-нататък.

— Костя… а, вече те питах за него. Сега Лида, без бащино име.

— Лидия Страшко, приятелка, рожден ден на 28 март. Живее близо до фитнес залата, където е спортувала Аничкова, и покойната почти винаги след тренировка се е виждала с нея.

— Ъхъ. — Селуянов си отбеляза това в бележника. — Сега идва някой си Михаил Некрасов.

— Има такъв. Ходил е при нея само два пъти: веднъж преди пети-шести септември, още в края на август, втория път в средата на септември. Излиза, че е ходил три пъти, после е зарязал сеансите. Или си е решил проблемите. Друг?

— Някаква Кабалкина, Любов, от фирма „Планета“. Да знаеш случайно каква е тази фирма? С какво се занимава?

Каменская не отговори.

— Ей, ало, сестро! — Селуянов духна в слушалката. — Да не затвори случайно? Чуваш ли ме?

— Чувам, Коля, чувам. Не знам с какво се занимава фирма „Планета“, но Кабалкина никъде я няма в бележника. Името й нито веднъж не се е мяркало. А фирмата — да.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Има бележка за посещение в „Планета“ в средата на август, там е посочен адресът, как се стиха до него и телефонни номера. И през септември при Аничкова са започнали да ходят две дами от тази фирма, а през октомври се е появила още една. Но сред тези трите не е имало никаква Кабалкина.

— Но какво излиза тогава? Че Кабалкина е отишла веднъж и после е решила да скрие факта, че се познава с Аничкова? Излиза, че именно тя е уредила откъсването на страницата от бележника? Сиреч, има нещо общо с убийството? — възбудено заговори Николай.

— Почакай, Коля, не бързай толкова. Кабалкина може да си е уговорила среща, но поради някакви причини да не е отишла. Отказала се е да ходи при кинезиолог или не е могла, всичко се случва. Хайде да проверим останалите бележки.

Те сверяваха данните още двайсетина минути, но не откриха нищо друго подозрително. Всички останали хора, споменати на страниците от 5 и 6 септември, бяха контактували с Аничкова неведнъж и не бе имало никакъв смисъл да унищожават бележка за една-единствена среща.

Оставаше Любов Кабалкина.

— Коля, ти си голям късметлия — каза му Каменская. — Страхотно ти провървя.

— Защо пък? — напрегна се Селуянов.

— Защото от Любов Кабалкина много се интересуваше Серьожка Зарубин. И дори се срещна с нея.

— Стига бе! — Коля дори не повярва на късмета си. — Сериозно?

— Сериозно, сериозно. Кабалкина от фирма „Планета“. Обади му се, той ще ти обясни.

— А какво не е наред с нея?

— Не бе, всичко й е наред. Има сестра, та Зарубин всъщност се занимава със сестра й, а чрез Кабалкина проверяваше алибито й.

— Ааа — разочаровано проточи той, — аз пък се зарадвах, че е заподозряна в нещо, та да я приберем начаса топла-топла.

Но при всяко положение това беше по-добре от нищо. Първоначалната версия се бе оказала правилна: на откъснатите страници наистина се споменаваше човек, чието име не се срещаше никъде в календар-бележника на Аничкова. Именно върху този човек падаше подозрението на първо място.

Селуянов си записа имената на трите служителки от фирма „Планета“, които бяха посещавали кинезиоложката, и сладко се протегна. Сега имаше откъде да започне изтеглянето на конеца, докато се разплете цялото кълбо.

— Любочка! — Гласът на майка й се блъскаше в слушалката, заливаше ухото и чрез него сякаш цялата глава. — Къде си, дъще? Обаждам се в службата ти — няма те, вкъщи те няма, а вече наближава десет, момчетата просто заспиват. Кога ще дойдеш?

— Не знам, мамо — вяло отговори Люба. — Тук всичко е много сложно… Сложи ги да спят при теб, може ли?

— Случило ли се е нещо? — развълнува се Зоя Петровна. — Къде си, Люба?

— На път съм, в колата.

Почти не излъга. Люба Кабалкина наистина се намираше в кола. Само че за никъде не пътуваше. Колата й отдавна стоеше с изключен двигател на две пресечки от дома й и на около три — от дома на родителите й, където я чакаха момчетата, нейните деца.

Тя нямаше сили да тръгне. Нито към къщи, нито към майка си и децата. Нямаше сили дори да вземе решение дали да прибере момчетата, или да ги остави за през нощта у родителите си. И ако майка й не беше се обадила, кой знае дали Люба щеше да се сети, че на синовете й отдавна им е време да си лягат.

След периода на сълзите и напрегнатото очакване тя изпадна във вцепенение. Трудно мислеше, работата се изплъзваше от ръцете й, с усилие произнасяше някакви задължителни думи, без които човек не може да мине, когато работи в колектив или пазарува в магазина. Но Люба имаше чувството, че самата тя не чува себе си.

Какво се бе случило с нея? Как стана всичко това? Тя, Люба Кабалкина, която винаги се усмихваше, която винаги бе готова да раздава на околните своята обич, внимание, грижа, безкрайно добрата, невероятно енергичната, жизнерадостната — виж ти, седи в колата си, смазана от страх и отчаяние, и не знае какво да прави.

… А всичко започна още тогава, през август, когато заместник генералният по персонала събра всички ръководители на служби, включително Люба, като главен финансист на фирмата.

— Няма да ви разкрия никаква тайна, ако ви кажа, че успешната работа в значителна степен зависи от психологическия климат в колектива — подзе той. — А психологическият климат, както е известно, зависи от отношението на хората, първо, към работата им, и второ, един към друг. Съществува положителен опит по използване на специалисти психолози за създаване на позитивен климат в колектива, включително с използване на нетрадиционни методи. Има много добри специалисти, от техните услуги вече са се възползвали някои фирми и резултатите са надминали всички очаквания. Затова, с одобрението на нашия генерален директор, ние сключихме договор с един такъв специалист. Настоятелно моля всички ви да се отнесете към това с нужната сериозност и да проведете разяснителна работа в своите отдели. Ще кажа веднага: всичко ще става строго конфиденциално, насаме с психолога, никаква информация от лично естество няма да бъде разгласявана, фирмата заплаша сеансите при психолога. Така че вслушайте се в себе си, господа, и то се вслушайте по-внимателно. Ако чувствате, че имате проблеми, които ви пречат да се отнасяте към работата си и към своите колеги с необходимото уважение и разбиране, посетете Галина Василевна Аничкова. Сигурен съм, че тя ще може да окаже нужната помощ на всеки служител във фирмата.

Заместник-шефът по персонала раздаде на всеки от присъстващите по купчинка визитни картички, на които бяха записани името и телефонът на психоложката. Когато се върна в кабинета си, Люба добросъвестно изпълни указанието и информира всички финансисти от фирмата, раздаде визитните картички. Останалите няколко броя — пет или шест — небрежно остави на бюрото си. Точно пък тя, Люба Кабалкина, няма проблеми и не може да има. Толкова обича работата си, интересно й е това, което прави, харесват й подчинените й, с които никога и по никакъв повод не влиза в конфликт и които се отнасят към нея с уважение. За какво й е някакъв кинезиолог! Тя и тази дума никога не е чувала. Какви ли не ги измислят хората… Сигурно е някаква шарлатания.

Но мисълта, че няма проблеми, се въртеше в главата й подозрително настойчиво и след няколко дни Люба призна пред себе си, че все пак има проблем. Вярно, проблемът й няма никакво отношение към работата, но той съществува. И това е абсолютно очевидно.

Майката на Люба винаги й казваше:

— Дъще, ти се учеше зле, никога не си била сръчна в ръкоделията, нямаш таланти като Анита. За сметка на това умееш да обичаш хората и това е много хубаво. Умееш да обичаш не само своите кавалери, но и приятелките си, и роднините, и всички, с които те среща животът. Това е много голям талант, не на всеки е присъщ.

Като съвсем млада Люба не разбираше много добре думите на майка си и дълбоко в душата си смяташе, че Зоя Петровна просто търси с какво да я утеши, та момичето да не страда от своята незначителност и посредственост редом с такава звезда като Анита, по-голямата и сестра. Когато порасна и се научи да се вижда отстрани, разбра за какво говори майка й. Да, наистина, друго може би не, но да обича хората Люба Кабалкина умее, никои не може да го отрече.

Мъдрата й майка, която бе заменила кариерата на киноактриса и статута на съпруга на прочута личност срещу любов, знаеше какво говори. Люба се радваше на всяко ново познанство, радваше се, когато откриеше у човека някакво качество, радваше се, че може да му се наслаждава, да го обича. А щом го обича — да прощава всичко. Беше й лесно да се отнася добре към хората. Тя обичаше всички, преди още да ги опознае, у никого не виждаше враг, от никого не очакваше неприятности или измама — и всичко това беше толкова искрено, толкова истинско, неподправено, че на никого и през ум не минаваше да й прави гадости или мръсотии. Със своята откритост и готовност да обича Люба будеше само благоразположение към себе си.

И изведнъж това чувство на срам… Изскочило от някакви неведоми тъмни дълбини на подсъзнанието, то й тровеше живота, принуждаваше я да лъже, да крие, да увърта. Боже мой, тя никога в живота си не се бе срамувала от своите чувства и постъпки, никога не беше се срамувала да си признае какаото и да било, защото обичаше хората и беше сигурна, че всички те са умни, добри, всичко разбират, ще я разберат и няма да я осъждат, защото изпитват към нея такава любов, каквато и тя към тях. И през ум не й минаваше да се срамува, че е родила две деца от различни мъже, без да е била омъжена за някого от тях. Тя искрено бе обичала бащите на своите момчета и смяташе, че това обяснява всичко.

И Люба никога, нито за минута, не бе се тормозила, задето не беше красива, умна и талантлива като по-голямата си сестра. Тя не се стремеше да прилича на Анита, не се опитваше да й подражава и разбира се, не й завиждаше. Просто я обичаше.

Но все пак в живота й се появи нещо, което тя се срамуваше да си признае.

Да, проблем съществува. Но този проблем няма никакво отношение към работата й, затова тя няма да ходи при никаква кинезиоложка.

Така реши Люба Кабалкина в края на август.

А после започнаха да се случват невероятни неща. Невъзможни. Неща, които тя не можеше да овладее.

И ето че сега седи в колата си, безсилна да помръдне, тъпо гледа арматурното табло и не разбира какво трябва да прави.

Харченко имаше една последна сламка, за която можеше да опита да се залови. Срокът, който му бяха дали, все повече се скъсяваше, краят му наближаваше с катастрофална скорост, а решение на проблема все не се намираше. Откъде да вземе седемстотин хиляди? Или — като вариант — как да избегне необходимостта да плати? Той пресмяташе и така, и иначе, но не можеше да измисли нищо свястно. А онези четиримата постоянно му се появяваха пред очите — и сутрин, когато излизаше от къщи, и вечер, когато се прибираше от работа. Сиреч, не сме те забравили, хич не се надявай.

И той се обади.

— Вече не питам как е могло да се случи това — започна той, като се стараеше да бъде спокоен и сдържан. — Сега то няма значение. Става дума за друго.

— За какво?

— Помогни ми, моля те. Ти можеш.

— Как да ти помогна?

— Трябват ми пари. Вестникът не иска да плати според доброволната спогодба, искат парите от мек. А аз откъде да ги взема? Нямам толкова.

— Смяташ да искаш от мен пари?

— Да. Нали можеш, аз знам… Моля те.

— За съжаление, не мога да ти помогна. Това е твърде голяма сума.

— Ще ти ги върна, честна дума! Та аз ги искам само назаем.

— Така ли? И как ще ми ги върнеш, интересно? Ще продадеш апартамента, мебелите, дрехите, колата си? Или имаш някакво друго имущество? Ами продай всичко това още сега, дай парите и спи спокойно.

— Чуй ме… Трябва да се видим.

— Не мога. Имам много работа.

— Но ние трябва да поговорим! Трябва спешно да се видим и да си поговорим за всичко!

— Нямаме за какво да си говорим. Всичко хубаво.

Ето на. Последната сламка с оглушително прашене се строши буквално в ръцете му. А, не, ще имате да вземате! Никой не може безнаказано да казва на него, Владимир Харченко, че „нямаме за какво да си говорим“. Този номер няма да мине. Подложиха му динена кора и човекът, който го направи, ще плати за всичко.

В къщата отново стана топло и Настя с учудване се улови в мисълта: жалко, че вече не е нужно да се пали камината. Всъщност можеше да се пали колкото ти душа иска, но не беше нужно, а и Паша бе нацепил точно толкова дърва, колкото да стигнат до отстраняването на аварията. Харесваше й да гледа живия огън, седнала на дивана и повтаряйки шепнешком или наум:

— Слава Афанасиев, прости ми, аз ти прощавам и те пускам. Прости ми и ти, аз ти прощавам и те пускам. Прощавай, прощавам, пускам, прощавай, прощавам, пускам…

В тези думи имаше нещо омагьосващо, магическо. В началото на душата й беше смутно и някак гнусно, но постепенно смутът и гнусотата се размиха някъде и с всяка минута, с всяка фраза й олекваше, ставаше й някак спокойно. В един момент й се стори, че началникът е застанал до нея, внимателно я слуша, после се усмихва, ей така, ласкаво, и си тръгва. Не, не си тръгва, а някак се отдалечава от нея, без да й обръща гръб, сякаш застанал на движеща се лента, която го отнася надалеч от Настя. Маха й с ръка, все едно че се сбогува, и тя внезапно проумява, че това не е днешният Вячеслав Михайлович Афанасиев, а онзи, миналогодишният, когото тя обиди. Този миналогодишен Афанасиев се сбогува с миналогодишната Настя и отстъпва място на днешния, който може да изгради нови отношения с днешната Каменская. Може би именно това се нарича „да пуснеш“?

Както я бе посъветвал Дюжин, отначало тя упорито „прощаваше“ на миналогодишната Настя, „пускаше“ я, но не беше сигурна, че прави всичко както трябва. Не можеше да схване напълно смисъла на думата „пускам“. Добросъвестно посвети на прощаване на себе си половината ден и не можеше, и не можеше да разбере достатъчно ли е вече, или трябва още да работи. И едва сега, когато улови с крайчеца на съзнанието си тази странна картинка с отдръпващия се Афанасиев, почувства, че има още несвършена работа. Че трябва да се върне при себе си и да се „пуска“, докато не види с вътрешното си зрение нещо подобно. Нека не е същото като съдържание, но да е нещо, което ще й позволи да въздъхне с облекчение и да си каже: „Край. Простих се с нея. Пуснах я. Вече я няма“.

Да „пусне“ себе си се оказа доста по-сложно. И наистина, как е възможно да се разделиш с част от себе си? Дори не с част, а просто със себе си, изцяло? И какво ще стане с днешната Настя, ако в нея липсва вчерашната, с нейния опит, с нейните мисли, с чувствата, болката и радостта й? Получава се някакво самокастриране. Не, тук трябва да има нещо друго, във всичко това се съдържа някакъв друг смисъл. Та нали става дума за чисто психологически метод, а нито един психологически метод не може да бъде насочен към коригиране на миналото. Той може да промени само отношението към него. Всички факти, всички събития от живота й се запазват, те никъде не изчезват, но тя трябва да престане да се вкопчва в своите преживявания по повод на тези събития. А преживяванията са неотделим елемент от личността. Ето тук май… Сякаш сега ще дойде осъзнаването на същината на това изплъзващо се „пускам“… Не бива да забравя, че е имало една Настя Каменская, която се е вълнувала по еди-какъв си конкретен повод. Имало е. Но е съществувала вчера, завчера, някога. С една дума, не днес. Тя е била и си остава, никъде не е изчезнала, но трябва да съществува отделно от днешната Настя, сама за себе си. Не е нужно да заприличва на шампоан „две в едно“. Трябва да се раздели. Да не пази в себе си предишната Настя, да не се държи така здраво за нея — като за единствена приятелка, която е винаги права и от която трябва по всякакъв повод да иска съвет. Да я отдели от себе си, да я постави грижливо наблизо и да си стои така. Или да си върви — както иска. Но трябва да съществува извън днешната Каменская, самостоятелно. С нея дори може да се поговори, да се поспори, да се обсъди събитието, по повод на което са изгорени толкова нервни клетки…

И точно както Афанасиев, изведнъж Настя видя себе си на подвижната лента. Миналогодишната. Със сигурност беше тя, защото прическата й беше като през миналото лято, и дънките бяха онези, белите, които отдавна си изпяха песента, понеже от разсеяност тя ги пъхна в пералнята заедно с една синя и една черна тениска. Миналогодишната Настя седеше в кабинета си на „Петровка“ и горчиво плачеше. Тя не виждаше днешния си образ, но знаеше, както обикновено става насън, че стои до „онази“ Настя и я утешава, гали я по главата. Звъни телефонът, „онази“ Настя си избърсва сълзите, вдига слушалката и потъва в някакъв делови разговор. Думите не се чуват, осъзнаването на случващото се става на нивото на чувството. Днешната Настя вижда как „онази“ се мръщи, търси нещо сред книжата на бюрото, доказва нещо на невидимия си събеседник и с облекчение си мисли; „Е, слава богу, нарева се, а сега ще се потопи в работата и повече дори няма да се сети за това. Можем с чиста съвест да я оставим сама“.

„А може би и това се нарича „пускам“?“

Жалко, че дървата свършиха и не може да се наслаждава на огъня. Вярно, Настя по време на лечебния воаяж обиколи къщата, надникна в бараката за дърва, потърси с очи брадвата и дръвника. Взе една цепеница, постави я, опита се, избутала бастуна, да вдигне брадвата с две ръце и веднага разбра, че дървосекач от нея не става. И най-вероятно никога няма да стане. Брадвата се оказа прекалено тежка за нейните нетренирани ръце, а половината крак — прекалено неустойчива опора. Нищо, ще почака, докато дойде някой — Чистяков или Дюжин, или някой колега. Те ще свършат тази работа както трябва и тя ще има дърва и огън в камината, и дълги часове мъчително сладки и упоително горчиви размисли…

А засега може да работи върху себе си, седнала във фотьойла или легнала на дивана. Вече минава девет, а Зарубин нещо не се обажда, обикновено още към осем подхваща своите разкази. Интересно, дали Коля Селуянов му се е обадил? Виж ти, как се свързаха нещата чрез тази Кабалкина! Дори е смешно. Вярно, такива съвпадения стават, но не всеки ден. Интересно ще е да я види човек, тази Кабалкина. Серьожка каза, че била някак нервна, напрегната, ту плачела, ту се затваряла в себе си. Ами да, как няма да се изнервиш, като имаш зад гърба си убийство или съучастничество в убийство. Но едва ли лично тя е извършила престъплението. Още повече че на племенника на убитата се е обадил мъж. Трябва да се проверят добре контактите на Кабалкина, да се търси съучастник. Определено е любовник, настоящ или бивш.

Настя, като споменаваше мислено името Кабалкина, все не можеше да разбере защо й става смешно, защо не може да погледне сериозно на мисълта, че тази жена, майка на две малки деца, може да се окаже престъпница. И изведнъж се сети, ами да, университетът, курсът по гражданско право, дебелият сборник „Гражданско законодателство“, съставител Кабалкин. Тази книга беше за нея най-страшният спомен от всичките пет години обучение. И макар че преподавателят, който водеше семинарите по гражданско право, постоянно повтаряше: „Не е нужно да знаете наизуст всичко написано тук, трябва само точно да си представяте в кой раздел да търсите отговора на съответния въпрос“, тези хиляда и петстотин страници текст, набран с дребен шрифт, й внушаваха страховит респект, граничещ с ужас. За това може да ти отиде целият живот. Самата дума „Кабалкин“ сред състудентите на Настя беше символ на нещо, без което не можеш да минеш и до което дори не можеш да се докоснеш без вълнение (нито семинар, нито контролно можеш да направиш без него, а за изпит да се подготвиш е просто немислимо). Да, не е смешно… Тоест, да си спомниш е смешно, обаче Любов Григоревна Кабалкина може да се окаже съвсем истинска престъпница, жестока, умна и изтънчена. Такава не можеш да я арестуваш със замах, тук е нужна грижлива подготовка. Е, защо така Зарубин не се обажда?! Не го е срам. Когато работата му не върви, по два пъти на ден звъни: „Настя Павловна“ та „Настя Павловна“, ама като му е просветнало в тунела, всичко ще си върши сам. Самостоятелен, видите ли. И Колка Селуянов си го бива обаче, можеше да каже поне две думи: какво му се очертава с тази Кабалкина, помогнал ли му е Зарубин.

Не, дръпна си юздите Настя, не бива така. Какво право има тя да се сърди на колегите? Те работят, а тя се размотава, почива си сред природата, край камината и на мекото диванче. Дори покупките й доставят вкъщи, медицинска сестра идва да й прави масаж и процедури. Същинска господарка стана и точно от скука в главата й нахълтват лоши мисли. Ако Коля или Серьожа издебнат петнайсетина свободни минути, по-добре да хапнат или просто да поседят на тишина, да си подредят мислите. А пък към Зарубин е съвсем несправедлива — каква светлинна в тунела може да е видял днес? Обстоятелството, че Кабалкина се оказа свързана с убийството на Аничкова, не променя нищо за него, по никакъв начин не влияе на случая с актрисата Халипова.

Добре, няма какво да седи със скръстени ръце, я да иде да се поупражнява. Още от неделя Настя бе решила поне два пъти на ден да се качва на втория етаж, като постепенно намалява интервалите между качването и слизането. Това занятие категорично не харесваше на крака й: ако той криво-ляво се съгласяваше да ходи по равното, то стъпването на стъпало и повдигане на всичките килограми на Настя определено го измъчваше. Но кракът все пак се поддаваше на разумно убеждаване и всеки път капризничеше все по-малко и по-примирено. А може би просто бе разбрал, че всичко е безполезно и от всяко положение ще го мъкнат нагоре-надолу в качеството на опорен крак. Настя не опита да се самозалъгва, като поставя на всяко стъпало отначало здравия си десен крак, а после да примъква левия — опитваше се да ходи като нормален човек, крачка с десния — крачка с левия. Получаваше се бавно и много болезнено. Но нали се получаваше!

Тя пъхна в единия джоб на топлия си плетен пуловер мобилния телефон, в другия — слушалката от стационарния, и започна изкачването към своята Фуджияма. Ако някой се обади, докато тя се намира на стълбата, няма скоро да му отговори, не вземе ли със себе си и двете слушалки. Я, колко предвидлива е станала!

А ето го и последното стъпало по пътя нагоре, сега може да си отдъхне и да поседи в една от стаите. В неделя Настя седя в детската — най-близката до стълбите. Днес реши да увеличи натоварването и въпреки парещата болка, да се примъкне до далечната стая, която беше нещо като спалня за гости, съчетана с кабинет. Там имаше бюро с компютър, рафтове за книги и касети, телевизор и голям диван, който се разгъваше на спалня. Десет минути за почивка — невероятен прогрес в сравнение с половината час в неделя — и обратно по същия маршрут. Покрай спалнята на домакините, покрай тяхната баня (банята за гости, която използваше Настя, се намираше на първия етаж), покрай детската — и към омразната стълба. Не, не бива да мисли така, неправилно е. Стълбата е чудесна, прекрасна, просто отлична стълба, най-хубавата на света. Колкото по-трудно е да се ходи по кея, толкова по-голямо е натоварването върху краката, следователно по-ефективно е упражнението и по-близко е оздравяването. Бъди благодарен на всичко, което те заобикаля. Дори това да е просто една стръмна тясна вита стълба, на която като нищо можеш да си строшиш врата. Благодаря на стълбата, задето е такава, обичам я. Благодаря на парното, задето го сполетя авария, защото благодарение на нея сега знам колко е хубаво това — да седиш пред горяща камина и да гледаш огъня. Благодаря ти, крак, задето се счупи, защото никога и през ум нямаше да ми минат мислите, които ми минават днес. Уча се да бъда благодарна на всичко, което се случва с мен и което ме заобикаля…

Уффф! Край. Първият етаж. Настя плувна в пот от усилието и болката, стана й задушно. Стигна до прозореца, разтвори го широко, няколко пъти вдиша дълбоко влажния студен въздух. Веднага й олекна, сърцето й заби по-равномерно. Благодаря ти, есен, задето имаш такъв студен влажен въздух, а не плътна лятна прашна задуха. Бъди благодарна за всичко…

Телефонът. В първия момент Настя дори не съобрази в кой джоб звъни, засуети се, заизмъква ту мобилния, ту слушалката и се оплете в натискането на копчетата.

— Аз съм, Настя Павловна — чу се умореният глас на Серьожа Зарубин. — Още ли не спиш? Извинявай, че се обаждам късно.

— Нищо, нормално е. — Тя се отдалечи от прозореца и приседна във фотьойла. — Разказвай.

— Ами няма нищо особено за разказване, претръскваме момчетата на Багаев. Нали разбираш, те са много, ние сме малко, така че всичко е в работен режим. Досега нищо не сме изтръскали.

— Селуянов обади ли ти се?

— Обади ми се.

— И ти какво?

— Ами какво аз? Аз съм добро малко момче, дадох му всичко, което имах за Кабалкина. Не ми се свиди, да го използва, тази многодетна майка повече не ми трябва. Сега съвестта ми е чиста.

— В какъв смисъл?

— Ами, като гледах как се лута и нервничи, си мислех, че прикрива Волкова, затова ме лъже. Не вярвах на нито една нейна дума. А сега разбирам защо е толкова психясала. Излиза, че спокойно може да се вярва на показанията й за Волкова.

— Все пак ще се получи интересно, ако тя се окаже свързана с убийството на Аничкова. Извънредно рядко съвпадение. Ами ти какво си така кисел, Серьожа? Защо не се радваш, че на колегата му провървя?

— Не съм кисел — въздъхна в слушалката Зарубин. — Убит съм от мъка.

— Случило ли се е нещо? — загрижено попита Настя.

— Аха. Скарахме се с Гуля. Сега отказва да се омъжи за мен. Ама и аз съм един! Още преди година бях решил твърдо да й направя предложение и почти го бях направил, та ако тогава бях довършил нещата, сега щяхме да сме женени и Гулка нямаше да ми избяга.

— Тя и така няма да ти избяга — успокои го Настя. — Ами че ти си съкровище, Серьожка, такива като теб се раждат веднъж на сто години и твоята Гуля прекрасно го разбира.

— Мислиш ли? — усъмни се той.

— Със сигурност. Повярвай ми, аз съм старата и мъдра костенурка Тортила. Всичко ще се оправи, ще се сдобрите, ще видиш.

Настя отново пъхна слушалката в джоба си, изпружи крака и сложи отпуснатите си ръце на меките подлакътници. Господи, колко е хубаво! Каква тишина, спокойствие, прохлада…

Стори ли й се? Или под прозореца нещо прошумоля във влажните листа? Плъх? Бездомна котка? Или човек?

Достраша я. Съвсем сама е в къщата, наоколо е гората и прозорецът е широко отворен. Ако там, зад прозореца, има човек, кой е той? Някой от приятелите е решил да я уплаши? Или е чужд човек? Защо стои под прозореца? Какво чака? О, господи, тя дори няма с какво да се защити…

Ръженът за камината. Ето го, съвсем наблизо, трябва да стане от фотьойла и да направи три крачки, да протегне ръка и да го вземе. Той е тежък, чугунен, поне в случая ще свърши работа.

Да, наистина е тежък. Едно е да разръчкаш с него въглените и съвсем друго — да замахнеш и да нанесеш удар. Бъди благодарна… Благодаря ти, камино, че те има и следователно до теб има чугунен ръжен.

Ами ако той сега ме гледа през прозореца, вижда как куцукам с тежкия ръжен в ръцете и ми се смес? Господи, за какво съм се замислила! По дяволите, нека гледа, нека се смее, само да не ме убие.

Всъщност, защо се притесни толкова? Още е абсолютно неизвестно какво беше това, може би някакво зверче или просто слухова халюцинация. Тя е не твърде атлетична, а и в момента неособено здрава физически жена на средна възраст, която не е свиквала да живее извън града, затова от уплаха й се привиждат какви ли не ужаси. Трябва спокойно да отиде до прозореца, да погледне навън, да се убеди, че там няма никого или обратно, мотае се някаква безобидна бездомна котка, да затвори прозореца, после да отиде до входната врата, да заключи отвътре и да ся легне. Простичък план.

Но защо е толкова трудно да го осъществи? От страх тялото не я слуша, краката не помръдват, ръцете — също. Всичко ще бъде наред, всичко ще бъде просто прекрасно, никой не смята да я убива, тя не е притрябвала никому, тази самотна куца женица, чието единствено украшение е венчалната халка.

Събра сили и погледна през прозореца.

От къщата отскочи нечия фигура, подобна на сянка. Чуха се бързи отдалечаващи се стъпки.

Значи не й се беше сторила Е, н какво трябва да направи сега? Да заключи всички възможни брави, да седи цяла нощ, без да заспива, треперейки и обливайки се в пот от страх, а на сутринта да се обади… На кого? На Дюжин? На Льошка? Та те да… какво? Да зарежат всичко и да седят тук с нея до пълното й оздравяване? А може би трябва да се обади в селищната охрана, те тук имат някаква служба за безопасност, Пашка й остави всички телефони, включително и този. Да, правилно, трябва да им се обади, да предупреди, че около къщата се навърта някаква неустановена личност, да проявят бдителност. Селището не се охранява, няма ограда и бариера, в него се влиза свободно, но местна служба за безопасност все пак съществува. Интересно, за какво ли? За да извозва труповете след вече състояли се нападения? Пфу, каква глупост! Трябва да се обади.

Учтиво й отговориха, че в случай на опасност тя трябва да натисне копчето за сигнализация, в къщата на Дюжин има цели пет такива бутона, пръснати са из всички помещения. Нима Павел Василевич не я е предупредил?

— Да — притеснено измънка Настя, — предупреди ме. Но от страх аз забравих. Едва сега си спомних.

— Няма нищо страшно. Утре при вас ще дойде нашият представител, който е поставял сигнализацията, и още веднъж ще ви покаже разположението на всички бутони. Ние идваме на място на втората-третата минута след получаването на сигнал за тревога. И за да не се притеснявате, тази нощ редовно ще патрулираме около вашата вила.

Мъжът от местната охрана беше сдържан, обстоен и действаше на Настя успокояващо. Така де. Пашка й бе казал за копчетата и за сигнализацията, как можа да забрави! Грабна ръжена, глупачка такава…

Нищо няма да й се случи, охраната ще се погрижи за нея. Има и бутони. Но все пак някой стоеше под прозореца и я наблюдаваше.

Кой? И защо?