Заложници в Рая

Седемнадесет

Мястото, където се намираше, беше тъмно и той изглежда седеше на някакъв стол. Невидима лампа някъде в тъмнината осветяваше металното тяло на странна машина.

Чувстваше се удобно и сънливо отпуснат. Не му се щеше да се помръдне дори, въпреки безпокойството, че не можеше да разбере къде се намира. Беше съвсем непознато за него място.

Отново затвори очи. Твърдия стол под него му се стори като единствена реалност. Заслуша се. Едва доловимо се чуваше някакво бръмчене, нещо като шум от уред, включен и изчакващ нареждане.

Нещо пареше по страните и челото му. Някакво смъдене с леко парене. Недоумяваше какво се е случило, къде се намира и как беше попаднал там. Чувстваше се обаче така удобно, унасяше го дрямка и хич не беше го еня.

Продължи да седи спокойно. Усети, че освен бръмченето на машината се чуваше и едно тиктакане — тиктакането на времето, което спокойно течеше покрай него. Не, тиктакане на часовник. Не — защото нямаше часовник. Това беше тиктакането на самото време. И това му се стори странно, защото беше известно, че времето няма звук.

Смутен и объркан от тиктакането на времето той се пораздвижи в стола си и вдигна ръка, за да пипне смъдящата го страна.

— Господин съдия — чу се глас в тъмнината — подсъдимият се събуди.

Фрост широко отвори очи и се помъчи да стане от стола. Краката му обаче бяха безсилни, а ръцете му като че бяха гумени и той предпочете да остане седнал.

Човекът обаче беше казал „Господин Съдия“ и нещо като „обвиняемият е буден“. Това беше доста тревожно и той трябваше да потърси обяснения. Последва въпрос от някой друг.

— Може ли да стане?

— Изглежда че не може, Господин Съдия.

— Хм — каза Господин Съдията — няма значение.

Фрост с усилия се завъртя и като седна странично на стола, забеляза светлината — малка светлинка, покрита с абажур. Някъде наравно с главата му и непосредствено над светлинката, полузасенчено, полуосветено, беше се надвесило като видение някакво лице.

— Даниел Фрост — запита видението — можете ли да ме видите?

— Да, мога — каза Фрост.

— Можете ли да ме чувате и да разбирате?

— Не знам — каза Фрост. — Имам чувството, че току-що се събуждам и че не мога да стана от стола…

— Много говориш — каза другия глас в стаята.

— Остави го — каза призрачното лице. — Нека се опомни. Изглежда шокиран.

Фрост продължи да седи присвит в стола. Другите двама спокойно го изчакаха. Да, той вървеше по една улица, доколкото можеше да си спомни. Един човек излезе от покрит вход и го заговори. Нещо го жегна в тила и той понечи да махне носителя на жилото, но не успя да го достигне. Започна след това бавно да пада, но не можеше да си спомни дали изобщо докосна паважа. Имаше и двама мъже, не един, които стояха на тротоара и наблюдаваха как пада.

„Господин Съдия“, каза онзи, а това значи съд. А щом е съд, машината трябва да е съдебният компютър — съдебните заседатели, а мястото, където седеше Господин Съдията с покритата светлинка, трябва да е скамейката на съдията.

Не, това е грешка — фантазия! Защото няма причини той да бъде в съд!

— По-добре ли се чувствате сега? — запита Господин Съдията.

— Да, струва ми се — каза Фрост. — Но тук има някаква грешка. Струва ми се, че се намирам в съдебна зала.

— Точно там се намирате — каза другия глас.

— Ако си затвориш устата за малко, Господин Съдията ще ти обясни.

След тези думи той се изкиска и гадният му кикот изпълни стаята.

— Приставе — каза увисналото над скамейката лице. — Прекалявате с непристойното си държание. Този човек е нещастник наистина, но не и обект за вашите подигравки.

Другият си замълча.

Подпирайки се на стола си, Фрост стана с усилие.

— Не ми е ясно какво става тук — каза той. — Имам пълното право да знам това и настоявам…

Една призрачна ръка до призрачната глава рязко го прекъсна.

— Имате правото — каза лицето — и ако благоволите да ме изслушате, ще ви обясня.

Чифт ръце отзад сграбчиха Фрост под мишниците и го задържаха да не падне. Той бавно се пресегна и се опря на облегалката на стола.

— Няма ми нищо, оставете ме — каза той на онзи зад него.

Ръцете го освободиха и той остана прав, подпрян на стола.

— Даниел Фрост — каза съдията — ще бъда кратък и прям. Вие бяхте грабнат, докаран в този съд и подложен на наркопроцес. Признат бяхте за виновен. Присъдата беше обявена и изпълнена съгласно закона.

— Но това е смешно — ревна Фрост. — Какво съм сторил аз? В какво съм бил обвинен?

— Измяна, предателство — каза съдията.

— Измяна. Господин Съдия, Вие сте полудял. Как бих могъл аз…

— Не измяна към държавата. Измяна към човечеството, към човечността.

Фрост целия настръхна и стисна до болка стола си. Обзелите го страх и ужас прекъснаха мислите му. Думите напираха в устата му, но той сдържа езика си зад зъбите.

Една малка частица от съзнанието му, останала спокойна и недокосната му подсказваше, че моментът не беше за емоции и излияния. И без това като че ли беше попрекалил с приказките. Думите са инструменти, сечива и човек трябва да знае как и кога да си служи с тях.

— Господин Съдия — каза най-после той. — Аз категорично оспорвам твърдението Ви. Няма улики и поводи за…

— Там е работата, че има — каза съдията. — Помислете добре и ще видите, че има. Има улики за саботаж в плана за продължение на човешкия живот. Аз мога да ви цитирам…

Фрост разклати глава.

— Не е необходимо, макар че аз самият не съм чувал такива неща. Но дори и да е така, това не е измяна от моя страна. Аз съм работил и работя за същия този план. Работил съм и работя за Вечния Център…

— При съденето под въздействие на наркотика — каза съдията — Вие признахте, че по Ваше собствено усмотрение сте използвали положението си и сте подстрекавали разни издатели да компрометират и пречат на този план.

— Това е лъжа! — протестира Фрост. — Не беше така.

Призрачната глава бавно и тъжно се заклати.

— Било е както си е било. Вие сам си го признахте. Сам Вие го засвидетелствахте. Предполагам, не бихте се дискредитирали с лъжи за самия Вас.

— Съд! — каза Фрост жлъчно. — Посред нощ. Съборен на улицата и домъкнат тук. Без предварителен арест, без адвокат. И както ми се струва, без възможност за обжалване.

— Познахте — каза съдията. — Обжалване няма да има. Според закона заключенията след един наркопроцес са окончателни и не подлежат на обжалване. В крайна сметка, това е най-справедливият начин на съдене. При него изчезват всички пречки и затруднения в процеса към справедливост.

— Справедливост!

— Мистър Фрост — каза съдията — бях доста търпелив към Вас поради доверения и уважаван пост, който заемахте и поради дългогодишната ви служба във Вечния Център. Дадох малко по-голяма свобода в забележките Ви. Позволих ви повече от изискванията и достойнството на този съд. Мога да ви уверя, че делото беше проведено както подобава — със средствата и по закона за един процес за измяна. Бяхте признат за виновен, присъдата беше произнесена и сега ще ви я прочета.

Една призрачна ръка се пресегна в тъмнината към някакъв джоб и извади оттам чифт очила, който сложи на призрачното лице. Изкуствената като че ли ръка взе едно тесте листа, които отчетливо изшумоляха.

— Даниел Фрост — започна да чете съдията, — след подобаващ законен процес Вие сте признат за виновен в измяна спрямо човечеството, като сте се опитали съзнателно и умишлено да попречите на административните функции и процеси, целящи установяване на безсмъртие не само за живите днес, но и за всички мъртви, които лежат замразени и чакат.

— Присъдата на този съд, съобразно наказателния кодекс е Вие, Даниел Фрост, да бъдете остракиран от човешкия род, да бъдете запретен…

— Не! — извика Фрост. — Не, това Вие не можете да направите с мен. Аз няма да…

— Пристав — ревна съдията.

Една ръка се протегна в тъмнината и пръстите й се забиха в рамото на Фрост.

— Млък! — процеди пристава през зъби. — И слушай какво ти говори Господин Съдията.

— … че ще бъдете запретен — продължи съдията — от сношение, контакти, общуване и всякакви връзки с представители на човешкия род и всеки индивид от този човешки род е запретен под страх от наказание да има сношение, общуване и връзки с Вас. Отнема се и се конфискува всичко, което притежавате, освен поради изискванията за благоприличие, дрехите които са на гърба Ви. Лишавате се също от всички права, освен основното — тялото ви да бъде замразено и съхранено съобразно законите и милостта на съда.

— Съгласно изискванията в тази присъда, за да могат хората ясно да ви разпознават като остракиран и да странят от Вас ще бъдете жигосан. На страните и челото ви ще бъде татуирана в червено буквата О.

Съдията остави листа и свали очилата си.

— Имам да добавя още нещо — каза той. — Като проява на милост и снизхождение татуирането беше извършено още когато бяхте под въздействието на наркотика. Това е много болезнена процедура, но настоящият съд не искаше и това не влиза в задълженията му — да увеличава агонията и униженията свръх неизбежните.

— И едно предупреждение. Съдът добре знае, че има начини за прикриване или гримиране на татуировките. Могат дори да бъдат премахнати. Под никакъв претекст и при никакви обстоятелства не се поддавайте на това коварно изкушение. Наказанието от това е лишаване от единственото ви право — замразяването и съхраняването на Вашето тяло.

Той отправи проницателен и зъл поглед към Фрост.

— Разбирате ли, сър? — запита той.

— Да, — промърмори Фрост, — разбирам.

Съдията посегна към чукчето и го стовари върху банката. Удара кухо изпълни почти празната зала.

— Делото приключи — каза той. — Пристав, придружете го до улицата и го захвърлете там — искам да кажа, освободете го.